№ 62
гр. Радомир, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20241730101359 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона
за защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен заем № . г.,
подписан с ответното дружество „София Комерс Кредит Груп“ АД, по силата на който е
получила в заем сумата в размер на 600,00 лева, при ГПР 49,89% и годишен лихвен процент
41,16%. На основание § 6 от договора кредитополучателят следвало да заплати неустойка в
размер на 1162,32 лева.
Ищцата счита, че клаузите на § 4, 5 и 6 от договора са нищожни поради накърняване на
добрите нрави, тъй като неустойката е в прекомерен размер и в случая се достигало до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до
злепоставяне на интересите на кредитополучателя, с цел извличане на собствена изгода за
кредитора. Сочи и че предвидената неустойка не се явява индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. С клаузата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като същата следвало да се включи в годишния процент на разходите, но
това не било сторено, тъй като с включването ú би се нарушило изискването ГПР да не
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Посочването в договора на размер на ГПР, който не
е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Вземането по § 6 от договора нямало характер на неустойка, тъй като макар и да е
именувано като такова, същото изначално било уговорено без да притежава присъщите на
1
неустойката и характеризиращи я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Това
вземане било допълнителна и гарантирана за търговеца сигурна икономическа облага.
По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожни клаузите, съдържащи се в § 4, 5 и 6 от договор за потребителски кредит № . г.,
сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и Е. Б. К..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявения иск, като сочи, че процесният
договор за кредит е сключен изцяло по волята на ищцата, която е попълнила заявка с искане
за сключване на договора, получила е подробна информация за желания от нея кредитен
продукт и е имала пълното право да се съгласи или да откаже сключването на договора.
Същата е разполагала и с допълнителен срок от 14 дни, в който да упражни правото си на
отказ от договора, без да е обвързана по никакъв начин от клаузата за неустойка. Сочи, че
клаузата на § 6 от договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя.
Отделно от изложеното, твърди, че уговорената между страните неустойка не
представлява разход по кредита, който да бъде включен в ГПР, тъй като разходите, които се
включват в ГПР, са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на
договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално уговорена между страните и
към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на уговорената неустойка.
Според ответника, неоснователно се твърдяло в исковата молба и че в случая е налице
заблуждаваща търговска практика и липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, тъй като значението и последиците на неустоечната клауза били
недвусмислено посочени в договора и в Стандартния европейски формуляр.
С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в § 4, 5 и 6 от договор за паричен заем № . г.
Ответното дружество „София Комерс Кредит Груп“ АД, редовно призовано, не изпраща
представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск и моли за
отхвърлянето му.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит от 26.03.2021 г.,
сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД (кредитор) и Е. Б. К. (кредитополучател),
по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 600,00
лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 12 бр. равни месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 96,86 лева. Видно от приложения погасителен план към договора,
2
падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 26.04.2021 г., а на
последната – на 26.03.2022 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между
тях договор: годишен лихвен процент – 41,16%; годишен процент на разходите – 49,89%;
общ размер на всички плащания – 1162,32 лева. Съгласно § 4 в тридневен срок от
подписването на договора кредитополучателят следва да осигури на кредитора едно от
следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице с трудово възнаграждение над
1800,00 лева или поръчителство на две физически лица с трудово възнаграждение над 950,00
лева, като поръчителите следва да работят по безсрочен трудов договор, да не са поръчители
по друг договор за паричен заем с кредитора, да нямат неплатени осигуровки за последните
две години, както и задължения към други банкови и финансови институции, съгласно § 5 от
договора. В случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от сключването
на договора обезпечението, посочено в § 4 от същия, дължи на кредитора на основание § 6
неустойка в размер на 420,36 лева.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо
лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, а ответникът е юридическо лице, което предоставя потребителски
кредити в рамките на своята професионална и търговска дейност, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалните закони – ЗПК и ЗЗП.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал.
5 на чл. 19 разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни
Съгласно § 6 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок на
обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер
на 420,36 лева. Разпоредбата на § 4 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури
обезпечение чрез поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят
на редица изисквания, посочени в § 4 и § 5 от договора. Прочитът на съдържанието на
клаузите на § 4, 5 и 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето естество неустойката представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на § 4 от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него, особено в светлината на
3
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че
са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът
не включва т. нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по договора – съобразно
уговореното в договора за паричен заем, а единствено договорната лихва, като стремежът
му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за
неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е
посочено, че ГПР е 49,89%, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе
посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в § 6 от договора
неустойка, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. При включване на неустойката в ГПР, размерът му нараства над
законоустановения размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
4
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика същият не разполага с информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от
Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния
случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния
процент на разходите, който се изчислява на годишна база - в договора е посочено, че ГПР е
49,89%, но след включването на неустойката по § 6 от договора, то ГПР нараства над
законово допустимия такъв, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по § 6 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият ú размер е 420,36 лева, при отпусната заемна сума от 600,00 лева, или
около 70% от стойността на кредита, като според тази норма към всяка месечна вноска за
тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение -
поръчителство и условията за представянето му, създават значителни затруднения за
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства, като го поставят
в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин
на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат,
като ако не го стори, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се
увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите
от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В
конкретния случай проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от
длъжника формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква
да представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и
разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури такова. С така уговорената неустойка се
обезпечава изпълнение на едно непарично задължение, а именно за предоставяне на
обезпечение по сключения договор за заем, в указания в договора срок. Неустойката обаче
не е за неизпълнение на основното задължение по договора – връщане на заетата сума, а за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечения по кредита, което е
акцесорно по отношение на главното задължение, като неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпеченията в чл. 6 от договора не влияе пряко на изпълнението на
5
главното задължение.
Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че клаузите на § 4, 5 и 6 от договора са
неравноправни, доколкото с тяхното уговаряне потребителят е поставен в изключително
неблагоприятно положение спрямо търговеца, предоставящ кредита, да заплаща паричен
ресурс при непредставяне на обезпечение – поръчители, в много кратък срок.
По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и
като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е
заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищцата се представлява
безплатно от адв. П. П. от АК - Х. поради затрудненото си материално положение, което по
смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна
адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по
чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Във връзка с
направеното от ответното дружество възражение за прекомерност, съдът, като съобрази
критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност при
определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че при определяне на възнаграждението
на процесуалния представител на ищеца следва да вземе предвид ниската фактическа и
правна сложност на делото, вида на претенцията, материалния интерес, броя на страните по
делото, обема на доказателствения материал, приложимите по спора национални и
международни правни норми, броя на заседанията - в конкретния случай е проведено едно
открито съдебно заседание, в което не се е явила страната и нейният пълномощник - адв. П.
П..
Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение на адв. П. П. от АК - Х. в размер на 400,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите в размер 50,00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите, съдържащи се в § 4, 5 и 6 от договор за
6
потребителски кредит № . г., сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД, с ЕИК: ., със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 и Е. Б. К., с
ЕГН: **********, с адрес: **********.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 да заплати на адв. П. И. П. от АК -
Х. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00
лева (четиристотин лева).
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 да заплати по сметка на РС –
Радомир в полза на бюджета на съдебната власт сумата в размер на 50,00 лева (петдесет
лева), представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
7