№………./….01.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на
шести декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ДИАНА МИТЕВА
при секретар Капка Микова,
като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 581 по описа за 2016 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по реда на ГПК(2007г.) и се разглежда по правилата на търговските
спорове(чл. 365 т.1от ГПК вр. чл. 286 ал.2 и чл. 1
ал.1 т.7 ТЗ).
Приети са за
разглеждане искове, предявени от „Обединена Българска банка“АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул."Св. София
" №5, представлявано от С.В.и Р.Т. срещу
А.Т.Н., ЕГН ********** ***, подпомагана
от трето лице „ВИЕМ ИНВЕСТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление с. Орешак, общ. Троян обл. Ловеч, ул. И.
Павлов 65, представлявано от Виолета Коларова като обективно съединени
претенции на заявител за установяване по
отношение на кредитополучател оспорени изискуеми вземания по заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. №1197/2016г. по описа на ВРС, 19 с-в, както
следва:
1. за връщане на разсрочени части в размер на сбор от 228512,71 лева от
предоставена главница по ипотечен кредит
от 18.02.2008г, изменен с анекс и споразумение от 19.12.2009г.
(формирани като части от вноски с настъпил падеж от 25.01.11г. до 25.01.16г. по
погасителен план);
2. за плащане на сборно вземане от 112248,43 лв
за договорни лихви, начислени като възнаграждение за ползване на кредита на осн. чл. 5 ал.1 от същия договор(формирани като части от
вноски с настъпил падеж от 25.01.11г. до 25.01.16г. по същия погасителен план);
3. за плащане на сборно вземане от 87722,21 лв
за наказателни лихви, начислени като
обезщетение за забавено плащане на изискуеми вноски по главница, на осн. чл. 6 ал.1 от същия договор за период на забавата от
25.01.11г. до 25.01.16г.;
ведно с АКСЕСОРНИ ПОСЛЕДИЦИ от провеждане на заповедно производство.
Ищецът (търговска
банка), действащ чрез адв. М.И.
***, служ. адрес гр. Плевен, ул. Св. Св. Кирил и
Методий 10 вх. А ет.1 ап.1
основава претенцията си като заявител кредитор, предоставил на ответницата
сумата от 360 000 лева, при условие за учредяване на ипотека по срочен
инвестиционен кредит за строителство, с годишна лихва, определяема като
фиксиран процент 11,25% годишно и уговорена възможност за банката да променя
този размер. Допълнително е било уговорено заплащане на такси и обезщетение за
забавено изплащане на вноски по главница с настъпили падежи като наказателна
лихва в размер 5 пункта над договорения годишен процент. Кредиторът сочи, че в
хода на изпълнението с допълнителното споразумение е предоставил облекчение на
длъжника за периода от 25.12.2009 – 25.05.2010г., в които са начислени само
текущите лихви, а съответните части от главницата са били отсрочени и се разпределят в остатъчни 57 месечни
анюитетни вноски в размер на по 5777лв, считано от 25.06.10г, като с тази сума
е следвало да се покриват части от главница, текущата лихва и част от годишната
такса, а извън вноските остават дължими застрахователни премии по уговорени
застраховки в полза на кредитора. Тъй като длъжникът допуснал забава в
плащанията на вноските по главницата и лихви след гратисния период, считано от
падежна дата 21.01.11г. до 25.01.2016г, кредиторът начислил към задълженията и
уговореното обезщетение за забава и поискал издаване на заповед за изпълнение
само за задълженията с настъпил падеж, без да упражнява отреченото в приключил
спор между страните право на предсрочна изискуемост.
Ответницата,
представлявана от адв. Ч.Д. ***, служ. адрес гр.
София, бул. България 81В вх./секция В ет.4 офис 14 оспорва изцяло предявената
претенция. Позовава се на прехвърлянето на инвестиционния имот, служещ и за
обезпечение на кредита, с изрично уговаряне на изплащане на цената от
приобретателя чрез погасяване на задълженията по кредита. Възразява, че поради това
споразумение с купувача на ипотекирания имот, банката-кредитор е одобрила
встъпването на Виолета Коларова в дълга по кредита със свое решение №
В50/22.06.2011г и съответно е следвало да уведомява изрично първоначалния
кредитополучател за допуснато от новия длъжник неизпълнение. Отделно твърди, че
в приключилия с влязло в сила решение спор е било установено заместването на
кредитополучателя от друг длъжник и е била обявена предсрочна изискуемост към
25.01.2011г на всички вземания на банката по дози договор. Счита, че от този
момент е изтекъл общ погасителен срок от 5 години, евентуално е изтекла кратка
давност от 3 години по всяка от вноските за 2011 и 2012г.
Привлеченият като
помагач на ответницата приобретател на ипотекирания имот, чрез пълномощника си
адв. Г.С. ***, служ. адрес гр. Пловдив ул. Стефан Веркович 10 ет.4, е оспорил твърдението за заместване на
кредитополучателя, но това процесуално поведение е без значение за защитата
срещу ищеца. Възразява за последващо изменение на срока на ползване на кредита
въз основа на решение на кредитен комитет от 08.11.2010г., което обаче е
останало неконкретизирано, въпреки указанията на съда в обявения за окончателен
доклад по делото. Подпомагащата страна поддържа и възражението за изтекла
давност по отношение на лихвите, начислени по вноски с падежи настъпили преди
01.02.2013г.
Представителят на
ищеца пледира пред съда за уважаване на изцяло доказаната установителна
претенция, като в писмено становище (вх.№ 35097/12.12.2017г)
излага доводи срещу възраженията по допустимост на производството и по неоснователното позоваване на заместване
на длъжника. Едва в това становище ищецът е заявил и тезата си по неоснователно
според него възражение за погасителна давност, като се е позовал на висящия по
време на давностния срок предходен съдебен процес (твърдение, заявено още при
снабдяването със заповедта за изпълнение).
По същество
пълномощникът на ответницата обосновава неоснователност на иска. В подробни писмените
бележки (вх.№ 35901/20.12.2017г) отново
поддържа отвода за вече формирана сила на пресъдено нещо, като сочи и съдебна
практика. Отделно излага доводи за погасяване по давност на всички вземания,
отчитани като падежирали след пропускането на двете погасителни вноски след последното
плащане на 25.01.2011г. Поддържа и възражението си за установена в мотивите на
влязлото в сила решение липса на пасивна легитимация на този длъжник. Моли
производството да бъде прекратено, евентуално претенцията отхвърлена в цялост
като недължима или погасена по давност.
Пълномощник на
подпомагаща страна в писмено становище (вх. 36108/22.12.2017г.) излага отново
възраженията си по допустимост на процеса, като сочи пълна идентичност на
предмета на делото с приключилия вече между страните спор. Сочи допълнително,
че процесната заповед и била издадена въз основа на извлечение, в което
недобросъвестно банката не е отразила резултат от отхвърлянето на иск за
събиране на същите суми, с цел осуетяване на прилагането на принципа на
непререшаемост на делото, което е довело и до абсолютна незаконосъобразност на
издадената заповед, опорочило и настоящото исково производство. Счита, че този съществен процесуален въпрос е
останал неизяснен преди разглеждането на делото и това нарушава правото му на
защита, като моли производството да бъде прекратено, за да се стабилизира
недопустимост след инстанционен контрол. Евентуално се позовава и на лишаването
му от възможност да уточни и обоснове възражение за изтекла давност, като
излага доводи за приложимост на специалния кратък тригодишен срок за периодични
плащания, каквито счита че са погасителните вноски, договорните и наказателните
лихви. Излага и доводите си за неоснователност на тезата на ответницата за
заместването й в дълг от купувача на имота, което вече е било установено в
предходния процес. Моли претенциите да бъдат изцяло отхвърлени.
Страните са
претендирали насрещно разноски, като ищецът е уточнил неоспорен размер в списък
по чл. 80 ГПК(л.310) и е оспорил като прекомерен заявения от ответницата размер в подробния
списък(л. 312).
По възраженията за
недопустимост:
Предварителните въпроси и допустимостта на предявените искове са били
разрешени в нарочно определение № 1231/21.04.2017г., като съдът е изложил
мотиви по възражението на ответника и помагача му за отвод поради сила на
пресъдено нещо по вече разгледан между същите страни спор с изцяло идентичен
предмет (л.186). Въпросът за пречката за
упражняване на правото на иск може да бъде предмет на самостоятелно частно производство
само ако възражението бъде надлежно доказано. Когато съдът го намери за
неоснователно при подготовката на делото по реда на чл. 130 ГПК тази негова
преценка не може да бъде контролирана отделно от произнасянето му по
съществото, тъй като неуважаването на отвода нито е предвидено като отделен
обжалваем акт, нито прегражда защитата
на ответника, който може да повдига въпроса отново при обжалване на евентуално
неизгодно за него решение (по арг. от чл. 269 ГПК). Ето защо оплакванията на помагача за нарушаване
на правото му да се защитава по иск преди стабилизиране на въпроса за
допустимост на делото са несъстоятелни. Фактите относно приключилия по-рано
спор ответната страна е изложила още в хода на размяна на книжата, и то след
като този факт е бил признат от кредитора още в заявлението, като до
приключване на съдебното дирене не е имало нужда твърденията да се допълват,
съответно и не може да се поддържа, че приключването на делото в заседание без
участие на помагача и краткия срок за писмени бележки е осуетило някаква
допълнителна аргументация на страната в тази връзка. Още повече, че и
понастоящем доводите, излагани и от подпомаганата и от подпомагащата страна,
макар да са подробни и детайлизирани в обемни изложения, се свеждат само до
едно единствено значимо твърдение – пълна идентичност на предмета на настоящия
спор с този, приключил с решение № 115
от 11.01.2016г по т.д. 2427/14г на ВКС, 2 т.о. Тъй като и в пледоариите си по
същество ответните страни поддържат възраженията си по допустимостта, съдът
отново следва да изложи съображенията си относно неоснователността им.
За да сравни предмета на двете дела, съдът в съответствие с
установената практика, преценява съвкупността от исканата от ищеца защита и
фактите, от които извежда нарушеното си право, като отчита диспозитива на
влязлото в сила решение и двете искови молби (Решение № 33 от 28.04.2017г. по
т.д.№ 3230/2015г., II т.о. на ВКС). В случая на установителен иск по заповедно
производство допълнително следва да се отчита и спецификата на времевите
предели на установителното действие на решението, фиксирано към вече налично
изпълнително основание, послужило за издаване на изпълнителен титул. Затова и
предмет на делото не може да бъде просто съществуване на материално право(
както и при типичния установителен иск), а самото притезание, като подлежащо на
принудително събиране НАРУШЕНО поради пропускане на падеж, вече изискуемо
вземане. Интересът на кредитора да стабилизира изпълнителен титул изключва
разширяването на предмета на иска по чл.422 ГПК с новонастъпили след издаване
на заповедта факти, от които ищеца да черпи притезанието си. Ето защо, за разлика от ответника, който може да се
позова на всякакви възражения за да осуети стабилизиране на изпълнителната сила
(включително и породени от по-късно настъпили факти), ищецът не може да добавя
други твърдения, извън тези, съществуващи и вече очертани в заявлението по чл.
417 ГПК (в този смисъл са и задължителните указания за това специфично
производство в т. 2 и 9 от ТРОСГТК №
4/13 г. на ВКС). Според тази специфика,
несъмнено предметът на делото по чл. 422 ГПК следва да се определи според
твърдения за нарушеното с неплащане изискуемо към подаване на заявлението
вземане, като се изключи зачитане на настъпила по-късно или по друг начин изискуемост.
Това становище съдът поддържа като адекватно и на настоящия казус, с оглед на
изложените решаващи мотиви за отричане именно на притезанието, заявено като
произтичащо от упражнено право на предсрочна изискуемост( в смисъла, изяснен в
т.18 от ТРОСГТК № 4/13 г. на ВКС). В
исковата молба по гр.д.111/12г. на ОС –
Ловеч банката кредитор е описала като нарушено правото си да получи цялата
главница по предоставен ипотечен кредит и е основала тази претенция на
твърдения за настъпила автоматично предсрочна изискуемост в хипотеза уговорена
в чл. 18 от договора, изключваща уведомяване на длъжника. Това сезиране е било
изцяло съответно и на заявлението, въз основа на което е била издадена заповед
№ 792 от 21.10.2011г (л. 112 от
настоящото дело), ограничено до позоваване единствено на извлечение от
сметки за цяла предсрочно изискуема главница (без друг документ за уведомяване
на длъжника). Именно така описаното притезание на ищеца е било и отречено с
влязлото в сила решение, като съдът е констатирал липса на елемент от
фактическия състав на преобразуващо право на банката да лиши длъжника от
уговорения срок за ползване на кредита и да търси като предсрочно изискуема
цялата главница със съответните лихви и обезщетения, породени от упражняване на
това право.
Не е такова обаче притезанието, предявено като предмет на настоящия
спор. Ищецът изрично е посочил, че правото му на предсрочна изискуемост е било
отречено с влязло в сила решение, като е очертал притезанието си като нарушено
от длъжника право на вземания за отделни вноски по погасителен план с настъпили
падежи до подаване на заявлението. Тези вноски са посочени по отделно и в ново
извлечение от сметка към 25.01.2016г., което възпроизвежда именно действащ
погасителен план, незасегнат от отречената вече автоматична предсрочна
изискуемост. Съдът намира, че така индивидуализираното процесно
притезание не е идентично с отреченото със сила на пресъдено нещо нарушено
право на ищца. Удостовереното в заповед № 661/08.02.2016г вземане на кредитора не
е идентично с посоченото в заповед № 792 от 21.10.2011г, съответно и предмета
на двата установителни иска не съвпада.
Преклудиращата сила на влязлото в сила решение по иск, основан на
предсрочна изискуемост не включва непредявени евентуални основания, които биха
могли да породят подобни притезания по същата сделка. За разлика от ответника,
изчерпващ всички свои възражения, ищецът не е длъжен да предяви всички
основания, които биха го легитимирали евентуално или алтернативно като кредитор
с изискуемо вземане. Принципно неудовлетворен кредитор, предоставил кредит
платим на вноски с уговорени падежи би могъл да ползва всяка от гарантираните
му от общо от закона (чл. 79 ЗЗД) алтернативи – да търси реално изпълнение на
изискуеми вноски със съответно обезщетение за забавата, да търси
компенсаторното обезщетение като доказва понесени от забавата вреди или да
разваля договора, ако има интерес от това, както и специалните му права по чл.
60 от ЗКИ - да търси изпълнение в цялост
преди срок, след като уведоми длъжника за упражняване на това свое право. В
случая, при първото сезиране на съда кредиторът незаконосъобразно се е позовал
само на една алтернатива, която обаче законът изключва(автоматична
изискуемост), но това не значи, че всички други алтернативи за него са били отречени.
Въпреки различните становища в практиката(провокирали предложение за тълкуване
по т. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК ВКС) в случая съдът отчита, че
единствено приложение в отношенията между тези страни може да има само
тълкуването, разграничаващо като основания на различни искове позоваването на
кредитора на всяка една от алтернативните възможности при неизпълнение на
длъжника (подобно на това в решение № 48/12.07.2017г по гр. д. № 61206/2014 г. на ВКС, ГК, І г. о.).
В обвързващия страните акт по същество решаващият съд е посочил, че доводите за
другото основание за изискуемост (настъпилите падежи по погасителния план) не
са били въведени като предмет на делото със заявлението и в първата инстанция и
не могат да бъдат съобразявани, тъй като биха представлявали недопустимо
изменение на иска (последни два абзаца на л. 54 от приложеното т.д. 2427814г.
на ВКС). Изключването на тези различни твърдения от предмета на разгледаното
дело категорично изключва и силата на пресъдено нещо по тях, а не ги преклудира
поради немарлива защита на страната, както необосновано счита помагача на
ответника. С отхвърлителното решение по същество е отречено именно и само
съществуването към момента на подаване на заявлението на консолидиран след
предсрочна изискуемост дълг, който е различен по основание от вземанията за
разсрочени вноски по действащ погасителен план. Не са отречени задължения на
друго основание или дължимост на вземания изобщо по този договор.
Необосновани са и доводите на ответника, изложени в писмената му защита
въз основа на приложена практика, която изобщо не се отнася за сходна хипотеза.
В първото определение съдът е преценявал отричане на цялото вземане при
отхвърляне на частичен иск, което изисква пълно съвпадение на обстоятелствена
част и само разлика в петитума, какъвто
не е настоящия случай. Второто от посочените определения сочи установена
практика на съдилищата, ненуждаеща се от осъвременяване относно начина, по
който следва да бъде обоснована претенция на
кредитор след упражнено право на предсрочна изискуемост. Тази практика
обаче се възприема превратно от ответника, тъй като сочи начина на защита на
кредитор след отречено в заповедно производство право на автоматична
изискуемост, в случай, че този кредитор продължава да се позовава на предсрочна
изискуемост, но вече след изискуемото от закона уведомяване. В настоящия процес
обаче изобщо не се твърди предсрочна изискуемост. Напротив, както в
заявлението, така и в исковата молба се посочват като индивидуализиращи белези
на задължението само вноските по договорения план с падежни дати от 25.01.2011
до 25.01.2016г. Така очертаното основание изцяло кореспондира на зачитане на
установената липса на трансформиращи правоотношението последици от изявлението
на кредитора, инкорпорирано в предходното му заявление за издаване на заповед
за изпълнение. Съдът съобразява установената задължителна практика на
съдилищата относно потестативния характер на правото на предсрочна изискуемост
и породени занапред последици от довършването на фактическия му състав,
изяснени в т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г.на ОСГТК на ВКС ТР (Решение № 169 от
17.01.2017г. по т.д.№ 1272/2015г., II т.о. на ВКС, Решение № 161 от 08.02.2016
г. по т. д. № 1153/2014 г., II т.о. на ВКС). Отречената предсрочна изискуемост
задължава и двете страни да съобразят поведението си с установеното от съда(чл.
298 ал.1 ГПК) съответно изключва ново позоваване на предсрочна изискуемост без
да се твърди и новонастъпил факт извън разгледаните в предходния процес. В
случая такъв нов факт (надлежно уведомяване на длъжника) може да посочи само
кредитора, доколкото само той може да се позове на упражнено в негов интерес
право да лиши неизправния си длъжник от ползващия го погасителен план. Обратно,
длъжникът не може да се позовава на последици от връчената на кредитополучателя
заповед за изпълнение или искова молба по чл. 422 ГПК по предходно дело, тъй
като именно те са били отречени като елемент от фактически състав на предсрочна
изискуемост. Ето защо предявяването на задълженията като вноски по действащ
погасителен план изцяло съответства на установеното със сила на пресъдено нещо
правно положение по ипотечния кредит, предоставен на ответницата. Допълнително
съдът съобразява и признанието от ответницата в предходното дело (л. 75 от приложеното гр.д. 111/12 на ОС – Ловеч) на
факти, предшестващи действията на банката кредитор за снабдяване с
изпълнителния лист срещу длъжника: започване на принудително изпълнение върху
обезпечението от самия длъжник срещу новия приобретател на имота за неплатената
цена и споразумението между отчуждителя и
кредитополучателя да си поделят разноските по проданта, водеща по необходимост
и до реализиране на ипотечните права на банката и налагащи снабдяването й с
изпълнителен титул. Съдът преценява, че изборът на кредитора да се позове на
предсрочна изискуемост е провокиран до голяма степен от самия длъжник, а не от
конкретния му интерес, поради което не е недопустимо принципно да упражни
отново другата своя възможност и след отхвърлянето на първия иск да предяви за
събиране само просрочени вноски без да е бил длъжен по необходимост да се
позовава вече само на новонастъпила предсрочна изискуемост.
В рамките на подготовката на съдебното дирене съдът е установил
редовност на проведеното заповедно производство (по приложеното ч.гр.д.
1197/16г на ВРС). Изложените в отговора на ответника оплаквания срещу документа
по чл. 417 ГПК изобщо нямат отношение към сезиране на заповедния съд (което
единствено би имало значение като обуславящо и допустимост на настоящия
процес). Твърденията на помагача за съществено опорочаване на издадената
заповед са изцяло неоснователни. Длъжницата е с постоянен адрес ***, което
налага задължително сезиране именно на Варненски съд( чл. 411 ГПК). Към
заявлението са приложени както договора за кредит, така и актуалното извлечение
от сметката, обслужвана от длъжника и посоченото от заявителя влязло в сила
съдебно решение. Налице е подадено възражение на длъжника, което поражда и
интерес на заявителя установява именно вземания, индивидуализирани по идентичен
начин със задълженията, посочени в оспорената заповед. Срокът за предявяване на
правата на кредитора пред съд е спазен.
В заключение и към момента на
приключване на устните състезания между страните съдът не намира каквито и да е
пречки за възникване или упражняване на правото на иск на ищеца, осуетяващи
допустим исков процес.
По съществото на
делото:
Окончателен устен доклад е обявен в съдебно заседание на 30.05.2017г.,
като е бил утвърден обявения на страните начален проект (л.189-190), съдържащ
мотивите на съда относно окончателната правна квалификация на претенциите,
приложимото право и по-подробно изложение на релевантните твърдения и
възражения в обхвата на предмета на спора, включително и новонастъпилия факт на
реализиране на обезпечението. В този
доклад съдът е посочил като надлежно предявено възражението за погасяване на дълга
по давност, основано евентуално на две законови хипотези. Проектът по тези възражения не е бил довършен само в
частта на становище на ищеца, но тъй като той не е предприел в първо заседание
допълнителната си защита (чрез реплики за конкретни нови факти), не е имало и
нужда от каквото и да е допълнително поясняване на тази защита на ответната
страна и проектът е стабилизиран като окончателен в този му вид. В този смисъл
доводът на помагача, че с отхвърлянето на молбата му за отлагане на
приключването на делото в последното заседание е осуетена някаква защита по това
възражение не може да се обоснове. На
тази страна в проекта за доклад съдът е указал констатирано противоречие,
евентуално непълнота в твърденията за
постигнато друго споразумение за разсрочване на дълга по повод на договаряне не
встъпване в дълг. Такива твърдения обаче не са били уточнени в първото заседание, на което се е явил
именно пълномощника на помагача ( л. 217). Напротив пълномощникът е признал, че
не разполага с данни за финализиране на каквото и да е решение по водени
преговори. Съответно с това е изчерпана възможността да се сочат нови твърдения
и по това възражение и пропускането на явяването в последно заседание не е
можело да осуети каквато и да е защита при надлежно предоставена възможност за
писмени пледоарии по същество.
Няма спор между страните (с оглед приетото в устния доклад) относно
възникването на правоотношението по банковия кредит и съпътстващите го сделки
по обезпечаването му с ипотека, както следва: Ищецът
(търговска банка) предоставил на ответницата сумата от 360 000 лева, при
условие за учредяване на ипотека, като срочен инвестиционен кредит за
строителство на недвижим имот със стопанско предназначение (къщи за селски
туризъм) със съдържанието, обективирано в договора от 18.02.2008г.(л. 5-10).
Като кредитополучател Н. е поела задължение да заплаща годишна лихва,
определяема като фиксиран процент 11,25% годишно, с уговорена възможност за
банката да променя този размер. Допълнително е уговорено заплащане на
първоначална такса (1% от разрешения размер) и годишна такса за управление от
0.1% от ползвания остатък, както и обезщетение за забавено изплащане на вноски
по главница с настъпили падежи като наказателна лихва в размер 5 пункта над
договорения годишен процент. Изменението на клауза от договора с анекс №1 (без
дата) засяга само уговорката за хипотези, пораждащи предсрочна изискуемост и
няма отношение към спорния предмет. Без да се засягат първоначалните уговорки
за падежите (на 25 число на месеца) и общия брой на вноските (108 месечни
анюитета, считано от 25.03.2008г), с допълнителното споразумение от 19.12.2009г
обаче са променени размерите на вноските, поради предоставено облекчение за
периода от 25.12.2009 – 25.05.2010г., в които се начисляват само текущите
лихви, а съответните части от главницата се отсрочват и се разпределят в
остатъчни 57 месечни анюитетни вноски в размер на по 5777лв, считано от
25.06.10г, като с тази сума е следвало да се покриват части от главница,
текущата лихва и част от годишната такса, а извън вноските остават дължими
застрахователни премии по уговорени застраховки в полза на кредитора.
Няма спор, че уговореното обезпечение е било учредено от
кредитополучателя, а в последствие ипотекираният имот е бил придобит от помагача
на 12.08.2010г. с нот. акт № 144 т. ІІ рег. № 3012 д.
296/10 на нотариус № 337 с район на действие РС-Троян с изрично уговаряне на
изплащане на цената чрез погасяване на задълженията по кредита.
От заключението на назначения от съда експерт се установява
категорично, че кредитът е бил предоставен на разположение на ответницата на
20.02.2008 по разплащателнатата й
сметка, от където е бил и усвоен с преводи и теглене в брой. Вещото лице
е съпоставило първоначалния и изменения след допълнителното споразумение
погасителни планове с начислените текущо задължения на кредитополучателя и е
установило, че банката не се е възползвала от право да променя лихвения процент.
Установено е събиране от постъпленията по сметката на дължимите вноски за части
от главница и договорени лихви в размери, съответни на така действащи планове.
Макар и длъжника да е допускал непродължителни просрочия, текущата забавата му
е била компенсирана в рамките на не повече от месец с наказателни лихви до
25.12.2010г. Последното плащане, след което липсва каквото и да е постъпление
по разплащателната сметка е от 25.01.2011г, когато е внесена недостатъчна сума,
отнесена към намаляване на лихвата за януари 2011г. Съдът изцяло кредитира
заключението като резултат от обективно приложени специални знания при
изследване на счетоводна документация на банката-кредитор и постъпилите по
сметката на длъжника вноски за погасяване на кредита. Установеното от вещото
лице кореспондира и на писмените доказателства представени от ответника при
разглеждане на предходния спор и налични в изисканото гр.д. 111/2012г, сочещи признание за преустановяване на
обслужването на кредита след продажбата на инвестицията и приемането на
купувача като съдлъжник (л. 75,78- 81, 89) и признание на изплащане от
пълномощник на помагача вноски от около 50 000 лв
след покупката през август до декември 2010г(л.57 от гр.д. 744/122 на РС –
Троян). Установените от вещото лице размери на дължимите суми изцяло съответстват
на обявените в извлечението от банковата сметка, послужило за издаване на
спорната заповед.
При тези факти съдът съобразява следното:
С оглед целта на кредитирането, към процесния договор не могат да бъдат
прилагани правилата за защита на кредитополучателя като потребител. Ипотечните
кредити (какъвто е процесния) са изключени от специалната уредба на
потребителския кредит (чл. 3 ал.5 т.1 ЗПКотм.), а
общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне се прилага само, ако
кредитополучателя ползва банковата услуга, която не е предназначена за
извършване на търговска или професионална дейност( § 13 т.1 от ЗЗП). Селският
туризъм обаче несъмнено има такъв характер. Съдът приема за валидни и
обвързващи страните постигнатите между тях уговорки за размера на предоставения
кредит, сроковете за изплащането му на вноски
и лихвения процент(останал
непроменен за целия срок на изпълнение) и гратисния период при
преструктурирането, съответно и уговореното обезщетение за забава на коя да е
част от вноските в размер на наказателната лихва. Ново преструктуриране с удължаване
на периода (намаляване на вноските) въз основа на решение В3/08.11.2010г не се
доказа, а дори и това изявление на банката( л. 123) да се възприема като приета от насрещни
страни оферта, то действието му е било отложено до учредяване на допълнително
обезпечение от встъпващо като съдлъжник
дружество, а сбъдване на това условие дори не се твърди.
Ответницата е възразила за заместването й в целия дълг от приобретателя
на ипотекирания имот. По делото не се доказа сключване на такъв договор с
кредитора. Посочените от помагача документи (л. 123- 124) визират само
встъпване на други задължени лица, но не и освобождаването на кредитополучателя
Н. от задължението да връща вече усвоения кредит. Дори и действително
кредиторът да е приел допълнително задължаване на купувача на имота, наред с
това на кредитополучателя, това договаряне би покрило хипотеза на чл. 101, а не
на 102 ЗЗД. Следователно не би настъпило каквото и да погасяване на
отговорност, а солидарността, породена от встъпването съхранява самостоятелния
характер на отношенията на кредитора с всеки от длъжниците му и изключва
необходимостта първоначалния длъжник да бъде предупреждаван допълнително и за
пропуснати от другия длъжник падежи.
Изцяло неоснователно е
позоваването на влязлото в сила решение между страните, доколкото касационният
състав, излагащ мотиви по същество изобщо не е разглеждал възражения на
ответника след констатирането на липса на правопораждащ елемент от твърденията
на ищеца. Посочената част от мотивите на
отхвърлителното решение изобщо не представлява изводи на решаващия съд,
а описание на тезите на спорещите страни, възприети или отречени в отмененото
решение на по-долна инстанция. Съответно липсва каквото и да е основание за
отричане на материалната легитимация на ответницата като длъжник по кредита.
Доколкото само тя е посочена от кредитора като ответник по делото,
правоотношенията между банката и други солидарни длъжници остават извън
настоящия спор, а за вътрешните отношения с помагача значение ще имат само
фактите по останалите неплатени след покупката на имота вноски, установени като
дължими в настоящия процес.
Нито ответницата, нито помагачът й са посочили други, неосочетоводени плащания, които са били платени в полза на
кредитора. По изложените по-горе съображения за възприемане на заключението на
вещото лице К., съдът приема, че след последното актуализиране на погасителния
план банката надлежно е осчетоводявала всички постъпления, включително и тези
внесени през 2010г от помагача.
По възраженията за изтекла давност съдът отчита специалната фикция по
чл. 422 ал. 1 ГПК, придаваща на заявлението последици на предявен
иск(прекъсване и спиране на давността до края на процеса). Изключението от
общия принцип, е наложено от разбирането, че законодателното разрешение е в
интерес на кредитора, тъй като в случая на допуснато незабавно изпълнение, той
вече е легитимиран с изпълняемо основание. Именно то
следва да се стабилизира, но едва след влизане в сила на съдебното решение по
установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо(т.9 от ТРОСГТК
4/2013г. на ВКС). В процесния случай, давността за предявеното притезание на
вноски с настъпили падежи( главници и лихви) и обезщетение за забава
(наказателна лихва) се прекъсва и спира да тече от 03.02.2016г. Предходното
заявление е загубило изцяло материално правното си действие, по арг. от чл. 116 б. „б ЗЗД, тъй като искът на заявителят е
бил отхвърлен. Давността препятства упражняването на правото на иск, а то е
отражение на притезанието като нарушено право, пораждащо нужда от защита. По
съображенията, изложени по-горе по повод възраженията за липса на идентичност
на предмета на спора, в настоящото производство
кредиторът не може да се ползва от спиране на давност по време на процес
за вземания, предявени като друго притезание. Хипотезата на чл. 115 ал.1 б.“ж“ ГПК е оправдана само доколкото ищецът след сезиране на съда може и да не извършва други процесуални
действия за да получи решение, тъй като съдът е длъжен служебно да движи
производството до краен акт по делото. Затова и спирането по време на дело
обслужва вече прекъсната давност с началото на съдебния спор за това вземане,
без да може да „преживее“ отпадането на всички полезни за ищеца последици от
сезиране на съд след отхвърляне на иска. Ако спорното притезание не е съществувало,
то не е било и изискуемо за да се налага спиране на давността. Затова и
позоваването на спиране по вече приключилия между същите страни спор е изобщо
лишено от смисъл. Други реплики по това възражение ищецът не е посочил, поради
които и съдът намира, че давността за спорното вземане не е била нито спирана,
нито прекъсвана до 03.02.2016г.
Доводът на ответната страна за отчитане на начало на давностен срок от
25.01.2011г. съдът намира за необоснован. По вече изложените по въпроса за
индивидуализацията на спорното право съображения, съдът не може да сподели
тезата на тази страна, че кредитът в цялост е вече предсрочно изискуем към тази
дата било поради автоматично действие на уговорка между страните (отречено като
несъвместимо с задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от
Закона за кредитните институции с влязло с сила решение между страните), било
поради позоваване от страна на длъжника на собственото му уведомяване за
„упражнено“ от кредитора право на предсрочна изискуемост в предходния процес.
По съображенията в задължителното тълкуване (т.18 от ТРОСГТК 4/2013 на ВКС), обявяването
на предсрочната изискуемост може да бъде само действие на кредитора като втори субективен
елемент от фактическия състав(Решение № 64 от 9.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5796/2014 г., IV г. о., ГК). Самият длъжник не може да „изземва“ това право от
неговия носител. Като обвързан с уговорки до края на договора, длъжникът може
само да предложи изпълнение преди срок,
но не и сам да трансформира дълга си в предсрочно изискуем въпреки волята на
кредитора да търси изпълнение по погасителен план. Съответно и съдът приема, че
след отричане на предсрочната изискуемост в предходния процес, в отношенията
между страните крайния срок за връщане на главницата и изпълнение на задължението
за заплащане на договорените лихви не е променен. Съответно и позоваването на
изтичане на петгодишен общ давностен срок за цялата претенция е неоснователно.
Евентуалното си възражение ответника
и помагача му основават на доводи за периодичен характер на задълженията за
връщане на вноски по погасителен план. Съдът не споделя тази теза. Според задължително тълкуване на
чл.111, б.”в” ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с
падежи, настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат
относителна самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква
от един правопораждащ факт(ТРОСГТК №3/2011 на ВКС). В случая обаче, кредиторът
е предоставил на длъжника еднократно главницата като цяло за ползване до
изтичане на краен срок 25.02.2017г., съответно и връщането му на погасителни вноски не превръща договора в
такъв за периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора
да приема изпълнение на части, като облекчение на лихвената тежест за длъжника.
Налице е разлика с правоотношенията, разгледани в мотивите на тълкувателния
акт, които се характеризират с продължителност на изпълнението и на двете
престации (предоставяне на определена услуга от доставчик срещу периодично
начисляване цена за отделни периоди на ползване). Положението на доставчик,
които продължава да предоставят услуга без да търси защита в рамките на
по-краткия давностен срок (и така конклудентно индицира, че е загубил интерес
от забавените пълни плащания за съответното месечно потребление) не е идентично
с положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница в цялост
и изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в
негова полза план на предварителни частични плащания. Това, че банката се е
съгласила да получи изпълнение по погасителния план не значи, че крайния срок
не е уговорен и в нейна полза, доколкото именно спрямо него е определено и
очакваното възнаграждение. Приравняването на връщането на един дългосрочен
кредит на сбор от периодични платежи на частични вноски би довело до абсурдната ситуация давността да
изтече преди крайния срок за цялата главница. Ето защо, разсрочването на части
от усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в
периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок
по чл. 110 ЗЗД, считано от последния
падеж на част от главница (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., III г. о., ГК). Този срок не е изтекъл, поради което и възражението
за погасяване по давност на части от главницата е неоснователно.
По отношение на инкорпорираните в месечните вноски възнаградителни
лихви обаче са налице критериите по ТРОСГТК № 3/2011г. на ВКС за
квалифицирането на тези суми като периодични плащания, по смисъла на чл. 111,
б. "в" от ЗЗД. В тълкувателния акт недвусмислено се приема, че
законодателят е посочил в текста на разпоредбата възнаградителната лихва именно
като типичен пример на такова вземане. Като отчита, че възнаграждението се
дължи за предоставено ползване на вече получена от длъжника главница съдът
преценява, че в тази част правоотношението има продължителен характер (докато
ползва чуждите средства, кредитополучателя заплаща възнаграждението за
съответния период, а при прието от кредитора предсрочно връщане на цялата
главница тази лихва не следва да се
заплаща). По отношение на това
възнаграждение положението на банката-кредитор е идентично с доставчиците на
продължително изпълняеми услуги и на наемодателя, поради което и бездействието
на кредитора по отношение на това възнаграждение индицира отпадането на
интереса му от плащането. Позоваването на изтеклата кратка давност е надлежно предявено с възражението (л.
65) в отговора по исковата молба, поради
което и не се е налагало да бъде допълнително обосновавано от помагача. Съдът
отчита, че начислените до 03.02.2013г вземания за лихви са погасени, като тази
давност е прекъсната с подаване на заявлението по оспорената процесна заповед
за всички вноски след 25.02.2013г , които са останали дължими.
Аналогични съображения следва да се приложат и относно начисленото
обезщетение за забавено плащане, уговорено като наказателна лихва. Основание за
претенцията на кредитора е безспорната забава на длъжника, пропуснал падежи по
погасителния план. Като предварително фиксирана по размер компенсация за забава,
по своята правна природа, наказателната лихва представлява неустойка, поради което ако не може да се
квалифицира като "лихва",
следва да бъде обхванато от нормата на чл. 111, б. "б" ЗЗД. Вземанията
за наказателните лихви за просрочени вноски за главница също е погасено до 03.02.2013г.
Отговорността на длъжника може да бъде ангажирана само за тригодишния период
преди прекъсването на давността.
По тези съображения съдът възприема като съответен на притезанието на
кредитора третия варианта на заключението на вещото лице( л. 305), според който
са остойностени размерите на всички падежирали вноски за главница (от 36 до
96-та разсрочена месечна вноска по плана) до сбор от 288 512.71лв и само непогасените по давност вземания за
договорени възнаградителни и наказателни лихви, начислени по месечни вноски
след 03.02.2013г( от 61 до 96 -та разсрочена месечна вноска по плана) съответно
до 50 936,92лв и до 74 158,37лв. В тези размери заявените от
кредитора претенции може да се приемат за установени. Претенциите за горниците
до предявени размери от 112248,43 лв за договорни
лихви, начислени като възнаграждение за ползване на кредита и
87722,21 лв за наказателни лихви, следва да се
отхвърлят поради погасяване в периода от 25.01.11г. до 03.02.13г.
Предвид направеното искане и на основание
чл.81 вр. чл. 78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да възстанови
само част от 14066.86лв, съразмерна на 83%
от направените от ищеца по делото разноски, в общ размер от
17 047,46лв съобразно представения неоспорен
списък по чл. 80 ГПК и доказателствата
за заплатени държавни такси( л. 39), хонорар на вещо лице (л. 202),
както и изплатено по банков път възнаграждение на адвокат(л. 43). Оспорената заповед загубва изпълнителната си
сила (т. 13 от ТРОСГТК 4/13 на ВКС),
което налага съдът да се произнесе отново и по разноските, включително
присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от разглеждане
на спора по същество( т.12 на от ТРОСГТК 4/13 на ВКС). Само част от общо заявения като
безспорен размер на вземанията се оказва основателен. Съразмерно на тази част
следва да се определят разноски в полза
на кредитора, като съдът редуцира произнасянето на заповедния съд до само
13960.34лв съразмерно на основателна
част от заявлението(83%).
Насрещната страна също е поискала определяне
на разноски, като е посочила в списък общо 13751лв, от които 13 385лв
изплатен на две част в брой хонорар на
адвоката на ответницата(л. 316-317). Ищецът своевременно е възразил за
прекомерност на така направените от ищеца разноски по представителство в
процеса. Като съобрази нормативен минимум, възлизащ на 13386лв, по чл.7 от
НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определен въз основа на общ интерес от 428533.35лв. съдът
намира това възражение за неоснователно. Съдът
констатира, че в списъка на ответницата са посочени разходи, които са
направени за разглеждане на частни жалби. По делото обаче е налична само една
неоснователна жалба на тази страна, поради което липсва каквото и да е
основание такива разходи да се възлагат
на ищеца. Съответно и като размер на всички разходи на ответницата следва да се
приеме само сбора от хонорара и депозита за вещо лице или общо 13685лв. Съразмерно
на отхвърлената част от претенциите и в полза на ответника е възникнало вземане
за компенсиране на разходите, направени за основателна защита до 2392.70лв,
съответно на 17 % от общия интерес.
Третото лице помагач няма право и не дължи
разноски.
Мотивиран от гореизложеното, и на осн. чл.237 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение
на оспорващ длъжник, че вземането
удостоверено по заповед за незабавно изпълнение № 661/08.02.2016г., издадена по
ч.гр.д. №1197/2016г. по описа на ВРС, 19 с-в, СЕ ДЪЛЖИ като вземане на банка-кредитор
по договор за инвестиционен ипотечен кредит от 18.02.2008г. и допълнително
споразумение от 19.12.2009г, както следва:
Сумата 228 512,71 лв (двеста двадесет и осем
хиляди петстотин и дванадесет лева и седемдесет и една стотинки),
представляваща сбор от разсрочени части
от предоставена главница, формирани
от вноски с настъпил падеж от 25.01.11г. до 25.01.16г. по договорен погасителен
план, на осн. чл. 430 ТЗ ведно със законна лихва от подаване на заявлението 03.02.2016г. до
окончателно плащане на тази сума;
Сумата 50 936,92 лв (петдесет хиляди деветстотин
тридесет и шест лева и деветдесет и две стотинки), представляващи
сбор от възнаградителни лихви с настъпил падеж, формирани от вноски по същия
погасителен план начислени след 03.02.2013 до 25.01.16г, на осн.чл.
430 ТЗ
Сумата 74 158,37 лв (седемдесет и четири
хиляди сто петдесет и осем лева и тридесет и седем стотинки) представляващи сбор от наказателни лихви с настъпил падеж, начислени след 03.02.2013 до 25.01.16г, на осн.чл. 92 ЗЗД,
по иск, предявен
по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от „Обединена Българска банка“АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул."Св. София
" №5, представлявано от С.В.и Р.Т. срещу
А.Т.Н., ЕГН ********** ***, подпомагана от трето лице „ВИЕМ ИНВЕСТ“ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление с. Орешак, общ. Троян обл. Ловеч, ул. И.
Павлов 65, представлявано от Виолета Коларова.
ОТХВЪРЛЯ предявени от „Обединена
Българска банка“АД, ЕИК *********, срещу А.Т.Н., ЕГН **********, подпомагана от
трето лице „ВИЕМ ИНВЕСТ“ЕООД, ЕИК *********, обективно съединени претенции на
заявител за установяване по отношение на кредитополучател оспорени изискуеми
вземания по същата заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. №1197/2016г. по
описа на ВРС, 19 с-в, както следва: за горница над 50 936,92лв до 112248,43 лв претендирани като дължима възнаградителна лихва по вноски преди
03.02.2013г и за горница над 74 158,37лв до 87722,21 лв за
наказателни лихви, начислени като
обезщетение за забавено плащане на изискуеми вноски по главница преди
03.02.2013 г., на осн. чл. 111 б.“ Б“ и „В“ ЗЗД
.
ОСЪЖДА А.Т.Н.,
ЕГН ********** *** да заплати на
„Обединена Българска банка“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул."Св. София " №5, представлявано от С.В.и Р.Т.
да заплати следните суми:
само 14066.86 лв
(четиринадесет хиляди шестдесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки), от
общо направени от ищеца разходи за исково производство, съразмерна на основателна част от претенцията
и само 13960.34 лв (тринадесет хиляди деветстотин шестдесет лева
и тридесет и четири стотинки), от общо включените разноски на заявителя в
размер на 16918.37лв в загубила изпълнителна сила заповед за незабавно
изпълнение № 661/08.02.2016г., издадена по ч.гр.д. №1197/2016г. по описа на
ВРС, 19 с-в, съразмерно на основателната част от заявлението, на осн чл. 78 ал. 1 вр. чл. 81 ГПК.
ОСЪЖДА „Обединена
Българска банка“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул."Св. София " №5, представлявано от С.В.и Р.Т. да заплати на А.Т.Н., ЕГН ********** ***, сума от само 2392.70 лв (две хиляди триста деветдесет и два лева и седемдесет
стотинки), от общо направени от ответница разноски, съразмерно на неоснователна
част от иска, на осн чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните
(чрез пълномощниците им) със съобщение образец № 11 от Наредба №7.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК,
на осн. чл. 273 от ГПК.
СЪДИЯ В
ОКРЪЖЕН СЪД: