РЕШЕНИЕ
№ 123
гр. Монтана, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на осемнадесети
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Соня Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500090 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на М.
.А. против решение на Районен съд – Монтана от 10 януари 2022 г. по гр. д. №
2532/2020 г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Въззивникът М. А. твърди във въззивната жалба, че МРС е взел предвид
неотносим към делото факт – плащане, извършено от арендатора към бившите
собственици на арендувания имот. В резултат на това съдът е стигнал до неправилен
правен извод за неоснователност на иска. Плащането е осъществено към ненадлежна
страна, поради което не освобождава арендатора от задълженето да плати на ищеца по
иска в качеството му на лице, заместило първоначалния арендодател. Поддържа
становище, че след придобиване на арендувания имот ищецът не е имал задължението
да уведомява арендатора за промяната в собствеността, защото заместването настъпва
по право с факта на извършване на сделката. Неправилни са и изводите на МРС, че
арендаторът не дължи на новия собственик плащания, възникнали преди придобиване
на собствеността, защото от значение е кой е собственик на арендувания имот към
момента на плащането. Въззивникът моли решението на МРС да бъде отменено като
неправилно и вместо него МОС да постанови ново, с което да уважи иска и присъди
разноски на въззивника за двете съдебни нистанции.
Възизваемата страна „А. *“ ООД в писмен отговор оспорва въззивната жалба и
1
моли да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред Районен съд – Монтана се е развило производство по иск на М.А. против
„А. *“ ООД за установяване съществуването на вземане по договор за аренда на
земеделски земи в размер на 2 445,74 лв – арендно плащане за стопанската 2018/19
година и 105,98 лв лихва за забава за периода 1 януари 2020 г. – 4 юни 2020 г., за които
е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № */2020 г.
Установено е в производството пред първоинстанционния съд, че на 19 юли
2013 г. между „А. *“ ООД от една страна и С. Н., Б. П. и Й.С. от друга е бил сключен
договор за аренда на земеделски земи в землището на с. *, обл. *: нива от 24.177 дка,
*категория земя в м. *, представляваща имот с идентификатор *и нива от 98.110 дка,
*категория, м. *, представляваща имот с идентификатор *. Според този договор
земята е арендувана за срок от 10 година, считано от 01.10.2018 г. Арендното плащане
е определено на 20 лева за декар и е дължимо при приключване на календарната
година след реализиране на продукцията (чл. 8 от договора).
Въззивникът М.А. придобил правото на собственост върху тези два имота като
на 14 януари 2020 г. купил наследствените права на С. Н., Й.Н., Н.А. и М.Д. -
наследници на П. К., починал през 1967г. С договор от 18 декември 2019 г. за покупка
на наследствени права А. придобил и правата на Б.П. и Й.С. като наследници на същия
наследодател. След сключване на тези две сделки М.А. се снабдил с констативен
нотриален акт за собственост върху 13/40 идеални части от посочените по – горе два
имота и веднага дарил 1/40 част на трето лице – Р.С., а останалите идеални части
продал на същото лице.
За да отхвърли иска, МРС е приел, че ищецът е встъпил в правата на
продавачите на наследствени права и доколкото придобиването е станало след края на
стопанската 2018/2019 година, той може да претендира плащания, възникнали след
датата на придобиване на собствеността – 18 декември 2019 г. МРС е посочил, че не е
установено арендаторът „А. *“ ООД да е бил уведомен за настъпилата промяна в
собствеността на арендуваните земеделски имоти, поради което съгласно чл. 17, ал. 3
от ЗАЗ приобретателят не може да иска от арендатора да изпълни към него
задължение, което вече е изпълнил към предишния арендодател. Арендаторът
надлежно е изпълнил задължението си да плати годишното арендно плащане към
лицата, с които е договарял, поради което А. няма изискуемо вземане към „А.*“ ООД.
МОС намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно,
2
постановено след анализ на събраните доказателства и като намира, че крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, го потвърждава и препраща към
мотивите му съгласно чл. 272 от ГПК.
Фактическата обстановка по делото е устаноевна от първоинстанционния съд и
доколкото по нея страните нямат спор и не са представени нови доказателства във
въззивното производство, които да налагат изводи за различни от установените факти,
МОС не намира за нужно да я преповтаря.
При установените факти се налагат следните изводи: договорът за аренда е
сключен през 2013 г. с няколко физически лица, част от наследниците на П. К.. През
2020 г. те са продали наследствените си права на въззивника, от което е последвало
заместването им като арендодатели от М.А.. До момента на уведомяване на арендатора
за настъпилата промяна той дължи плащане на лицата, с които е договарял. Арендният
договор поражда облигационни задължения за страните по него и промяната на една
от страните поради прехвърляне правото на собственост не може да обвърже
арендатора, ако той не бъде изрично уведомен за това по аргумент от чл. 17 от ЗАЗ.
Действително замяната на арендодателя настъпва по право, както се твърди във
въззивната жалба, но за да породи за арендатора задължение да плати на новия
собственик, то той следва да е уведомен по изричното предвиждане на чл. 17 от ЗАЗ.
В случай, че арендаторът е платил на вече бившите собственици без да е бил
уведомен за настъпилата промяна в собствеността, то за новия собственик се поражда
притезание срещу праводателите му, но не и срещу арендатора.
Във въззивната жалба се навежда довод, че арендаторът е изпълнил лошо като е
превел суми не само на лицата, с които е сключил арендния договор от 2013 г., но и на
други сънаследници. Действително арендаторът дължи плащане на лицата по
облигационния договор, но след като ЗАЗ предвижда, че този договор обвързва всички
съсобственици и отношенията между тях по повод арендните плащания се уреждат
съразмерно правата им, няма пречка плащането да е извършено по този начин. То не
засяга правата на последващия приобретател на имотите, тъй като касае период преди
придобиването на собствеността и се отнася до вътрешните отношения между
съсобствениците. Неговите права не са накърнени с извършеното разделно плащане,
защото за въпросния период той изобщо не е имал свое изискуемо вземане от
арендатора.
МОС намира, че вземането на М.А. от „А. *“ ООД, представляващо годишно
арендно плащане за стопанската 2018/19 година, не съществува, тъй като е било
платено надлежно от арендатора на лицата, с които е бил сключен първоначално
арендният договор. Плащането е осъществено преди придобиване на собствеността
върху имотите от М.А., като последният не е уведомил арендатора за настъпилата
промяна в собствеността, поради което е налице точно изпълнение на договорно
3
задължение. „А. *“ ООД не е неизправна страна, затова искът на А. е неоснователен.
При този изход на процеса на въззиваемата страна се дължат разноски за
въззивната инстанция, като от представния списък по чл. 80 от ГПК е видно, че те
възлизат на 1000 лв адвокатско възнаграждение. Възизвникът М.А. е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв. Т. -
пълномощник на дружеството. Изчислен по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения хонорарът на адвокат Т. би
следвало да е най-малко 408 лв. Договореният между него и дружеството хонорар е
повече от два пъти по-висок, поради което съдът намира за основателно възражението
за прекомерност. Като взе предвид сложността на делото и извършената от адв. Т.
работа – подаден отговор на въззивната жалба, явяване в съдебно заседание,
представяне на писмена защита и като съобрази, че във въззивното производство не са
събирани нови доказателства, МОС приема, че възнаграждението следва да бъде
намалено до 800 лв.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Монтана от 10 януари 2022 г. по
гр. д. № 2532/2020 г.
ОСЪЖДА М. А. да плати на „А. *“ ООД, ЕИК *, представлявано от А. Н.,
разноски в размер на 800 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4