№ 22913
гр. С., 25.05.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20231110142049 по описа за 2023 година
1. Производството е по реда на чл. 267, пар. 1 ДФЕС.
2. То следва да установи дали националната съдебна практика, която
тълкува разпоредби, с които се прилага чл. 6, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи с потребителските договори
по отношение на договори за кредит, по които е предвидено олихвяване с
променлива лихва, но съществуват сериозни съмнения дали клаузата,
която определя механизма (алгоритъма) за изчисляване на лихвата, се
основава на обективни критерии и не позволява субективно изменение на
договора по волята на банката, тази клауза е вероятно неравноправна, и
въпреки това на кредитора следва да се присъди сума по кредита, като
националната практика предвижда замяната на променливата лихва с
постоянна такава, за да се запази действието на договора, което не е ясно
доколко съответства на критериите, установени от Съда на Европейския
съюз в т. 30 и т. 40 – 43 от Решение от 25.11.2020 г. по дело C-269/19
Banca B.
1. СТРАНИ ПО СПОРА:
1.1. Ищец:
3. „Е.М“ ЕООД – регистрирано в Б. търговско дружество с разрешително
за небанкова финансова институция, която се занимава с изкупуване на
вземания, и има адрес на управление: Б., 1756 С., ул. „Р.“ ***** сграда
„М.Т“.
4. По делото ищецът се представлява от адвокат Г. Х. от Софийската
адвокатска колегия, с личен № ************, с адрес за призоваване: Б.,
1000, С., бул. „В.“, ********; телефон: +*********** без посочен по
делото електронен адрес.
1.2. Ответник:
5. В. П. М. – български гражданин, с адрес: Б., С., ж.к. „Р.“, **********.
6. Представлява се по делото от пълномощник – адв. П. К. от Софийската
адвокатска колегия, с адрес на кантората: Б., С., ул. „Х.Б“ № **********,
с телефон: + **********, без посочен адрес на електронна поща.
1
1.3. Искания на страните
7. Ищецът претендира, че е закупил от „П.“ АД вземане по договор за
кредит, сключен между ответника и банката на 06.11.2013 г. и иска да
бъде установено, че му се дължат вземания по издадена от съда заповед
за изпълнение – неплатен остатък от главницата 6043,59 лева (вноски с
падеж от25.12.2016 г. до 25.11.2021 г.); 3165,71 лева – възнаградителна
лихва по договора за периода от 25.12.2018 г. до 25.11.2021 г., и законна
лихва върху главницата от 17.12.2021 г. включително. За установяване на
размера на вземанията си иска назначаване на счетоводна експертиза.
2. ФАКТИ ПО СПОРА:
8. Между страните по делото не е спорно, че на 06.11.2013 г. ответникът и
негова съдлъжница (която не участва по настоящото дело) са сключили с
неучастващо по делото лице – „П.“ АД, договор за потребителски кредит.
По договора ответникът е получил сума в размер на 6200 евро за
погасяване на свои задължения по предишни договори за кредит и
кредитна карта, и се задължил солидарно със съдлъжницата си да ги
върне. Кредитът е следвало да бъде погасен на 120 равни месечни
(анюитетни) вноски. В договора е посочен годишен процент на разходите
(ГПР) от 19,12 %. В края на договора в изрична декларация страните са
посочили, че той се сключва при общи условия и ответникът е получил
екземпляр от текста на общите условия.
9. Точка 4 от договора за кредит, в раздел ΙΙ – „Лихви, такси и комисионни
по кредита“ гласи:
„4. За ползвания кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ/ИТЕ [= ответникът
по делото] заплаща/т на БАНКАТА годишна лихва в размер на Базовия лихвен
процент на Банката за евро, увеличен с надбавка от 8,51 (осем и 51) пункта.
Към датата на сключване на настоящия договор Базовия (sic) лихвен
процентна Банката за евро е в размер на 7,99 %.“
10. В раздел IV от общите условия към договора се съдържат следните
клаузи (запазен е текстът на банката без изменения):
„4.2. Дължимата от Кредитополучателя лихва, определена съгласно
Договора, се изплаща периодично, в размер и на падежи, подробно описани в
погасителен план – Приложение към Договора. Размерът на лихвените
плащания, посочени в погасителния план, е изчислен върху главницата на
кредита на основа Референтния лихвен процент за валутата на кредита,
валиден към датата на сключването на Договора и не отразява точния
размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период, а има
ориентировъчен характер.
4.3. Точният размер на дължимата от Кредитополучателя лихва се
изчислява от Банката за всеки лихвен период на падежа на съответното
лихвено плащане, посочен в погасителния план – Приложение към Договора.
4.4. При промяна на приложимия Референтен лихвен процент,
договореният лихвен процент се променя съответно, считано от датата на
промяната, без да е необходимо предоговаряне. В този случай Банката има
2
право едностранно да променя размера на месечните погасителни вноски,
посочени в погасителния план, за което уведомява Кредитополучателя.
(...) 4.7. Банката има право едностранно да променя размера на
лихвата по Договора и/или размера на разрешения овърдрафт при
съществени промени в законодателни, съответно регулационни разпоредби
от надзорни органи, засягащи дейността на банковата система и/или на
Банката, както и при съществена промяна в паричната политика на
Централната банка, като промяна в официалния валутен курс на българския
лев към еврото, обезценка на лева, деноминация на лева и/или други промени в
пазарните условия, за което Банката уведомява Кредитополучателя
своевременно. Промяната на размера на лихвата и/или разрешения
овърдрафт се прилага автоматично към Договора от датата на промяната,
без да е необходимо сключването на допълнително споразумение с
Кредитополучателя.
4.8. В случай на неизпълнение на което и да е от задълженията на
Кредитополучателя по Договора и ОУ, Банката има право да увеличи
размера на надбавката на лихвата, дължима от Кредитополучателя по
Договора, считано от датата, на която е изтекъл срокът за изпълнение на
съответното задължение на Кредитополучателя или от датата, на която
Банката е констатирала неизпълнението, в случай че за изпълнението на
съответното задължение на Кредитополучателя няма предвиден определен
срок. В случай че въпреки забавата Кредитополучателят изпълни
задълженията си, размерът на надбавката на лихвата може да се намали,
считано от датата, на която Банката приеме, че Кредитополучателят е
изпълнил задължението си съгласно условията на Договора.
4.9. Банката уведомява Кредитополучателя при всяка промяна на
лихвения процент преди влизането й в сила чрез обявяването на референтния
лихвен процент на интернет страницата на Банката на адрес www.fibank.bg
или чрез осигуряване на разположение на хартиен или друг траен носител в
банковите салони, или по друг уговорен начин. Информация за размера, броя
или периодичността на вноските, ако се променят вследствие на новия
лихвен процент, се осигурява при поискване на разположение на
Кредитополучателите в писмена форма в банковите салони или на
електронен носител, ако е уговорено.“
11. В т. 6 от договора е предвидено, че за разглеждане на искането
длъжниците дължат такса от 25 лева, а в т. 7 – че при усвояване на заема
банката ще удържи комисионна за отпускане на кредита в размер на 2,95
% от разрешения кредит. Общият размер на задължението при
допускане, че ще се връща в срок и при условията към датата на
отпускането му е 12 933,79 евро.
12. В т. 12 от договора е предвидено, че банката може да прехвърля
вземанията си на трети лица. Това е направено с договор между банката и
друго неучастващо по делото лице – „С.“ АД, от 19.12.2019 г. по рамков
договор между тези две дружества, с който вземането на банката срещу
ответника е прехвърлено на ищеца. Банката е упълномощила
3
неучастващо по делото дружество – „С.“ АД, представлявано от адвоката
на ищеца по делото, да уведомява длъжниците, чиито вземания са
прехвърлени с договора, за извършената промяна на кредитора, което
българската съдебна практика допуска.
13. На 11.12.2020 г. получилото вземането дружество „С.“ АД е прехвърлило
на ищеца вземането си към ответника с последващ договор за
прехвърляне на вземания, като е упълномощило ищеца като последващ
кредитор да уведоми от името на прехвърлителя длъжниците за
промяната на кредитора, а ищецът изрично е упълномощил за това
адвоката си по делото.
14. Съгласно първоначалния погасителен план месечната вноска по кредита,
заплащана от ищците е била в размер на 106,15 евро.
15. След като по твърдения на ищеца ответниците не заплащали вноските по
договора за кредит, на 17.12.2021 г. ищецът поискал от Софийския
районен съд да издаде срещу двамата заповед за изпълнение за солидарно
заплащане на сумите от 6417,02 лева – главница, ведно със законната
лихва за забава за плащане на главницата от 17.12.2021 г. до
окончателното плащане, и 6739,81 лева – възнаградителна лихва по
договора за периода от 25.09.2016 г. до 25.11.2021 г. Образувано било
частно гражданско дело № 72224/2021 г. на Софийския районен съд, 28.
състав, по което е издадена Заповед за изпълнение № 19635/10.07.2022 г.,
с която ответникът и съдлъжницата му са задължени дали дължат на
банката описаните в заявлението до съда суми. Заповедта е връчена на
ответника на 18.01.2023 г., като в срок той е възразил, че не дължи
изпълнение и съдът е дал на ищеца указания да предяви иск за вземането
си, по който е образувано настоящото дело за част от вземанията по
заповедта.
16. Ищецът иска описаните в абзац 8 вземания – част от тези по заповедта,
като за останалите непредявени такива тя е обезсилена, като за
установяване на размера на дълга иска назначаване на счетоводна
експертиза с въпроси да установи непогасените вземания за главница и
възнаградителна лихва.
17. Ответникът оспорва иска поради това, че смята, че договорът за кредит е
недействителен, тъй като му липсват реквизити, а също така – че
прехвърлянето на вземанията не е имало ефект, тъй като ответникът не е
надлежно уведомен, и че вземанията или част от тях са погасени по
давност, която не е прекъсвана и поради това, че е ефектите на
прехвърлянето няма как да настъпят до датата на предявяване на иска
пред съда, тъй като едва с исковата молба ответникът е уведомен за
извършените прехвърляния на вземания.
3. ПРИЛОЖИМИ РАЗПОРЕДБИ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПРАВО:
3.1. Закон за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от 9 декември
2005г., в сила от 10. май 2006 г.; редакция, действала към 06.11.2013 г., когато е
подписан договорът за кредит):
18. „Чл. 143. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
4
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като:
1. освобождава от отговорност или ограничава отговорността на
производителя, търговеца или доставчика, произтичаща от закон, в случай на
смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в резултат на действие
или бездействие от страна на търговеца или доставчика;
2. изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от
закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при
пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни
задължения, включително изключва възможността за прихващане на
задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което
има спрямо него;
3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля;
4. позволява на търговеца или доставчика да задържи заплатените от
потребителя суми, в случай че последният откаже да сключи или да изпълни
договора, като същевременно не предвижда право на потребителя да получи
обезщетение на същата стойност при несключване или неизпълнение на
договора от страна на търговеца или доставчика;
5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
6. позволява на търговеца или доставчика да се освободи от
задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е
предоставена на потребителя, както и да задържи сума, получена за
престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора;
7. позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на
безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за
това;
8. предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за
продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя;
9. налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора;
10. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;
11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без
основание характеристиките на стоката или услугата;
12. предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора;
13. дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката
или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя
5
изключително право да тълкува клаузите на договора;
14. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът или доставчикът не изпълни своите;
15. дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на
потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя;
16. изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или
използването на други средства от страна на потребителя за решаването на
спора, включително задължава потребителя да се обръща изключително към
определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон; ограничава
необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му
налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало
да бъде за сметка на другата страна по договора;
17. ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез
негови представители задължения или поставя неговите задължения в
зависимост от спазването на определено условие;
18. поставя други подобни условия.
19. Чл. 145. (...) (2) Преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга
страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
20. Чл. 146. (1) Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. (...)
(3) Обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не
изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора.
(5) Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи.
21. Чл. 147. (1) Клаузите на договорите, предлагани на потребителите,
трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.
(2) При съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува
по благоприятен за потребителя начин.“
3.2. Закон за задълженията и договорите (обн. ДВ, бр. 275 от 22
ноември 1950 г., посл. изм., обн. ДВ, бр. 35 от 27 април 2023 г.):
22. „Чл. 20. При тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла,
който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в
практиката и добросъвестността.
23. Чл. 26. [1](ал. 1 изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите,
които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите,
които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху
6
неоткрити наследства.
[2] Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното.
[4] (ал. 4 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните части.
24. Чл. 34. (изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато договорът бъде признат за
нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на
другата страна всичко, което е получила от нея.
25. Чл. 86. [1] При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За
действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да
иска обезщетение съобразно общите правила.
[2] Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.
26. Чл. 99. [1] Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
[2] Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
[3] Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него
документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено
станалото прехвърляне.
[4] Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор.“
3.3. Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г., посл.
изм., обн. ДВ, бр. 26 от 27 март 2025 г.):
27. „Чл. 7. (1) Съдът служебно извършва необходимите процесуални
действия по движението и приключването на делото и следи за
допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от
страните. Той съдейства на страните за изясняване на делото от
фактическа и правна страна. (...)
(3) (Нова - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) Съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява
възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
28. Чл. 195. (1) Вещо лице се назначава по искане на страната или служебно,
когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са
необходими специални знания из областта на науката, изкуството,
занаятите и други.“
7
3.4. Закон за потребителския кредит (обн., ДВ, бр. бр.18 от 5 март
2010 г., в сила от 01.05.2010 г.; редакция, действала към 06.11.2013 г., когато е
подписан договорът за кредит)
29. „Чл. 11. (1) Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа: (...)
9. лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти;
10. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; (...)
30. Чл. 22. Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т.
7 – 12 и 20, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
31. Чл. 23. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
32. § 5. Разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на
чл. 14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит,
сключени преди тази дата.
3.5. Релевантна национална съдебна практика:
33. С Решение № 92/09.09.2019 г. по търговско дело № 2481/2017 г. на
Второ търговско отделение Върховният касационен съд – последна
съдебна инстанция в българската правна система е приел следния
отговор на въпроса „дали констатираната от съда нищожност по чл.146
ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща
право за банката – кредитор да променя едностранно размера на
договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и
на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер“:
„произтичащата от чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката
– кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на
[вътрешния си основен лихвен процент], не обуславя нищожност и на
уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва в размер, формиран като сбор от [вътрешния основен
лихвен процент на банката] с точно определен към датата на подписване
на договора размер в проценти и договорна надбавка“.
Връзка в интернет:
8
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/vCourtActsByCase/
ED96035D10F9BE0EC2258470004071C6 .
34. Налице е и друго решение на Върховния касационен съд – Решение №
198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на Първо търговско отделение, в
което горният правен извод не е формулиран пряко, но при сходна
фактическа обстановка – в клауза на договор за кредит лихвата е
определена като променлива, състояща се от два компонента – фиксиран
и променлив, но определен по вътрешни правила на банката, като е
посочен и конкретен размер на лихвения процент към датата на
сключване на договора, изразен като фиксирано число. Отново съдът е
приел, че не е допустимо промяната на лихвения процент да става
едностранно по искане на банката, но е върнал делото на въззивния съд
(втора съдебна инстанция), като му е дал указания при новото
разглеждане на делото да изследва размера на дължимите се вноски по
договора при прилагане на фиксиран лихвен процент, описан като
числова стойност в съответната клауза за определяне на лихвата по
договора.
Връзка в интернет:
http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/vCourtActsByCase/
6A5FA7653055410AC2258386002AE1BB .
35. Върховният касационен съд потвърждава изрично тези свои съждения в
Решение № 87/06.11.2019 г. по търговско дело № 848/2017 г., Първо
търговско отделение, в което изрично приема: „Премахването изцяло на
клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна
уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към
момента на сключване на договора, би променило възмездния му
характер. Потребителят е разбрал обхвата на своето задължение в
оспорената клауза на договора, като независимо, че не е знаел как
банката определя базовия си лихвен процент, той е бил наясно, че дължи
възнаграждение в конкретно посочен в договора размер. Липсата на
информация за факторите и методологията за изменение на базовия
лихвен процент на банката има значение само за евентуалната
едностранна промяна на уговореното възнаграждение, каквато уговорка
не е направена в оспорената клауза на договора. Посочването на лихвата,
при която се сключва договорът, представлява изпълнение на
изискванията по чл.58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При
запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните
клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя
едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според
определението в договора, лихвообразуващ компонент.“
Връзка в интернет: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?type=ot-delo&id=
5FF2A6E9FB0FE9BAC22584AA0045B3C6 .
36. Върховният касационен съд приема също така и строго разделение на
ефекта на недействителността на неравноправната клауза във връзка с
9
начина на формулиране на текста (отделянето в рамките на текста на
договора) в Решение № 9/27.02.2020 г. по търговско дело № 62/2019 г. на
Първо търговско отделение, чиито мотиви гласят:
„Клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между страните Договор за
кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г. предвижда, че за
усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в
размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в
швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна надбавка от 1,15 пункта, като към момента на
сключване на договора БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е в
размер на 4,5%. В ал. 2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от
датата на първото усвояване на суми по кредита. С тази клауза е определен
размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно
посочен и се равнява на 5,65%. Следователно клаузата съдържа
конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае
основния предмет на договора – възнаградителната лихва по договора за
кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на
чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна.
Извършвайки преценка за критериите за определяне наличието на
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по
кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, въззивният
съд не е разграничил съдържанието на отделните клаузи от договора за кредит
и произтичащите от тях правни последици. Съдът е изложил като основание
за нищожност на чл. 3, ал. 1 и на чл. 3, ал. 5 липсата на предвидени обективни
критерии при определяне на БЛП от страна на банката, което създава
възможност за произволно едностранно определяне на съдържанието на
договора. Не е отчетено, че правото на банката за едностранна промяна на
базовия лихвен процент и начинът, по който тя се осъществява, са предвидени
в клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, докато в чл. 3, ал. 1 от договора изрично
е посочен приложимият размер на базовия лихвен процент към момента на
сключването му. Съответно липсата на ясни правила за условията и
методиката, при които банката може да променя този размер до пълното
погасяване на кредита, са относими единствено към клаузата на чл. 3, ал. 5 от
договора и неправилно са преценени от съда като пороци, водещи до
нищожност и на чл. 3, ал. 1 от същия договор.
Следва да се споделят доводите на касатора, че уговорената с чл. 3, ал. 1
от договора за кредит годишна лихва е ясно и категорично определена.
Обстоятелството, че лихвата се определя от два компонента – базов лихвен
процент и надбавка, всеки от които е посочен като стойност, не внася
неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на
лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на
едно аритметично действие за изчисляването й. Потребителят могъл да
разбере обхвата на своето задължение в оспорената клауза на договора, като
независимо, че не е знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той
е бил осведомен за размера на този процент към сключването на договора и се
е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. Липсата
10
на информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен
процент на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна
на уговореното възнаграждение, каквато уговорка не е направена в оспорената
клауза на договора. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът,
представлява изпълнение на изискванията по чл. 58 ЗКИ и е в съответствие с
принципа за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения. При запазване на тази клауза и премахване от договора на
неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя
едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според
определението в договора, лихвообразуващ компонент.
Основателни са и доводите в касационната жалба, че заплащането на
лихва от кредитополучателя, е престация, съставляваща съществен елемент на
договора за банков кредит и представлява дължимото на търговеца
възнаграждение за предоставените от него услуги. Премахването изцяло на
клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за
възнаграждение, с определена абсолютна стойност към момента на сключване
на договора, би изключило възмездния му характер.“
Връзка в интернет: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?type=ot-delo&id=
6BF3297CC521F473C225851B0027001A .
37. Практиката не е променена и в последствие, като в по-актуалното
Решение № 50053/18.07.2023 г. по търговско дело № 614/2022 г., Второ
търговско отделение, е посочено отново след констатация за нищожност
на клаузите, които предвиждат променлива лихва: „В случая клаузата на
чл. 7, изр. 2 от договора за кредит е достатъчно точна, ясна и разбираема
и с подписването на договора страните са изразили съгласието си с
конкретния размер на базовия лихвен процент, лихвения процент по
кредита, съответно цената на предоставения кредит и погасителния план
към него. Клаузата на чл. 8, изр. 1 от договора за кредит се отнася до
размера на ГПР към момента на сключване на договора /8,26/, същата е
ясна и недвусмислена и кредитополучателят – потребител изрично се е
съгласил с нея. Посочените разпоредби не са неравноправни и са
действителни. (...)
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав
приема, че поради допуснатото нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила решението на
Софийски окръжен съд е неправилно и следва да бъде отменено. За
определяне на размера на непогасената част от кредита съобразно
първоначалния погасителен план към договора за кредит е необходимо
изслушването на заключение на съдебно-икономическа експертиза, поради
което след отмяна на обжалваното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК
делото трябва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд от друг
съдебен състав.“
Връзка в интернет: https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?type=ot-delo&id=
E85288A0C2C8C56BC22589F0004CF8F6 .
4. ВРЪЗКА С ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.
11
НЕОБХОДИМОСТ ОТ ТЪЛКУВАНЕ:
38. Делото се отнася до въпроса за последиците от неприлагане на
евентуалното неравноправни договорни клаузи в потребителски договор,
когато се налага запазване на ефекта на договора с евентуално изследване
на действителната воля на страните. В случая клаузата за промяна на
лихвения процент е с голяма степен на вероятност (това ще се установи
след назначаване на икономическа експертиза) неравноправна по
отношение на условията за изменението на лихвата. Въпросът е дали тази
клауза, при наличие на изрично посочване в договора, че се отпуска
кредит при променлив лихвен процент, не следва да се приеме за
необвързваща страните и по отношение на определянето на размера му
към датата на сключване на договора. Ако настоящият съд приеме
преобладаващата практика и определи фиксиран лихвен процент по
договора за кредит, изглежда, че следва да измени волята на страните,
които изрично са уговорили променлива лихва – така се игнорира волята
на потребителя и самото заменяне на тази воля с нещо друго може да се
тълкува като действие във вреда на потребителя.
39. В случая е налице обобщения на съдебната практика на Съда на
Европейския съюз в няколко решения, от които най-значимо е Решение от
25.11.2020 г. по дело C-269/19 Banca B, което извежда няколко принципа
при определяне на последиците от договори за кредити с потребител,
отпуснати при променлива лихва, когато клаузата за определяне на тази
лихва е неравноправна – на първо място в т. 29 – 31 изрично е посочено,
че при установена неравноправна клауза в договора съдилищата не могат
да изменят условията му само с цел да запазят действителността на
договора, освен ако потребителят изрично не е поискал това. От друга
страна според т. 32 – 33 и 35 недействителната клауза може да бъде
заменена с диспозитивни правила на националното право, но не и с
такива, които не са предвидени пряко да уредят въпроса, който остава
неясен за съда (в случая – как се заменя неравноправната клауза да
променлив лихвен процент), а ако това е невъзможно според т. 32 и 34 от
решението целият договор следва да се обяви за нищожен, като
последиците от нищожността бъдат уредени така, че да не поставят
потребителя в особено тежко положение при определяне на
задълженията му. В т. 40 – 43 от решението изрично е посочено, че
преценката на националния съд как да осигури ефективна защита на
потребителя е оставена на него, като обаче избраният начин на действие
следва да защитава потребителя, а не кредитора – т. 44 от решението.
40. В случая е налице национална съдебна практика на върховната съдебна
инстанция, която предвижда само един подход при отстраняване на
последиците от неравноправна клауза, предвиждаща променлив лихвен
процент по договор за потребителски кредит, която не се основава на
обективен механизъм за изчисляване на промяната – запазване на
първоначално посочения в договора лихвен процент като фиксиран.
41. Настоящият съд обаче намира, че подобен подход изглежда допуска
националният съд да заменя волята на страните. В това отношение
12
практиката на Съда на ЕС се нуждае на първо място от уточняване във
връзка с възприетата от българския Върховен касационен съд дефиниция
на понятието „договорна клауза“.
42. Съгласно цитираните по-горе в абзаци 33, 36 и 37 решения, според
устойчивата българска съдебна практика понятието „договорна клауза“
се схваща в етимологическия му смисъл – от средновековен латински
„clausa“ – „затворено пространство, клетка“ (дефиниция по речника
William Whitaker's Words, достъпен на https://mk270.github.io/whitakers-
words/ , възприета и в речника Merriam-Webster) и по-късното „clausula“ –
„извод, абзац, параграф“ (от текст) – като изречение или обособена част
от текста на документ. Поради това, когато практиката на Върховния
касационен съд разглежда една „клауза“ като неравноправна, тя приема,
че изписаният в документа текст е недействителен, т.е. той не
съществува, игнорира се напълно и договорът се прилага без него.
43. Ако приеме това тълкуване и установи, че няма обективни критерии за
определяне на „базовия лихвен процент“ на банката, настоящият съд
следва приложи изцяло т. 4 от договора по делото (абзац 9), без въобще
да разглежда общите условия към договора (и по-специално точки 4.4.,
4.7. и 4.8 от тях – вж. абзац 10) и правилата за изменение на този процент.
Така изглежда, че препращането към базовия лихвен процент на банката
не означава сключване на договор при променлив лихвен процент, а
просто потребителят е уведомен за това как банката е изчислила
лихвения процент по договора към датата на сключването му, като е
предоставила по някакви свои съображения аритметическа методология
за това.
44. Подобно тълкуване обаче не изглежда съобразено с правилата за
тълкуване на договорите по българския закон – чл. 20 ЗЗД, както и с
указанията на съда по т. 31 от решението по дело C-269/19 Banca B,
основани на тълкуването на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, че
неравноправността на клаузите и действителният смисъл на договора
следва да се тълкува във връзка с принципа на добросъвестността, като
потребителят има право да се ползва от абсолютно всички ефекти на
договора си с търговеца, освен тези, които следват от неравноправността
на някои негови клаузи. В случая игнорирането на общите условия и по-
специално т. 4.7. от тях лишава потребителя от възможността да се
ползва от променлива лихва по договора, когато базовият лихвен процент
на банката намалее.
45. Това налага и да се отправи въпрос за тълкуване на понятието „договорна
клауза“ по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, като се има
предвид и правилото на чл. 4, пар. 1 от същата директива – в смисъл дали
същото следва да се схваща в строго формален смисъл – като изречение
или друг вид блок от текст в един документ, или има значение на
договорка между страните, която поражда помежду им определен правен
ефект, независимо дали се съдържа в една обособена част от текста на
писмен договор помежду им или се извлича чрез тълкуване на отделни
части от договора във връзка една с друга.
13
46. Следва да се посочи, че неяснотата на тази разпоредба следва и от
употребените в различните езикови версии на чл. 3, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО понятия, като в българската, италианската, испанската,
немската, румънската, френската версии се използва терминът „клауза“
(дума, производна от латинската), докато в английската („term“),
нидерландсаката („beding“), полската („warunka“), словенската („pogoj“)
хърватската („odredba“) чешката („podmínka“) версии се използва израз,
по-близък до смисъла на „условие“ (т.е. съдържание) на договора.
47. Вторият въпрос е за това дали практиката на българския Върховен
касационен съд въобще отговаря на тълкуването, дадено на чл. 6, пар. 1
от Директива 93/13/ЕИО в т. 31 и т. 44 от решението по дело C-269/19
Banca B, доколкото игнорира без изрично изявление на потребителя в
случая правилата от общите условия към договора, които изискват
определяне на променлива лихва на основание на компонент, обявяван от
банката периодично, който служи за изчисляване на лихвите по текущи
кредитни продукти.
48. Действително, банката не е определила в общите условия точна
методология как да се изчислява този променлив лихвен процент и
теоретично би могла да го определя напълно произволно. При това обаче
за банките съществува сериозен стимул да действат именно така,
подвеждайки потребителите, че ще прилагат променливи лихвени
проценти – ако потребителят не възрази, те ще увеличават лихвите по
свое усмотрение с оглед на липсата на обективни измерители по
договора, ако пък потребителят възрази пред съда, че дължи по-малко,
съдебната практика осигурява на банките лихва в първоначалния размер.
При намаляване на компонентите банката би била свободна да
предоговори условията на договора, като представи това като „подарък“
за потребителите, чиято лихва намалява, или пък да си поиска от съда
кредита с първоначално уговорената лихва. За потребителят пък не
съществува никакъв вариант, при който лихвата му да намалее, макар че
е уговорена като променлива.
49. Настоящият съдебен състав поради това има сериозни съмнения, че
установената практика на българските съдилища да се присъжда като
фиксирана първоначално уговорената лихва по кредита всъщност
представлява изменение на действителната воля на страните да има
променлива лихва. Поради това изглежда, че тази практика противоречи
на изричните указания, формулирани от Съда на Европейския съюз в т. 76
– 80 от Решение от 15.06.2023 г. по дело C-520/21 Bank M. (последици от
обявяването на договора за недействителен), че всяко решение за премахване
на ефекта от неравноправните клаузи следва да има санкциониращ неизправния
търговец елемент. Всъщност така на банката изглежда се гарантира печалба поне в
размера, който би имала при отпускане на кредита, независимо от противоправното
поведение – така и т. 81 от решението по дело C-520/21 Bank M. и т. 160 – 165 от
Решение от 12.12.2024 г. по дело C-300/23 Kutxabank.
50. Поради това и следва да се зададе въпрос дали съдебната практика за
замяна на недействителните клаузи за определяне на променлив лихвен
процент, формиран от два изрично посочени към датата на сключване на
14
договора компонента, с фиксирана лихва в размер на сбора от тези два
компонента към датата на отпускане на кредита, противоречи на чл. 6,
пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО.
5. СТАНОВИЩЕ НА НАСТОЯЩИЯ СЪД ПО ВЪПРОСИТЕ:
5.1. По въпроса относно тълкуването на понятието „договорна клауза“:
51. По зададения първи въпрос настоящият съдебен състав намира, че
понятието „договорна клауза“ не може да се тълкува само като такова,
което се извежда от структурата на текста на един писмен договор. Това
следва на първо място от факта, че Директива 93/13/ЕИО се прилага не
само към писмени договори, а към всички договори между търговец и
потребител, и от друга – от необходимостта за ефективно осигуряване на
защита по директивата. Ако не се следва отдавна утвърденото в правните
системи на държавите от Съюза разбиране, че договорите следва да се
тълкуват като цяло и във връзка с всичките си клаузи (приложимо дори
при действието на Common Law при прилагане на т.нар. parol rule – че
волята на страните се извежда единствено от писмения договор между
тях, без да се разглеждат други изявления в рамките на преговорите, като
дори и тогава отделните части на договора следва да се тълкуват
смислово заедно), би се допуснало (както и в случая – чрез препратка към
понятие в друг документ, като дефиницията на това понятие и
последиците му са дадени само в този втори документ) волята на
страните да бъде изкривявана на формално основание – формулировка на
текста по удовлетворяващ интересите на само една от страните начин.
При характерната за потребителските договори информационна
асиметрия и подготвеност на търговците подобен начин на формулиране
на текстовете на договорите не е много труден.
52. Въпреки това настоящият съдебен състав би се ползвал и от изрични
указания, които да го насочват как да определи дали отделни части от
договора представляват само една договорна клауза, която може да е
неравноправна, или са отделни клаузи, подлежащи на отделен анализ,
като това следва да стане с насочване към това какво следва да търси
националния съд при определяне на съдържанието на „всички останали
клаузи на договора“ по смисъла на чл. 4, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО.
Настоящият съдебен състав приема разбиране, че това тълкуване може
да се изведе от „общите принципи на правото“ на държавите от Съюза,
като се възприеме теорията, че се търси действителната обща воля на
страните, а не нейния израз в документ или с конкретни думи или
формули – традиция, развита от класическото римско право и
средновековното каноническо право, която се прилага от всички държави
от романския и германския правен кръг.
5.2. По въпроса относно евентуалната замяна на неравноправните
клаузи:
53. По преценка на настоящия съд действителната обща воля на страните по
договора за кредит е той да има променлива лихва, която се състои от два
компонента – променлив – наречен „базов лихвен процент“, и фиксиран
15
– „надбавка“. Настоящият съдебен състав намира, че са възможни четири
варианта на действие:
54. На първо място може да се приеме, че неравноправността на клаузата,
определяща първия компонент, влече недействителност на цялата клауза
за лихва и се дължи връщане само на главницата (вариант за
санкциониране на недобросъвестния кредитор). Тук се отчита, че ако се
установи методологията за фиксиране на базовия лихвен процент към
датата на отпускане на кредита е възможно много от неговите
компоненти да са станали отрицателни и да се е стигнало дотам, че при
запазване на първоначалната формула този компонент би имал
отрицателна стойност, т.е. ефективната лихва по кредита би била дори
по-малка от фиксираната „надбавка“.
55. Втори вариант е да се приеме, че неравноправността засяга само
променливия компонент на лихвата, като страните са се съгласили без
пороци във волята да има фиксиран компонент, който може да се приеме
за минимална лихва по кредита, за която страните са били съгласни, и да
се присъди само тя.
56. Трети вариант е да се приеме, че цялата клауза за лихва е нищожна и да
се търси олихвяване при среден пазарен лихвен процент, но това може и
да противоречи на указанията по т. 31 от решението по дело C-269/19
Banca B.
57. Накрая, съдът може да насочи страните към задължително
предоговаряне на лихвата, но това е малко вероятно, доколкото няма как
да им посочи критерии, а текущото българско законодателство не
предвижда такава процедура.
58. С оглед изложеното настоящият съд следва да отправи въпроси за
тълкуването на правото на Съюза до Съда на Европейския съюз.
59. Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
ОПРЕДЕЛИ:
60. СПИРА производството по гражданско дело № 42049 по описа за
2023 г. на Софийския районен съд, 28. състав.
61. ОТПРАВЯ на основание чл. 267, пар. 1 ДФЕС ЗАПИТВАНЕ ДО
СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ по следните преюдициални въпроси:
62. 1. Следва ли понятието „договорна клауза“ в чл. 3, пар. 1 от
Директива 93/13/ЕИО, относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, тълкувано и във връзка с изискванията за преценка на съда по чл. 4,
пар. 1 от същата директива, да се тълкува в смисъл, че
обозначава уговорка между потребител и търговец, която задължително
се съдържа в обособено изречение или друг блок от текст (точка, буква,
раздел) в писмен договор между тях, или същата следва да се тълкува като
уговорка, отразяваща обща воля, независимо от формалното си оформление,
дори когато се извлича от тълкуване на различни части от текста на писмен
договор, като се посочи и по какви критерии се извършва това разграничение?
63.2. Следва ли чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл,
16
че
не допуска национална съдебна практика, според която, ако в договор за
потребителски кредит е включена клауза, която предвижда променлив лихвен
процент, определен като сбор от фиксиран и променлив компонент, без да
въвежда обективни критерии за изчисление на променливия компонент, и тази
клауза бъде обявена поради това за неравноправна, договорът може да се
прилага спрямо потребител, който не е направил нарочно изявление пред съда
относно ефекта на тази клауза, като се запази като фиксиран лихвения
процент, равен на сбора от двата компонента, който се е прилагал по договора
за кредит към датата на неговото отпускане, ако същият е посочен в договора
ясно с число?
64. ПРЕПИС от определението да се изпрати на Върховния
касационен съд за сведение, на Висшия съдебен съвет – за публикуване в
списъка на отправените преюдициални запитвания, и на Дирекция
„Координация по въпросите на Европейския съюз“ в Министерския съвет.
65. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17