№ 1544
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100509555 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 31.12.2020г., постановено по гр.д. № 1020/2020г. на СРС,
ГО, 48 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове от „Т.С.” ЕАД срещу П. П. СМ. с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на следните вземания: за сумата от 689, 04 лева – главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван
имот – апартамент № 30, находящ се в гр. София, жк ******* вх******,
абонатен номер 054679, за периода от 01.08.2016г. до 30.04.2018г. и сумата от
20, 76 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.09.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното и изплащане, като предявените искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ са отхвърлени за разликата над сумата от 689, 04 лева до
пълния предявен размер от 776, 90 лева и за периода от 01.05.2016г. до
31.07.2016г., както са отхвърлени в цялост предявените искове по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 115, 73 лева – лихва за забава върху главницата за
1
топлинна енергия за периода от 31.10.2016г. до 01.10.2019г. и за сумата от 4,
67 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 31.10.2016г. до 01.10.2019г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от П. П. СМ., в която са
изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че съдът не е обсъдил всички наведени от ответника
правопогасяващи и правоизключващи възражения относно основателността
на исковете. Счита за неправилен изводът, че в процесния случай приложение
следва да намерят Общите условия на ищцовото дружество, в сила от
12.03.2014г. /за част от исковия период/ и Общите условия, одобрени на
27.06.2016г. Релевира доводи, че по делото не са представени посочените
общи условия, а същевременно същите не представляват общоизвестен факт
по смисъла на чл. 155 от ГПК. Не били представени доказателства, че същите
общи условия са влезли в сила и че намират приложение в отношенията му с
ответника. На следващо място се поддържа, че възникването на
облигационното отношение е обусловено от факта на титулярство в правото
на собственост върху топлоснабдявания имот. В случая ответникът е
придобил правото на собственост върху имота на 21.12.2015г., поради което
счита, че не дължи заплащане на стойността за ползваната топлинна енергия
до посочената дата. Ето защо релевира доводи за необоснованост на изводите
на съда относно извършените доброволни плащания и конкретно относно
счетоводните отнасяния на ищеца към задължения за имота, натрупани до
м.12.2015г. Твърди, че извършените плащания се отнасят само до
задълженията на ответника, възникнали след датата на придобиване на
собствеността върху имота. Освен това сочи, че видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, процесните общи фактури, заявени като
основание на претенцията, са издадени на дати, различни от посочените в
исковата молба. Поддържа се оплакване за неправилност на изводите на съда
относно приетите за погасени по давност вземания, тъй като счита, че
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение не прекъсва течението на давността. В жалбата се излагат
възражения за недопустимост на предявения иск, тъй като вземането в
2
исковата молба не е индивидуализирано по начина, посочен в заповедта за
изпълнение на парично задължение. Не били обсъдени всички възражения
срещу основателността на предявения иск – че претендираните суми били
формирани без извършени отчети в абонатната станция на сградата за реално
потребена топлинна енергия, както и че индивидуалните уреди за отчитане на
потребената топлинна енергия са неточно поставени, без да се състави
протокол за монтаж в присъствието на ответниците по делото, без да са
засечени показанията им при монтираните им и показанията им в края на
всеки отоплителен сезон. Представените по делото от насрещната страна
писмени доказателства били частни документи, надлежно оспорени от
ответника. Оспорва се и дължимостта на сумата за дялово разпределение, тъй
като не били установени показанията на общия топломер и общия водомер,
както и показанията на останалите водомери в другите жилища в сградата. По
тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната
му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят
в цялост.
Насрещната страна "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД изразява
становище за неоснователност на жалбата.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, в които са
отхвърлени предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
На първо място следва да се разгледат релевираните от ответника
възражения за недопустимост на производството по предявения по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК иск по доводи за липса на идентичност между въведените в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение правопораждащи факти и
тези, предмет на предявения иск. Твърди се, че в заявлението е претендирано
единствено вземане за потребена топлинна енергия м.04.2016г. до
м.04.2018г., мораторна лихва върху тази главница, сума за предоставената
услуга дялово разпределение за периода от м.09.2016г. до 30.04.2018г. и
мораторна лихва за забава върху същата.
Съгласно установената практика – решение № 152 от 28.04.2014г. по
гр.д. № 7541/2013г. на ІV ГО на ВКС, решение № 171 от 24.04.2012г. по гр.д.
3
№ 801/11г. на ІV ГО на ВКС, решение № 50 от 29.06.2012г. по гр.д.№
716/11г.на ІVГО на ВКС, решение № 412 от 05.02.2014г. по гр.д.№
2190/13г.на ІV ГО на ВКС,
правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 422 от ГПК
има само кредитор, който ще установява съществуването на вече оспорено в
заповедното производство вземане. Целта е с решението по този иск да се
признае или отрече същото право, за което е издадена заповедта за
изпълнение. Така предявения иск е продължение на защитата на кредитора по
повод направени в заповедното производство възражения на длъжника,
поради което не може да се променя материалнаправната характеристика на
вземането и да се иска от съда да се произнесе по нещо, различно от
предявеното в заповедното производство. Съдът е длъжен да извърши
преценка за идентичност на претендираното материално право и я прави въз
основа на неговата индивидуализация, въведена от ищеца по иска за
съществуване на вземането. В този смисъл недопустимо /поради липса на
правен интерес/ е производство по чл. 422, ал. 1 от ГПК при липса на
идентичност на вземането по издадената заповед за изпълнение и предмета на
предявения установителен иск. Вземането се индивидуализира чрез
посочване на източника му /на правопораждащите правото факти/, чрез
посочване на неговия вид, размер, както и на период на претенцията.
В конкретния случай се установява от приложеното ч.гр. д. №
58099/2019г. по описа на СРС, че заявителят е поискал издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение за вземане за главница за топлинна
енергия, доставена в имота в периода от м.04.2016г. до м.04.2018г.,
включително, за които са издадени общи фактури за отоплителен сезон
2016г.-2017г. и за 2017г.-2018г. Като правопораждащ претенцията
юридически факт е заявено твърдение за съществуващо между страните
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
по отношение на апартамент № 30, находящ се в гр. София, жк *******
вх******, абонатен номер 054679, а качеството на длъжника – „клиент“ на
топлинна енергия, е обосновано с твърдение за титулярство в правото на
собственост върху топлоснабдения имот за исковия период. Съдът е издал
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
потребената топлинна енергия за периода от м.04.2016г. до м.04.2018г.,
включително. Предмет на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
4
установителен иск е вземане, произтичащо от облигационно правоотношение
по презюмиран договор за доставка на топлинна енергия в приложение на
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и с оглед твърдяното титулярство в правото на
собственост върху процесния имот. Вземането е индивидуализирано като
продажна цена за доставената топлинна енергия в периода от м.05.2016г. до
м.04.2018г. Съдебното решение е постановено за вземане, възникнало за
същия период – м.05.2016г. до м.04.2018г. Изложените в обстоятелствената
част на исковата молба твърдения за издадена обща фактура за потребена
топлинна енергия от м.05.2015г. до м.04.2016г. не са заявени като
правопораждащи претенцията факти, съответно първоинстанционният съд не
се е произнесъл по такива факти. Следователно е налице идентичност между
предмета на вземането в заповедното производство и предмета на предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск за потребена топлинна
енергия. В исковото производство не е предявен иск за период, извън
заявения в заповедното производство.
С оглед изложеното релевираните от жалбоподателя възражения за
недопустимост на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК са
неоснователни.
По правилността на обжалваното първоинстанционно решение:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната
енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни
действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент
разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
5
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
В конкретния случай по делото е представен договор за продажба на
недвижим имот от 21.12.2015г., обективиран в нотариален акт № 194, том I,
рег. № 30674, дело № 391 от 2015г., с който С.С. А. продава на П. П. СМ.
правото на собственост върху следния недвижим имот: ап. № 30, находящ се
в гр. София, жк „*******, вх******. Страните по договора са постигнали
съгласие, че разноските по ползването на имота до датата на сключване на
настоящия договор са за сметка на купувача. По делото не се твърди, нито се
доказва от ответника, чиято е доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от
ГПК, да е извършил разпоредителни сделки с имота след неговото
придобиване. По делото е приложена и заявление-декларация от 20.01.2016г.,
с която П. П. СМ. е поискал от ответното дружество да бъде открита партида
на топлоснабдения процесен имот, към която е представен и документът,
удостоверяващ правото на собственост. Заявителят е декларирал, че е
запознат, че дяловото разпределение на отчетената от топломера в абонатната
станция топлинна енергия между отделните имоти ще се извършва от „Т.С.“.
6
С оглед изложеното се налага извод, че се установява принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия,
по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане
на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично
обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателите, като
съсобственици на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна
собственост, се явяват страна по силата на посочената по-горе законова
разпоредба.
Неоснователни са релевираните доводи относно приложимите за
исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от “Т.С.”
ЕАД на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно
относно влизането в сила на същите. На първо място следва да се посочи, че
тези възражения са направени за първи път във въззивното производство,
поради което са преклудирани. Освен това, настоящият съдебен състав
споделя разрешението на въпроса, дадено в решение № 189 от 11.04.2011г.,
постановено по т.д. № 39/2010г. по описа на ВКС, Второ ТО, в което е
прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за
продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия/
предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най-
малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни
след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2
от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително
публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
Влизането в сила на Общите условия /ОУ/ не е обусловено от писменото им
приемане от страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса ищцовото дружество
следва да докаже влизането в сила на приложимите Общи условия за
продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС е прието, че не
съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са
публикувани общите условия, същите да бъдат посочени в съдебното
решение. Въззивникът-ответник не твърди и не установява наличието на
7
други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в
първоинстанционното решение. В случая Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД на клиенти в гр. София,
одобрени с Решение ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, са публикувани във
вестник “24 часа” и във вестник “19 минути” и са в сила от 14.03.2014г.
Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.”
ЕАД на клиенти в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от
23.10.2014 г. на Съвета на директорите на “Т.С.” ЕАД и одобрени с Решение
№ ОУ-1 от 27.06.2016г. на КЕВР, са публикувани във вестник “19 минути” и
във вестник „Монитор“ на 11.07.2016г. и са в сила от 10.08.2016г.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал .2 от ЗЕ/, като според чл. 145, ал.
1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната
и приета в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно, че
жилищната сграда, в която се намира процесното жилище, е топлофицирана.
Експертът е посочил, че делът на ответника за отопление на имота, за сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били
отчислявани за сметка на топлопреносното предприятие. Количеството
топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала
чрез монтиран в абонатната станция топломер, който е преминавал през
изискуемата метрологична проверка за исковия период. Ищцовото дружество
не е начислявало топлинна енергия за отопление на имот, нито за сградна
8
инсталация. Потребеното количество топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване е определено въз основа на показанията на монтирания
водомер за топла вода, който е бил отчитан в края на всеки отоплителен
сезон. Направен е извод, че сумите за потребена топлинна енергия в имота на
ответника била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за имота и една изравнителна сметка. Експертното заключение е
изготвено въз основа на приложените по делото документи, включително и
при съобразяване на изисканите от вещото лице допълнителни данни от акта
за разпределение на кубатурата на имота, ежемесечните показания на общия
топломер, изравнителни сметки. Заключението на вещото лице следва да бъде
кредитирано като пълно, обективно и обосновано, включително и при
съобразяване на установеното по делото плащане на част от процесното
вземане, извършено от ответника през 2017г. и през 2018г., което
представлява извънсъдебно признание за съществуването на процесното
задължение. По тези съображения съдът приема за неоснователни
релевираните от ответника оспорвания, че количеството на топлинната
енергия не е било измерено коректно, че липсват доказателства за реално
доставеното количество топлинна енергия в имота, че не са приложени
изискванията на ЗЕ във връзка с дяловото разпределение. В заключението на
техническата експертиза е направен категоричен извод, че начислените суми
за процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове –
Наредба № 16-334/06.04.2007г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна
енергия.
С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е установил по реда на
пълното и главно доказване, че е начислена реално потребената топлинна
енергия. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено
към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и
съобразно нормативните изисквания, като начислените на ответника суми
съответстват на действително дължимите. Стойността на реално потребената
за исковия период топлинна енергия с включени изравнителни сметки и при
съобразяване на извършеното частично плащане и на частично уваженото
9
възражение за давност, възлиза на сумата от общо 689, 04 лева.
Неоснователни са релевираните възражения, че с извършените
плащания през 2017г. и 2018г. са погасени всички задължения на ответника
по отношение на процесния топлоснабден имот. За да стигне до този извод
съдът съобрази следното:
Ответникът е навел правопогасяващо възражение поради извършени
плащания на 11.09.2017 г. в размер от 28,19 лв., на 02.11.2017 г. в размер на
273,83 лв. и на 12.03.2018 г. в размер на 467,86 лв., с които твърди, че е
погасил процесните вземания. От изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като пълно и обективно, се установява, че
действително на посочените дати по банкова сметка на ищеца са постъпили
твърдените от ответника суми. Вещото лице е установило, че с част от сумите
са погасени задължения на ответника, възникнали за период, извън
процесния, като е посочило, че сумите са осчетоводени към задължения за
главница по отоплителен сезон 01.05.2015г. - 30.04.2016г., натрупани лихви в
размер на 78,04 лв., както и частично погасяване на главница с плащане в
размер на 28,19 лв. на 11.09.2017 г. и 83,33 лв. на 12.03.2018 г. по процесната
фактура от 31.08.2017 г., отнасяща се за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло мотивите на първоинстанцинния
съд относно погасителния ефект на извършените частични плащания и
конкретно относно извършените от кредитора счетоводни приспадания.
Съгласно задължителните разяснения на т. 1 към Тълкувателно решение №
3/27.03.2019 г., постановено по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната
лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В мотивите към
тълкувателното решение е прието, че при предложено от длъжника
изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е
достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой
елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да
приеме изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да
извърши погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. Единствено, ако
предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника
задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът
10
обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се
позове на чл.76, ал.2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към
друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането. В
процесния случай с извършените плащания ответникът е посочил, че погасява
„просрочени суми за главница“ /видно от представеното дебитно движение по
банкова сметка/, като по този начин е опитал да избегне последиците на
собствената си забава в плащането, респ. да осуети възможността кредиторът
да приложи правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да осчетоводи сумата за
погасяване на натрупани разноски, лихви и най-сетне главница. Ето защо,
съдът намира, че извършеното от кредитора осчетоводяване на плащането е
законосъобразно, съответно наведеното от ответника оспорване е
неоснователно, като съдът следва да зачете единствено извършените
плащания в размер на общо 111,52 лв. по общата фактура от 31.08.2017г.,
отнасяща се за периода 01.05.2016г. – 30.04.2017г.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че не е пасивно
легитимиран да отговоря за натрупаните задължения за потребената в имота
топлинна енергия преди датата на придобиване на собствеността върху
имота, поради което кредиторът е нарушил реда за прихващане на
изпълнението по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. В случая по делото е установена
наличието на изрична уговорка между праводателя С. А. и ответникът П.С.,
че разноските по ползването на имота до датата на сключване на договора за
покупко-продажба /21.12.2015г./ са за сметка на купувача. Това съглашение
има правната характеристика на заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от
ЗЗД. Заместването в дълг се различава от встъпването по това, че длъжникът
се освобождава от задължението. Затова то може да се осъществи само с
изричното съгласие на кредитора, което прави невъзможно едностранното
отстъпване на новия длъжник от задължението. Одобрението на
съглашението от кредитора не е необходимо да бъде извършено като изричен
акт, облечен в някаква форма, то може да е всяко конклудентно действие, с
което кредиторът показва, че приема съглашението /така решение № 5 от
30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. на І ТО на ВКС/. Прилагайки правилата за
заместването в дълг по чл. 102 ЗЗД, следва да се заключи, че и в случая на
заместване на стария длъжник от нов, съгласието на кредитора е необходимо,
но не е задължително то да се осъществи в тристранно споразумение, нито в
изричен формален акт, а може да е всяко конклудентно действие, с което
11
кредиторът показва, че приема съглашението между стария и новия длъжник.
В процесния случай ищцовото дружество е обективирало съгласието си
относно заместването в дълг с конклудентни действия – с извършеното
прихващане на изпълнението по чл. 76, ал. 2 ЗЗД със задължения за потребена
топлинна енергия в периода от м.05.2015г. до 21.12.2015г.
Неоснователни са наведените доводи относно приложението на нормата
на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Правилно първоинстанционният съд е приел, че
погасителната давност за процесните вземания е била прекъсната с подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, което е станало на 11.10.2019г., а не с подаване на
исковата молба, по която е образувано настоящото производство. Този извод
е в пряко приложение на нормата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, съгласно която
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл. 415, ал. 4. Заявителят е подал исковата молба в
преклузивния срок по 415, ал. 4 от ГПК, поради което давността за
вземанията се смята прекъсната на 11.10.2019г. В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба и
приложимите Общи условия на ищеца, приети с Решение по Протокол № 7 от
23.10.2014 г. на Съвета на директорите на ищцовото дружество и одобрени с
Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016г.,
регламентиращи съответно начина и сроковете за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия /според чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия са
възникнали като срочни /дължими са в 45дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят/, се налага извод, че вземанията за периода от
01.08.2016г. до 30.04.2018г. не са погасени по давност. Техният размер е
определен съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза при
отчитане на извършеното частично погасяване на процесните вземания с
извършени от ответника извънсъдебни плащания.
Релевираните във въззивната жалба оплаквания срещу
първоинстанционното решение в частта относно уважения иск за цена на
услугата дялово разпределение са неотносими към фактическия състав на
12
съдебно предявената претенция. Обстоятелството дали са установени
показанията на общия топломер и общия водомер, показанията на средствата
за търговско измерване и средствата за дялово разпределение в имота на
ответника и в останалите жилища от сградата са ирелевантни относно
възникването и съществуването на процесното вземане. Ответникът не
оспорва обстоятелството, че ищцовото дружество е извършило услугата
дялово разпределение, нито размера на вземането. Във въззивната жалба не са
изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта му по
иска по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на цената на извършената услуга
дялово разпределение, поради което и с оглед липсата на нарушение на
императивни норми на материалния закон - то не може да бъде отменено в
тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по
отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от
посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния
съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото
за установено от фактическа страна относно реалното извършване на услугата
дялово разпределение през исковия период и нейната стойност. Задължението
за плащане на цената на услугата е установено в нормата на чл. 22, ал. 1 и ал.
2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
“Т.С.” ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение No ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР, съгласно които дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв. от
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. А
според чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
13
Като е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По частната въззивна жалба срещу определение на СРС от 29.03.2021г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК:
Частната въззивна жалба е подадена от надлежна страна и в
законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното
определение, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение
искането на ответника за изменение на постановеното решение в частта му за
разноските. Релевира доводи, че в случая приложение следва да намери
нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съобразно която за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела,
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно. Твърди, че в случая били предявени общо
четири обективно кумулативно съединени искове, всеки един от които с цена
до 1 000 лева, поради което минималният размер на адвокатското
възнаграждение за всеки иск поотделно възлиза на сумата от общо 1 200 лева.
Уговореното и заплатено от страната адвокатско възнаграждение в размер на
600 лева не надвишава така определения минимум. Ето защо счита, че
неправилно първоинстанционният съд е уважил възражение за прекомерност
на насрещната страна и е определил адвокатски хонорар в размер на 400 лева,
от която сума е присъдил разноски в полза на ответника съразмерно на
отхвърлената част от предявените искове. Счита, че следва да се присъдят
допълнително разноски за исковото производство в размер на сумата от още
226, 23 лева, а за заповедното – в размер на сумата от още 90, 43 лева.
Насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД не изразява становище.
С първоинстанционното решение в тежест на ищеца са били възложени
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от ответника разноски за
възнаграждение за един адвокат /след като последните са намалени по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК от 600 лева на 400 лева/ в общ размер на 90, 73 лева за
исковото производство и в размер на 68, 05 лева за заповедното
14
производство, определени съразмерно с отхвърлената част от исковете.
С обжалваното определение е оставено без уважение искането на
ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е допустимо, тъй като е своевременно
направено – в срока за въззивно обжалване и страната е представила списък
на претендираните разноски в преклузивния срок по чл. 80 от ГПК/ за
изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените в тяхна
полза разноски, като СРС е приел, че нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1
от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва
да се прилага, тъй като противоречи на чл. 7, ал. 2 от същата наредба.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното определение за
правилно по следните съображения:
По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само
по молба на заинтересованата страна. В разглеждания случай ответникът е
предявил своевременно искане за присъждане на разноски, в т. ч. за
възнаграждение за един адвокат, като е представил договор за правна защита
и съдействие в исковото производство и преводно нареждане, от което е
видно, че уговореният адвокатски хонорар от 600 лева е действително
заплатен. В заповедното производство са ангажирани доказателства за
заплащането на адвокатски хонорар от 300 лева.
Ищецът е релевирал своевременно възражение за прекомерност по чл.
78, ал. 5 ГПК по отношение на претендираните от ответника разноски за
възнаграждение за един адвокат. Според задължителните разяснения, дадени
с т. 3 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащото
на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на
чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
По делото са предявени четири осъдителни претенции по чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с обща цена на исковете от 918,
06 лева.
Според представеното от ответника доказателство за сторени разноски
за адвокатско възнаграждение /както за исковото, така и за заповедното
производство/, последното е уговорено общо за четирите претенции в размер
15
на 600 лева за исковото и 300 лева за заповедното производство, поради което
и правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение, а и
ответникът не твърди, че за всяка една от претенциите възнаграждението е
било определено поотделно.
Материалният интерес в конкретния случай възлиза общо на 918, 06
лева. Съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.,
минималното възнаграждение е равно на 300 лева. В случая
първоинстанционният съд е уважил своевременно релевираното от
насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК и е
определил адвокатски хонорар от 400 лева. Възражението за прекомерност в
случая е основателно с оглед липсата на фактическа и правна сложност на
делото /първоинстанционното производство се е развило в 2 съдебни
заседания, като не са събирани значителен брой доказателства, а конкретният
правен спор е с ниска правна сложност/, а определеният размер на адвокатско
възнаграждение не е под минимално установения размер по Наредба № 1 от
2004г. При съобразяване на правилото на чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на
ответника е присъдено дължимото адвокатско възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от исковете, което възлиза на сумата от 90, 73 лева за
исковото производство и 68, 05 лева за заповедното производство.
По тези съображения се налага извод, че обжалваното определение е
правилно, а подадената срещу него частна въззивна жалба следва да се остави
без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-
ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
16
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20285781 от 31.12.2020г., постановено
по гр.дело № 1020/2020г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, в обжалваната му
част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на П. П. СМ. срещу
определение № 20080435 от 29.03.2021г., постановено по гр.д. № 1020/2020г.,
по описа на СРС, ГО, 48 състав
ОСЪЖДА П. П. СМ., ЕГН **********, гр. София, жк *******
вх******, ап. 30 да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „*******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8
от ГПК, сумата от 50 /петдесет/ лева – съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението, включително и в частта му с характер на определение, не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17