Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 26.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 17339 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 435204 от 21.06.2018 г., постановено по гр. д. № 595/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав, е признато за установено в отношенията между страните, че „К.И.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** дължи на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД на „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 1800 лв., ведно със законната лихва от 19.09.2016 г. до изплащане на вземането, представляваща незаплатена сума по договор за изработка с предмет предоставяне на туристически услуги, по който е издадена фактура № **********/02.06.2013 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 10.10.2016 г. по ч.гр. д. 52814/2016 г. на СРС, 48 състав, както и сумата от 576.65 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 03.06.2013 г. - 16.09.2016 г. С решението е осъден ответникът „К.И.“ ЕООД, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „М.“ АД, разноски в производството в размер на 314.47 лв., както и разноски по ч.гр. д. 52814/2016 г. на СРС, 48 състав в размер от 360.53 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „К.И.“ ЕООД, чрез адв. О.М., в която са изложени съображения за неправилност на постановеното решение. Във въззивната жалба са изложени съображения, че от представените доказателства не се установявало, че ищеца бил собственик на „Парк – хотел Стара Загора“. Посочения времеви период в исковата молба не съвпадал с посочените в процесната фактура дати. Излагат се твърдения, че процесната фактура не отговаряла на изискванията по ЗДДС, като фактурата не била подписана и от страна на ответника и не съдържала реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка. Неоснователен се явявал и иска за законна лихва за забава по чл. 309а от ТЗ. Пред въззивния съд процесуалния представител на страната поддържа въззивната жалба.

Въззиваемата страна „М.“ АД, чрез представляващия дружеството изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва се, че от представените доказателства безспорно се установявало, че страната била собственик на обекта. Включването от страна на ответника на процесната фактура в дневниците за продажба било признание за задължението. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 48 състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба настоящият състав намира следното:

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на сумата от 1800 лв., представляваща възнаграждение за предоставени услуги в туристически обект „Парк хотел Стара Загора“ съгласно издадена фактура от 02.06.2013 г., както и мораторна лихва в размер на 576.65 лв. за периода 03.06.2013 г. -16.09.2016 г.

Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение, издадена в полза на „М.“ АД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

По делото е представена фактура № ********** от 02.06.2013 г. издадена от ищеца на стойност 1800 лв. с получател „К.И.“ ЕООД, като в основанието на фактурата е посочено нощувки.

От представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24 от 31.08.2007 г., том V, рег. № 4618, дело 621 от 2007 г. се установява, че „Кълвача И.“ АД продава на „М.“ АД следния собствен недвижим имот, а имено обект за стопанска дейност – комплекс „Загорка“, находящ се в град Стара Загора, в парк „Бедечка“ с обща разгърната площ от 4730.10 кв.м. Представен е и протокол за установяване годността за ползване на строежа „Комплекс „Загорка“ – I етап, както и разрешение за ползване № ДК-07-СЗ-87/19.06.2012 г., с което е разрешено ползването на „Комплекс „Загорка“ – I етап. Представено е удостоверение № РК-19-9246 издаден на 26.02.2013 г. за категория четири звезди на обект „Класически ресторант Орфеида“, с адрес на обекта гр. Стара Загора, ул. „*********, „Парк-хотел Стара Загора“, като в удостоверението за собственик на обекта е посочен „М.“ АД. Представено е и удостоверение № РК-19-9245 издадено на 26.02.2013 г. за категория четири звезди на обект „Парк-хотел Стара Загора“, с адрес на обекта гр. Стара Загора, ул. „********* и като собственик на обекта е посочен „М.“ АД.

Пред районния съд е била приета комплексна съдебно-счетоводна експертиза, която съдът намира за пълна, компетентна и обективно изготвена, от която се установява, че по представени документи от счетоводствата на ищеца и ответникa, процесната фактура с № ********** от 02.06.2013 г. е била осчетоводена и от двете страни по делото. При ищеца фактурата е била осчетоводена по сметка 4115 – клиенти, а при ответника била осчетоводена по сметка 401 – доставчици, по партида на ищеца. Съгласно заключението по счетоводни данни и от двете страни не било извършвано плащане по фактурата. Вещото лице е посочило, че по предоставените данни от НАП и от ответника, процесната фактура е декларирана в дневника на покупки по ЗДДС на ответника за месец юни 2013 г. и дружеството ответник било ползвало право на данъчен кредит в размер на начислени ДДС. Съгласно заключението по предоставените данни от ответника нямало данни за командировани служители на ответника, включително и нямало данни за командировани служители в гр. Стара Загора, в периода 31.05.2013 г. – 02.06.2013 г., за които била издадена процесната фактура. В открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че в случая ставало въпрос за туристическа услуга, отдаване на хотелска стая на 01.04.2013 г., като фактурата е следвало да бъде издадена 5 дни след напускане на лицето, а в случая била издадена на 02.06.2013 г., като имало различия при осчетоводяването на фактурата при ищеца и ответника.

Предвид предмета на спорното материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до докаже: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с който му е възложено предоставянето на туристически услуги за определена уговорена цена, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на изработеното от ответника.

Договорът за предоставяне на туристически услуги /конкретно хотелиерството като вид туристическа дейност по чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗТ/ е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. Договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка. Договорът за изработка съгласно чл. 258 от ЗЗД и чл. 266 от ЗЗД е неформален, консенсуален, възмезден и двустранен договор. Договорът е консенсуален, защото страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие по предмета. Двустранен е, защото създава задължения и за двете страни: за едната – да изработи нещо, за другата – да приеме изработеното и да го плати. Възмезден е, защото срещу това, което изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждението.

Основното задължение на изпълнителя е да изпълни възложената му работа. Изпълнението на възложената работа трябва да е съобразено с поръчката на възложителя – чл. 258 от ЗЗД, чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Същевременно изпълнението следва да е извършено по начин, че готовият резултат да е годен за обикновеното или предвидено в договора предназначение – чл. 261, ал. 1 от ЗЗД.

Основното задължение на възложителя е да приеме работата и да заплати уговореното възнаграждение /арг. от чл. 264, ал.1 от ЗЗД, съгласно който поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа/. Приемането на работата, т. е. на резултатът от изпълнението на договора за изработка, е право и задължение на възложителя. Възложителят е длъжен да приеме работата, ако тя отговаря на поръчката му – като вид, количество, качество, технически и др. параметри. Възложителят има право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на поръчката му.

Към исковата молба е представена фактура № ********** от 02.06.2013 г., от която се установява, че същата е издадена от „М.“ АД за сумата от 1800 лв. и не е подписана нито от издателя, нито от получателя. Като получател във фактурата е посочено името на ответното дружество - „К.И.“ ЕООД с МОЛ И.И.. Във фактурата действително са отбелязани дата на пристигане 01.04.2013 г. и без да е посочено дата на заминаване, като е предвидено плащането да се извърши по банков път. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза процесната фактура е била

осчетоводена и от двете страни по делото, като при ищеца фактурата е била осчетоводена по сметка 4115 – клиенти, а при ответника била осчетоводена по сметка 401 – доставчици, по партида на ищеца. Съгласно заключението по счетоводни данни и от двете страни не било извършвано плащане по фактурата. Вещото лице е посочило, че по предоставените данни от НАП и от ответника, процесната фактура е декларирана в дневника на покупки по ЗДДС на ответника за месец юни 2013 г. и дружеството ответник било ползвало право на данъчен кредит в размер на начислени ДДС.

С оглед трайната практика на ВКС фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество–ответник, включването им в дневника за покупко -продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, изрично е посочено, че издадената фактура, която не е подписана за „получател“ от купувача по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и ако по нея е ползван данъчен кредит.

Действията по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването ѝ в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за извършване на описаните в нея услуги. С процесната фактура ищецът е доказал сключването на договор за туристически услуги и тяхното ползване от страна на ответника, поради което за последния е възникнало задължение за плащане на уговорената цена. Вярно е, че извънсъдебното признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за наличие на такива обстоятелства в случая липсва.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите на жалбоподателя за липсата на реквизити на фактурата съобразно предвиденото в ЗСч и ЗДДС, за неяснота относно физическото лице, на което е предоставена услугата, както и за несъответствие между датата на пристигане, заминаване и издаване на фактурата. Действително във фактурата е налице известно несъответствие между посочената дата на пристигане и заминаване и датата на издаване на фактурата. Същественото в случая е, че осчетоводявайки фактурата ответникът е бил запознат със съдържанието ѝ, като не е възразил срещу дължимостта на отразената в нея сума или изпълнението на предоставената услуга под формата на нощувки в хотела.

Следва да се отбележи, че с разпоредбата на чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им. Независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването на сделка от името на търговец или изпълнението на сключена от търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия. За да се приложи чл. 301 ТЗ е достатъчно да се докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. В контекста на изложеното настоящият въззивен състав приема, че независимо от липсата на данни за физическото лице, на което са предоставени нощувките, дори и да се приеме, че същото е действало от името на въззивното дружество, без представителна власт, с факта на осчетоводяването на процесната фактура в счетоводството му, ответникът не само мълчаливо е манифестирал знание за извършените действия, но доколкото веднага не се е противопоставил на отразеното във фактурата /по аргумент на чл. 301 ТЗ/ следва, че е потвърдил тези действия.

Неотносими към предмета на спора са релевираните от ответника обстоятелства дали посочените във фактурата лица, потребили услугата, са били служители на ответника към онзи момент и дали са били надлежно командировани в гр. Стара Загора, както и дали обектът, в който са предоставени хотелските услуги е собственост на ищеца. Фактът на осчетоводяване на фактурата недвусмислено сочи на признание на обективираното в нея задължение, възникнало на посоченото в нея основание.

С оглед на гореизложеното следва да се посочи, че отразените във фактурата данни, преценени във връзка с неоспореното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, дават основание да се приеме, че задължението на ответника за заплащане на цената на описаните в процесната фактури услуги е признато от длъжника по недвусмислен начин. Съвкупната преценка на доказателствата води до извод, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на туристически услуги със съдържание, отразено в представената фактура, а липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на цената от 1800 лв. с ДДС лева, сочи на основателност на предявения иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД.

С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично задължение, основателна е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В настоящия случай, с оглед разпоредбата на чл. 303а, ал. 3, изр. 2 от ТЗ ответникът е изпаднал в забава за плащане на главницата, считано от датата, следваща датата на издаване на процесната фактура, а именно 03.06.2013 г., като размерът на лихвата за забава, определен от съда по реда на чл. 162 от ГПК, възлиза на сумата от 657.05 лв. Предвид обстоятелството, че ищецът претендира по-нисък размер и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, претенцията следва да бъде уважена за пълния предявен размер от 576. 65 лв.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.

При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски. На въззиваемата страна също не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото същата претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, но по делото няма данни страната да е била представлявана от юрисконсулт пред въззивния съд, тъй като е бил подаден единствено отговор на въззивна жалба подписан от представляващия дружеството.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 435204 от 21.06.2018 г., постановено по гр. д. № 595/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

ЧЛЕНОВЕ: 1                                  

 

2.