№ ……………………….
……………………………..,
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА
БАХЧЕВАН
с участието на секретар Румяна
Михайлова, изслуша докладваното от съдията административно
дело № 2827/2019г. за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.128а от АПК. Образувано е въз основа на положителен установителен иск, предявен от
директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ гр. Варна при
ЦУ на НАП за прогласяване нищожността на
определение №79/08.01.2018г. по частно административно дело №3084/2017г. по
описа на Варненския административен съд в частта, с която Дирекция ОДОП – Варна
е осъдена да заплати държавна такса от 50 лева за образуване на ч.а.д.
№3084/2017г. на посоченото основание.
Наведените от ищеца съображения за
нищожност на цитираното определение в частта за разноските, т.е. по отношение
на осъдителния диспозитив са, че е налице абсолютно неразбираемост на мотивите
и на волята на съда, противоречие на осъдителната част на определението с
принципите залегнали в правото и правния ред. Изтъква се, че държавата и
нейните органи са освободени от заплащане на държавна такса, поради което
възлагането на такава, която не е определена със закон, противоречи на
Конституцията на Република България.
Ответникът по иска – „Мебел Стил Д.К.“
ЕООД, представлявано от Д.Й.К. не е изразил становище по спора.
С определение №79/08.01.2018г. по частно
административно дело № 3084/2017г. Варненският административен съд в
производство по реда на чл.147 ал.3 от ДОПК е отменил решение №287/23.08.2017г.
на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Варна
при ЦУ на НАП в частта, с която е оставена без разглеждане жалба с вх.№
11049-6/20.06.2017г. на „Мебел Стил Д.К.“ ЕООД срещу ревизионен акт
№Р-0300031607921-091-001/29.05.2017г. и
преписката е върната на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика“ – Варна за произнасяне. Със същото определение Варненският
административен съд е осъдил Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна
практика“ – Варна да заплати сумата от 50 лева, представляваща държавна такса
за образуване на дело. В определението си, съдът е посочил, че е окончателно и
не подлежи на обжалване. Същото е било
съобщено на жалбоподателя и ответника и не е било обжалвано, поради което е
влязло в законна сила.
Разглежданият в настоящото производство
иск е единствено срещу осъдителния диспозитив на процесното определение, с
което ищецът – тогава в качеството на ответник е бил осъден да заплати държавна
такса за разглеждане на делото в размер на 50 лева по сметка на Варненския административен
съд.
Исковата молба е допустима, тъй като определението не е било предмет на
инстанционен съдебен контрол пред Върховния административен съд, в рамките на
който на основание чл.218 ал.2 от АПК касационната инстанция служебно щеше да
провери и валидността на акта.
При разглеждането на иска по същество,
съдът изразява следните съображения:
Настоящото
исково производство, макар и провеждано по реда на АПК е с диспозитивно начало,
за разлика от останалите, регламентирани в същия кодекс, при които действа
засилено служебно начало. Поради приложимите правила на диспозитивното начало,
предметът на делото се определя изцяло от ищеца с
очертаването на спорното право чрез основанието и петитума на иска му. При
преценката на основателността на иска по чл. 128а АПК съдът следва да се
ръководи единствено от критериите за нищожност на съдебните актове, като при проверката е обвързан изцяло от заявените в исковата молба основания за нищожност на
решението и преценя наличието на този порок именно при тяхното изследване и
съобразяване. В настоящия
случай, заявените в исковата молба основания за нищожност на определението в
осъдителната му част са: Волята на съда не може да бъде изведена, поради
абсолютна неразбираемост, както и определението противоречи изобщо на
принципите, залегнали в правото и на правния ред.
Въпреки, че законодателят не е
посочил конкретни пороци, водещи до нищожност на съдебното решение в т.ч. на
съдебно определение, то те са изяснени не само от правната теория, но и от
съдебната практика – за първи път най-общо в т.8 от Постановление 1 от 10.11.1985 г., Пленума на Върховния съд: „Разпоредбата
на чл. 209, ал. 2 и 3 ГПК за пръв път уреди процесуалната защита срещу
нищожните решения. Нищожното решение не поражда правни последици, но създава
привидност за признати и присъдени права, за приложимост на чл. 219 - 224 ГПК.
То може да се обжалва в срока по чл. 197 ГПК. Когато второинстанционният съд
установи, че решението е нищожно, той обявява неговата нищожност. В зависимост
от основанието за нищожността той може: да прекрати производството, а ако искът
подлежи на разглеждане от друг орган, да му изпрати делото по подсъдност или
подведомственост; да върне делото за ново разглеждане от същия ред, ако
разглеждането е в негова компетентност и той ще започне производството от
процесуалното действие, довело до нищожност на решението. Чл. 210 ГПК не може
да се приложи, когато и следващото решение е нищожно.“.
В решенията на ВАС и ВКС трайно
е възприето, че решенията са нищожни, ако са налице особено съществени пороци,
между които е и пълната неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да
бъде изведена и по пътя на тълкуването, включително чл.251 от ГПК, приложим на
основание чл.144 от АПК или чрез
поправяне по чл.175 от АПК.
Неяснотата в съображенията на
съда, изложени в съдебния акт може да бъде приравнена на липса на мотиви, което
обаче съставлява нарушение на съдопроизводствените правила – чл.172а ал.2 от АПК. Според трайната практика на ВАС и ВКС,
мотивите не са част от съдебното решение
и липсата на мотиви не се приравнява на липсата на надлежно волеизявление,
поради което не води до нищожност на съдебното решение.
Необоснованост на решението ще
е налице, когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на
формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от
събраните доказателства, т.е. направени са неправилни фактически изводи, които
противоречат на опита и/или научното познание при преценката на доказателствата.
Следователно, няма да е налице
нищожност на решението, а неправилност в случаите на немотивираност – на
допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила или на необоснованост, щом е ясно и установимо,
какво е постановил съда по искането, с което е бил сезиран.
Нищожността на решението се
различава и от недопустимостта, защото неразбираемата воля на съда, неясните и
противоречиви мотиви нямат отношение към процесуалните предпоставки относно
съществуването или упражняването на правото на иск.
Съгласно Тълкувателно решение
№1/10.02.2012г. на Върховния касационен съд, постановено по тълкувателно дело №
1/2011г., задължително за всички съдилища по силата на чл.130 ал.2 от Закона за
съдебната власт, е прието, че нищожно е съдебното решение, постановено: от ненадлежен орган или в ненадлежен състав,
извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, има абсолютна
неразбираемост на волята на съда или е неподписано. Определението, чиято
нищожност се иска да бъде прогласена от съда е постановено от законен състав на съответния
съд, в рамките на правораздавателната му компетентност при спазване на
изискуемата писмена форма, подписано е, и формираната в мотивите воля на съда е
разбираема и логически последователна, което обуславя яснота и на диспозитива.
Не е налице твърдяното от ищеца вътрешно противоречие на процесното определение
и абсолютна неразбираемост по отношение осъждането за заплащане на държавна
такса. Съдът е изложил съображения защо осъжда ответника да заплати държавна
такса за разглеждане на делото, като го е обвързал с изхода на производството
по частно административно дело №3084/2017г. и отмяната на обжалвания пред него
административен акт.
Остава
въпроса, доколко твърдяното от ищеца основание за нищожност - противоречие с
принципите, залегнали в правото и правния ред се приравнява на това, посочено в
Тълкувателно решение №1/10.02.2012г. на
Върховния касационен съд, постановено по тълкувателно дело № 1/2011г. - извън
правораздавателната власт на съда.
За да е извън
правораздавателната власт на съда, актът трябва да е изобщо изключен от съдебен
контрол съгласно чл.128 ал.3 от АПК – свързан с непосредствено осъществяване на
външната политика, отбраната и сигурността на страната /освен ако в закон е
предвидено друго/ или да касае лица, неподчинени на юрисдикцията на българската
държава. Разглежданото определение е
постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, съгласно чл.147
ал.3 от ДОПК. Предвид разпоредбата на чл.143
ал.1 от АПК, във връзка с изход на
частно административно дело № 3084 от 2017г. по описа на Варненския
административен съд, след като е отменен обжалвания акт на директора на
Дирекция „ОДОП“ – Варна, ако държавната такса за разглеждане на делото беше
предварително събрана от жалбоподателя – „Мебел Стил Д.К.“ ЕООД, при направено
от негова страна искане, тя щеше да му
бъде присъдена за възстановяване от бюджета на ответника по реда на чл.143 ал.1
от АПК.
Съгласно
Тарифа №1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата,
прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, съдилищата
събират от юридическите лица държавна такса в размер на 50 лева по жалби срещу
административни актове. Тарифата не държи сметка дали производството по жалбата
срещу административния акт е образувано като основно или като частно. Следователно,
по частно административно дело №3084/2017г. при проверката на редовността на
жалбата на „Мебел Стил Д.К.“ ЕООД срещу решение №287/23.08.2017г. на директора
на Дирекция „ОДОП“ – Варна, Варненският
административен съд е трябвало да задължи жалбоподателя да заплати държавна
такса в размер на 50 лева и евентуално да му я присъди за възстановяване с
оглед изхода на делото и при наличие на изрично искане за това. Винаги
държавната такса се заплаща по сметка на съда, и си остава там, дори когато има
присъдено възстановяване, защото осъденото лице заплаща на другата страна
таксата от своя бюджет съответно от бюджета на органа, издал отменения акт. Макар
и съдът по частно административно дело №3084/2017г. да не поискал заплащане на
държавната такса от жалбоподателя при самото образуване на делото, осъждайки за
това загубилата правния спор страна не е постановил съдебен акт, който е извън
правораздавателната му власт.
Твърдяното в
исковата молба основание, че определението в частта за разноските „противоречи
изобщо на принципите, залегнали в правото и на правния ред“ обуславя
неправилност на съдебния акт, но не и нищожност, защото влиза в преценката за
правилното приложение на материалния закон. Още повече, не е налице пълно
противоречие с правните принципи и правния ред с оглед на изложените съждания
относно правилата за отговорността за разноски. Процесното определение не
подлежи на обжалване, което означава, че при отмяната на административния акт,
ако съдът беше осъдил ответника да възстанови заплатената държавна такса на
жалбоподателя, този въпрос също нямаше да подлежи на последващ съдебен контрол,
но щеше изцяло да почива върху правилното приложение на материалния закон в
лицето на чл.143 ал.1 от АПК.
Освобождаването
по реда на чл.84 т.1 от ГПК на държавата и държавните учреждения от заплащане
на държавна такса се отнася само за случаите, когато делата са образувани по тяхна
инициатива. В административните дела по ДОПК органите по приходите са винаги
ответници. Могат да бъдат ищци в искови производства по АПК. Тоест, при дела,
чиито предмет е обжалване на акт на орган по приходите изобщо не стои въпроса
за освобождаването на държавния орган по
реда на чл.84 ал.1 от ГПК от заплащане
на държавна такса, защото производството не е започнало по негова жалба и предвид
конкретния изход на делото приложим е чл.143 от АПК във връзка §2 от ДР на ДОПК.
В обобщение, дължи
се заплащане на държавна такса при разглеждане на дела по чл.147 ал.3 от ДОПК и
съдът може да бъде осъди да я заплати съответния
орган по приходите, ако неговият акт бъде отменен, поради което липсва второто
твърдяно от ищеца основание за нищожност на определението.
В целостта си изложеното води до извод за неоснователност на предявения
иск по чл. 128а ал. 1 АПК, поради което той следва да се отхвърли.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от директора
на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ гр. Варна при ЦУ на
НАП за прогласяване нищожността на
определение №79/08.01.2018г. по частно административно дело №3084/2017г. по
описа на Варненския административен съд в частта, с която Дирекция ОДОП – Варна
е осъдена да заплати държавна такса от 50 лева за образуване на ч.а.д.
№3084/2017г. на посоченото основание.
На основание чл. 128а ал. 3 АПК решението
подлежи на касационно обжалване пред ВАС РБ в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: