Решение по дело №626/2020 на Районен съд - Горна Оряховица

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 389

 

гр. Горна Оряховица, 23.11.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ГОРНООРЯХОВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Трифон Славков

 

при участието на секретаря МАРИЯНКА КЪЦАРКОВА, като разгледа гр.д. № 626 по описа на ГОРС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове при квалификацията чл. 128, т. 2, във вр. с чл. 245, вр. чл. 266  от КТ, заедно с акцесорна претенция за присъждане на мораторна лихва върху главницата от датата на възникване на задължението до 31.05.2020 г.

Ищецът И.И.М. твърди, че е сключил трудов договор № 73 от 21.01.2015 г. с ответника по делото – „Аркус” АД, с последно основно месечно трудово възнаграждение, променено в началото на 2020 г. на 796 лв. Посочва, че за м. март 2020 г. му било начислено и изплатено възнаграждение в размер на 323 лв., което било с 464 лв. по – малко от договореното, а през м. април 721 лв., което е със 75 лв. по - малко от договореното. Счита, че му се дължи изплащане на остатъка от общо 539 лв., ведно с лихва за забава на основание чл. 86 ЗЗД за периода от 31.03.2020 г. до 31.05.2020 г. в размер на 50 лв. Претендира разноски.

Ответникът „Аркус“ АД оспорва исковете като неоснователни. Признава факта, че ищецът работи в дружеството на длъжност „стругар“, съгласно трудов договор № 73/21.01.2015 г., и последващо допълнително споразумение №3 от 01.01.2019 г., като съгласно чл. 8 от споразумението размерът на трудовото му възнаграждение се определял според изработеното. Същото било 746 лв. при 100% изпълнение на трудовите норми, а след 01. 01. 2019 г. трудовото му възнаграждение, поради участие в синдикална организация възлизало на 796 лв. Работодателят посочва, че за м. март 2020 г. ищецът има заработени 70 часа от основното трудово възнаграждение при уговорени 168 часа, което умножено по 4, 74 лв. на час и при договорената система на заплащане според изработеното възнаграждението му възлизало на 331, 66 лв. Поради изложеното намира, че на основание чл. 266, ал. 2 КТ, когато неизпълнението е по вина на работника, той има право на трудово възнаграждение според изработеното. За м. април 2020 г. посочва, че работникът е изработил 145 часа при норма 160 часа, което умножено по 4, 97 лв. се получавала сумата от 721,37 лв., колкото е и изплатено на ищеца. Ето защо намира исковете за неоснователни. Претендира разноски.  

По иска с правно основание чл. 128, т.2 КТ:

Съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото и от представените писмени доказателства се установява, че страните са в трудово правоотношение, видно от приложения трудов договор №  73/21.01.2015 г., както и допълнително споразумение № 3/01.01.2019 г.,  като ищецът работи на длъжността „стругаро фрезист” в ответното дружество.

Не е спорно, че на ищеца е заплатено трудовото му възнаграждение за м. март 2020 г. в размер на 332 лв., а за месец април 721 лв. Не е спорно между страните, че същите са уговорили основно трудово възнаграждение 510 лв. Видно от допълнителното споразумение към трудовия договор, е че страните са уговорили основно трудово възнаграждение, като последния договорен размер е 746 лв. и индивидуално месечно възнаграждение по условията на чл. 247, ал. 2 от КТ (според КТД и ВПОРЗ).

От личния картон и личния отчет на ищеца се установява, че същият е изработил за м. март 2020 г. – 20 бр. от операция 126-полиране по заповед № **********/11 и по заповед № **********/12, минали през ОТК на 20. 03. 2020 г., както и 12 бр. от общо възложените му 20 бр. от операции 127-кръгова доводка, от които 10 бр. минали през ОТК на 31. 03. 2020 г. съгласно заповед № 1635410400217Т/30. През м. април 2020 г. ищецът изработил 145 часа при норма 160 часа, като останалата неизработена от него работа по операция 126-полиране, по заведи № 1441401301900/46, № **********/17 и 1635410200018/49 били изпълнени от други работници в цеха. Съобразно разценките за изработеното работодателят начислил съответно горепосочените суми за заплащане на трудовото му възнаграждение.

 От показанията на св. Н. Н. – ръководител производствено отделение в ответното дружество, се установява, че през м. 03-05.2020 г. ищецът полагал труд и имал пълен отработен месец. Личният картон на ищеца за процесните месеци били изготвени на база изпълнените от него операции и съобразно това е изчислена заплатената му сума. Посочва, че за всеки детайл имало определено нормо-време. Поради неуплътняване на работното време ищецът на заработил заплатата си. Въпреки забележките, които свидетелят отправял към ищеца, същият не подобрил производителността си и не постигнал зададената 100 % натовареност, за да получи цялото си възнаграждение. Свидетелят заявява, че ищецът многократно бил предупреждаван, че изостава с изпълнението на личния си отчет, но въпреки това говорел по телефона, ходел на приказки с колегите си, пречил им да си вършат работата, което било и причина за неизпълнение на трудовите норми.

От заключението на допуснатата и изслушана съдебно – икономическа експертиза, неоспорена от страните и приета като доказателство по делото, се установява, че уговореното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 746 лв., както и 50 лв., които се начислявали за членуване в синдикална организация. В разплащателно – платежната ведомост за м. 03.2020 г. е начислено – по труд, норми (разц.) – 332 лв. в нетен и 388,08 лв. в брутен размер за 70 часа, при разценка по 4,74 лв. на час, а за м. 04.2020 г. – 721 лв. за 145 часа, при разценка 4,87 лв. на час и размерът на неизплатения остатък спрямо договореното възнаграждение е в размер на 464   лв. за м. март 2020 г. и 75 лв. за м. април 2020 г.

По иска по чл. 245, ал. 2 от КТ за лихва за забава от датата на възникване на задължението 31.03.2020 г. до 31.05.2020 г. размерът на задължението възлиза на 7,99 лв. за заплатата за м. март и 0,65 лв. за заплатата за м. април или общо в размер на 8,68 лв.

Въз основа на така установените фактически обстоятелства, съдът прави следните правни изводи.

Един от основните елементи на трудовото правоотношение, по които страните следва да постигнат съгласие, е размерът на трудовото възнаграждение, дължимо при престиране на труд от работника или служителя. Страните са уговорили основен размер, който е определен за осемчасов работен ден – при пълно работно време (чл. 8.1 от допълнителното споразумение). Отделно от това страните са уговорили и индивидуално месечно възнаграждение при условията на чл. 247, ал. 2 от КТ (чл. 8.2 от допълнителните споразумения).

Съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 1 от Кодекса на труда размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното, като в настоящия случай сме изправени пред хипотезата на комбинация от двете системи за определяне на трудовото възнаграждение - уговаряне на трудовото възнаграждение според времетраенето на работата и според изработеното. Този извод съдът прави на основание представените допълнителни споразумения към трудовия договор на ищеца, съгласно които уговаряне на трудовото възнаграждение според изработеното е втори компонент от формиране на трудовото възнаграждение, отделен от основното му трудово възнаграждение (чл. 8.2 от допълнителното споразумение). Ето защо, съдът намира, че при изпълнение на трудовите задължения за процесния период работодателят дължи заплащане на уговорения основен размер на трудовото възнаграждение. Законодателят е определил два начина за определяне размера на трудовото възнаграждение – по времетраене и според изработеното. Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КТ никоя от страните не може да изменя едностранно съдържанието на трудовото правоотношение, а съгласно ал. 3 на същата разпоредба работодателят може едностранно да увеличава размера на уговореното възнаграждение. В случая работодателят е намалил едностранно размера на уговореното основно трудово възнаграждение. Уговорката за намаляване на основно трудовото възнаграждение (предвид уговорените коефициенти във вътрешните правила (ВПОРЗ и КТД) се явява в противоречие с императивните правила на чл. 247, ал. 1 от КТ за определяне на размера на възнаграждението съобразно времетраенето на работата. Следователно, уговорката за вариране на размера на възнаграждението с възможност същото да бъде под уговорения с трудовия договор основен размер, поради противоречие със закона се явява недействителна. Такава уговорка би била действителна при заплащане на допълнително възнаграждение, с което се увеличава уговореното трудово възнаграждение предвид императивната забрана на чл. 118 от КТ. Неизплатените суми не се твърди и доказва да се явяват законоустановени удръжки съобразно разпоредбата на чл. 272 от КТ, поради което и същите се явяват незаконосъобразни. Ето защо, на ищеца при изпълнение на трудовите задължения за процесния период се дължи пълно възнаграждение в уговорения в трудовия договор основен размер.
Работодателят дължи на работника трудово възнаграждение и обезщетения, съобразно уговореното в индивидуалния трудов договор. Разпоредбите на колективния трудов договор и ВПОРЗ са приложими само когато са по-благоприятни за работника. Когато обаче те са по-неблагоприятни за него следва да се приеме, че съобразно разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД трудовият договор има силата на закон и на него следва да се даде приоритет - Решение № 11 от 5.04.2002 г. на ВКС, III г. о.

Ето защо съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 128 от КТ във вр. с чл. 242 от Кодекса на труда е доказан по размер. „Аркус” АД гр. Лясковец дължина ищеца сумата от 464 лв. – представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. март 2020 г. и 75 лв. – представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. април 2020 г.

По отношение иска 245, ал. 2 от КТ:

Съдът намира, че обезщетението за забава е дължимо от първо число на месеца, следващ месеца на изработването, тъй като трудовите възнаграждения са били дължими до последно число на месеца на начисляването на възнаграждението, поради което и работодателят изпада в забава от първо число на следващия месец. За този извод съдът съобрази разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от Кодекса на труда, съгласно която трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. Предвид липсата на твърдение и доказателства при лежаща върху ответника доказателствена тежест да установи други уговорки, различни от уредбата в Кодекса на труда, то съдът намира, че работодателят е следвало да изплаща трудовите възнаграждения до края на текущия месец, поради което се явява в забава от първо число на следващия месец.

Ето защо съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса на труда е доказан до размер от 8,68 лв. за периода 31. 03. 2020 г. до 31. 05. 2020 г., като в останалата му част до пълно предявения размер от 50 лв., като неоснователен следва да се отхвърли. Размерът на законната лихва е определен, чрез използване на изчислителен модул- https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html.

Съдът намира за неоснователно наведеното от ответника възражение за недължимост на трудовото възнаграждение поради виновно неизпълнение на трудовите задължения и на още едно основание. Договорките уредени във ВПОРЗ нарушава правата на работника, тъй като липсва яснота за калкулиране стойността на изработеното при достигане или надвишаване на тази норма. Наред с това при твърдение за виновно неизпълнение на трудови функции работодателят разполага с защита извън нормата на чл. 128 КТ, която не е предмет на настоящия спор. В този смисъл е и постановеното решение № 377/17.10.2011 г. по в. гр. д. № 1074/2011 г. на ВТОС.

По разноските:

С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сумата от 185,96 лв. разноски за адвокат съобразно уважената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на съда сумата от 139,48 лв. – част от възнаграждението за вещо лице, изплатено от бюджета на съда, както и за държавна такса за предявените искове 92,98 лв., която съответства на уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника сумата от 21,05 лв. съразмерно на отхвърлената част от иска.

 

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

ОСЪЖДА „Аркус”АД със седалище и адрес на управление в гр. Лясковец, с ЕИК129007079, НДР № *********, да заплати на И.И.М., ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 464 (четиристотин шестдесет и четири) лв. – представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. март 2020 г., сумата от 75 ( седемдесет и пет) лв. – представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. април 2020 г., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, сумата от 8,68 лв. (осем лева и 68 ст.) - законна лихва върху главниците за периода 31.03.2020 г. – 31.05.2020 г., на основание чл. чл. 245, ал. 2 от КТ, като отхвърля иска до пълно предявения размер от 50 (петдесет) лева, като неоснователен и недоказан, както и сумата от 185,96 лв. (сто осемдесет и пет лева и 96 ст.) – разноски за адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

  ОСЪЖДА „Аркус”АД със седалище гр. Лясковец, с ЕИК129007079, НДР № *********, да заплати на основание чл. 78, ал.6 ГПК по сметка на съда сумата от 232,46 лв. държавна такса и депозит за вещо лице, както и сумата от 5 лв., в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

ОСЪЖДА И.И.М., ЕГН **********, адрес: *** да заплати на „Аркус”АД със седалище гр. Лясковец, с ЕИК129007079, НДР № *********  на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 21,05 лв. – разноски за адвокат.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Велико Търново с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: