Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 27.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни състави, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и четвърти
септември през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 5923 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 01.03.2019
г. на „К.Б.“ ЕООД срещу решение № 36141/11.02.2019 г., постановено по гр. дело
№ 79229/2017 г., СРС, 64 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на ищеца С.Ц.С. сумата от 15 000 лв., непогасен остатък от дължимо
възнаграждение за периода м.02.2014 г.-м.07.2016 г. по договор за правно
обслужване от 19.04.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 13.02.2017 г. до окончателното плащане
на същото, за което вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
8925/2017 г. по описа на СРС, 64 състав. С решението жалбоподателят е осъден да
заплати на ищеца разноски за исковото производство в размер на 1305,00 лв.
В жалбата се твърди,
че решението е неправилно и необосновано поради допуснати от съда съществени
процесуални нарушения, изразяващи се в неприемане на писмени доказателства,
ангажирани от ответника във връзка с предоставена от съда възможност да
представи допълнителни доказателства за наличието на постигнато съгласие между
страните за промяна на размера на дължимото месечно възнаграждение по договора
за правно обслужване, както и поради допуснато нарушение на материалния закон –
чл.20 и чл.20а ЗЗД. Поддържа се, че тези нарушения са довели и до формиране на
неправилни изводи на СРС относно действителната воля на страните по договора, а
именно, че по делото не е установено наличието на писмено съгласие за
намаляване размера на дължимото месечно възнаграждение по договора. В
действителност, съгласно чл.6.3 от договора, страните са уговорили всички
изменения по клаузите на договора да бъдат извършвани с писмено съгласие между
тях. Според въззивника доказателство за такова писмено съгласие е представеният
по делото договор за правна защита и съдействие от 02.12.2011 г., от който е
видно, че страните са постигнали съгласие възнаграждението за м. 10.2011 г. и
за м.11.2011 г. да е в размер общо на 2 000 лв. или по 1000 лв. месечно,
като никъде не е посочено, че извършеното от възложителя плащане е частично
такова. Процесният договор е подписан от С.С., от което следва извод, че
последният е дал съгласие за намаляване размера на месечното възнаграждение по
договора за правно обслужване, считано от м.10.2011 г.Поддържа се, че дори и този
документ да не се приеме за изрично писмено съгласие за изменение на договора,
то е налице такова чрез конклудентни действия от страна на изпълнителя. В
съответствие с разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД договорите могат да бъдат
изменяни по взаимно съгласие на страните, като това съгласие може да е налице и
без същото да бъде обективирано писмено, тъй като уговорената между страните
писмена форма на договора, не е форма за неговата действителност. Изложено е,
че в продължение на почти четири години, възложителят е заплащал месечно
възнаграждение по договора в размер на 1 000 лв. и изпълнителят не се е
противопоставял, нито пък, ако е считал, че възложителят системно неточно е
изпълнявал договора, е поискал прекратяване или разваляне на последния.
Решаващият състав обаче не е взел предвид всички обстоятелства по делото и не е
установил точния смисъл на волята на страните съобразно чл.20 ЗЗД. Въз основа
на изложеното жалбоподателят моли обжалваното решение да бъде отменено, като
вместо него бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен изцяло.
Претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна –
ищец С.С., не е депозирал отговор на същата. В открито съдебно заседание
оспорва жалбата, като поддържа, че същата е неоснователна.
Софийският градски съд като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно поради допуснато от съда нарушение
при преценка на събраните по делото доказателства, както и на материалния закон
– чл.20а, ал.2 ЗЗД.
За да уважи
иска, първоинстанционният съд е приел, че от представения договор за правна
защита и съдействие от 02.12.2011 г., не може да се направи категоричен извод
за това, че страните са постигнали съгласие занапред - от.м.09.2011 г. размерът
на възнаграждението по договора от 19.04.2010 г. да е в размер на 1000 лв.
месечно. Според СРС в договора от 02.12.2011 г. е удостоверено плащане на
възнаграждение в размер на по 1000 лв. за м.09.2011 г. и м.10.2011 г., но няма
обективирани волеизявления за приемане на друг размер на възнаграждението по
договора от 19.04.2010 г.. Прието е също така, че съгласие за подобно изменение
не може да се изведе от приемане на плащане в по-нисък размер от договорения,
доколкото кредиторът може да приема и частично плащане /арг. от чл.66 ЗЗД/. Според
съда липсата на възражение от страна на изпълнителя относно изплащания размер
на възнаграждението по време на периода на действие на договора, не означавало
дадено съгласие за промяна в размера на договореното възнаграждение.
Настоящият
въззивен съства не споделя този извод на първоинстанционния съд по следните
съображения:
По делото
няма спор, че между страните е сключен писмен договор от 19.04.2010 г. с
предмет извършване на правно обслужване на възложителя, изразяващо се в
консултации и изготвяне на становища по правни казуси, изготвяне, съгласуване и
проверка на договори и изготвяне на искови молби и други документи с правен характер,
участие и защита по съдебни и изпълнителни дела. За всички фактически и правни
действия, извън случаите на т.5.2, касаещи участие и защита по съдебни дела, по
които страна е възложителя, последният се е задължил да заплаща на консултанта месечно
възнаграждение в размер на 1 500 лв., платимо до 5-то число на месеца,
следващ месеца, за който се дължи, по банковата сметка на консултанта. За
защита и процесуално представителство е уговорено, че на консултантна се дължи
отделно възнаграждение в размер, определен в Наредба № 1/09.07.2004 г., като за
целта се сключва отделен договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл.6.3
от договора всякакви изменения по договора са допустими при наличие на взаимно
писмено съгласие между страните.
Безспорно установено е и обстоятелството, че
договорът е прекратен с едномесечно предизвестие от възложителя, считано от
01.08.2016 г. Съгласно изявленията на ищеца в нотариалната покана, отправена до
ответното дружество, посоченото в договора възнаграждение от 1500 лв. му е
заплащано до м.09.2011 г. вкл., след което от 01.10.2011 г. до 01.08.2016 г. му
е заплащано такова в размер на 1 000 лв., което според него представлява
само част от дължимото възнаграждение, поради което е претендирал доброволно
плащане на сумата от 29 000 лв. –неплатена част от дължимите
възнаграждения за периода от 01.10.2011 г. до 01.08.2016 г. Фактът, че от
01.10.2011 г. до прекратяване на договора, т.е. в продължение на близо пет
години, на ищеца е заплащано възнаграждение в размер на 1 000 лв., не се
оспорва и от ответника, който обаче поддържа, че това е в резултат на
постигнато съгласие между страните за изменение на размера на възнаграждението,
считано от м.10.2011 г. , което съгласие е обективирано в договор за правна
защита и съдействие от 02.12.2011 г., подписан от двете страни.
При
изложените в исковата молба твърдения и възраженията срещу дължимостта на
претендираното вземане, заявени в отговора, спорен е въпросът дали страните са
постигнали писмено съгласие за изменение на договора за правно обслужване в
частта относно размера на дължимото месечно възнаграждение, считано от
м.10.2011 г. до прекратяване на договора.
Съгласно
разпоредбата на чл.20а,
ал.2 ЗЗД договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени
само по взаимно съгласие на страните или на основанията, предвидени в закона
или тези предвидени в договора, при условие, че последните не противоречат на
императивните норми или на добрите нрави. Съдебната практика е последователна, че при наличие на
писмен договор, не може със свидетели да се доказва, че впоследствие страните
са се съгласили да изменят съдържанието на договора или да го отменят, което
следва от забраната, уредена в чл.164, ал.1, т.5 ГПК досежно формалните
договори, сключени в писмена форма. Противно на приетото от първоинстанционният
съд, настоящият въззивен състав приема, че между страните е постигнато писмено съгласие
за изменение на размера на уговореното в договора от 19.04.2010 г. месечно възнаграждение,
което съгласие е обективирано в подписания от тях договор за правна защита и
съдействие от 02.12.2011 г./ представляващ стандартна бланка от адвокатски
кочан/, в който срещу предмет е посочено „плащане по договор от 19.04.2010 г.
за м.октомври и м.ноември 2011 г.“, а в раздел – „договорено възнаграждение” е
посочено „2 000 лв. /две хиляди лв./“. Този документ има и характер на
фактура /първичен счетоводен документ/, тъй като съдържа изискваните от закона
за счетоводството реквизити, между които и стойност/цена на доставената услуга,
поради което е от значение за осчетоводяването на приходите, които адвоката
получава от уговорените възнаграждения и определяне на данъчните основи за
облагане на доходите му, а също така представлява и признание за цената на
услугата, респ. размера на задължението. В случая подписаният от двете страни
договор, обективира постигнато между тях съгласие за изменение на първоначално
уговорения размер на месечното възнаграждение по договора от 19.04.2010 г.,
считано от м.10.2011 г., от 1500,00 лв. на 1000,00 лв. месечно. В този документ
не е посочено, че сумата от 2 000 лв. представлява плащане в цялост на
уговореното възнаграждение по договора за м.октомври 2011 г. в размер на
1500,00 лв. и частично плащане на дължимото възнаграждение за м.11.2011 г. в
размер на 500,00 лв., или пък че сумата от 2 000 лв., представлява
частично плащане в размер на по 1 000 лв. за м.10.2011 г. и м.11.2011 г., поради
което твърденията на ищеца, че след м.09.2011 г. и до прекратяване на договора,
възложителят му е плащал частично /в размер на по 1000,00 лв/ дължимото месечно
възнаграждение, се явява неоснователно. Изводът, че този писмен документ,
обективира постигнато между страните съгласие за изменение на размера на
уговореното месечно възнаграждение, се потвърждава и от извънпроцесуалното поведение
на ищеца, който в продължение на близо пет години след подписване на договора
от 02.12.2011 г., е приемал плащане по банков път на възнаграждение по договора
за правно обслужване именно в размер на 1000,00 лв. месечно, като не е
предприел каквито и да било действия за извънсъдебна или съдебна защита на незаплатената
част от вземанията си за възнаграждения по процесния договор, които с оглед
характера им на периодични такива, се погасяват с изтичането на кратката
погасителна давност.
С оглед изложеното, настоящият въззивен състав приема, че предявения от
ищеца иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пред.1 ЗЗД, се явява неоснователен, поради
което обжалваното решение, с което последният е уважен, следва да бъде отменено,
като вместо него следва да се постанови друго, с което установителният иск да
бъдат отхвърлен.
При този изход на спора на въззивника следва да се присъдят
сторените разноски за настоящото производство, които са в размер на 1349,00
лв.- за държавна такса за въззивно обжалване и за заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.02.2019 г., както
и претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение за
производството пред СРС, които са в размер на 1194,00 лв. съгласно договор за
правна защита и съдействие от 11.04.2018 г.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 36141/11.02.2019
г., постановено по гр. дело № 79229/2017 г., СРС, 64 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Ц.С., ЕГН ********** с адрес *** срещу „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.36, ал.1
ЗАдв за признаване за установено, че „К.Б.“ ЕООД дължи на С.Ц.С.,
сумата от 15 000 лв., представляваща непогасен остатък от дължимо възнаграждение
по договор за правно обслужване от 19.04.2010 г. за периода от м.02.2014 г. до м.07.2016
г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 13.02.2017 г. до
окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч. гр.д. № 8925/2017 г. по описа на СРС, 64 състав.
ОСЪЖДА С.Ц.С., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от 2 543,00 лв. – разноски за производството пред СРС и СГС.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1, ал.2 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.