Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 22.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.
с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 2829 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 299584 от 12.12.2019 г., постановено по
гр.д. № 1114/2019 г. на СРС, 128 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу В.С.С. искове за признаване на установено, че В.С.С. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 3 009, 82 лв., представляваща цена на доставената топлинна
енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. и по общи фактури № **********/31.07.2016
г. и № **********/31.07.2017 г. и изравнявания в документи №
**********/30.09.2015 г. и № **********/30.08.2015 г. за аб. № 152375, ведно
със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 24.08.2018 г. до
изплащане на вземането, сумата от 411, 46 лв., представляваща мораторна лихва
за периода 31.10.2015 г. – 15.08.2018 г., сумата от 29, 82 лв., представляваща
цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. и
сумата от 6, 28 лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. –
15.08.2018 г. Решението в постановено с участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.“ ООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображения, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените
искове, като е приел, че ответникът няма качеството потребител на топлинна
енергия за битови нужди. В тази връзка твърди, че ответникът е настанен в
процесния имот по силата на настанителна заповед и развива доводи, че
наемателят има задължение да заплаща консумативните разходи за имота и
доколкото ползва имота на облигационно основание, има качеството потребител на
топлинна енергия. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от ответника В.С.С., който я оспорва. Счита, че по делото не е
доказано да има качеството потребител на топлинна енергия, тъй като не било
ясно дали обитава имота и не било доказано да е страна по облигационно
правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Третото лице-помагач „Т.“ ООД не е взело становище по въззивната
жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, зл.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответникът В.С.С. е клиент на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 152375, като му
дължи сумата от общо 3 457, 38 лв., от която: сумата от 3 009, 82 лв.
– главница, представляваща стойността на потребената топлинна енергия за
периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. и по общи фактури № **********/31.07.2016
г. и № **********/31.07.2017 г. и изравнявания в документи № **********/30.09.2015
г. и № **********/30.09.2015 г.; сумата от 411,
46 лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. – 15.08.2018
г., сумата от 29, 82 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. и сумата от 6, 28 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. – 15.08.2018 г. Във връзка с подадено
на 24.08.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 56753/2018 г. по описа на СРС, 128
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, връчена
при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията
му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
В срока
по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника В.С.С.
чрез назначения особен представител адв. А.К., с който оспорва предявените
искове по основание и размер. Излага съображения, че процесният имот е
собственост на Столична община, а представената настанителна заповед от
11.04.2002 г. не легитимира ответника като задължено лице по смисъла на чл.153
ЗЕ; че същата е основание за сключване на наемно правоотношение, за каквото
обаче няма данни по делото; че няма доказателства ответникът да е живял в имота
и да е потребявал топлинна енергия. Навежда оплакване, че срокът на договора,
сключен между етажната собственост и топлопреносното предприятие, е изтекъл. По
отношение на претенцията за цената на дяловото разпределение, счита, че същата е
дължима не на „Т.С.“ ЕАД, а на фирмата за дялово разпределение. Позовава се на
изтекла погасителна давност.
На 24.08.2018
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.С.С. за сумата от 3 039, 64 лв. –
главница, както и 417, 74 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. –
15.08.2018 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2015 г. – м.04.2017 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 5, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. №
152375, като от страна на топлопреносното предприятие са издадени общи фактури
№ **********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г. и изравнявания в
документи № **********/30.09.2015 г. и № **********/30.09.2015 г. Посочено е,
че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 3 009,
82 лв. главница и 411, 46 лв. лихва и за дялово разпределение: 29, 82 лв.
главница и 6, 28 лв. лихва.
С
разпореждане от 04.09.2018 г. по ч. гр. д. № 56753/2018 г. по описа на СРС, 128
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 119, 15
лв., от които: 69, 15 лв. държавна така и
50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - чрез залепване
на уведомление.
В срока
по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
По
делото е представена заповед № ЖН-04-В-007 от 11.04.2002 г., изд. от кмета на
Столична община, Район „Люлин“, по силата на която, на основание чл.43 ЗОС, В.С.С.
се настанява в гарсониера, с адрес: ж.к. „*******, ет. 2, ап. 5.
Видно
от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на
етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******* от 23.09.2002 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.“ ООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
Представен
е договор № 444 от 30.09.2002 г. между „Т.“ ООД и етажната собственост с адрес:
гр. София, ж.к. „******* и Б, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията
на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща
и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до
45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор от 02.11.2007
г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.“ ООД – изпълнител, при общи
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя,
който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По
делото е изслушана съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице
инж. Борислав Йорданов, според която стойността на потребената топлинна енергия
за исковия период възлиза на сумата от 3 009, 82 лв., а цената на дялово
разпределение за периода – на сумата от 29, 82 лв.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, изготвена от вещото
лице Силвия Свиленова, се установява, че ищцовата претенция за главницата е
формирана от прогнозно начислена главница в размер на 2 211, 14 лв.,
увеличена със сума за доплащане от изравнителни сметки в размер на 768, 05 лв.
и сума за доплащане след прихващане в размер на 52, 61 лв. и намалена с платена
сума в размер на 21, 97 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъдат
обсъдени релевираните от жалбоподателя доводи относно правилността му.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1
на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода,
регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
От
изложеното следва, че за да обоснове качеството клиент на топлинна енергия на
лице, различно от собственика, респ. вещния ползвател на топлоснабден имот,
ищецът следа да докаже не само че това лице ползва топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респ. вещния ползвател, но и че между това лице и ищеца е възникнало облигационно
правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди.
В
нормата на чл.43, ал.1 и ал.2 ЗОС в редакцията преди изм. ДВ бр. 101 от 2004
г., приложима към момента на издаване на заповед № ЖН-04-В-007 от 11.04.2002
г., изд. от кмета на Столична община, Район „Люлин“, е очертан кръгът на
лицата, които подлежат на настаняване в общински жилища, предназначени за
отдаване под наем. Съгласно чл.43, ал.3 ЗОС настаняването под наем се извършва
със заповед на кмета на общината, а по силата на чл.4 в Столичната община и в
градовете с районно деление заповедта по ал. 3 се издава от кмета на района, в
който се намира жилището.
По
силата на издадената заповед № ЖН-04-В-007 от 11.04.2002 г. на кмета на Район
„Люлин“ е възникнало наемно правоотношение между В.С.С. *** гарсониера с адрес:
ж.к. „*******, ет. 2, ап. 5, по отношение на който имот страните не спорят, че
е топлоснабден. Доказването на наемно правоотношение със собственика на имота
не е достатъчно да обуслови извод, че наемателят има качеството клиент на
топлинна енергия за исковия период. По делото не е представена молба-декларация
от В.С.С. за откриване на партида за имота, нито други доказателства, които да
са от естество да обосноват извод за възникнало между него и топлопреносното
предприятие облигационно правоотношение.
С оглед
изложеното следва да се приеме, че от страна на ищеца не е установено при
условията на пълно и главно доказване, че ответникът е имал качеството клиент
на топлинна енергия през исковия период. Ето защо, В.С.С. не е материалноправно
легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове, поради което
последните се явяват неоснователни. Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя, че доколкото ответникът ползва имота на облигационно основание в
качеството му на наемател, същият има качеството клиент на топлинна енергия. За
да се приеме, че наемателят има качеството клиент на топлинна енергия, следва
да се докаже и втората изискуема от ТР №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС предпоставка, а именно: съществуването на облигационно
правоотношение между наемателя и топлопреносното предприятие за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, за каквото в случая доказателства не се
ангажирани.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът
по жалбата има право на разноски, но доколкото не е заявил искане за присъждане
на разноски и не е ангажирал доказателства да е направил такива, разноски не
следва да му се присъждат.
Съдът
констатира, че в заповедта за изпълнение и диспозитива на обжалваното решение е
допусната очевидна фактическа грешка относно датата на издаване на изравнителна
сметка № **********. В заповедта за изпълнение е посочено, че същата е от
„30.08.1015 г.“, а в диспозитива на решението – че е от „30.08.2015 г.“, вместо от 30.09.2015 г., както е посочено от
заявителя-ищец в депозираното заявление по чл.410 ГПК, в исковата молба и която
дата е посочена в счетоводно
извлечение на ищеца (л.16 от делото на СРС) и заключението на ССЕ по делото. Ето
защо, след връщане на делото първоинстанционният съд следва евентуално да
развие производство по отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка в заповедта
за изпълнение и частта от решението, касаеща датата на издаване на изравнителна
сметка № **********.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
299584 от 12.12.2019 г., постановено по гр.д. № 1114/2019 г. на СРС, 128
състав.
ВРЪЩА гр.д. № 1114/2019 г., по описа на СРС, ГО, 128
състав, с оглед евентуално развитие на производство по чл.247 ГПК за
отстраняване на очевидна фактическа грешка в заповедта за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 56753/2018 г. на СРС, 128 състав, и в частта
от решението, касаеща датата на издаване на изравнителна сметка № **********.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.“ ООД, ЕИК *****, с адрес: ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.