О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№ 119 22.04.2020г. град Стара Загора
Старозагорският административен съд, IІ
състав, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и двадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ГАЛИНА ДИНКОВА
като разгледа докладваното
административно дело № 22 по описа
за 2020г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. чл.248
от ГПК /Граждански процесуален кодекс/ във връзка с чл.144 от АПК
/Административно-процесуален кодекс/.
Образувано
е по молба от ст.юрисконсулт при ДФ „Земеделие“ – Д.Д., подадена в качеството
му на пълномощник на Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд
„Земеделие“, с която е направено искане за допълване на постановеното
определение № 46 от 31.01.2020г. по адм. дело № 22/ 2020г.
по описа на Административен съд – Стара Загора, като бъде присъдено в полза на
ответника юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.
В
срока по чл.248, ал.2 от ГПК жалбоподателят по делото – Б.К.Б., е представил
писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на направеното
искане и моли същото да бъде отхвърлено.
С
Определение № 46/ 31.01.2020г., постановено по адм. дело № 22/ 2020г. по описа
на Административен съд – Стара Загора, е оставена без разглеждане, като процесуално
недопустима, жалбата на Б.К.Б. ***,
против Акт за прекратяване на ангажимент по мярка 10 „Агроекология и климат“ от
програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020г. за кампания
2016г. с изх.№ 01-6500/10167#4 от
10.09.2019г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд
„Земеделие“, и е прекратено производството по делото.
Условията за възникване, съществуване и
надлежно упражняване на процесуалното право да се иска изменение на съдебния
акт в частта за разноските, като една от хипотезите за преразглеждане на
въпроса за разпределението на отговорността за разноски, са регламентирани в
разпоредбата на чл.248, ал.1 от ГПК. Съгласно посочената норма, в срока за
обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от
постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени
постановеното решение в частта му за разноските. Първата хипотеза на чл.248,
ал.1 от ГПК обхваща случаите, при които съдът при постановяване на съдебният
акт не се е произнесъл по надлежно заявено искане за присъждане на разноски.
При втората хипотеза на чл.248, ал.1 от ГПК е налице произнасяне на съда по
дължимостта на претендираните разноски, като се иска промяна на вече постановения
съдебен акт в частта за разноските поради грешка – фактическа или в правните
изводи на съда.
Направеното от Заместник-изпълнителния директор
на Държавен фонд „Земеделие“ искане за допълване на постановеното по делото
прекратително определение в частта за разноските, се основава на първата
хипотеза на чл.248, ал.1 от ГПК. Същото е депозирано в срок, от легитимирано
лице /страна в производството по административно дело № 22/ 2020г. по описа на
Административен съд – Стара Загора/ и като такова се явява процесуално
допустимо. Разгледано по същество, е неоснователно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143, ал.4 от АПК, когато съдът отхвърли
оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща
всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за
един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако
другата страна е ползвала такъв. При тази нормативна регламентация следва
извода, че правото на разноски на административния орган – ответник по жалбата,
при прекратяване на съдебното производство по делото, е ограничено до
хипотезите на недопустимост на съдебното оспорване, поради оттегляне на жалбата
или отказ от нея. Доколкото разпоредбата на чл. 143, ал.4 от АПК урежда изрично и
изчерпателно хипотезите, в които възниква правото, същата не може да бъде
тълкувана разширително. При съществуващата изрична регламентация липсва и
основание както за субсидиарното прилагане по силата на препращащата норма на чл. 144 от АПК на разпоредбата на чл. 78, ал.4 от ,
предвиждаща правото на разноски за ответника при прекратяване на делото, така и
за правоприлагането по аналогия – не е налице нито неуреден случай, нито
непълнота на правната уредба. Докато ГПК
урежда правото на разноски при прекратяване на делото, независимо от
конкретното основание, то законодателното разрешение по чл. 143, ал.4 от АПК е да ограничи
признаването на това право само при предпоставката за недопустимост на
съдебното производство по чл. 159, т.8 от АПК. Да се приеме, че при
субсидиарното прилагане или при прилагането по аналогия на чл. 78, ал.4 от ,
на административния орган – ответник по жалбата, се следва присъждане на
разноски по делото при всички хипотези на прекратяване на съдебното
производство /с изключение на тази по т. 159, т.3 от АПК – оттегляне на оспорения
административен акт/, би се обезсмислило съществуването на специалната
разпоредба на чл. 143, ал.4 от АПК. В случая
недопустимостта на жалбата и на образуваното въз основа нея съдебно
производство е в хипотезата на чл. 159, т.5 от АПК, която не е
регламентирана в специалната норма на чл. 143, ал.4 от АПК като такива, даващо
право на административния орган за присъждане на разноски по делото, поради
което присъждане на разноски в полза на ответника по жалбата – Зам.изпълнителния
директор на ДФ“Земеделие“, не се дължи на това основание.
С
оглед на изложеното искането за допълване на определението в частта му за
разноските следва да бъде отхвърлено, като неоснователно.
Водим от горните мотиви и на основание чл.248
от ГПК вав връзка с чл.144 от АПК, Старозагорският административен съд
О П Р
Е Д Е
Л И:
ОТХВЪРЛЯ
искането
на Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ за допълване
на Определение № 46 от 31.01.2020г.,
постановено по адм. дело № 22/ 2020г. по описа на Административен съд – Стара
Загора в частта му за разноските, като
неоснователно.
Определението подлежи на обжалване с частна
жалба пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: