Решение по дело №1769/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 №

гр. София, 23.09.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B възивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети май две хиляди двадесет и първа  година, в състав: 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                                ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА

                                                        мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска въззивно гражданско дело № 1769 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 530374 от 09.11.2018 г., постановено по гр. д. № 24727 по описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 32 състав, е уважен предявеният от ищеца ЕТ „ЗДП – К.П.“, ЕИК *******, срещу ответницата Д.Г.Г., ЕГН **********, осъдителен иск по чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо претърпяна загуба от плащането на наемната цена по договор за наем от 18.08.2011 г. с предмет нива с площ 113,527 дка, находяща се в землището на с. О., ЕКАТТЕ 53494, местността „Бейските ниви“, представляваща имот № 025001; сумата от 4060 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо пропуснати ползи в размер на 3060 лева – безвъзмездна финансова помощ, предоставяна от Разплащателна агенция „Държавен фонд – З.“ и сумата от 1000 лева – нереализирана печалба от продажба на земеделска продукция. В тежест на ответницата съдът е възложил сторените в производството от ищеца разноски.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в производството Д.Г.Г., с която съдебният акт се оспорва с оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Въззивникът поддържа, че решението не отговаря на действителните отношения между страните – по делото не е било спорно, че страните са сключили договор за наем на земеделски земи на 18.08.2011 г. с предмет посочената в същия нива, че ищецът не е установил фактическа власт върху земите, за да ги ползва съобразно уговореното с договора, както и че след изтичане на установения с договора срок за ползване на 22.11.2012 г. ищецът е заплатил на ответницата сумата от 10 000 лева /уговорената с договора наемна цена/, въпреки че не е ползвал имота. Обръща внимание, че изпълнение по договора с оглед изтеклия срок за предоставяне на земята за ползване е било невъзможно. Ето защо ищецът е можел да търси само обезщетение вместо изпълнение по реда на чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, т.е. само т.нар. заместваща облага. Ищецът, като кредитор по договора, не е поискал реално изпълнение на същия, нито пък е развалил договора поради неизпълнение от страна на наемодателя, не е упражнил възражение за неизпълнен договор. Наемателят не е реализирал никое от тези свои права, а след като изпълнение на договора вече е било невъзможно, е заплатил „наемна“ цена по същия. Жалбоподателят навежда доводи, че в решението си районният съд не е обсъдил началната липса на основание за това плащане и неправилно е приел, че същото представлява за ищеца вреда от неизпълнения договор под формата на претърпяна загуба. Поддържа, че изпълнението на едно задължение по двустранен договор не може да се разглежда като претърпяна загуба. С въззивната жалба са релевирани доводи, че задължението на наемодателя е било без срок, а наемателят не е поставил длъжника в забава, тъй като не е отправил покана да се предаде ползването на имота. По така изложените съображения въззивникът иска от съда да отмени решението, с което главният предявен срещу ответницата иск е уважен, да отхвърли същия, както и да отхвърли евентуалния иск на ищеца за сумата от 10 000 лева, с която се твърди ответницата да се е обогатила за сметка на ищеца, поради изтекла погасителна давност за преобразуващото право на кредитора да развали договора.

Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от ищеца в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият намира за правилни изводите на решаващия състав на първоинстанционния съд за основателност на главните претенции с правно основание чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като в тази връзка се позовава на съдебна практика на ВКС. Пояснява, че е изпълнил задължението си по договора, тъй като договорите се сключвали, за да бъдат изпълнявани. Счита, че след като договорът не е бил развален, то и страните са били обвързани от поетите със същия задължения, с оглед което и има право да търси платеното по договора като претърпяна загуба. Обръща внимание, че за първи път с въззивната жалба се навежда довод за липса на покана за изпълнение на задължението на наемодателя да предаде имотите. Искането е жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено от въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от ЕТ „ЗДП – П. – К.П.“ срещу Д.Г.Г., с която са предявени в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата от общо 14060 лева, претендирани като обезщетение за имуществени вреди /претърпяна загуба и пропуснати ползи/ от неизпълнението на договорното задължение на ответницата, произтичащо от договор за наем на земеделски земи от 18.08.2011 г. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лева – платена от ищеца на ответницата след прекратяване на договора поради пълното му неизпълнение от страна на наемодателя и изтичане на уговорения с договора срок, ведно със законната лихва от предявяване на иска /20.11.2017 г./ до оконачателното плащане.

С исковата молба ищецът поддържа, че на 18.08.2011 г. е сключил с ответницата договор за наем на земеделски земи, по силата на който наемодателят се е задължил да му предостави за ползване описаните в договора и в исковата молба ниви с обща площ 113,527 дка, находящи се в землището на с. О., срещу задължението за заплащане на наемна цена в размер на 88 лева за дка или общо в размер на 9990,38 лева, като падежът на това задължение бил след 30.03.2013 г. На следващо място се твърди, че ответницата не е изпълнила задължението си да предаде имота за ползване на ищеца, а сама е обработвала същия през тази стопанска година, във връзка с което е получила и безвъзмездна финансова помощ. Считайки се за обвързан от сключения помежду им договор, на 22.11.2012 г. ищецът твърди, че е заплатил на ответницата сумата от 10 000 лева - дължимата по договора наемна цена за ползването на земите. Така заплатената сума за ищеца представлявала претърпяна загуба, която счита, че следва да му бъде възмездена от ответницата в рамките на договорната отговорност, носена от наемодателя като длъжник по договора. Счита, че ответницата следва да бъде осъдена да му заплати и пропуснатите ползи – нереализираната печалба от произведена от тази земя земеделска продукция в размер на 1000 лева, както и неполучена безвъзмездна финансова помощ по мерки и схеми за директни плащания от Държавен  фонд З. в размер на 3060 лева.

В условията на евентуалност ищецът е предявил иск за връщане на сумата като недължимо платена, в случай че съдът приеме, че към датата на плащането /22.11.2012 г./ договорът вече е бил прекратен поради неизпълнението му от страна на наемодателя и изтичане на уговорения срок за ползване на земята.

С отговора на исковата молба ответницата е оспорила предявения главен иск с доводи за неоснователност, тъй като договорът за наем е бил сключен на 18.08.2011 г. за срок от една стопанска година, като същият е изтекъл в началото на м.ноември 2012 г. На 22.11.2012 г. и след изтичане на уговорения с договора срок за ползване на земята ищецът е заплатил наемната цена в размер на 10 000 лева, въпреки че не е ползвал имота. Поддържа се, че престацията на изправната страна по договора не може да се претендира като претърпяна загуба, с оглед което и искът е неоснователен.  Оспорена е и останалата част от претенцията – за сумата от 4060 лева, претендирана като пропуснати ползи с оглед липсата на предвидимост на тези вреди и причинна връзка между поведението на ответника и настъпването им. По евентуалния иск са изложени съображения, че договорът никога не е бил развалян по реда на чл. 87 ЗЗД, като е релевирано и възражение за погасяване по давност на правото на ищеца да развали договора поради неизпълнението му от страна на наемодателя.

С доклада по делото съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните на 18.08.2011 г. е бил сключен договор за наем на процесните земеделски земи за срок от една стопанска година /2011 г. – 2012 г./ при наемна цена в размер на 9990,38 лева общо с падеж на задължението за плащане след 30.03.2013 г., както и че сумата от 10 000 лева е заплатена като наемна цена от ищеца на ответницата на 22.11.2012 г.

Въззивният съд намира за безспорно още обстоятелството, че ответницата не е изпълнила задължението си да предаде фактическата власт върху имота на ищеца, както и че през стопанската година, за която договорът е сключен, наемодателят сам е обработвал земите, за които договорът за наем е бил сключен.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По правилността на съдебния акт, с който първият съд се е произнесъл по предявените искове, и с оглед доводите на страните, заявени в хода на въззивното производство, съдът намира следното:

Правилно районният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за наем с оглед възприетото становище с Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2015 г. от 20.07.2017 г. ОСГК, ВКС, а именно, че договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД, е действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти, посочени в чл.1,ал.3 от специалния ЗАЗ. Ето защо и приложими са правилата на договора за наем, разписани в ЗЗД.

Договорът за наем е неформален и консенсуален като за валидното възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните, а бъде постигнато съгласие за вещта, която наемодателят ще предостави за ползване на наемателя и за възнаграждението, което наемателят ще заплаща за така предоставеното му ползване. При постигането на такова съгласие договорът се счита за сключен, независимо от това дали вещта, предмет на същия, реално е била предадена на наемателя. Предаването ѝ е от значение единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на наемодателя за същата е обусловено от изпълнението на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта, предмет на наемния договор. В случай, че наемодателят не е изпълнил задължението си по чл. 228 във връзка с чл. 230 ЗЗД да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор, за последния не е възникнало обусловеното от изпълнението на задължението за предаване насрещно такова за заплащане на наемната цена /така решение № 143 от 23.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5958/2015 г., IV г. о., ГК, решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о., ТК и др./.

Налице е корелативна връзка между насрещните задължения на наемодателя и на наемателя – наемна цена се дължи за предоставяне на отдадената под наем вещ за ползване, т.е. осигуряване на възможност наемателя безпрепятствено да си служи и да ползва вещта за уговореното с договора или обичайното ѝ предназначение. Насреща наемателят дължи заплащане на наемна цена, като за възникване на задължението му е без значение дали той фактически ползва наетата вещ, стига да му е предадена фактическата власт върху същата.

В конкретния случай по делото е установено, че наемодателят не е изпълнил задължението си да предаде на наемателя земеделските земи, за които страните са сключили договора за наем. Не е спорно, както се посочи и по-горе, че договорът е бил сключен за стопанската година 2011 г. – 2012 г.

Във връзка с изложеното по-горе следва да се посочи, че с допълнителната разпоредба на параграф 2, т. 3 от Закона за арендата в З.то са установени началото и края на стопанската година, като е разписано, че това е времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година. Следва да се приеме, че сключвайки договора за една стопанска година, страните в качеството им на земеделски производители, т.е. професионалисти в съответната област, са се съгласили задължението на наемодателя да предостави земята за ползване да е срочно, същото да е обвързано с продължителността на стопанската година и да се погаси с изтичането на стопанската година, т.е. на 1 октомври 2012 г. Също така страните по делото не спорят, че към 22.11.2012 г., когато ищецът е заплатил на ответницата сумата от 10 000 лева, за което по делото е представена и  нарочна разписка, вече е бил изтекъл срокът на задължението на наемодателя да предостави на наемателя индивидуализираните с договора за наем земеделски земи за ползване.

Въззивният съд приема, че с изтичането на този срок и доколкото не е спорно, че това задължение не е било изпълнявано от наемодателя през целия период, през който същото е било дължимо, то е настъпила окончателна невъзможност договорът да бъде изпълнен от страна на наемодателя. В тази връзка следва да се посочи, че неоснователно се твърди, че задължението на наемодателя за предаване на земята, предмет на договора за наем, е задължение без срок. Страните са уговорили, че земята ще се предостави за ползване за текущата /към момента на сключване на договора/ стопанска година, т.е. започващата на 01.10.2011 г. и приключваща на 01.10.2011 г., с оглед което съдът приема, че изрична покана за настъпване падежа на това срочно задължение не е била необходима.

Доколкото имотът не е бил предоставен за ползване от наемодателя на наемателя, а уговореният с договора срок за ползване е бил изтекъл, предвид корелативната връзка на насрещните задължения на страните по договора за наем и съобразявайки застъпеното в съдебната практика на ВКС разрешение /решение № 143 от 23.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5958/2015 г., IV г. о., ГК, решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о., ТК/, съдът приема, че за наемателя изобщо не е възникнало обусловеното от изпълнението на задължението за предаване на вещта насрещно задължение за заплащане на наемната цена. Следователно и доколкото това задължение не е възникнало, то според въззивния съд платената от ищеца на ответника сума в размер на 10 000 лева, не намира своето основание в сключения между страните договор, който към момента на извършеното плащане вече не е имал съдържание, подлежащо на изпълнение. В производството не се твърди плащането на сумата от 10 000 лева от ищеца на ответницата да има друго договорно основание, с оглед което за платилия е налице вземане, произтичащо от извъндоговорен източник. Полученото подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото, както се посочи и по-горе, въззивният състав приема, че задължението за заплащането на наемната цена изобщо не е възникнало, с оглед неизпълнението на задължението на наемодателя по сключения между страните договор за наем.

Ето защо и неправилно първият съд е уважил главните предявени искове, основани на неизпълнението на договора от страна на ответницата. За реализирането на договорната отговорност на неизправната страна ищецът следва да установи наличието на договорно правоотношение, по което се явява изправна страна, изпълнявайки свое валидно възникнало задължение. В случая възникването на задължението за заплащане на наемната цена за ищеца е обусловено от изпълнението на задължението от страна на наемодателя да предаде имота, а доколкото последното не е осъществено, то и това задължение не е възникнало. Платената от ищеца сума в размер на 10 000 лева не може да служи за погасяване на несъществуващо задължение. Следователно неправилно решаващият състав на първоинстанционния съд е приел иска за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора за основателен. В тази част решението е неправилно и следва да бъде отменено, доколкото за ищеца не е налице материална легитимация да претендира така индивидуализираните вземания на основание сключения между страните договор.

Предвид изводите за неоснователност на главните претенции на ищеца е налице вътрешнопроцесуалното условие, под което исковете са предявени, като на основание чл.  271, ал. 2 ГПК въззивният следва да се произнесе по евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв., който първоинстанционният съд не е разгледал.

По делото не е спорно, че сума в посочения размер е заплатена, за което ответницата е издала и процесната разписка, приета като писмено доказателство по делото. Не е установено платената от ищеца сума да има своето основание, нито за ответницата да е налице основание да задържи полученото. Ето защо и този иск е доказан по основание и размер. Като неоснователно следва да бъде преценено възражението за погасяване по давност, релевирано с отговора на исковата молба. Съгласно тълкувателно постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС давността за вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване поради начална липса на основание, започва да тече от деня на получаване на престацията. В конкретния случай с оглед изводите на съда, че задължение за заплащане на наемна цена изобщо не е възникнало за наемателя, връщане се дължи поради липса на основание за плащането, респективно задържане на полученото. Не е спорно, че сумата е получена от ответницата на 22.11.2012 г. Към момента на предявяване на иска /20.11.2017 г./ петгодишният давностен срок не е бил изтекъл, с оглед което и предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен с въззивното решение.

По разноските:

С оглед изхода от спора решението на първия съд следва да се ревизира и в частта за разноските, като се отмени в частта, с която такива са присъдени в полза на ищеца за сумата над 577,81 лева до размера от 812,40 лева. В полза на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от исковете /пропорционално на сумата 4060 лева/. Сторените от тази страна разноски са в размер на 1200 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Ищецът е възразил за прекомерност на същите по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Това възражение съдът, като взе предвид вида, броя, цената на предявените искове, фактическата и правна сложност на спора, както и обема на извършените от процесуалния представител на страната действия в защита интереса на доверителя си, намира за неоснователно. Съобразно отхвърлената част от исковете на ответницата се следват разноски в размер на 346,51 лева.

За въззивното производство разноски се следват и на двете страни. Въззивницата претендира разноски за държавна такса, като съобразно изхода от делото в тежест на въззиваемия следва да се възложи сумата от 81,20 лева. Въззиваемият претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в тази фаза на производството в размер на 1000 лева, заплатени по банков път на процесуалния му представител. Пропорционално на уважената част от претенциите в полза на страната следва да се присъди сумата 711,24 лева.

Така мотивиран, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ Решение № 530374 от 09.11.2018 г., постановено по гр. д. № 24727 по описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 32 състав, с което е уважен предявеният от ЕТ „ЗДП – П. - К.П.“, ЕИК *******, срещу Д.Г.Г., ЕГН **********, осъдителен иск по чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо претърпяна загуба от плащането на наемната цена по договор за наем от 18.08.2011 г. с предмет нива с площ 113,527 дка, находяща се в землището на с. О., ЕКАТТЕ 53494, местността „Бейските ниви“, представляващ имот № 025001; сумата от 4060 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо пропуснати ползи в размер на 3060 лева – безвъзмездна финансова помощ, предоставяна от Разплащателна агенция „Държавен фонд – З.“ и сумата от 1000 лева – нереализирана печалба от продажба на земеделска продукция, както и в частта за разноските, с която в тежест на ответника е възложена сумата над 577,81 лева до присъдения с решението размер от 812,40 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „ЗДП – П. - К.П.“, ЕИК *******, срещу Д.Г.Г., ЕГН **********, осъдителен иск по чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо претърпяна загуба от плащането на наемната цена по договор за наем от 18.08.2011 г. с предмет нива с площ 113,527 дка, находяща се в землището на с. О., ЕКАТТЕ 53494, местността „Бейските ниви“, представляващ имот № 025001; сумата от 4060 лева – обезщетение за неизпълнение, представляващо пропуснати ползи в размер на 3060 лева – безвъзмездна финансова помощ, предоставяна от Разплащателна агенция „Държавен фонд – З.“ и сумата от 1000 лева – нереализирана печалба от продажба на земеделска продукция.

ОСЪЖДА Д.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на ЕТ „ЗДП – П. - К.П.“, ЕИК *******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 10 000 лева, заплатена при начална липса на основание на 22.11.2012 г., за която сума е издадена разходен касов ордер от същата дата, ведно със законната лихва от предявяване на иска /20.11.2017 г./ до окончателното плащане.

ОСЪЖДА ЕТ „ЗДП – П. - К.П.“, ЕИК *******, да заплати на Д.Г.Г., ЕГН **********, сумата от 346,51 лева – разноски за производството по гр.д № 24727/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, както и сумата от 81,20 лева - разноски за настоящото производство.

ОСЪЖДА Д.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на ЕТ „ЗДП – П. - К.П.“, ЕИК *******, сумата от 711,24 лева - разноски за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.