Решение по дело №563/2023 на Районен съд - Свиленград

Номер на акта: 207
Дата: 6 ноември 2023 г.
Съдия: Кремена Тодорова Стамболиева Байнова
Дело: 20235620200563
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 29 септември 2023 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Свиленград, 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Кремена Т. Стамболиева Байнова
при участието на секретаря Ренета Н. Иванова
като разгледа докладваното от Кремена Т. Стамболиева Байнова
Административно наказателно дело № 20235620200563 по описа за 2023
година
, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно постановление (НП) № 23-0351-000343 от
09.08.2023 година на Началник РУ – Свиленград към ОДМВР - Хасково, с
което на П. В. К. с ЕГН ********** от град
****************************************************, със съдебен
адрес: град Свиленград, бул.„България” № 57, област Хасково, чрез адвокат
Д. Т., за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от Закона за движението по пътищата
(ЗДвП) е наложено административно наказание „Глоба” в размер на 200 лв.
Жалбоподателят моли за отмяна на обжалвания акт, тъй като не бил
извършил нарушението – паркирал на място, обслужващо хора с трайни
увреждания, тъй като бил такова лице и притежавал необходимите за това
документи. Претендират се разноски по делото.
В съдебната фаза, редовно призован, жалбоподателят не се явява. За
него се явява адвокат Д. Т., която пледира за отмяна на обжалвания акт, тъй
1
като в НП били посочи две дати на нарушението, както и два различни часа.
Претендират се разноски по делото на основание чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от
Закона за адвокатурата (ЗА). Не е представен Списък на разноските.
В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.
Административнонаказващият орган (АНО) (въззиваемата страна) -
Началникът на РУ – Свиленград към ОДМВР – Хасково, редовно призован,
не изпраща представител. От Съда се иска да потвърди обжалваното НП.
В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.
Районна прокуратура – Хасково, Териториално отделение - Свиленград,
редовно призовани по реда на надзора за законност, не изпращат
представител и не вземат становище.
Съгласно чл. 61 от ЗАНН ход на делото е даден, тъй като неприсъствието
на редовно призована страна не е пречка за водене на делото.
Съдът, след като прецени по отделно и в тяхната съвкупност
събраните по делото писмени и гласни доказателства, установи следното
от фактическа страна:
Жалбоподателят К. е лице с трайни увреждания с 80% трайно намалена
работоспособност със срок до 01.03.2025 година видно от наличното по
делото Експертно решение № 0242 от 10.03.2022 година. В тази връзка
притежава и Карта за паркиране за хора с трайни увреждания (налична в
кориците на делото).
На 29.06.2023 година в град Свиленград, област Хасково, на паркинга на
магазин „Билла”, който магазин се намира на улица „Д. Благоев”,
жалбоподателят К. паркира собственото си моторно превозно средство (МПС)
– лек автомобил марка „Нисан”, модел „Примера” с държавен
регистрационен номер ********* (видно от Справката от АИС – КАТ), на
паркоместо, предназначено за обслужване на лица с трайни увреждания,
обозначено с пътен знак Д21.
Става пътен инцидент и по повод постъпил сигнал на место е изпратен
полицейския служител – свидетелят Д. Г. В.. Свидетелят В. около 12.34 часа
съставя Фиш по ЗДвП на жалбоподателя за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от
ЗДвП, тъй като К. не представя документи, удостоверяващи, че е лице с
трайни увреждания и дори не споменава за това обстоятелство.
2
К. депозира Възражение, наименувано „Молба” против съставения Фиш,
поради което е съставен на 08.07.2023 година в негово присъствие от
свидетеля В. - Младши автоконтрольор, І степен в звено „Пътен контрол” към
Група „Охранителна полиция” в РУ - Свиленград към ОДМВР – Хасково
(длъжностно лице от службите за контрол по ЗДвП), Акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) със серия GA и с бланков № 925534. В
изготвения АУАН актосъставителят излага описание на фактическото
нарушение, свързано с паркиране на место, определено за хора с трайни
увреждания като посочва две дати на нарушението: 08.07.2023 година в 01.58
часа и 29.06.2023 година около 12.34 часа, както и посочва различни
регистрационни номера на процесния автомобил: ********* и Х *******. А
досежно квалификацията, нарушението правно квалифицира с разпоредбата
на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП, която вписва за нарушена. Нарушителят е
запознат със съдържанието на АУАН, т.е. предявен му е. Не сочи възражения
против констатациите на Акта, което е отбелязано в съответната графа.
Срещу подпис получава екземпляр от Акта.
Срещу Акта в законоустановения 7-дневен срок не постъпва Възражение.
Сезиран надлежно с така съставения АУАН, след получаване на
образуваната с него преписка, Началникът на РУ - Свиленград към ОДМВР –
Хасково, издава процесното НП № 23-0351-000343 от 09.08.2023 година. В
издадения санкционен акт, АНО възприема изцяло фактическите
констатации, изложени в АУАН, включително относно посочването на двете
дати на нарушението и на два регистрационни номер на процесиня
автомобил, както и правната му квалификация, дадена от контролния орган -
чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП и налага на жалбоподателя административно
наказание „Глоба” в размер на 200 лв. НП е редовно връчено - лично на
жалбоподателя на 07.09.2023 година, видно от Разписката, инкорпорирана в
самия документ и надлежно оформена – датирана и подписана. В същия
смисъл е и информацията, съдържаща се в Справката за нарушител и в
Картона на НП, както и в Жалбата. Възражения относно начина и формата на
връчване на НП не се противопоставят в настоящото производство.
За случая са изготвени Докладни записки.
Материалната компетентност на актосъставителя и на Началника на РУ –
Свиленград към ОДМВР – Хасково да издават съответно АУАН и НП за
3
нарушения по ЗДвП, се доказва от приетата по делото Заповед № 8121з-
1632/02.12.2021 година на Министъра на МВР, вземайки предвид факта, че Д.
Г. В. заема длъжността „Младши автоконтрольор, І степен в звено „Пътен
контрол” към Група „Охранителна полиция” в РУ - Свиленград към ОДМВР
– Хасково” и от Писмо рег.№ 351000-6860 от 27.09.2023 година, видно от
което Бончо Цветанов Бонев е назначен на длъжността „Началник на РУ –
Свиленград към ОДМВР – Хасково”, т.е. последният се явява носител на
санкционна власт, делегирана му в длъжностно качество (заемана длъжност)
от наказващия орган по закон съгласно чл. 189, ал. 12 от ЗДвП – Министъра
на МВР по надлежния ред с административен акт - Заповед.
Приложена е Справка относно нарушенията на жалбоподателя, в която е
отбелязано че има наложени множество санкция с Фишове за нарушение на
ЗДвП.
Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при
цялостната служебна проверка на акта, при условията на чл. 84 от ЗАНН,
вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във връзка със становищата на
страните, настоящият състав на Свиленградски районен съд, достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗАНН и е допустима –
подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на посочения текст видно от датата й
на депозиране в Регистратурата на АНО, от надлежно легитимирано за това
действие лице (срещу, което е издадено атакуваното НП) – лично
нарушителя, при наличие на правен интерес от обжалване и пред местно (по
местоизвършване на твърдяното нарушение) и родово (по аргумент от чл. 59,
ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски районен съд. Ето защо същата е
проявила своя суспензивен (спиращ изпълнението на НП – аргумент от чл. 64,
б. „б” от ЗАНН) и девулативен (сезиращ Съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) ефект.
На основание чл. 79 б от ЗАНН Съдът констатира, че процесната Глоба
не е платена – видно от съответната графа от Справката за нарушител/водач и
от Писмо с вх.рег.№ 7413 от 29.09.2023 година, ето защо производството не
подлежи на прекратяване поради влизане в сила на НП в резултат на плащане
на финансовата санкция.
Съдът приема, че Актът и НП са издадени от компетентни органи
4
съгласно чл. 37, ал. 1, б. „а” от ЗАНН, вр.чл. 189, ал. 1 от ЗДвП и чл. 47, ал. 1,
б. „а”, вр.ал. 2 от ЗАНН, вр.чл. 189, ал. 12 от ЗДвП. Съгласно чл. 189, ал. 1 от
ЗДвП, Актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се
съставят от длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в този
закон, които съгласно чл. 165, ал. 1 от ЗДвП се определят от Министъра на
вътрешните работи. Видно от т. 1.3.2. от Заповед № 8121з-1632/02.12.2021
година е налице и изрично оправомощаване в полза на полицейските органи
от посочената категория. В процесния казус е установено, а и не е спорно
между страните, че към 08.07.2023 година актосъставителят Д. Г. В. е заемал
длъжността „Младши автоконтрольор”, І степен, в звено „Пътен контрол”,
Група „Охранителна полиция”, в РУ – Свиленград към ОДМВР – Хасково”,
т.е. бил е полицейски орган, който е орган по контрол по смисъла на чл. 165,
ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Предвид изложеното актосъставителят Д. В. безспорно се
явява длъжностно лице от службите за контрол, предвидени в ЗДвП, което
има правомощията по чл. 189, ал. 1 от ЗДвП, т.е. да съставя Актове, с които се
установяват нарушения по ЗДвП. Лицето, подписало НП – Бончо Цветанов
Бонев, е заемало към момента на издаването му длъжността „Началник на РУ
– Свиленград към ОДМВР - Хасково”, за което обстоятелство има налични
писмени доказателства, а е и служебно известно на Съда и деянието е
извършено в зоната на отговорност на РУ – Свиленград.
При издаването на Акта и НП са спазени предвидените от разпоредбите
на ал. 1 и ал. 3 на чл. 34 от ЗАНН срокове.
Не се спори, че към момента на нарушението, жалбоподателят е имал
качеството на „водач” на МПС по смисъла на тълкуванието на § 6, т. 25 от
Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗДвП. В § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП е
дадена легална дефиниция на термина „водач”. От нея следва да се направи
изводът, че АНО следва да установи, че деецът управлява МПС. Понятието
„управление” на МПС включва всяко действие по упражняване на контрол
върху същото, а не само привеждането му в движение. В случая свидетеля –
полицейски служител В., е категоричен, че именно К. е бил водач на
процесното пътно превозно средство (ППС), тъй като именно на него е
съставен АУАН, при което той не е възразил, не е подал възражение в този
смисъл, не е посочил подобно възражение и в Жалбата си, нито в съдебно
заседание. Жалбоподателят не оспорва обстоятелството, че именно той е бил
водач на процесното МПС. Т.е. този факт не се оспорва от самия
5
жалбоподател, поради което и Съдът приема, че правилно е бил определен
субектът на административнонаказателната отговорност.
Преценена по същество, Жалбата е основателна по следните
съображения, идентични с тези изложени от жалбоподателя в Жалбата му
и с тези, изложени от адвокат Т. в пледоарията й пред настоящия Съдебен
състав:
1. В НП са посочени две дати на нарушението 08.07.2023 година в 01.58
часа и 29.06.2023 година около 12.34 часа. Налице е несъответствие в
приетото за установено от страна на АНО.
Датата на нарушението е част от главния факт в
административнонаказателното производство и се включва в предмета на
доказване по делото, тъй като датата е меродавният момент, който законът
свързва с възникване на отговорността на дееца. От обективна страна
административното нарушение се характеризира с дата, респ. период, на
осъществяването си, която/който следва да бъде посочена/посочен в АУАН и
НП. Посочването на този факт относно обективната страна на
административното нарушение е от значение както за защитата на
административнонаказания субект, който има право да научи всички
установени елементи на вмененото му нарушение, за да организира защитата
си, но има значение и за съдебната проверка с оглед законосъобразността на
акта, с който е наложено наказанието и наличието на доказване на всеки един
от елементите (обективна и субективна страни) на твърдяното нарушение.
Отсъствието на законово предвидените условия за издаване на НП води до
ограничаване на правото на защита на наказаното лице, тъй като последното е
лишено от възможността за оспорване на констатациите още в момента на
тяхното установяване, т.е. в конкретния случай на жалбоподателя не му е
ясно срещу деяние, извършено на дата 08.07.2023 година или на дата
29.06.2023 година следва да се защитава.
Наличието на две дати, посочени в НП представлява съществено
нарушение на процесуалните правила, допуснато в административната фаза
на производството. Съобразно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН,
датата на извършване на деянието представлява задължителен елемент при
описание на същото. Датата на осъществяване на деянието е обстоятелство,
индивидуализиращо конкретното деяние. В случая е компрометирана
6
доказателствената стойност на официалния документ – НП, приложено към
Административнонаказателната преписка (АНП), поради което и следва да се
приеме, че въобще липсва дата на установяване на административното
нарушение.
Датата на извършване на нарушението е задължителен реквизит за
издаденото НП и липсата й или посочването на различни дати е нарушение на
императивните разпоредби на чл. 57, ал. 1, т. 5, предложение второ от ЗАНН,
което е съществено, тъй като води до невъзможност да се установи кога
точно е извършено нарушението, за което е ангажирана
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, а това пряко
накърнява правото му на защита.
ЗАНН изисква този формалистичен подход. Това е така защото в
настоящото производство не може да се поправят грешки, допуснати на
административната фаза, пък били те технически, очевидни или явни. В
административнонаказателното производство е непознат института на
фактическа (техническа) грешка и е недопустимо съществуването на такава
когато се касае до дата на извършване на деянието, тъй като тази дата е
задължителен и изключително важен реквизит (както вече бе посочено).
Именно към тази дата Съдът следва да гради изводите си за материалната и
териториалната компетентност на актосъставителя и наличието на
съществуващ в нормативната уредба състав на административно нарушение.
Т.е. неточното, непълното или грешното посочване на тази дата винаги е
съществено процесуално нарушение. Извеждането на датата на нарушението
от други доказателства по делото е недопустимо. Ако се приеме обратното то
би се стигнало до хипотезата по тълкувателен път да се извличат изводите на
АНО.
С оглед изложеното, Съдът счита, че процесното обжалвано НП следва
да бъде отменено като незаконосъобразно. Т.е. административната
отговорност спрямо П. К. за нарушението по чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП следва
да отпадне като НП бъде отменено като незаконосъобразно.
2. На следващо място, по делото установява се от показанията на
служителя на РУ – Свиленград – Д. В., че по време на изпълнение на
служебните си задължения установява автомобил, спрян върху място за
инвалиди на паркинга на магазин „Билла”, находящ се в града.
7
Жалбоподателят няма поставена Карта за инвалиди в автомобила, не
представя ТЕЛК Решение, както и не споменава обстоятелството, че е
инвалид. Същевременно се установи, че към този момент той е именно лице с
трайно увреждане и има право да паркира на посоченото място, включително
в тази насока е представено Експертно решение на ТЕЛК от 10.03.2022
година за трайното трудоустрояване със срок до 01.03.2025 година, с което му
е признато 80% трайно намалена работоспособност (инвалидизиране), поради
което наказаното лице притежава право да паркира на място, предназначено
за ППС, обслужващо хора с трайни увреждания.
Съгласно административнонаказателната разпоредба на чл. 178д от
ЗДвП, посочена като основание за налагане на административно наказание на
жалбоподателя, наказва се с Глоба в размер 200 лв. лице, което, без да има
това право, паркира на място, определено за ПС, обслужващо хора с трайни
увреждания, или за ПС, приспособено и управлявано от хора с трайни
увреждания.
Нормата не визира като обективен елемент на състава поставянето на
Карта по чл. 99а, ал. 1 от ЗДвП на видно място в автомобила.
Административнонаказателният състав на чл. 178д от ЗДвП визира
поведение, което противоречи на забраната на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП
паркирането е забранено на места, определени за хора с трайни увреждания.
Законодателят не е посочил, че местата са за хора, поставили Карта за
паркиране по чл. 99а, ал. 1 от ЗДвП.
Картата за паркиране е официален документ от значение за упражняване
на правото, посочено и охранявано от забраната, въведена с чл. 98, ал. 2 от
ЗДвП и чл. 178д от същия закон. Статутът на лице с увреждане обаче се
признава от органите на медицинската експертиза, включително по аргумент
от определението на § 1, т. 64 от ДР на ЗДвП, който препраща към
определенията на Закона за хората с увреждания. Обособяване на паркоместа
за хората с увреждания е задължение, което удовлетворява правото на тези
лица на достъпна градска среда, а съществуването на правото тези лица да
паркират на обособените и обозначени места не зависи от притежаването на
Картата по чл. 99а, ал. 1 от ЗДвП. Този документ е свидетелство, че
притежателят му има право да паркира на специалните места за хора с
увреждания, но същото значение има и Решението на ТЕЛК. От влизане в
8
сила на Решението на органите на медицинската експертиза лицето притежава
правата на хора с увреждания, уредени от ЗДвП. За да се паркира на място,
предназначено за ПС на хора с увреждания, ПС следва да се ползва от лице с
трайни увреждания, какъвто е и настоящият случай. Поради изложеното
Съдът приема, че в случая няма извършено нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от
ЗДвП, поради което поведението жалбоподателя не осъществява състава на
чл. 178д от ЗДвП.
Поставянето на стикер на видно място в автомобила, паркиран върху
място за лице с трайни увреждания, е неотносимо към конкретното вменявано
нарушение.
След като се установи, че жалбоподателят К. е имал право да паркира на
място за лица с трайни увреждания, то такова негово действие не реализира
от обективна страна административното нарушение по чл. 98, ал. 2, т. 4 от
ЗДвП.
Поради изложените съображения, обжалваното НП е незаконосъобразно
издадено, и следва да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в съдебните
производства пред Районния съд страните имат право на присъждане на
разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс
(АПК). Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато Съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един
адвокат, ако подателят на Жалбата е имал такъв, се възстановяват от Бюджета
на органа, издал отменения акт или отказ.
Съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗА, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица и
роднини, близки или на друг юрист. Съгласно ал. 2 на чл. 38 от ЗА, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати.
9
В производство пред настоящия Съд от процесуалния представител на
жалбоподателя своевременно е заявена претенция за заплащане на разноски –
възнаграждение за един адвокат, който е представлявал жалбоподателя по
делото. В представения пред този Съд и съдържащ се по делото Договор за
правна защита и съдействие, сключен между П. В. К. и адвокат Д. Т., изрично
е посочено, че договорените правна защита и съдействие адвокатът извършва
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, т.е. като безплатна за доверителя.
Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.
38, ал. 1 от ЗА, е установено със закон. Когато в съдебното производство
насрещната страна дължи разноски, съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от
ЗА, адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от Съда, което
възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това
свое право, е достатъчно да представи сключен със страната Договор за
правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното
възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, като наличието
на конкретното основание от нормата не се нуждае от доказване.
В конкретния случай производството пред настоящия Съд е инициирано
по Жалба на санкционираното лице П. В. К., който е бил представляван по
делото от надлежно упълномощения адвокат Д. Т., а оспореното от него НП е
отменено от Съда. При тези обстоятелства безспорно е възникнало
регламентираното от нормата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН право – при отмяна на
обжалвания акт, възнаграждението за един адвокат, ако подателят на Жалбата
е имал такъв, да се възстанови от бюджета на органа, издал отменения акт.
Предпоставките на закона за осъждане на ответника да заплати на
жалбоподателя адвокатско възнаграждение са налице, поради което следва да
се уважи искането на процесуалния представител на жалбоподателя за
присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна
правна помощ.
На основание чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1, вр.чл. 18,
ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, Съдът определя размера на адвокатското
възнаграждение на 400 лв. за въззивната инстанция.
Доколкото преди изменението на чл. 63 от ЗАНН, исканията за разноски
10
са се разглеждали по реда на ЗОДОВ и се е прилагал чл. 205 от АПК, по
аргумент от който за разноските, направени от жалбоподателите при
обжалване на НП, издадени от органите на РУ - Свиленград е отговаряла
ОДМВР - Хасково, а не поделението й (доколкото само Дирекцията е
юридическо лице), Съдът намира, че следва да осъди именно ОДМВР –
Хасково да заплати посоченото адвокатското възнаграждение.
Процесуалният представител не може да иска изменение на Решението в
частта за присъдените му разноски, тъй като не бе представен Списък на
разноските. И отделно от това адвокат Т. в пледоарията си пред настоящия
състав заяви, че иска именно минималното по размер възнаграждение.
В случай че не се възприеме изложената теза на настоящата Съдебна
инстанция за отмяна на обжалваното НП, то се излагат следните
съображения:
Съдът би приел, че обжалваното НП и АУАН, въз основа на който е
издадено, са законосъобразни от формална, процесуалноправна страна.
Спазена би била предвидената форма както констатиращият и
санкционният актове биха имали необходимите реквизити и минимално
изискуемо съдържание, съобразно изискванията на чл. 42 от ЗАНН – за
АУАН, респ. и чл. 57 от ЗАНН – за НП. Съдът би приел, ч самото нарушение
е описано, както словесно, така и с посочване на правната му квалификация.
Така изложените обстоятелства биха били напълно достатъчни за наказаното
лице, за да разбере в цялост извършеното административното нарушение и да
организира адекватно защитата си. Фактът, че в АУАН и в НП процесното
МПС е изписано с два различни регистрационни номера, не би променил
изводите на Съда, тъй като в случая би било важно, че на место, отредено за
паркиране на МПС на хора с трайни увреждания е паркирано такова без
поставен съответен стикер.
Не биха били допуснати съществени процесуални нарушения по
образуването и приключването на административнонаказателната процедура,
които да водят до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя и да са
основания за неговата незаконосъобразност и отмяна.
Действително в АУАН не е посочено, че свидетелят е такъв по чл. 40, ал.
3 от ЗАНН, но Съдът не би приел, че представлява съществено процесуално
нарушение, тъй като от съдържанието на документите от АНП, както и от
11
разпита му в съдебно заседание, става ясно в какво качество е участвал и тъй
като съгласно правната теория и константната съдебна практика, съществено
е това нарушение на административнопроизводствените правила, което е
повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта, т.е. такова
нарушение, недопускането на което е можело да доведе до друго разрешение
на поставения пред административния орган въпрос, което в настоящия
случай не би било налице. От друга страна АУАН е съставен в присъствието
на един свидетел, но констатираното не би съставлявало съществено
процесуално нарушение на императивните норми на чл. 40, ал. 3 от ЗАНН,
тъй като разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и чл. 42, ал. 1, т. 7 от ЗАНН боравят с
множественото число на термина „свидетели”, а чл. 43, ал. 1 от ЗАНН указва
възможността АУАН да се подпише и само от един от свидетелите. Това
означава, че съставянето на Акта в присъствието на един свидетел не води до
опорочаване на процедурата до такава степен, че да представлява основание
за незаконосъобразност на НП, издадено въз основа на такъв акт.
Използваните съкращения на отделни думи в АУАН и в НП са
общоизвестни и не биха създали каквато и да е неяснота относно вмененото
на жалбоподателя противоправно деяние, съответно не би било нарушено по
никакъв начин правото му да организира и осъществи защитата си в пълен
обем. Фактът, че при посочване на нарушената правната норма и изписването
на относимия текст, актосъставителят е смесил правната норма и текста й,
респ. разделил правната норма, не би довел до различни правни изводи, тъй
като този подход не би засегнал правото на защита на наказания, защото в
АУАН се съдържат конкретните факти по случая.
Предвид изложеното биха липсвали предпоставки за отмяна на
процесуално основание поради недостатък във формата на акта или
допуснато друго процесуално нарушение от категорията на съществените
такива, рефлектиращо върху правото на защита на санкционираното лице.
Правилна би била и дадената от АНО материалноправна квалификация
на извършеното нарушение. Нормата на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП не разкрива
бланкетен характер, поради което не подлежи на детайлизиране посредством
друг нормативен акт. Посочената норма предписва, че паркирането на места,
определени за хора с трайни увреждания, ако не притежават това качество е
забранено. Легалното определение за „паркиране” се съдържа в чл. 93, ал. 2
12
от ЗДвП. Разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от ЗДвП постановява, че паркирано е
ППС, спряно извън обстоятелствата, които го характеризират като
престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с необходимостта да
спре, за да избегне конфликт с друг участник в движението или сблъскване с
някакво препятствие, или в подчинение на правилата за движение.
Съдът би приел, че е установено, че автомобилът на К. е паркиран на
място, обозначено за инвалиди, а след проверката се установява, че на
автомобила няма поставен стикер, че се управлява от лице с увреждания. С
разпоредбата на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП се забранява (както вече бе
посочено) паркирането на места, определени за хора с трайни увреждания.
Предвид изложеното Съдът би намерил, че К. е осъществил от обективна
страна състава на вмененото административно нарушение, поради което
правилно би била ангажирана административно наказателната му
отговорност.
Налице би бил и субективният елемент от състава на нарушението –
извършено виновно, при пряк умисъл. Т.е. жалбоподателят е разбирал
свойството и значението на извършваното и е могъл да ръководи
постъпките си. Съзнавал е общественоопасния характер на извършваното от
него деяние, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и
е искал тяхното настъпване. Бил е напълно наясно относно факта, че не следва
да се паркира на места, предназначени за хора с увреждания след като няма
поставен съответен стикер на видно място в автомобила. От друга страна
дори и да не се приеме тезата на Съда относно прекия умисъл, то би могло да
се приеме, че е налице деяние, извършено при условията на небрежност, тъй
като жалбоподателят като правоспособен водач е бил длъжен да знае
правилата за паркиране на ПС и да съобрази поведението си с тях.
Досежно приложението на чл. 28 от ЗАНН - преценката за липса на
основания и предпоставки за квалифициране на конкретния случай като
маловажен по смисъла на чл. 28, вр.§ 1, ал. 1, т. 4 от ДР на ЗАНН, е изразена
мълчаливо от АНО с факта на издаването на НП, респ. налагането на санкция
на извършителя на нарушението. Отсъствието на изложени мотиви в тази
насока, от негова страна, не би съставлявало процесуално нарушение. Извод,
следващ по аргумент от чл. 57 от ЗАНН – процесуалната норма, лимитираща
задължителните реквизити на НП. От друга страна, съобразявайки
13
признаците на осъществения фактически състав на административното
нарушение, процесното деяние не би разкрило обществена опасност, по-ниска
от обичайната за този род нарушения, нито пък изобщо липса на такава,
поради което не би съставлявало маловажен случай. И това би било така
поради неговия формален характер – за съставомерността му не е предвиден
и не се изисква настъпване на вредоносен резултат. Отделно от това съгласно
чл. 189з от ЗДвП за нарушения по този закон не се прилага чл. 28 от ЗАНН.
Поради това биха липсвали предпоставки за преквалифициране на
нарушението като маловажно, респ. за приложението на чл. 28 от ЗАНН и в
този смисъл Съдът би приел преценката на АНО по чл. 28 ЗАНН за
съответстваща на закона.
Описанието на нарушението в НП Съдът би приел, че съответства на
правната му квалификация, така и наказанието би приел, че е
законосъобразно наложено на посоченото правно основание по чл. 178д от
ЗДвП.
Действително при посочване на конкретната хипотеза на санкционната
норма, отнасяща се до настоящия случай, не е посочено конкретното
предложение, но (както вече бе посочено) Съдът би приел, че както в АУАН,
така и в НП е направено достатъчно ясно описание на нарушението и
фактическите обстоятелства, при които е извършено, поради което не се е
стигнало до неразбиране от страна на лицето за какво го санкционират,
съответно не е нарушено по никакъв начин правото на лицето да организира и
осъществи защитата си в пълен обем.
Административното наказание, наложено за нарушението, би било
правилно и законосъобразно определено както по вида си, така и по размер,
индивидуализиран в предвидения от закона такъв – фиксиран за посочената
сума. Правна възможност за намаляване на наложеното административно
наказание не би съществувала, предвид фиксирания размер на санкцията,
поради което по пряк аргумент от закона би липсвало основание за
определянето му под този минимум.
Така наложеното с обжалваното НП административно наказание, Съдът
би намерил за необходимо за постигане на предвидените в чл. 12 от ЗАНН
цели на административното наказание.
Изложената фактическа обстановка, обективирана в АУАН и възприета
14
от АНО в НП по отношение на посоченото нарушение, би се установила от
писмените доказателства и от показанията на разпитаните в съдебно
заседание, проведено на 23.10.2023 година свидетели – Д. Г. В. и В. М. А..
Писмените доказателствени източници по тяхното съдържание не се оспориха
от страните и Съдът би ги кредитирал за достоверни, като би ценил същите
при формиране на фактическите и правните си изводи. С тази правна
преценка, за обективно верни биха се възприели и свидетелските показания
на Д. Г. В. и В. М. А.. С правна преценка за достоверност, Съдът би
кредитирал и писмените доказателства, приложени в АНП и допълнително
представени от АНО, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, вр.чл. 84 от
ЗАНН, които не се оспориха от която и да е от страните в процеса (както вече
бе посочено). Същите биха се ценили по съдържанието си спрямо
възпроизведените в тях факти, респ. автентични по признак – авторство.
По разноските:
При този вариант на разсъждение в полза на процесуалния представител
на жалбоподателя не биха се дължали разноски.
Водим от изложеното и на основание чл 63, ал. 1 и чл. 63, ал. 2, т. 1 и ал.
3, т. 1 и т. 2 и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ НП № 23-0351-000343 от 09.08.2023 година на Началник РУ –
Свиленград към ОДМВР - Хасково, с което на П. В. К. с ЕГН ********** от
град ****************************************************, за
нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП е наложено административно
наказание „Глоба” в размер на 200 лв.
На основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 38, ал. 2, вр.ал. 1, т. 3 от ЗА,
ОСЪЖДА ОДМВР – Хасково с адрес: град Хасково, бул.„България” № 85,
ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Я. Т. от Адвокатска колегия - Хасково, сумата от
400 лв. (четиристотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществена по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА адвокатска защита и
съдействие на П. В. К. по АНД № 563 по описа на Свиленградския Районен
съд за 2023 година.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен
15
съд – Хасково в 14-дневен срок от получаване на Съобщението за
изготвянето му с Касационна жалба на основанията, предвидени в НПК и по
реда на Глава XII от АПК.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
16