РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.01.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
в.гр. дело № 2343 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 219543
от 21.09.2017 г.,постановено по гр. дело № 22142/2016 г. по описа на Софийския
районен съд, 71 състав, е уважен предявения от „А.и.” ЕООД против Т.А.А. установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.51 ТЗ за установяване на парично вземане в размер на сумата от 1774,83 лв.,
представляваща неизплатена част от възнаграждение по Договор за посредничество
за покупко-продажба на недвижим имот, за което е издадена фактура №
**********/23.06.2015 г. на стойност 3549,83 лв., ведно със законната лихва
върху главницата от 18.08.2015 г. до окончателното й заплащане, за която сума в
производството по частно гр. дело № 49458/2018 г. по описа на СРС, 71-ти
състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
С Определение от
03.01.2018 г., постановено по реда на чл. 248 ГРК постановеното Решение №
219543 от 21.09.2017 г. е било допълнено в частта за разноските като ответникът
е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 750,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 300,00 лв., представляващи разноски в
заповедното производство.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Т.А.А., чрез
пълномощника му – адв. Х- Т., с надлежно учредена представителна власт по
делото с оплаквания за неправилност на същото, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че никога не е бил поемал
задължение да заплаща възнаграждение в размера и условията на представения
договор. Сочи, че в същия не е положен неговия подпис, което се
установявало от изслушаната СПЕ. Изтъква, че поради липсата на твърдения от
ищеца договор, който да е подписан лично от него искът следвало да бъде
отхвърлен. Изтъква още, че представената данъчна фактура като първичен
счетоводен документ не може да замести липсата на договор и не може да служи
като доказателство за наличието на такъв. Моли съда да
отмени обжалваното решение и отхвърли предявените искове, като присъди направените
по делото разноски.
Въззиваемият ищец - „А.и.” ЕООД, чрез пълномошника си – адв. Р.Д., с
надлежно учредена власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с която
оспорва същата. Поддържа, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за поръчка, по което е изпълнил задълженията си да намери купувач за
апартамент, намиращ се в гр. София, ул. „******, но ответникът не е изпълнил
своето за заплащане на възнаграждение в размер на 2,5 % от продажната цена. Моли
съдът да остави без уважение жалбата и потвърди обжалваното решение, като
присъди направените по делото разноски.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу
подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Обоснован е изводът
на първоинстанционният съд, че в отговора на исковата молба ответникът е
признал наличието на твърдения от ищеца договор за поръчка от 23.102.013 г., по
силата на който е поел задължение да посредничи на ответника при продажба на
недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. ******, доколкото единствено е оспорил
размера на уговореното възнаграждение, в каквото насока са единствено и
оплакванията във въззивната жалба. В тази връзка следва да се отбележи, че договора
за посредничество по своето правно естество представлява двустранен,
консенсуален, комутативен договор, по силата на който в момента на постигане на
съгласие между страните са възникнали насрещни задължения: за ищеца – да
извърши правни действия за сметка на ответника, изразяващи се в посредничество
при свързване на продавача и купувача на процесната недвижима вещ, а за
ответника – да заплати уговореното възнаграждение. Този договор не е породил
комисионно правоотношение, тъй като ищецът не се е задължил да сключва от свое
име и за сметка на ответника правни
сделки, а извършване на други правни действия – свързване на
страните по продажбеното правоотношение. Тъй като „А.и.” ЕООД извършва
посредническа дейност по занятие, тази двустранна сделка представлява по своето
правно естество субективен (относителен) едностранен търговски договор – арг.
чл. 286, ал. 1 ТЗ, за който се прилагат нормативните правила, уредени в ТЗ.
Ищецът се е задължил да извърши за сметка на ответника правни действия, а
именно да свърже Т.А.А. с продавача на процесния недвижим имот за сключване на
договор за покупко-продажба.
Основният спорен
между страните въпрос касае размера на уговореното възнаграждение. В тази
връзка следва да се отбележи, че ответникът не е оспорил подписа в графата
„получател“ под фактура с № **********
от 23.06.2015 г. на стойност 3549,83 лв., както че в деня на издаването й –
23.06.2015 г. е заплатил половината от стойността й, поради което са налага
обоснован извод, че именно стойността на фактурата отразява размера на уговореното
между страните възнаграждение. Обективираното
изявление върху процесната фактура чрез полагане на подпис от ответника и
заплащане на половината от стойността по същата, представлява извънсъдебно
признание за неизгоден за него правнорелевантен факт, а именно че
удостоверените в този първичен счетоводен документ обстоятелства са се
осъществили в обективната действителност по начина, удостоверен в нея.
Наистина, признанието на факти се преценява с оглед на всички останали
доказателства по делото – арг. чл. 175 ГПК, тъй като удостоверяването на този
неизгоден за неговия автор факт може да се дължи на фактическа или правна
грешка, да бъде плод на порок на волята, но до края на съдебното дирене пред
инстанциите по същество ответникът нито твърди, нито установява такива
обстоятелства. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че уговореното между
страните възнаграждение е именно в размер на 3549,83 лв.
При тези правни
съображения е ирелевантно обстоятелството, че по делото е доказаната
неавтентичност на подписа на ответника върху Поръчка за продажба на недвижим
имот ID 9965, тъй като размера на уговореното между
страните възнаграждение се установява от двустранно подписаната фактура с №
********** от 23.06.2015 г. на стойност 3549,83 лв.
Доколкото
ответникът е заплатил по фактура с № ********** от 23.06.2015 г. на стойност
3549,83 лв. сумата от 1775,00 лв., то предявеният установителен иск е
основателен и доказан за пълния предявен размер от 1774,83 лв.
Доколкото други
оплаквания не са наведени с въззивната жалба и с оглед съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции обжалвано решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на въззивника ищеца по делото на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК
следва да се присъдят реално направените в настоящето производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 лв.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 219543 от 21.09.2017 г., постановено по гр. дело № 22142/2016
г. по описа на Софийския районен съд, 71 състав, изменено в частта за разноски
по реда на чл. 248 ГПК с
Определение от 03.01.2018 г..
ОСЪЖДА Т.А.А. с ЕГН ********** и съдебен адрес *** – адв. Т. да заплати на „А.и.”ЕООД,
ЕИК******на основание чл.
78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК сумата от 700,00
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във възивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: