Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в
публичното заседание на девети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела
Митова, разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 8753 по описа за 2020
г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №26811 от 29.01.2020 г., постановено по гр. д. № 48415/2018
г., по описа на СРС, 49 състав, са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Д.И.И. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че Д.И.И. дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД сумата от 794,45 лева - неизплатена главница по договор за кредит „Бяла
карта“ №424453/28.11.2014 г.; 51,43 лева -договорна лихва за периода от
09.12.2014 г. до 06.02.2015 г.;158,88 лева, представляващи неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 10.01.2015 г. до 06.02.2015
г.; 120 лева - такси за разходи за дейност служител; 67,50 лева - такса за
разходи за събиране на просрочени вземания за периода от 10.01.2015 г. до
06.02.2015 г.; 206,58 лева - обезщетение за забава за периода от 06.04.2015 г.
до 29.08.2017 г..
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕАД с доводи за неговата неправилност.
Оспорва се извода на СРС, че ответникът не е надлежно уведомен за извършената
цесия поради обстоятелство, че изявлението е достигнало не лично до него, а до
назначения му особен представител, като се позовава на съдебна практика на ВКС.
Въззивникът поддържа, че със сключването на договора за цесия е станал носител
на прехвърленото вземане, като ирелевантно за неговата действителност е дали тя
е била съобщена на длъжника. Счита, че невъзможността ответникът да бъде лично
уведомен е резултат от неговото недобросъвестно поведение, поради което не
можело да черпи изгодни за себе си права, и при напускане на адреса си неговият
особен представител се явява надлежен адресат. Тъй като не се установявало
претендираните задължения да са погасени, то предявените искове били изцяло
основателни, поради което моли обжалваното решение да бъде отменено, а
претенцията му изцяло уважена.
Въззиваемият - ответник Д.И.И., чрез
назначения ѝ особен представител адв. А. В., оспорва въззивната жалба и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Поддържа, че
цитираната от жалбоподателя съдебна практика е неотносима към конкретиката на
настоящо дело, в което СРС е приел, че полученото уведомление за извършената
цесия от особения представител не поражда материалноправни последици.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице
- страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства намира въззивната жалба за частично основателна. Съображенията за
това са следните:
Районният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 9, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за признаване за установено, че Д.И.И. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД неплатени суми
по договор за кредит „Бяла карта“ №424453/28.11.2014 г. Ищецът твърди, че е
носител на претендираните вземания по силата на договор за цесия, сключен между
него като цесионер и „Аксес Файнанс“ ООД като цедент, последният явяващ се
кредитодател по горепосочения договор за кредит.
Не е спорно между страните по делото, че по силата на договор за кредит
„Бяла карта“ от 28.11.2014 г. „Аксес Файнанс“ООД е предоставило на Д.И.И. кредит в размер на 800
лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта Access Finance/iCard/Visa.
Според приетата пред СРС, без възражения от страните, съдебно-счетоводна
експертиза са установени непогасени задължения по кредита, както следва:
главница 794,45 лева; договорна лихва 51,43 лева, дължима за периода от 09.12.2014 г. до 06.02.2015 г.; 158,88
лева - неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 20 от договора; 67,50
лева - разходи за събиране на вземане по чл. 21, ал. 5 от договора; 120,00 лева
- разходи за събиране на вземане по чл. 21, ал. 6 от договора; законна лихва за
периода от 06.02.2015 г. до 01.08.2017 г в размер на 206,52 лева, от която:
67,76 лева - цедирана законна лихва,
дължима от 06.02.2015 г. до 11.12.2015
г. и 138,76 лева - законна лихва за периода от 11.12.2015 г. до 01.08.2017 г. Експертизата
не е констатирала постъпили плащания по кредита.
Представен е и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 07.11.2014 г. и приложение №1 към него, по силата на който „Аксес Файнанс“ ООД
е прехвърлило н. „А.з.с.н.в.“ ООД вземанията си, произтичащи от договори за кредит,
включително и тези, касаещи процесния кредит.
Приложено е и потвърждение за извършената цесия от „Аксес Файнанс“ ООД,
както и уведомително писмо от „Аксес Файнанс“ ООД чрез „А.з.с.н.в.“ АД до Д.И.И.
за извършено прехвърляне на вземания (цесия). Самото уведомление не е получено
от длъжника, видно от обратната разписка към товарителницата, на която е
отразено „няма никой на адреса“. Основен спорен въпрос и пред въззивната
инстанция е дали с връчването на препис от исковата молба и приложеното към нея
уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на назначен от съда особен представител на
ответника настъпва материалноправния ефект, визиран в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, и
длъжникът се счита за уведомен за цесията.
Безспорно е в съдебната практика, че уведомяването на длъжника за
прехвърляне на вземането следва да бъде извършено единствено от стария кредитор
– цедент (ТР № 142-7 от 11.11.1954 г., ОСГК на ВС). Изявлението е едностранно и
неформално, допустимо е то да бъде осъществено и чрез пълномощник на цедента,
включително и от цесионера, ако е овластен надлежно, а за връчването на самото уведомление
не е предвиден специален ред и способ, като съдебната практика допуска то бъде
извършено и с получаване от ответника на препис от исковата, когато към нея е
приложено и самото уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД (изрично в този смисъл решение № 114 от 07.09.2016 г., т. д. №362/2015 г.).
Не съществува правна пречка съобщението за прехвърляне на вземането да бъде
връчено извънсъдебно чрез нотариална покана по чл. 50 от ЗННД, която разпоредба
препраща към условията и реда за връчване по чл. 37 - 58 ГПК. Съдебната
практика признава в нотариалното производство приложимостта на връчването чрез
законово уредената фикция на чл. 47, ал. 5 ГПК, щом е надлежно проведена
процедура по уведомяване по чл. 47, ал. 1 – ал. 4 ГПК (решение № 217 от
12.05.2015 г. по т. д. № 62/2014 г., І т. о. на ВКС, решение № 84 от 05.06.2014
г. по т. д. № 1220/2013 г., ІІ т. о. на ВКС). Идентична е в исковото
производство процедура по връчването на ответника на исковата молба и
приложенията към нея при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което уведомяване,
за разлика от нотариалното производство, поражда своите последици от момента на
връчването на книжата на особения представител на ответника – физическо лице
предвид законовото изискване за участие на тази процесуална фигура в исковия
процес. Доколкото извънсъдебното уведомяване на длъжника за извършената цесия
чрез нотариална покана по реда на чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 5 ГПК поражда
своите материалноправни последици, предвидени в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, такъв
ефект следва да бъде признат и при връчване на исковата молба с приложено към
нея уведомление по чл. 99, ал. 3 ГПК на особения представител на длъжника (така
и определение № 72 от 05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г., І т. о. на ВКС). Аргумент
в обратен смисъл не следва от обстоятелството, че връчването е осъществено на особен
представител, тъй като неговото участие цели единствено осигуряване на
допълнителна защита интересите на ответника в исковото производство и до
назначаването му от съда се стига именно при наличие на хипотезата на чл. 47,
ал. 5 ГПК (арг. от чл. 47, ал. 6 ГПК). Изложените в обжалваното решение мотиви,
че предвидената фикция на връчването на особен представител е приложима само по
отношение на исковата молба и приложенията ѝ, както и всички други
процесуални изявления на ищеца, но не и по отношение изявленията с
материалноправен ефект, не се споделя от настоящия състав, доколкото
принципната възможност особения представител да приема материалноправно
изявление, адресирано до отсъстващия ответник, е призната в съдебната практика
(решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., І т. о. на ВКС), а и
подобно ограничение не следва нито пряко от закона, нито от естеството на
упражненото право, като не се засягат и строго лични субективни права на
длъжника. Интересите на последния, както вече бе разсянено, са защитени в
по-пълна степен в исковото производство, отколкото при проведена извънсъдебна
процедура по уведомяването му чрез връчване на нотариална покана.
Предвид гореизложеното, макар и да не се установява длъжникът да е бил
надлежно уведомен извънсъдебно за извършената цесия чрез изпратено на
03.07.2018 г. писмо, следва да се вземе предвид, че към исковата молба са
приложени писмо от „Аксес Файнанс“ ООД, действащо чрез пълномощника „А.з.с.н.в.“
АД, с което на Д.И.И. се съобщава, че вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на
настоящия ищец. По делото е представено и пълномощно, издадено от 24.08.2015
г., по силата на което управителят на „Аксес Файнанс“ ООД упълномощава „А.з.с.н.в.“
АД да уведомява всички длъжници по прехвърлените вземания с договор за цесия от
07.11.2014 г. Горепосочените документи са връчени като приложение към исковата
молба на особения представител на ответника и по вече изложените съображения
уведомяването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е надлежно осъществено в хода на висящото
исково производство, и като факт с правно значение следва да бъде взет предвид на
основание чл. 235, ал. 3 ЗЗД. Следователно ищцовото дружество се легитимира
като кредитор на прехвърлените му вземанията по договор за кредит „Бяла карта“ №424453/28.11.2014 г. с длъжник Д.И.И..
Според ССЕ, която съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвена, плащания по кредита не са постъпвали и дължими се явяват
претендираните вземания за усвоена и непогасена главница от 794,45 лева и 51,43
лева - договорна лихва за периода от 09.12.2014 г. до 06.02.2015 г..
Неоснователни са възраженията в отговора на исковата молба, че вземането не е
било изискуемо към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по
чл. 410 ГПК – 29.08.2017 г., макар и твърдяната от ищеца автоматична предсрочна
изискуемост на 06.04.2015 г. да не е приложима с оглед приетото в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че настъпването на предсрочната изискуемост е
обусловено от уведомяването на длъжника. В конкретиката на настоящото дело за
наличието на изискуемост на претендираното вземане за главницата следва да бъде
съобразено, че според чл. 3, ал. 2 от договора кредитополучателят дължи
погасяване на усвоеното през текущия месец до второ число на следващия месец,
както и уговорката по чл. 12 от договора при невъзможност за пълно погасяване
да се платят под формата на минимална месечна вноска 15% от максималния размер
на кредита, но не повече от общо възникналото задължение към първо число на
съответния месец, когато то е по-малко от 15% от максималния размер на кредита,
като минималната вноска е дължима в тридневен срок от падежа на текущото
задължение, т.е. до 5-то число на месеца. Същевременно страните по договора са
предвидили като последица от неизпълнението на задължението по чл. 12 възможността
за превръщане на вземането в предсрочно изискуемо, което съобразено с вида на
кредитния продукт – кредитна карта с револвиращ лимит, при която няма изначално
определен погасителен план и краен падеж, следва да се разбира като изгубване
за кредитополучателя на възможността за разсрочено, по правилата на чл. 12 от
договора, погасяване на общо формирания дълг по кредита.
С оглед уговорения по-горе начин на погасяване на задълженията по
кредита и липсата на осъществени плащания по него, съдът намира, че с
усвояването на лимит на кредитната карта, в размер на 794,45 лева, за
ответницата е възникнало задължението да заплаща ежемесечно минимална вноска, в
която са включени 15% от усвоената сума. Предвид ежемесечно настъпващия падеж
на 15% от нея, цялата усвоена главница е станала изискуема най-късно на седмия
месец, следващ месеца на усвояването. От таблицата към задача №1 от ССЕ се
установява, че сумата по главницата е усвоена през м. декември 2014 г., поради
което минималната вноска в размер на 15% общия кредитен лимит от 800 лв. е
дължима, считано от 05.01.2015 г., а цялата сума е станала изискуема с
изтичането на седмия месец (м. юли 2015 г.), който момент безспорно предхожда
подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
29.08.2017 г. Следователно, към тази дата претендираният остатък от главницата
е бил с настъпил падеж, поради което, макар и недоказана, предсрочната изискуемост,
на която се позовава заявителя, е без правно значение за дължимостта на
вземането за главницата.
Относно иска за договорна лихва за периода от 09.12.2014 г. до 06.02.2015 г. в претендирания и установен
от ССЕ размер от 51,43 лв. съдът намира, че същият е неоснователен, доколкото
произтича от договорна клауза (чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора), която се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с
добрите нрави. Въпреки че ответникът не е навел възражения за невалидност на
уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва от 43,20%, такава
проверка съдът дължи служебно. Аргумент за това следва от мотивите на ТР
№1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за
нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че
съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави
и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка
съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат
доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана
свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици
на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д.
№ 4497/2017 г., III г.о. на ВКС).
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния
процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като
компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би
била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва – арг. от
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се
приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична
законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието ѝ с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството,
че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към
възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се
предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде
високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието ѝ с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се
дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация
по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води
до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906
от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.
д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната
лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите
нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме
лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в чл. 4.2 от договора лихвен процент от 43,20 % е
над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10,02%, и през годините не е отбелязал повишаване, а
спад до 10,00% понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се явява
почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава
значително неравновесие между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели
да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна, „Аксес Файнанс“ ООД като търговец, извършващ по занятие дейност
по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност
на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански
риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК
предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена
от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 43,20 %, съдът намира за противоречащ на добрите
нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което
клаузата на чл. 4.2 от договора се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
Ищецът е претендирал и сума от 158,88 лева, представляваща неустойка по
чл. 20 от договора, начислена за периода от 10.01.2015 г. до 06.02.2015 г., за
неизпълнение на договорното задължение по чл. 15 на потребителя да предостави допълнителното обезпечение под
формата на поръчителство чрез трето лице в посочения в него срок, за което му
се начислява неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница,
която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като неустойката се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението, на шесто число на
месеца, в който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото
задължение. Предвиденото обезщетение е в пряко противоречие с императивната
норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ограничаваща дължимите обезщетения при
забава по потребителския кредит до размера на законната лихва. Ето защо и
визираната договорна клауза се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД, като противоречаща на закона.
Отделно от гореизложеното, следва да се отбележи, че клаузата за
неустойка по чл. 20 от процесния договор за кредит „Бяла карта“ обезпечава
изпълнението не на основното договорно задължение на ответника -
кредитополучател за погасяване на задължението си по договора, а на едно
вторично поето задължение за допълнително обезпечаване на кредита. По същество
кредиторът като търговец, който следва да положи значително по-голяма грижа към
своята дейност, прехвърля финасовия риск от неплатежособността на
кредитополучателя върху последния, въпреки че преценката на имущественото
състояние на ответника е задължение на финансовата институтиция и поначало е
следвало да бъде извършена преди предоставянето на сумата. В съвкупност с това
обстоятелство следва да се има предвид, че видът на неизпълнението на непаричното
задължение за осигуряването на поръчител е скрепено с парична санкция, чийто
размер не е обвързан по никакъв начин с евентуално настъпилите вреди, и не
отговоря на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционни
функции. Още повече че задължението се кумулира наред с лихва за забава на
самото парично задължение и е предвидено като част от текущото задължение на
кредитополучателя. По този начин неустойката се явява средство за неоснователно
обогатяване на кредитора, представлява уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо процесната
клауза покрива и общия фактически състав на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и доколкото
не се установява да е индивидуално уговорена, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗД се явява нищожна като неравноправна. В този смисъл клаузата не е годна да
породи задължения за кредитополучателя независимо дали е налице хипотеза за нейното
приложение, а начислената въз основан нея сума е лишена от основание и претенцията
следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По аналогични съображения нищожни се явяват и клаузата на чл. 21, ал. 5
от договора, въз основана която са начислени 67,50 лева - такса за разходи за
събиране на просрочени вземания за периода от 10.01.2015 г. до 06.02.2015 г. и
клаузата на чл. 21, ал. 6 от договора, от която ищецът извежда претенцията си
за сумата 120 лева - такси за разходи за дейност на служител. Поначало таксата
представлява овъзмездяване на предоставена услуга и като каквато дейност не
може да се характеризират действията на служителите на ищцовото дружество по
администриране на кредита и извънсъдебно събиране при настъпила забава.
Последната обуславя начисляването на лихва за забава, чийто размер е
императивно ограничен до законната лихва (арг. от чл. 33, ал. 2 ЗПК).
Последиците от самата забава също за законодателно уредени в чл. 33, ал. 1 ЗПК,
свеждащи се именно до възникване на претенция за лихва за допуснатото просрочие
в погасяването на кредита. В този смисъл горепосочените такси по същността си
представляват претенции за обезщетение за забава, което противоречи на
императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Ето защо и процесните договорни
клаузи се явяват нищожни, а претендираните въз основа на тях суми – недължими.
При вече изяснените последици от забавата на кредитополучателя, водещи
до начисляване на законна лихва и доколкото такава е била налице за периода 06.04.2015
г. до 29.08.2017 г., то и дължима се явява претенцията за законна лихва в
изчисления от ССЕ размер от 206,58 лева
С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която са отхвърлени исковете за
сумата от 794,45 лева - неизплатена главница по договор за кредит „Бяла
карта“ №424453/28.11.2014 г. и за сумата от 206,58 лева - обезщетение за забава
за периода от 06.04.2015 г. до 29.08.2017 г., и тези сума да бъдат присъдени.
Макар и по различни съображения, първоинстанционното решение следва да се
потвърди в останалата обжалвана част за сумите: 51,43 лева - договорна лихва за периода от 09.12.2014 г. до 06.02.2015
г.; 158,88 лева, представляващи
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 10.01.2015 г.
до 06.02.2015 г.; 120 лева - такси за разходи за дейност служител; 67,50 лева -
такса за разходи за събиране на просрочени вземания за периода от 10.01.2015 г.
до 06.02.2015 г.
По разноските:
Поради частичната основателност на въззивната жалба, на ищеца следва да
се присъдят разноски, както следва: за заповедното производство общо 55,80 лв.,
от които 20,02 лв. – държавна такса и 35,78 лв. – юрисконсултско
възнаграждение; за производството пред СРС общо 377,82 лв., от които 143,12 лв.
– депозит за особен представител; 143,12 лв. – депозит за ССЕ; 71,56 лв. –
юрисконсултско възнаграждение; 20,02 лв. – държавна такса.
По отношение на изплатения депозит за особен представител на ответника
за производството пред СГС се констатира, че такъв е определен и изплатен от
бюджета на съда в размер на 163,93 лв., като не е отчетено, че ищецът е бил
внесъл депозит в размер на 150 лв. Предвид това обстоятелство сумата от 150 лв.
остава в бюджета на съда, а ответникът следва да бъде осъден да заплати част от
нея на ищеца, в размер на 107,34 лв. съобразно основателността на исковете. За
разликата над внесените от ищеца 150 лв., до изплатените от бюджета на съда
163,93 лв., т.е. 13,93 лв. следва да бъдат осъдени страните по делото на
основание чл. 77 ГПК и съобразно изхода на спора – в тежест ищеца се възлагат 3,96
лв., а за ответника - 9,97 лв. При това положение общо дължимите на ищеца
разноски за въззивното производство са в размер на 196,79 лв., от които 71,56
лв. – юрисконсултско възнаграждение, 17,89 лв. – държавна такса и 107,34 лв. –
внесен депозит за особен представител.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69,
ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №26811 от
29.01.2020 г., постановено по гр. д. № 48415/2018 г., по описа на СРС, 49
състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД
срещу Д.И.И. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9,
ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че Д.И.И. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
сумата от 794,45 лева - неизплатена главница по договор за кредит „Бяла карта“
№424453/28.11.2014 г. и сумата от 206,58 лева - обезщетение за забава за
периода от 06.04.2015 г. до 29.08.2017 г., и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2,
офис 4, срещу Д.И.И. с ЕГН **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 4, чрез адв. А.В., обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата от 794,45 лева - неизплатена главница по договор за
кредит „Бяла карта“ №424453/28.11.2014 г., ведно със законната лихва от
29.08.2017 г. до окончателното плащане и сумата от 206,58 лева -
обезщетение за забава за периода от 06.04.2015 г. до 29.08.2017 г. и за които
суми е издадена заповед за изпълнение от 21.09.2017 г. по гр. д. №59371/2017
г., по описа на СРС, 49 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №26811 от
29.01.2020 г., постановено по гр. д. № 48415/2018 г., по описа на СРС, 49
състав в останалата обжалвана част.
ПОСТАНОВЯВА сумата от 150
лв., внесена по сметка на Софийски градски съд от „А.з.с.н.в.“ ЕАД с платежно нареждане от 27.07.2020
г. като депозит за особен представител, да остане по сметка на съда.
ОСЪЖДА Д.И.И. с ЕГН **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 4, чрез адв. А.В., да заплати н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда
„Лабиринт“, ет. 2, офис 4, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съдебни разноски, както следва: за заповедното производство общо 55,80 лв.;
за производството пред СРС общо 377,82 лв.; и за въззивното производство
общо 196,79 лв.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда „Лабиринт“,
ет. 2, офис 4, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание
чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК, сумата от 3,96 лв., поета от
бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения
представител на ответника във въззивното производство.
ОСЪЖДА Д.И.И. с ЕГН **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 4, чрез адв. А.В. да заплати по сметка на
Софийски градски съд, на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК,
сумата от 9,97 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на
адвокатското възнаграждение на особения представител на ответника във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.