Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 26. 09. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори юли две хиляди
двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Маргарита
Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр.
дело № 9583 по описа на Софийския
градски съд за 2019 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство с актуална фирма
„Ц.С.****“ ЕООД с ЕИК ******,
седалище и адрес ***, ж. к. „Витоша“, бл. ******, съдебен адрес ***, партер,
офис 6 (въззивник) чрез пълномощника адвокат М.В. срещу решение № 443525, постановено на 04. 07. 2018 г. от Софийския
районен съд, 56-и състав, по гр. дело № 36591 по описа за 2017 г.
(обжалвано решение). С обжалваното решение първостепенният
съд се е произнесъл по общо осем иска както следва. Уважил е частично
предявените от ищцата искове за неплатено трудово възнаграждение в размер на
1 122 лева и 53 стотинки с правно основание чл. 128, т. 2 във връзка с чл.
242 от Кодекса на труда КТ) и за обезщетение за забава, начислено върху него,
с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Уважил е изцяло иска на ищцата за обезщетение за неползуван платен годишен
отпуск в размер на 102 лева и 50 стотинки с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ,
но е отхвърлил изцяло иска на ищцата за обезщетение за забава, начислено върху
главницата за неползувания платен годишен отпуск, с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. Освен това е отхвърлил изцяло и двата иска на ищцата за обезщетяване
на претърпени имуществени вреди в размер на 241 лева и 11 стотинки, съответно
съответно за претърпени неимуществени вреди в размер на 630 лева, с правно
основание чл. 226, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 3 КТ. Също така първостепенният
съд е отхвърлил изцяло насрещния иск на ответника за обезщетение във връзка с
наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ с правно основание в размер на
2 262 лева и 60 стотинки с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ. Най-сетне,
районният съд е прекратил производството по иска на ищцата за извършване на
корекция на подадено уведомление до Националната агенция за приходите с правно
основание чл. 62, ал. 3 във връзка с ал. 5 КТ.
Въззивникът-ответник обжалва решението в частта, в която първостепенният съд е
отхвърлил насрещния иск за сумата 880 лева. Поддържа, че в обжалваната част
решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Твърди вътрешно противоречие и нарушаване на правната логика в
мотивите към обжалваното решение, защото от една страна искът на ищцата за
неплатено трудово възнаграждение се приема за основателен и доказан до размера
от 880 лева, а от друга страна същият размер на насрещния иск за обезщетение
при дисциплинарно уволнение се приема за недоказан. Заявява, че първата
инстанция е пропуснала да укаже на ответника с доклада по делото, че не сочи
доказателства за факта на уволнението и за размера на съответното обезщетение. Намира
решението и за необосновано в обжалваната част, защото съдът не разполага с
необходимите специални знания и е пропуснал да назначи съдебно-счетоводна
експертиза, която да изясни размера на месечното възнаграждение. Иска от
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да
уважи насрещния иск в частта за 880 лева. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата в
първоинстанционното производство Л.Х.Л., съдебен адрес *** (въззиваема) чрез
пълномощника адвокат П.А.. Оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Развива доводи за настъпила преклузия на
доказателствените искания на ответника и за прилагане на неблагоприятните
последици на тежестта на доказването. Поддържа, че в обжалваната част решението
съответства на събраните по делото доказателства. Отрича първостепенният съд да
е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че той е изготвил
ясен и подробен доклад на делото, който е съобразен с изискванията на закона.
Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да остави в сила
решението обжалваната част. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
Първостепенният съд освен това е
постановил и определение № 59525 от 08. 03. 2019 г., с което е изменил
решението в частта за разноските. Срещу това определение е постъпила частна
жалба от въззивника-ответник с доводи за неправилност. Твърди, че своевременно
е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Намира, че делото не се отличава с
фактическа или правна сложност, поради което и при съобразяване на общия размер
на исковите претенции на ищцата разноските за адвокатско възнаграждение в нейна
полза следва да бъдат намалени до нормативно предвидения минимум от 388 лева и
70 стотинки, от която сума пропорционално да се присъдят 300 лева и 85
стотинки. Отделно от това намира, че разноските не са били пресметнати правилно
съразмерно на уважената част от исковете. Поддържа също, че не е следвало
цялата държавна такса и депозит за експертиза да бъдат възложени на ответника.
Иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение, като присъди на ищцата
разноски в размер на 300 лева и 85 стотинки, съответно 423 лева и 67 стотинки.
В законоустановения срок по пощата е
постъпил отговор на частната жалба от въззиваемата-ищца, с която я оспорва като
неоснователна и недоказана. Твърди, че първостепенният съд правилно, мотивирано
и в съответствие със закона е прецизирал размера на разноските. Иска от
въззивния съд да остави частната жалба без уважение.
След като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският
градски съд направи следните фактически и правни изводи.
I. Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от страна по делото чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Представен е документ за платена държавна
такса в необходимия размер. При това положение въззивната жалба е процесуално допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно
и допустимо
в обжалваната част. Относно
правилността на решението в обжалваната част съдът приема следното.
Предмет на въззивното производство е
предявеният своевременно в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК насрещен иск на
въззивника-ответник за присъждането на сума в размер на 2 262 лева и 60,
представляваща обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ поради наложено
наказание – дисциплинарно уволнение (насрещният иск е предявен пред Шуменския
районен съд с рег. номер 6899 от 2017 г. и се намира вложен между кориците на
гр. дело № 905 по описа на Шуменския районен съд за 2017 г.; уточнение по
указания на Софийския районен съд е направено на л. 29 от гр. дело № 36591 по
описа за 2017 г.). В тежест на въззивника-ответник по този насрещен иск е да
докаже пълно и главно, че е уволнил дисциплинарно въззиваемата-ищца и размера
на брутното ѝ трудово възнаграждение за съответния срок на
предизвестието. Тежестта на доказване е била правилно разпределена от първостепенния
съд с доклада по делото.
За да отхвърли изцяло предявения
насрещен иск първостепенният съд е формирал решаващи мотиви, че макар и по
делото да са представени доказателства относно дисциплинарното уволнение на
въззиваемата-ищца, то вторият елемент от правопораждащия фактически състав, а
именно размерът на брутното ѝ трудово възнаграждение за периода на
предизвестието, е останал недоказан. Към отговора на исковата молба е приложен
заверен препис от заповед № 13/27. 01. 2017 г. за налагането на дисциплинарно
уволнение за неявяване на работа три поредни дни. Заповедта следва да се счита
връчена на въззиваемата-ищца с направеното от нея отбелязване на
товарителницата, че отказва пратката (определение
№ 572 от 21. 05. 2015 г. на ВКС по гр. дело № 1158/2015 г., III г. о.; определение
№ 842 от 08. 07. 2013 г. на ВКС по гр. дело № 1618/2013 г., III г. о.). Първоинстанционният
е приел, че не следва да се произнася по въведените от ищцата с отговора на
насрещната искова молба възражения за незаконосъобразност на дисциплинарното
уволнение, защото тя не е предявила иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяната
му. При това положение първоинстанционният съд е приел, че трудовото
правоотношение е било прекратено с налагането на дисциплинарно уволнение на 08.
03. 2017 г. – датата на отказа да бъде получена пощенската пратка. Страните не
оспорват правилността на тези изводи на първостепенния съд, поради което и
въззивният съд не следва да я обсъжда (чл. 269, изр. второ ГПК).
Трудовото правоотношение е било за
неопределено време с шестмесечен срок за изпитване и 30-дневен срок на
предизвестието за прекратяването му в полза на всяка страна. Следователно става
въпрос за безсрочно трудово правоотношение (решение № 10 от 25. 02. 2011 г. на ВКС по гр. дело № 1476/2009 г., IV г.
о.). При това положение меродавно за доказването на насрещния иск по
размер е брутното трудово
възнаграждение на въззиваемата-ищца в периода 07. 02. 2017 г. – 07. 03. 2017 г.
От друга страна, по предявения от ищцата иск за неплатено трудово
възнаграждение първостепенният съд е приел за меродавно нетното трудово възнаграждение (съдебната практика допуска по тези
искове да се изследва както брутното, така и нетното трудово възнаграждение - решение № 166 от 25. 02. 2010 г. на ВКС по
гр. дело № 220/2009 г., III г. о.) и тъкмо то е било предмет на
изследване от съдебно-счетоводната и допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза. Ответникът, чиято е била тежестта на доказването, е пропуснал да
формулира доказателствени искания за установяването на размера на брутното
трудово възнаграждение в 30-дневен срок до налагането на дисциплинарното
уволнение. По искане на
въззивника-ответник въззивният съд допусна изготвянето на съдебно-счетоводна
експертиза, която да изчисли размера на брутното трудово възнаграждение за
съответния период. Впоследствие обаче страната, чиято е тежестта на
доказването, промени становището си, като заяви, че съответните обстоятелства
се установяват от събраните пред първата инстанция доказателства, включително
от експертното заключение по изготвената пред нея съдебно-счетоводна експертиза
(л. 31 от делото на въззивния съд). При това положение въззивният съд прецени,
че следва да отмени определението си за допускането на експертизата във
въззивното производство.
Експертното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза пред първостепенния съд е нямало
за поставена задача определянето на брутното трудово възнаграждение на
въззиваемата-ищца за съответния период. В констативната част към него обаче все
пак се съдържат данни за брутното ѝ трудово възнаграждение за предходен
период. Така за пълния отработен месец декември 2016 г. се установява, че
брутното трудово възнаграждение на въззиваемата-ищца е било в размер на 944
лева и 25 стотинки (л. 84 от делото на Софийския районен съд). При това
положение необосновано първостепенният съд изцяло е отхвърлил насрещния иск.
Той е следвало да го уважи частично до сумата 944 лева и 25 стотинки. При това
положение въззивната жалба е основателна и решението трябва да бъде отменено в
обжалваната част, а насрещният иск трябва да бъде уважен до сумата 880 лева в
съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес.
II. Частната жалба е постъпила своевременно от
заинтересована страна чрез надлежно упълномощен процесуален представител и
срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. При това положение тя е
процесуално допустима.
За да
постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е разгледал искане
по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските от ответника,
което е било направено своевременно и при наличието на представен от страната
списък по чл. 80 ГПК. Своевременно направеното от ответника възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК е било прието за неоснователно, защото според първоинстанционният
съд заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение не надхвърля нормативно
установения минимум. Този краен извод на първата инстанция се споделя и от
въззивния съд, макар и при наблюдението, че за всеки отделен иск би следвало да
се начислява съответно минимално адвокатско възнаграждение (чл. 2, ал. 5 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения), тоест че
действителният минимален размер на адвокатското възнаграждение за предявените
от ищцата седем кумулативно съединени иска е значително по-голям от определения
от първата инстанция чрез сборуването на материалните интереси по отделните
искове. Отделен въпрос е, че при общо осем първоначално и последващо съединени
иска делото пред първата инстанция се е характеризирало с известна степен на
фактическа и правна сложност, което също сочи на неоснователност на
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
От друга
страна, въззивният съд приема за правилен подходът на първата инстанция, според
който при липса на изрична уговорка в договора за правна помощ и съдействие би
следвало да се приеме, че половината от уговореното и реално заплатено от
ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 650 лева е за процесуално
представителство по предявените от нея седем кумулативно съединени иска, а
останалата половина – за процесуална защита по насрещния иск на ответника.
Същият подход е трябвало първостепенният съд да възприеме и за да изчисли каква
част от половината адвокатско възнаграждение се припада на всеки един от
седемте иска на ищцата (42 лева и 42 стотинки на иск). Понеже обаче не го е
направил, въззивният съд констатира лека неточност – пропорционално на
уважените, частично уважените, отхвърлените и прекратените искове всъщност
следва да се присъдят общо 131 лева и 52 стотинки, а не 152 лева и 75 стотинки.
Отделно от това предвид изхода на делото по отношение на насрещния иск
разноските за адвокатско възнаграждение на ищцата за защитата по него трябва да
бъдат намалени от 325 лева на 126 лева и 40 стотинки. При това положение дължимото
адвокатско възнаграждение, изчислено в минимален размер и пропорционално на
произнасянето по седемте иска на ищцата и по насрещния иск на ответника, е общо
257 лева и 92 стотинки, а не 477 лева и 75 стотинки.
Относно
останалите разноските на ищцата за обезпечаването на парично оценимите искове –
по същата логика пропорционално следва да бъдат присъдени 27 лева и 85
стотинки, а не изчислените от първостепенния съд 27 лева и 73 стотинки. За тази
непрецизност обаче определението не може да бъде отменено, понеже това би
влошило положението на жалбоподателя.
Относно
пътните разходи на ищцата – по същата логика пропорционално на произнасянето по
седемте ѝ иска и на произнасянето по насрещния иск, от доказаните пътни
разходи в размер на 96 лева и 20 стотинки пропорционално следва да бъдат
присъдени 67 лева и 56 стотинки, а не 70 лева и 71 стотинки.
При това
положение обжалваното определение следва да бъде частично отменено, като
присъдените разноски в полза на ищцата в първоинстанционното производство
трябва да бъдат допълнително намалени на 353 лева и 33 стотинки.
Неоснователни
са доводите на ответника, че неправилно са му били възложени разноските за
държавна такса и за възнаграждение на вещото лице. Както правилно е съобразил
първоинстанционният съд, в това производство ищцата е освободена от
задължението за внасяне на такси и разноски (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК; чл. 359 КТ). Възнаграждението на вещото лице (което е работило единствено по задачи,
свързани с исковете на ищцата) в размер на 250 лева е било изплатено от бюджета
на съда. Що се отнася до държавните такси по уважения иск и двата частично
уважени иска на ищцата, въззивният съд приема, че ответникът дължи 132 лева и
70 стотинки. Тоест общото задължение за такси и разноски на ответника по
предявените от ищцата искове възлиза на 382 лева и 70 стотинки, а районният съд
е присъдил 333 лева. В тази част разноските не следва да бъдат изменявани, за
да не се стигне до влошаване на положението на жалбоподателя.
III. Разноски с оглед крайния изход на делото. Макар и въззивният съд да прие за частично
основателен предявеният насрещен иск, разноски в полза на ответника
пропорционално на уважената част за първоинстанционното производство не следва
да бъдат присъждани, защото в последното открито съдебно заседание пред първата
инстанция той е заявил, че не претендира разноски.
Що се отнася до въззивното производство,
доколкото въззивната жалба е изцяло основателна, то въззиваемата следва да бъде
осъдена да заплати на въззивника сторените разноски. Те се свеждат до
заплатената държавна такса за въззивната жалба в размер на 30 лева.
Разноски във
връзка с частично основателната частна жалба не следва да се присъждат, защото
разноски относно разноски не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 443525, постановено на 04. 07. 2018 г. от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. дело № 36591 по описа за 2017 г.
в обжалваната част, в която предявеният
от ответника „М.ц.С.2.“ ООД (актуална фирма и правноорганизационна форма „Ц.С.****“
ЕООД) с ЕИК ******, седалище
и адрес ***, ж. к. „Витоша“, бл. ******, съдебен адрес ***, партер, офис 6,
насрещен иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от Кодекса на труда срещу ищцата
Л.Х.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, за заплащане на сумата 2 262
лева и 60 стотинки, представляваща обезщетение, дължимо поради наложено със
заповед № 13/27. 01. 2017 г., издадена от управителя на „МЦ Солигена 2007“ ООД,
наказание „дисциплинарно уволнение“, се отхвърля за сумата до размера на 880 лева, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА
на
основание чл. 221, ал. 2 от Кодекса на труда Л.Х.Л., ЕГН **********, съдебен
адрес ***, да заплати на „Ц.С.****“ ЕООД с ЕИК ******,
седалище и адрес ***, ж. к. „Витоша“, бл. ******, съдебен адрес ***, партер,
офис 6, сумата в размер на 880 лева,
представляваща обезщетение, дължимо поради наложено със заповед № 13/27. 01.
2017 г., издадена от управителя на „МЦ Солигена 2007“ ООД, наказание
„дисциплинарно уволнение“.
ОТМЕНЯВА
решение № 443525, постановено на 04. 07. 2018 г. от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. дело № 36591 по описа за 2017 г.
в изменено с определение № 59525 от 08. 03. 2019 г. в
частта за разноските, в която „М.ц.С.2.“ ООД (актуална фирма и
правноорганизационна форма „Ц.С.****“ ЕООД) е осъдено да заплати на Л.Х.Л.
разликата над 353 лева и 33 стотинки до
пълния присъден размер 603 лева и 90
стотинки.
ОСЪЖДА Л.Х.Л., ЕГН **********, да заплати на „Ц.С.****“ ЕООД с ЕИК ****** сумата в размер на 30 лева, представляваща сторени
разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.