№ 112
гр. Велико Търново, 23.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:МАЯ НЕДКОВА
ИСКРА П.
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА П. Въззивно търговско дело №
20254001000154 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 62/ 22.05.2025 г. по т.д. № 139/ 2024 г. по описа на ОС – Русе, с
което съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният „Лев Кредит“
ЕООД гр. Шумен иск за установяване съществуване на вземания на дружеството от С.
Г. Г. пo дoгoвop за заем за сумата 34 634.73 лв., oт която: сумата 29 431.31 лв. –
неплатена главница, сумата 5203.42 лв. – неплатена възнаградителна лихва за периода
oт м.12.2023 г. дo м.05.2024 г., сумата 304.43 лв. – законна лихва за забава върху
неплатената главница за периода 04.06.2024 г. /датата на предсрочната изискуемост/ до
30.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата oт 29 431.31 лв., считано oт
03.07.2024 г. дo окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3778/ 2024 г. по описа
на РС – Русе.
Въззивното производство е по подадена въззивна жалба от „Лев Кредит“ ЕООД
срещу решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковата му претенция за
главница по процесния договор за заем в размер на 25 156.40 лв. със законната лихва
за забава oт 03.07.2024 г. дo окончателното изплащане. Жалбоподателят счита
решението за неправилно поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Съдът дал
неточна квалификация на правния спор, възложил цялата доказателствена тежест на
1
ищеца, не указал за кои факти не се сочат доказателства и служебно се произнесъл по
валидността на договора за заем без да посочи в доклада си, че ще се произнесе в тази
насока. Изразява несъгласие с извода на съда за недоказаност на иска по основание,
защото по делото било установено, че дружеството е предоставило на ответника
сумата 28 762.40 лв. и дори и да се приемели доводите за недействителност на
договора за кредит, кредитополучателят следвало да върне чистата стойност на
получения паричен ресурс. Признава, че от предоставената му сума ответникът е
погасил сумата 3 606 лв. Сочи, че доколкото искът е установен по основание, ако е
считал, че липсват достатъчно данни за размера на вземането, съдът следвало да
допусне съдебно-счетоводна експертиза. Моли решението да бъде отменено и съдът
да уважи исковата му претенция, като приеме за установено, че Г. му дължи сумата
25 156.40 лв. – чистата стойност на невърнатия заем, ведно със законната лихва за
забава, считано oт 03.07.2024 г. дo окончателното изплащане.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
назначените на ответника С. Г. Г. особени представители със становище за
неоснователност на жалбата. Излагат, че съдът не е допуснал нарушения на
съдопроизводствените правила, самият ищец не е направил възражения срещу доклада
на делото и не е ангажирал доказателства в подкрепа на претенцията си съобразно
разпределената му доказателствена тежест. Молят решението да бъде потвърдено.
Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува
първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на
изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е
процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не
страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост. Решението на ОС – Русе не е обжалвано и е влязло в сила в
частта, с която е отхвърлен искът на „Лев Кредит“ ЕООД за установяване
съществуване на вземания на дружеството от С. Г. Г. за възнаградителна лихва по
договора за кредит за периода oт м.12.2023 г. дo м.05.2024 г. и за законна лихва за
забава върху неплатената главница за периода 04.06.2024 г. /датата на предсрочната
изискуемост/ до 30.06.2024 г.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:
Релевантните за спора факти и обстоятелства са подробно изяснени от
първоинстанционния съд при анализ на събраните по делото доказателства: По силата
2
на договор за паричен заем, обезпечен с ипотека, сключен на 24.08.2023 г.,
заемодателят „Лев Кредит“ ЕООД се е задължил да предостави на С. Г. Г. заем в
размер на 30 000 лв., а последният е поел задължение за връщане на сумата в срок от
60 месеца на месечни погасителни вноски съгласно погасителен план и при договорена
годишна лихва от 36 %, възлизаща на 35 038.80 лв. за срока на договора или общата
сума за връщане е в размер на 65 038.80 лв. Посоченият в договора ГПР е 43.36%.
Като обезпечение е учредена договорна ипотека, като разходите за учредяването й
заедно с договорената такса за разглеждане на искането за отпускане на заема в размер
на 2.5% от заемната сума – 750 лв. са удържани от договорения заем и на Г. реално е
предоставена сумата 28 762.40 лв. /признава се от ищеца и се установява от преводно
нареждане от 25.08.2023 г./ С чл.11 на заемателя е вменено задължение в срок до 20
дни от датата на предаване на заемната сума да предостави като обезпечение
отговарящо на конкретни изисквания трето физическо лице, което да се задължи като
солидарен длъжник. В ал.3 е посочено, че при неизпълнение на това задължение
заемателят дължи неустойка в размер на 7081.20 лв., която, ако бъде начислена,
заемателят изразява изрично желание да бъде разсрочена и заплащана заедно с всяка
погасителна вноска с добавяне към нея на сумата 118.02 лв. Не се спори, че
заемополучателят не е осигурил солидарен длъжник. „Лев Кредит“ ЕООД признава в
исковата молба и във въззивната жалба, че Г. е направил погашения по договора в
размер на сумата 3 137.43 лв. /в становище от 13.08.2025 г. се твърди, че погасената
сума е 3 606 лв./. Считано от м.12.2023 г. е престанал да обслужва кредита. В чл.19,
ал.2 от договора е предвидено правото на заемателя да обяви кредита за предсрочно
изискуем в случай на забава за плащане на която и да е погасителна вноска с повече от
90 календарни дни. С нотариална покана, връчена на адреса за кореспонденция при
условията на чл.47, ал.5 ГПК, заемополучателят е уведомен, че към 11.04.2024 г. има
непогасени вноски в размер на 5 887 лв. и му е даден 7-дневен срок за доброволно
изпълнение с предупреждение, че при неизпълнение в дадения срок, задължението по
договора ще се счита за предсрочно изискуемо в пълен размер. Изпълнение не е
реализирано и заемодателят се е снабдил за вземанията си със заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК № 2003/10.07.2024 г., издадена по ч.гр.д. № 3778/ 2024 г. по описа на РС
– Русе.
При изяснената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД – за
признаване за установено, че „Лев Кредит“ ЕООД има вземания от С. Г. Г. по договор
за паричен заем от 24.08.2023 г., като с оглед предмета на въззивното производство,
очертан с въззивната жалба, претенцията касае единствено чистата стойност на
предоставената главница след приспадане от нея на погасените от заемателя суми –
сумата 25 156.40 лв. и законната лихва върху нея, считано от 03.07.2024 г. – датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
3
Безспорно е установено наличието на облигационно правоотношение между
страните, основано на процесния договор за заем, по силата на което на ответника Г. е
предоставена сумата 30 000 лв., като реално той е получил по-малък размер – сумата
28 762.40 лв., тъй като останалата част до 30 000 лв. е използвана за покриване на
дължимите нотариални такси във връзка с учредяването на обезпечение в полза на
заемодателя. Налице е признание на неизгодния за кредитора факт, че заемателят
частично е изпълнил задължението си за връщане на усвоената парична сума чрез
реализирани плащания в общ размер на 3 606 лв., представляващи три вноски съгласно
погасителния план между страните – за м. 09, 10. и 11.2023 г. Не са ангажирани
доказателства за заплатени други вноски, като твърденията на ищеца за липса на
изпълнение след погасяване на вноската за м.11.2023 г. се подкрепят от съдържанието
на отправената до заемателя нотариална покана, в която е посочено, че към 11.04.2024
г. е налице просрочено задължение в размер на 5 887 лв. Този размер кореспондира с
четири вноски в договорен размер по 1 202 лв. всяка, дължими за м.12.2023 г. и м.01.,
01. и 03.2024 г. и непълна вноска за м.04., чийто падеж не е настъпил към 11.04.2024 г.
Нотариалната покана доказва обявяването на задълженията по процесния договор за
предсрочно изискуеми при настъпила материалната предпоставка на чл.19, ал.2 от
договора за упражняване правото на кредитора в тази насока – забава за плащане на
погасителна вноска с повече от 90 календарни дни. Следва да се приеме, че
изявлението на кредитора е достигнало до адресата, защото поканата е връчена на
адреса за кореспонденция, посочен в договора. В чл.33, ал.3 е посочено, че всяка
промяна на адресите е противопоставима на добросъвестната изпращаща страна, само
ако тя е била уведомена писмено за промяната, а по делото липсват доказателства
заемателят да е уведомявал кредитора за нов адрес, още повече че предоставеният от
него съвпада с ипотекирания като обезпечение имот. Нотариусът е удостоверил
връчването на поканата при условията на чл.47, ал.5 ГПК – чрез залепване на
уведомление на 14.05.2024 г. и неявяването на адресата да я получи в двуседмичен
срок. При връчване на книжата по настоящото дело връчителят не е открил ответника
на същия адрес, който е и регистриран от него като постоянен и настоящ адрес, и е
отразил получената информация, че същият от години живее в чужбина. При
положение, че предмет на исковата претенция пред въззивната инстанция е единствено
непогасената главница на предоставения кредит, безпредметно се явява обсъждането
на валидността на договора, защото връщането на главницата е дължимо дори и при
недействителен договор с оглед принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че предвид
качеството на ответника „потребител“ по смисъла на ЗЗП и разпоредбата на чл.7, ал.3
ГПК съдът законосъобразно е извършил служебна проверка за наличието на
неравноправни клаузи в договора. ВТАС изцяло споделя формирания от
първоинстанционния съд извод за нищожност на договора на основание чл.38 от
4
Закона за кредитите за недвижими имoти на потребители (ЗКНИП) поради неспазване
на изискванията на чл.24, ал.1, т.9 от закона. Този извод е в съответствие с
формираната константна практика на ВКС – Решение № 50174/ 26.10.2022 г. по гр. д.
№ 3855/2021 г., IV г.о., Решение № 60186/ 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., I т.о.,
Решение № 50259/ 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., III г.о. Сочената разпоредба
изисква в съдържанието на договора да бъде посочен годишният процент на разходите
по кредита заедно с подробна информация за всички разходи в тежест на потребителя,
а в случая само бланкетното е посочен ГПР в размер на 43.36% и общо са посочени
взетите предвид допускания. Отделно от това, липсва европейския стандартизиран
формуляр, за който в чл.3 от договора пише, че е получен от заемополучателя, и в
който следва да са описани конкретните разходи. Това обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се образува ГПР, какво се включва в
него над размера на фиксирания годишен лихвен процент, дали ГПР е изчислен по
формулата съгласно Приложение № 1 към чл.29, ал.2, дали той не надвишава размера
по чл.29, ал.9. По този начин за потребителя остава неясно как е формиран вписания в
договора размер и се препятства възможността му да прецени икономическите
последици от сключването на договора. В конкретния казус се установява, че клаузата,
определяща ГПР, е заблуждаваща по смисъла на чл.68е, ал.1 и 3 ЗЗП, представлява
нелоялна търговска практика по чл.68г, ал.1 ЗПП и противоречи на изискването за
добросъвестност и професионална компетентност, защото посоченият в договора ГПР
е по-нисък от действителния. Заемодателят недобросъвестно е увеличил
възнаграждението си за предоставения кредит, което участва във формулата за
изчисляване на общите разходи по кредита, като е включил към месечните
погасителни вноски т.нар. „неустойка“ за неосигуряване на поръчител. Това
допълнително възнаграждение остава скрито и извън размера на общите разходи по
кредита. Поради нищожността на договора, като санкция за недобросъвестното му
поведение съгласно чл.39 ЗКНИП заемодателят няма право да получи от заемателя
друго по договора /възнаградителни лихви, наказателни лихви, такси/ извън чистата
стойност на предоставения паричен актив.
Кредитодателят претендира освен чистата сума на отпуснатия кредит и обезщетение
за забава в размер на мораторната лихва върху непогасеното задължение, считано от датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 03.07.2024 г. С Решение № 129/ 30.07.2024 г. по
т.д.№ 630/2023 г. на I т.о. на ВКС след анализ на практиката на СЕС по тълкуване на
разпоредби на Директива 93/13/ ЕИО от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителски договори и Директива 2008/48/ЕО от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити /Решение от 27 март 2014 г. по дело С-565/12 и Решение от 15 юни
2023 г. по дело С-520/21/ ВКС е дал отговор на въпроса относно приложимостта на
разпоредбата на чл.86 ЗЗД в хипотеза на признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен и прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК, която е идентична с
5
разпоредбата на чл.39 ЗКНИП. С оглед изискванията на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО
санкцията за кредитора за неспазване на преддоговорните му задължения, предвиждаща
пълното изгубване на правото на лихви по договора, да бъде ефективна, пропорционална и
възпираща, ВКС е приел, че след признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен на основание чл.22 ЗПК /чл.38 ЗКНИП/, съдът следва да извърши сравнение
при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като
възнаграждение по договора за кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени
в чл.22 ЗПК /чл.38 ЗКНИП/, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК /чл.39
ЗКНИП/. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат
от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора и го компенсира, то санкцията за
кредитора е отслабена и разпоредбата на чл.86 ЗЗД не следва да се прилага. В случая съдът,
чрез използване на общодостъпни он-лайн калкулатори за изчисляване на лихва, констатира,
че при договореностите между страните възнаграждението на кредитора възлиза на 7 007.70
лв. годишно, а законната лихва върху остатъчната главница за една година – от 03.07.2024 г.
до 03.07.2025 г. е в размер на 3 485.91 лв. Законната лихва е основният лихвен процент на
БНБ, увеличен с 10 пункта, като след справка в сайта на БНБ се установява, че към
03.07.2024 г. той е бил 3.53 %, като ежемесечно е намаляван и към 01.07.2025 г. е 1.82 %.
Видно от сравнението, сумата, която кредитодателят ще получи като обезщетение поради
забавата на длъжника е близо 50 % по-ниска от тази, която би получил, ако беше изпълнил
изискването за посочване в договора на компонентите на ГПР и съответно договорът беше
действителен. Следва да се приеме, че приложената санкция за неизпълнение на
изискванията на ЗКНИП при сключване на договора, има възпиращ ефект и е от естество да
мотивира кредитора да измени практиката си при сключването на договори за
потребителски кредити, като изпълнява стриктно задълженията си по силата на Директива
2008/48/ЕО и изискванията на националното законодателство, което я транспонира.
По изложените съображения решението на ОС – Русе следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен предявеният от „Лев Кредит“ ЕООД иск за признаване за
установено, че в полза на дружеството съществува вземане от С. Г. Г. за сумата
25 156.40 лв. – главница пo дoгoвop за заем, ведно с лихва върху нея от 03.04.2024 г. до
окончателното изплащане и тези вземания, за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3778/ 2024 г. по описа на РС –
Русе, следва да бъда признати като съществуващи в полза на кредитната институция.
По разноските: При този изход на спора направените от жалбоподателя
разноски за въззивното производство за заплатена държавна такса и възнаграждение
на особените представители на ответника следва да бъдат присъдени в пълен размер –
2 012 лв., а за първоинстанционното и заповедното производства следва да се
присъдят разноски, съразмерно на уважената част от иска: съответно 4 452.21 лв. за
производството пред ОС – Русе и 1 939.88 лв. за заповедното производство – общо
6 392.09 лв.
6
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 62/ 22.05.2025 г. по т.д. № 139/ 2024 г. по описа на ОС –
Русе в частта, с която е отхвърлен предявеният от Лев Кредит“ ЕООД против С. Г. Г.
иск за признаване, че съществува вземане на „Лев Кредит“ ЕООД от С. Г. Г. пo дoгoвop
за паричен заем № *********/ 24.08.2023 г., обезпечен с ипотека, в размер на сумата
25 156.40 лв. – главница пo дoгoвopа, със законната лихва върху нея, считано от
03.04.2024 г. до окончателното изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Лев Кредит“ ЕООД против
С. Г. Г. иск, че съществува вземане на „Лев Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Шумен, ********, от С. Г. Г. с ЕГН **********, от
гр. Русе, *************, пo дoгoвop за паричен заем № *********/ 24.08.2023 г.,
обезпечен с ипотека, в размер на сумата 25 156.40 лв. /двадесет и пет хиляди сто
петдесет и четири лв. и 40 ст./ – главница пo дoгoвopа, със законната лихва върху нея,
считано от 03.04.2024 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3778/ 2024
г. по описа на РС – Русе.
ОСЪЖДА С. Г. Г. с ЕГН **********, от гр. Русе, *************, да заплати на
„Лев Кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен,
********, сумата 6 392.09 лв. /шест хиляди триста деветдесет и два лв. и 9 ст./ -
направени по делото разноски пред ОС – Русе, ВТАС и в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7