№ 421
гр. Варна, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500338 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби, както следва:
1.) въззивна жалба вх. № 95426/26.11.2024 г., подадена от З. К. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ *** (ответник в
първоинстанционния процес), действаща чрез адв. Й. Й. (надлежно
упълномощен), срещу решение № 3988/1***.2024 г., постановено по гр.д. №
9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в частта, с
която е осъдена да преустанови паркиране на автомобила си в незастроената
част от задния вътрешен двор на ПИ с идентификатор ***, целият с площ 227
кв. м и граници на целия ПИ съгл. КК: ***, ***, ***, ***, ***, с
административен адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ № 10, като осигури
безпрепятствен достъп на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„Ген. С.“ № 5, за преминаване на автомобила му от ул. „Ген. Ц.“ през прохода
/тунел/ и от него през задния вътрешен двор на описания ПИ до собствения му
гараж 1 в сградата, намираща се в същия двор, както и от гараж 1 през
дворното място, през прохода /тунел/ към ул. „Ген. Ц.“, като действията бъдат
извършени от З. К. В., считано от влизане в сила на решението, на основание
чл. 109 ЗС;
2.) въззивна жалба вх. № 103977/20.12.2024 г., подадена от Е. Р. С.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ ***, (ответник в
първоинстанционния процес), действаща чрез адв. Г. А. (надлежно
упълномощен), срещу решение № 3988/1***.2024 г., постановено по гр.д. №
9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в частта, с
която е осъдена за същите действия.
1
Със същото съдебно решение всяка от ответниците (сега въззивници) е
осъдена да заплати на ищеца И. П. Г. (въззиваем) разноски по делото в размер
на 681,28 лв. (половината от всички разноски, сторени от ищеца), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
С въззивната жалба на З. К. В. последната, чрез адв. Й. Й., оспорва
първоинстанционното решение като неправилно. Счита, че с решението
незаконосъобразно е отнета възможността й да ползва тунела, в който се
намира и входът на сградата, където притежава апартамент, както и празното
дворно място съобразно правата й по чл. 64 ЗС. Оспорва като недоказан
извода на съда, че тя паркира автомобила си в незастроената част от дворното
място. Поддържа, че е установено само спирането й за кратко в прохода до
входа на сградата и извършването на маневри в празното дворно място с цел
неговото напускане. Счита, че с тези си действия по никакъв начин не пречи
на ищеца, а упражнява собствените си права на нормален достъп до входа на
сградата и ползване на дворното място за задоволяване на обикновените й
домакински нужди. Намира, че при определяне на площта, необходима за
паркиране в дворното място, съдът неправилно се е позовал на разпоредбите
на Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, която
наредба не е била действаща към момента на проектиране и построяване на
сградата и на разположения в нея гараж, собственост на ищеца. Намира за
доказана от СТЕ обективната възможност на последния да ползва гаража си,
макар и с извършване на повече маневри. Счита, че съдът е следвало да
определи прилежаща площ към сградата за ползване от съсобствениците при
условията на чл. 64 ЗС и този пропуск представлява съществено процесуално
нарушение. Поддържа също, че в нарушение на чл. 10 от ГПК съдът не е
установил кои са съсобствениците на празното дворно място и има ли взето от
тях решение по чл. 32 ЗС за ползването му. Намира за погрешна и извърШ.та
от ВРС интерпретация относно събраните доказателства и в частност
свидетелските показания и експертното заключение.
С тези аргументи по същество моли за отмяна на решението по
отношение на нея, вкл. в частта за разноските, и отхвърляне на предявения
срещу нея негаторен иск. Претендира и разноски за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият И. П. Г., действащ чрез
адв. Т. П. (надлежно упълномощена), е депозирал отговор на жалбата, с
който оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че от СТЕ и
свидетелските показания по делото е доказано по категоричен начин, че
ответницата З. В. паркира автомобила си в дворното място от години, както и
че с това нейно поведение му пречи да ползва гаража си. Поддържа, че
съгласно одобрените архитектурни проекти на сградата не са предвидени
паркоместа в двора, поради което счита, че при изследване на възможността за
извършване на маневри в дворното място с цел достъп до гаража
първоинстанционният съд правилно е приложил посочената Наредба № РД-
02-20-2 от 20.12.2017 г., независимо че сградата е въведена в експлоатация
преди приемането й. Изтъква, че по отношението на възможността за
паркиране и необходимата маневрена площ съдът е съобразил времето на
изграждане на сградата (1996 г.) и действащите тогава норми. При извършени
замервания на място вещото лице е установило, че няма достатъчно
пространство в двора, дори при липса на паркирани там други автомобили,
2
съответно счита, че всяко паркиране на това ограничено дворно пространство
представлява неправомерно действие, което му пречи да ползва гаража си по
предназначение. Затова и намира, че нито ОСЕС, нито мнозинство по чл. 32
от ЗС може да взема решение за паркиране, което би нарушило правата на
собствениците на гаражите за безпрепятствен достъп. Счита, че ответницата
В. е превишила правата си по чл. 64 ЗС, тъй като не ползва дворното място
само доколкото е необходимо за ползване на жилището й в сградата, а паркира
там при липса на обособено паркомясто и на достатъчно маневрена площ.
Поддържа, че това нейно поведение му пречи да упражнява правото си на
собственост върху гаража и искът му по чл. 109 ЗС правилно е уважен като
основателен.
По изложените съображения по същество моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение и да му бъдат присъдени разноски за
въззивното производство.
С втората въззивна жалба въззивницата Е. С., чрез адв. Г. А., оспорва
първоинстанционното решение като неправилно поради допуснати
съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно
разпределяне на доказателствената тежест в процеса. В тази връзка поддържа,
че в тежест на ответната страна изобщо не е указвано да установи лицата,
притежаващи идеални части от правото на собственост върху дворното място,
недоказването на което обстоятелство впоследствие е било от съществено
значение за уважаване на иска. Твърди, че въпреки това по делото са налице
доказателства за лицата, притежаващи повече от 51 % от правото на
собственост върху дворното място, което ВРС е възприел неправилно. Сочи,
че това са данните от кадастралния регистър, като в представената от ищеца
скица на ПИ са посочени съсобственици с 51,9759 % ид.ч., а като се добавят и
собствените й 9 кв.м.ид.ч., равняващи се на 3,9579 % ид.ч., се сформира
мнозинство от 55,9338 % ид.ч., което има право да решава въпроса за
ползването на съсобствената вещ. Поддържа, че събраните по делото
доказателства са обсъдени от първоинстанционния съд тенденциозно и без
връзка едно с друго, вкл. не е обсъден даденият вариант на експертното
заключение, според който паркирането й не пречи при влизане и излизане от
гаража на ищеца. Изтъква и липса на разграничение между двете ответници
по иска, които разполагат с различни права и ползват дворното място по
различен начин: тя притежава ид.ч. от дворното място, а другата ответница -
не. Намира, че изводите на ВРС се основават на параметри и размери, които
никой не е доказвал, нито му е било възложено в тежест да докаже.
Установени от вещото лице са размерите на дворното място, но не и на леките
автомобили – собственост на ответниците, които са от съществено значение за
разрешаване на спора. Поддържа още, че изводите на съда са базирани на
хипотеза, при която ответниците паркират винаги заедно и едновременно в
двора, тоест на някакво „общо“ тяхно поведение, което е недопустимо. Счита,
че съдът е следвало да обсъди поотделно поведението на всяка от тях и този
пропуск е основание да се иска допълване на доклада и ангажиране на
съответни доказателства.
Оспорва правилността на решението и поради нарушение на
материалния закон. По този повод излага, че в случая е доказано (а ако се
приеме, че не е, то е поради съществено процесуално нарушение), че е взето
решение на ОС за начина на ползване на дворното място с мнозинство повече
3
от 50 % от ид.ч. на съсобствениците му, като нейното ползване на имота
кореспондира с това решение и не пречи на ищеца да ползва гаража си. Счита,
че изводът на ВРС в обратна насока противоречи на нормите на чл. 31 и чл. 32
от ЗС. Намира за неправилно и приложението на ЗУТ, който закон е приет
много след въвеждането на сградата в експлоатация. По същите съображения
намира за неприложима и Наредба № РД-02-20-2/20.12.2017 г. Счита за
неправилни и изводите на съда, че преценката за наличие на необходимата
маневрена площ има значение само за изследването на въпроса дали
паркирането накърнява правото на собственост на ищеца, както и че
въпросът за възможността за обособяване на паркоместа в двора е
ирелевантен.
Обжалва решението и като необосновано, понеже не е посочено
значението на обсъжданите нормативни актове и не е ясно коя от ответниците
по какъв начин пречи на ищеца да упражнява правата си.
По изложените съображения по същество моли за отмяна на решението
по отношение на нея и отхвърляне на иска и претендира разноски за двете
инстанции. Формулира и доказателствено искане за приемане на представени
към въззивната жалба документи – два броя нотариални актове и
удостоверение за наследници, с които цели да установи правата й върху
дворното място.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият И. П. Г., действащ чрез
адв. Т. П., е депозирал отговор със становище за неоснователност на жалбата.
Счита, че доказателствената тежест е разпредЕ. коректно и съдът е достигнал
до правилен извод, според който дворното място не представлява обща част
по смисъла на чл. 38 от ЗС, дори само защото ответницата З. В. няма ид.ч. от
него, съответно без значение е какви са квотите на останалите етажни
собственици. Счита, че решението на ОС не може да лиши съсобственик от
достъп до собствения му обект в сградата, до който правилен извод е
достигнал и ВРС. Намира, че няма значение какви са конкретните параметри
на притежаваните от ответниците автомобили, тъй като след време те биха
могли да паркират в двора МПС с други размери. Поддържа, че по делото е
доказано, че и двете ответници паркират неправомерно в двора и така пречат
на ищеца да ползва гаража си, поради което правилно са уважени исковете
срещу двете. Счита, че изводите на съда за основателност на исковете са
базирани на задълбочена преценка на доказателствения материал и правилно
приложение на материалния закон. Твърди, че представените към въззивната
жалба документи са приобщени в първоинстанционния процес и обсъдени в
решението, съответно липсва необходимост от повторното им приемане.
Моли жалбата да бъде оставена без уважение и решението да бъде
потвърдено. Претендира и разноски за въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание въззивницата З. В., чрез процесуалния й
представител адв. Й. Й., поддържа жалбата и представя списък на разноски по
чл. 80 ГПК. В предоставения срок по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена
защита.
Въззивницата Е. С. не се явява лично и не се представлява.
Процесуалният й представител адв. Г. А. предварително депозира писмена
молба, с която поддържа жалбата и обективираното е нея искане и представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемият И. Г., чрез процесуалния му представител адв. Т. П.,
4
поддържа отговорите на въззивните жалби и също представя списък по чл. 80
ГПК.
Съдът констатира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от И. П.
Г. срещу Е. Р. С. и З. К. В. пасивно субективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят
паркиране на автомобилите си в незастроената част от задния вътрешен двор
на ПИ с идентификатор № ***, целия с площ 227 кв. м и граници на целия ПИ
съгл. КК: ***, ***, ***, ***, ***, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Ген.
Ц.“ № 10, като осигурят безпрепятствен достъп на ищеца за преминаване на
автомобила му от ул. „Ген. Ц.“ през прохода /тунел/ на сградата и от него през
задния вътрешен двор на описания ПИ до собствения му гараж 1 в сградата,
намиращ се в същия двор, както и от Гараж 1 през дворното място, през
прохода /тунел/ към ул. „Ген. Ц.“, като действията бъдат извършени от
ответниците, считано от влизане в сила на решението.
В исковата молба ищецът твърди, че е собственик на гараж № 1,
находящ се в гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ № 10, с площ от 20,24 кв.м, разположен
на партерния етаж на жилищна сграда в ПИ с идентификатор № ***, ведно с
2,7579% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху
дворното място, при граници на гаража: калкан с парцел XI-11, от парцел XI1-
12, гараж 2 и гараж 3, ведно с 3/234 кв.м ид.ч. от дворното място, съгласно
документ за собственост – нотариален акт № 8, том XXX, д. 9920/12-11.1998 г.
на СВп.-Варна. Твърди, че ползва гаража, като паркира там собствения си л.а.
марка „Ауди А4“ /комби/ с peг. №***. Излага, че ответниците обитават
апартаменти в същата жилищна сграда и паркират автомобилите си в
незастроената част от задния вътрешен двор на ПИ. Сочи, че до тази част се
достига от улицата, през прохода на сградата, представляващ автомобилен
подход, осигуряващ достъп до гаражите във вътрешния двор. Поддържа, че
така ответниците пречат на свободния достъп до собствения му гараж. По-
конкретно излага, че ответницата Е. Р. С. управлява л.а. „Мини Купър“ с peг.
№***, бял цвят, който паркира пред гаража му, до оградата на дворното
място, а ответницата З. К. В. управлява л.а. „Киа Рио“ с peг. №***, който
паркира в двора срещу прохода на сградата. Паркирането на двата автомобила
пречи при влизане и излизане на автомобила му от гаража, като често се
налага да извършва няколко маневри, за да не удари автомобилите на
ответниците. Твърди, че поради самоволното паркиране на автомобилите на
ответниците в двора е ограничен достъпът до гаража му, като изключително
трудно той успява безаварийно да паркира автомобила си или излезе от гаража
с него, а в тъмната част на денонощието това е невъзможно, тъй като и
дворното място е неосветено. Твърди, че с цел да обезпечи възможността да
ползва автомобила си по всяко време, се е наложило да заплаща общински
паркинги и синя зона за живущ в района. Сочи, че по одобрените
архитектурни проекти на сградата не са предвидени паркоместа във
вътрешния двор, както и че не са спазени изискванията за паркиране в двора
съгласно Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. за планиране и проектиране
на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии.
По изложените съображения по същество моли за уважаване на
предявените негаторни искове и претендира разноски по делото.
5
В срока по чл. 131 ГПК ответницата З. К. В. е депозирала отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения срещу нея иск като
неоснователен. Твърди, че е собственик на ап. 2 в жилищната сграда, където е
разположен гаражът на ищеца, по силата на нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 25, том 1, peг. № 2976, дело № 201 от 26.11.2019 г. на
Нотариус П.Д. - peг. № 332. Оспорва твърденията, че паркира автомобила си в
процесната незастроена част от ПИ. Поддържа, че само извършва маневри там
за промяна посоката на движение, след спиране и разтоварване на вещи от
автомобила си пред входа на сградата - етажна собственост. Пояснява, че
входът на сградата се намира в прохода, който при влизане с МПС от ул. „Г.
Ц.“ е с изход във въпросната незастроената част от ПИ. Поддържа, че не е
извършвала никакви действия, ограничаващи достъпа на ищеца до двора или
препятстващи възможността му да ползва гаража си. Намира, че евентуалните
затруднения на ищеца се дължат на личните му качества и умения като водач
на МПС. Счита, че като етажен собственик има право да ползва входа на
сградата и прохода, в който е разположен той. Намира, че на основание чл. 64
от ЗС има право да ползва и незастроената част от ПИ, доколкото това е
необходимо за използване на собствения й самостоятелен обект в сградата,
вкл. като извършва маневри с МПС с цел влизане и излизане от прохода.
Счита, че не са налице нейни неоснователни действия, които да създават
пречи за упражняване правото на собственост на ищеца, поради което по
същество моли за отхвърляне на иска срещу нея и претендира разноски по
делото.
В срока по чл. 131 ГПК втората ответница Е. Р. С. също е депозирала
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения срещу нея иск като
неоснователен. Твърди, че от 1998 г. паркира автомобила си във вътрешния
двор на ПИ, като счита, че поведението й не представлява пречка от обективен
характер, препятстваща ползването на гаража на ищеца, а затрудненията на
последния са субективни. Сочи, че начинът на ползване на незастроената част
от ПИ е определен с решение на съсобствениците по чл. 32, ал. 1 от ЗС и
всички те, с изключение на ищеца, са дали съгласие тя и втората ответница да
ползват общото дворно място, като паркират автомобилите си в него. Счита,
че решението на мнозинството относно ползването на съсобствения ПИ не е
вредно за вещта по смисъла на чл. 32, ал. 2 ЗС и полезността на решението
следва да се преценява спрямо общата вещ, каквато в случая е незастроената
част от дворното място, а не само спрямо един-единствен субект (обект) на
правото на собственост, на когото по никакъв начин не се пречи да ползва
вещта си, но при съобразяване и с правата на останалите съсобственици.
Излага, че в дворното място се ползва още един гараж, поради което намира,
че паркирането в ПИ не създава пречки от обективно естество. Изтъква, че
имотът попада в гъсто застроен жилищен район в града, където потребността
от паркоместа е много голяма, поради което възможността да се паркира във
вътрешния двор е начин да се облекчи паркирането около жилищната сграда и
в съседство. Счита за нормално и естествено при тези градски условия и
гъстота на застрояване да се изисква повече внимание и извършване на повече
маневри при управление на МПС. Изтъква, че тези условия са били известни
на ищеца при закупуване на гаража в сградата и се е съгласил с тях, вземайки
решение да придобие собствеността върху него, като от тогава не е настъпила
никаква фактическа промяна. Намира за неприложима сочената в исковата
6
молба Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г., която е приета след
проектирането и изграждането на сградата, в която е разположен гаражът на
ищеца.
По същество моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски в
нейна полза.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, а се потвърждава и от приложения нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 92, том I, рег. 375, дело № 107/1998 г. по описа
на нотариус Р.Т. с рег. № 148 на НК (л. 4), че ищецът И. Г. е собственик на
гараж № 1 със застроена площ от 20,24 кв.м, ведно с 2,7579% ид. ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж за него върху дворното място, при
граници на гаража: калкан с парцел XI-11, двор от парцел XII-12, гараж №2 и
гараж №3, ведно с 3/234 кв.м ид.ч. от дворното място, в което се намира
гаражът, цялото от 234 кв. м, представляващо парцел XII-12, кв. 701 по плана
на втори подрайон в гр. Варна, на ул. „Г. Ц.“ № 10. Безспорно е също, че този
гараж се намира на партера на сграда с идентификатор ***.1, построена в
поземлен имот с идентификатор *** по действаща КК.
Видно от приобщеното Свидетелство за регистрация – част І №
*********/03.05.2006 г. (л. 117), ищецът е собственик на лек автомобил „Ауди
А4“ комби с рег. № ***.
За същия автомобил е платен жилищен абонамент за паркиране с период
на валидност от 01.07.2022 г. до 30.06.2023 г. и от 01.07.2023 г. до 30.06.2024 г.
съгласно приложените извадки от Сина Зона Варна ЦСУПП и фискален бон
от 26.06.2023 г., издаден от ОП Общински паркинги и Синя зона Варна (л. 5-
6).
Видно от приложената жалба от 12.03.2010 г. (л. 8-9), ищецът е сезирал
началника на 2-ро РУ при ОД на МВР-Варна, началника на КАТ-Варна и
кмета на район Приморски при Община Варна по повод невъзможността му да
ползва гаража си поради поведението на съседите му Б.С. и неговата дъщеря
Е. С., които паркират автомобила си пред вратата на гаража. По жалбата е
образувана пр.пр. № 4212/2010 г. по описа на Районна прокуратура-Варна,
която е приключила с постановление от 14.04.2010 г., с което е отказано
образуването на наказателно производство поради липса на данни за
извършено престъпление от общ характер (л. 7).
Съгласно приложения нотариален акт за дарение на недвижим имот №
25, том I, рег. 2976, дело № 201/2019 г. по описа на нотариус П.Д. с рег. №332 в
НК ответницата З. К. В. се легитимира като собственик на самостоятелен
обект с идентификатор ***.1.2 по КККР на гр. Варна, представляващ
апартамент №2, ведно с прилежащото му избено помещение №2, както и
10,8407% ид.ч. от общите части на сградата с идентификатор ***.1, ведно с
10,8407% ид. ч. от правото на строеж върху поземлен имот ***, в който е
разположена сградата.
От приложения нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж
№ 67, том XVIII, дело №6697/1998 г. по описа на нотариус И.М. (л. 152) се
установява, че на 13.07.1998 г. И. Г.а Я. е закупила право на строеж за
апартамент № 7 на четвърти етаж със застроена площ 127,36 кв.м и посочени
7
граници, заедно с прилежащото му избено помещение № 7 и 18,0707% ид. ч.
от общите части на сградата, предвидена за изграждане в съответствие с
одобрен архитектурен проект, намираща се в гр. Варна ул. „Г. Ц.“ № 10, в
дворно място, съставляващо пл. № XII-12 в кв. 701 по плана на втори
подрайон на гр. Варна.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот №21, том II, рег. № 3931,
дело №73/2001 г. по описа на нотариус Ж.К. с рег. №149 на НК (л. 153) И.К.Д.
е дарил на И. Г.а Я. и Р.Б.С. само 9 кв. м ид. ч. от собствената му 1/9 ид. ч. от
дворно място, находящо се в гр. Варна, ул. „Г. Ц.“ №10, представляващо ПИ
№152 в кв. 701 по плана на втори подрайон на гр. Варна, идентичен със стар
парцел № XII-12.
Видно от приложеното удостоверение за наследници с изх. №
31006/04.01.2021 г. (л. 154), И. Г.а Я. е починала на 29.12.2020 г. и е оставила
за законни наследници две деца – Б.Р.С. и Е. Р. С..
От приобщената извадка от кадастралния регистър на недвижимите
имоти (л. 119) се изяснява, че за процесния имот с идентификатор № *** (стар
№ 153, кв.701, парцел XII-12) са вписани в регистъра следните лица,
притежаващи следните права върху имота, а именно: И. Г.а Я., притежаваща
18.0707 % ид.ч. от правото на строеж; Веселина Тодорова Узунова,
притежаваща 22.4608 % ид.ч. от правото на строеж; Ивайло Светославов
Юрекчиев, притежаващ 11.4444 % ид.ч. от правото на строеж и ищецът И. П.
Г. с 3/234 ид.ч. от правото на собственост.
Съгласно приложен Протокол № 1/17.01.2024 г. от проведено общо
събрание на етажната собственост на сграда с административен адрес: гр.
Варна ул. „Г. Ц.“ №10 (л. 67) на събранието е прието единодушно решение,
според което „собствениците нямат претенции да се спира в двора и са
съгласни“. Така даденото съгласие е удостоверено в съставено нарочно
приложение № 1 към протокола (л. 68), подписано от осем лица, сочени за
етажни собственици, сред които и ответниците З. В. и Е. С..
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата пред
първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза (л. 128 и сл.) се
установява, че за сграда с идентификатор ***.1 е издадено разрешение за
строеж №458/16.12.1996 г. на Районен архитект на Район „Приморски“.
Сградата е проектирана и изпълнена на две калканни стени към съседните
имоти, на улично регулационната линия на ул. „Ген. Ц.“ (югозапад), с лице
към същата, а дворът е ориентиран на североизток. На ниво „Партер“, нивото
на ул. „Ген. Ц.“, се намират главният вход, един офис и три гаража, като е
предвиден автомобилен и пешеходен достъп до свободното дворно
пространство. От представения екзекутивен чертеж по част „Архитектурна“ –
„Партер-План“ се вижда автомобилен достъп от улицата към гаражите и
обратно - котиран към улицата с ширина 3 м, а изходът към дворното
пространство с ширина 2,87 м. Съгласно одобреният проект, в ситуацията към
част „Архитектура“ не е отбелязано конкретно отреждане/предназначение на
свободното дворно пространство. Двата от проектираните и изградени гаражи
(единият, от които на ищеца) на партерно ниво, имат единствено врати за
достъп/вход към дворната част, от което следва, че дворното пространство
служи и за подход към гаражите, т. е. автомобил би могъл да подходи
единствено от двора, за всеки един гараж. При извършено посещение на място
вещото лице е извършило измервания, при които е установило следните
8
параметри на дворното пространство: 7,60 м ширина на двора между сградата
и стената-ограда на поземления имот и 7,50 м ширина на двора при изхода от
прохода, където има издадена налична колона от конструкцията на сградата,
надстърчаща 10 см. Според заключението са обезпечени изискванията на
Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, която
не е действала към момента на проектиране, одобряване и строителство на
сградата към 1996 г., според които при перпендикулярно паркиране, каквото
се явяват гаражите спрямо двора, изискуемият размер на паркомястото е:
дълбочина 5 м, широчина 2,50 м и широчина за маневриране 6 м. В случай че
се допусне допълнително паркиране, то следва паркомястото да се разположи
плътно и успоредно на оградата (дъното на парцела), доколкото при
успоредно паркиране размерите по Наредбата са: дължина на паркомястото 6
м, ширина 2 м и ширина за маневриране 3,25 м. При такова позициониране
ширината на маневрената площ пред гаражите ще се намали до 5,60 м или с
40 см под изискуемата 6 м. При ширина от 5,6 м на практика може да се
паркира перпендикулярно, което е установено от експерта чрез нанасяне на
траектория при завой на автомобила. Автомобилният достъп до вътрешния
двор може да бъде осъществен единствено откъм ул. „Г. Ц.“, през
проектирания и изпълнен проход на сградата, а за обръщане в обратна посока
на движение е необходимо да се направят поредица от маневри напред и назад
в дворното пространство. Поради това според експерта е препоръчително при
вход напред към двора изходът да е с движение назад през прохода до улицата,
а при вход назад към двора изходът през прохода на улицата да е напред.
При изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание по реда
на чл. 200 ГПК инж. Д. П.-И. пояснява, че при паркирал успоредно на прохода
автомобил във вътрешния двор (с нормативно уеднаквена средна дължина на
л.а. от 4,74 м) между ъгъла на сградата и задната част на автомобила остава
разстояние от 2,76 м. При тези условия не би могло да се завие деветдесет
градуса десен завой с издадена част стена срещу автомобил, за да се подходи
към гараж № 1 или да се подходи изцяло към дворното място. Ако двете коли
да паркирани в двора едновременно (едната успоредно на стената и втората
перпендикулярно на дъново на двора, успоредно на гаража), според вещото
лице е невъзможно влизането и излизането от гараж № 1. В случай че двата
автомобила едновременно са паркирани успоредно покрай стената към дъното
на двора, те не биха пречили на подхода към гаража, но липсва необходимата
дължина на паркомястото, за да се съберат двата автомобила успоредно един
зад друг (освен ако не са с по-малки габарити, напр. 3,50 м дължина). При
успоредно паркирали автомобили на границата на имота собственикът на
гараж № 1 може с няколко маневри да излезе към подхода и улицата, като
излезе от гаража, завие наляво и се насочи към подхода за излизане към
улицата. При огледа на място вещото лице е констатирало още, че едната
врата на гараж № 1 се отваря на 90 градуса, перпендикулярно на стената, а
другата – на 180 градуса.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на
водените от страните свидетели (л. 147-149 и л. 161-163).
От свидетелските показания на ангажираната от ищеца свидетелка И.на
Б. (негова дъщеря) се установява, че преди закупуване на гаража ищецът е
разбрал от праводателя си, че в дворното място не се предвиждат паркоместа,
9
и затова решил да купи именно него. Впоследствие обаче се оказало, че там
паркират други автомобили, които на практика му пречат да влиза и излиза от
гаража, както и да извършва маневри в дворното място. Тази ситуация е
актуална от закупуването на гаража в края на 90-те години и понастоящем.
Свидетелката пояснява, че става дума за червен л.а. „Киа Рио“, който спира до
самия проход, и бял л.а. „Мини купър“, който паркира успоредно на стената в
дъното на дворното място. Знае, че единият от автомобилите е собственост на
Е., а другият – на З.. Преди да придобият тези автомобили, те са имали други
коли, които са паркирали по същия начин в двора. Свидетелката има и личен
опит с влизане и излизане от гаража с автомобила на баща й, което определя
като изключително затруднено поради наличието на другите два паркирани в
мястото автомобили. Липсва и осветление в двора, което допълнително
затруднява манврирането там в тъмната част от денонощието. Знае, че се е
случвало дори ищецът да не може изобщо да излезе от гаража с автомобила
си, тъй като пред него е имало спрян друг автомобил, което го е принудило
понякога да паркира на улицата, за да си гарантира сигурното и бързо
излизане. Известно й е също, че заради липсата на достатъчно пространство в
двора и за да предпази спрелите там коли, при маневриране за влизане и
излизане от гаража баща й е нанасял щети по предната и задна броня на
собствения му автомобил, което се е случвало поне пет пъти в периода между
2000 г. и 2010 г., може и след това. Отделно друг автомобил се е бил блъснал в
гаражната му врата, което е наложило подмяната й. Знае, че се касае до
автомобила на Е., която си е признала за случилото се.
От свидетелските показания на водения от ответницата Е. С. свидетел
И.Д. (без родство и дела със страните) се установява, че същият е собственик
на съседния на ищеца гараж и праводател на ищеца. Свидетелят отрича при
закупуването на гаража ищецът да му е поставял въпроса за паркирането на
МПС в дворното място. Знае, че там паркират два автомобила – на Е., която
паркира срещу гаража на ищеца, перпендикулярно на него, и на д-р З. К.,
която паркира срещу входа на прохода, по дължината му. На Е. автомобилът е
бял, а на д-р К. – червен. Свидетелят споделя, че паркираните в дворното
място автомобили не му пречат да влиза и излиза от собствения му гараж.
Мисли, че и гаражът на ищеца може да се ползва, но не е виждал лично
ищецът как достъпва до него. Споделя, че той влиза в подхода на заден ход,
след него извършва маневра за завиване наляво и изправя назад, докато
автомобилът му се озове между двете паркирани МПС, с насочена към гаража
му предница. Сочи, че ако влезе в прохода на преден е невъзможно да изпълни
десен завой за влизане в гаража му, предвид ограниченото пространство в
двора. Тази маневра намира за невъзможна дори при липса на паркирани
други автомобили.
От свидетелските показания на водената от отв. З. К. В. свидетелка
Д.Я.С. (без родство и дела със страните) се установява, че същата е нейна
приятелка, която от 2012 г. й помага всяка седмица през уикенда, тъй като
ответницата е възрастна и има здравословни проблеми с коленете и кръста,
които я правят трудно подвижна. Затова и се движи с кола непрекъснато, като
управлява червена „Киа“. Свидетелката споделя, че обикновено двете влизат с
тази кола до входа на сградата, който се намира на прохода, там спират, тя
разтоварва чантите и ги качва в апартамента на ответницата, намиращ се на
първия етаж над прохода, след което излизат. Знае, че на отв. В. й е трудно
10
паркирането на заден ход и затова тя обръща вътре в двора, за което извършва
няколко маневри. Виждала е бяла кола, която е паркирана в двора срещу
гаражите, много близо до стената на другия блок. Спомня си, че преди време е
видяла от терасата, че при излизане на л.а. „Ауди“ собственикът е ударил при
завоя автомобила си в дясната страна на стената на прохода и е огънал
брояната. Тогава в двора не е имало паркирани други коли.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 от ГПК, от надлежни страни – ответници в първоинстанционния процес и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на
преценка относно нейната основателност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели, съдът намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата
правилност, съобрази следното:
Предявени са пасивно субективно съединени негаторни искове с правно
основание чл. 109 от ЗС.
Посочената разпоребда предвижда, че собственикът може да иска
прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява
своето право. Според съдебната практика по приложението й не всяко
въздействие върху имот може да обоснове основателност на предявен по реда
на чл. 109 ЗС иск, а само онова въздействие, което засяга неоснователно
обекта, принадлежащ на предявилото иска лице и посредством което се
създават пречки за установения правен режим на ползване на имота, като по
този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки
правото на собственост да бъде упражнявано в пълен обем (така - решение №
151 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 87 от
23.03.2012 г. по гр.д. № 610/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 942/7.11.2008 г.
по гр. д. № 3426/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 1302/18.07.2003 г. по гр. д.
№ 1132/2002 г. на ВКС, IV г.о. и др.). Затова именно и в т. 3 от Тълкувателно
решение № 4/2015 г., ОСГК на ВКС е прието, че за уважаване на иска с правна
квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното
действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Касае се до
правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено
неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта
на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване
на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема
владението на собственика. С предявяването на иска се цели това
неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати
последиците от него.
Следователно за успешното провеждане на негаторния иск е
необходимо ищецът да докаже, при условията на пълно и главно доказване,
следните обстоятелства: 1.) че е собственик на имота, чиято съдебна защита
11
цели чрез иска; 2.) че върху този имот ответникът е осъществил
неоснователно въздействие (действие или бездействие), както и 3.) че това
въздействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот,
по-големи от обикновените.
В разглеждания случай не е спорно, а се установява и от приложения
нотариален акт за продажба на недвижим имот № 92, том I, рег. 375, дело №
107/1998 г. по описа на нотариус Р.Т. с рег. № 148 на НК, че ищецът И. Г. е
собственик на гараж № 1, разположен на партера на жилищна сграда с
идентификатор ***.1 по КККР на гр. Варна, построена в поземлен имот с
идентификатор *** по действаща КК. Безспорно е също, че достъпът до този
гараж се осъществява през проход с единствен вход/изход откъм ул. „Г. Ц.“,
след който е ситуирано процесното празно дворно място, служещо за
единствен възможен подход към гаража.
Няма спор и относно поведението на ответницата Е. С., чието
преустановяване ищецът претендира, а именно: че същата паркира
управлявания от нея лек автомобил „Мини Купър“ в дворното място срещу
гаража на ищеца, перпендикулярно на него и успоредно на оградната стена
към дъното на двора.
Спорно е дали втората ответница З. В. паркира автомобила си в
дворното място. Съдът намира, че това нейно поведение се установява от
събраните свидетелски показания на св. И.на Б. и св. И.Д.. И двамата са
категорични, че отв. В. паркира управлявания от нея лек автомобил „Киа Рио“
в двора срещу прохода, успоредно на гаража на ищеца. Съдът цени
показанията им в тази част като достоверни, доколкото са дадени от лица с
непосредствени лични впечатления и кореспондират на останалия
доказателствен материал по делото и в частност с представения протокол №
1/17.01.2024 г. от ОС на ЕС и приложение № 1 към него, съдържащ
извънсъдебно признание на отв. В. относно обсъжданото нейно поведение. В
протокола е отразено, че отв. С. и В. от години паркират автомобилите си във
вътрешния двор, с което обстоятелство всяка от тях е изразила съгласие,
полагайки подпис на приложението. Съдът не кредитира показанията на св.
Денка Станкова, според които отв. В. само маневрира в дворното място и
престоява там, докато свидетелката разтовари багажа, тъй като в тази част
показанията са изолирани и не се потвърждават от други доказателствени
източници.
Така установените действия на всяка от ответниците, изразяващи се в
паркиране в незастроената част от дворното място, са неоснователни по
смисъла на чл. 109 ЗС, доколкото същите са лишени от правно основание.
Според заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът
кредитира напълно като компетентно изготвено, правилно и обосновано,
съгласно одобрените строителни книжа за сградата, в която е разположен
гаражът на ищеца, липсва конкретно предназначение на свободното дворно
пространство, вкл. няма отредена площ за паркоместа.
При това положение начина на определяне на ползването на дворното
място, в това число и чрез паркиране в него, зависи от неговия статут – дали
същото представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС или не.
Последователна е съдебната практика, според която при сгради в режим на
етажна собственост дворното място е обща част само в случаите, при които
всеки от етажните собственици притежава и идеални части от дворното място,
12
които съответстват на предвиденото в чл. 40, ал.1 ЗС. Когато в мястото има
сграда в режим на етажна собственост, но не всички собственици на
самостоятелни обекти притежават идеални части от дворното място,
последното няма статут на обща част и ползването му следва да бъде
разпределено по реда на чл. 32 от ЗС. При това разпределение следва да бъде
отчетено и правото на лицето, притежаващо самостоятелен обект в сградата
въз основа на реализирано право на строеж, да ползва земята, доколкото това
е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение. В
този смисъл – решение № 71/25.05.2017 г. по гр.д. № 3936/2016 г. на ВКС, I
ГО, решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр.д. 331/2011 г. на ВКС, II ГО, решение
№ 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на ВКС, II ГО; решение №
481/25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г. на ВКС, I ГО; решение № 165 от
03.01.2017 г. по гр. д. № 98/2016 г. на ВКС, I ГО и др.
От обсъдените нотариални актове се установява, че ответницата З. В. е
придобила самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост,
ведно с идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху дворното място, но не и идеални части от правото на собственост върху
последното, поради което дворното място не представлява обща част по
смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС. При това положение въпросът за ползването на
мястото, вкл. и за възможността за обособяване на пракоместа в него, не е
сред компетентността на ОС на ЕС. Затова и представеният от отв. С.
протокол № 1/17.01.2024 г. няма правна стойност.
Обективираното в него решение не може да бъда квалифицирано като
такова по чл. 32, ал. 1 от ЗС, тъй като не е доказано по делото, че посочените в
протокола и приложението към него лица – етажни собственици са и
съсобственици на дворното място, притежаващи повече от половината от
него. Такъв извод не може да се направи и от приложената извадка от
кадастралния регистър и скица на ПИ, на които документи се позовава отв. С.,
доколкото посочените там ид.ч. са от правото на строеж върху дворното
място, а не от собствеността върху него.
Дори да се приеме, че въпросните лица са съсобственици на дворното
място и сформират необходимото мнозинство по чл. 32, ал. 1 от ЗС, решението
не удовлетвоява съдържателните изисквания на посочената приложима
разпоредба, тъй като в представения протокол е обективирано само
принципното съгласие на собствениците да се спира в двора, без да е
разпределено фактически ползването на общата вещ, вкл. с посочване кой и
как ще я ползва, коя конкретна реална площ се определя за това ползване и т.н.
Неоснователни са и възраженията на отв. В., че нейните действия
кореспондират с правата й на суперфициарен собственик по чл. 64 ЗС, тъй
като проходът за достъп до входа на жилищната сграда, в която тя притежава
самостоятелен обект, служи само за преминаване с автомобил, но не и за
паркиране. Липсва и основание за определяне на прилежаща площ към
сградата по реда на чл. 64 от ЗС, доколкото това е необходимо в хипотеза, при
които суперфициарен собственик търси защита на правата си срещу
собственика на земята, каквато настоящата не е.
От заключението на съдебно-техническата експертиза се доказва още, че
установеното неоснователно паркиране на всяка от ответниците пречи на
ищеца да упражнява правото си на собственост върху процесния гараж в
пълен обем. Така според заключението успоредното паркиране на оградната
13
стена в двора, в дъното на парцела, където паркира отв. Е. С., намалява
ширината на маневрената площ пред гаража на ищеца под изискуемата
съгласно Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, а при
перпендикулярно паркиране на оградната стена срещу прохода, каквото
извършва отв. З. В., изпълнението на десен завой за подход от прохода към
гаража е невъзможно. Ако пък и двете коли едновременно са паркирани,
ищецът изцяло е лишен от достъп до гаража си. Според заключението въобще
липсва възможност за паркиране в дворното място, което да обезпечава
изискванията на Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г., вкл. за наличието на
нормативно установената маневрена площ пред гаража на ищеца.
Съдът намира за неоснователни възраженията на въззивниците относно
приложението на посочената действаща наредба, въз основа на която е дадено
обсъжданото експертно заключение. В случая не се касае до строителни
правила, чиято релевантна регламентация е действащата към момента на
построяване на сградата, а до параметри на минимално необходима маневрена
площ, нужни за преценката дали паркирането на всяка от ответниците
понастоящем пречи на ищеца да ползва собствения му гараж.
За тази преценка нямат значение и конкретните габарити на
управляваните от ответниците леки автомобили, доколкото защитата на ищеца
е насочена към цялостно преустановяване на извършваното от тях паркиране
във вътрешния двор, а не към паркирането на конкретните МПС, които биха
могли да бъдат отчуждени, респ. на тяхно място да се паркират други
превозни средства от същите ответници (което се е и случило през годините
според показанията на св. Б.). Затова и заключението на вещото лице относно
възможността за паркиране и за извършване на маневри за достъп до гаража
на ищеца е базирано на параметрите на оразмерителен лек автомобил, с което
експертизата отговаря възможно най-обективно на поставените задачи.
Заключението също така в обсъжданата негова част съответства на
свидетелските показания на св. Б., според които при паркирани в дворното
място леки автомобили достъпът до гаража на ищеца е изключително
затруднен. В този смисъл са и показанията на св. Димитров, който сам
достъпва до гаража си, съседен на този на ищеца, само на заден ход.
Евентуалната възможност и ищецът да осъществява достъп до гаража си по
този начин, не е доказана по делото, а отделно наличието на такава
възможност не опровергава извода за създадените му пречки за упражняване
на вещното право, на което той е титуляр. Доколкото основното
предназначение на гаража е в него да се паркира лек автомобил, затрудненият
свободен достъп за влизане и излизане от този гараж с МПС несъмнено
създава пречки, по-големи от обикновените. Недопустимо е също така
собственикът на гаража да бъде принуждаван да достъпва до него само на
заден ход и/или да извършва множество маневри, за да си осигури нормалното
и обичайно ползване на собствената му вещ.
Нещо повече - в случая се установява от свидетелските показания на св.
Б. и приложените извадки от Сина Зона Варна ЦСУПП, че неоснователното
паркиране на всяка от ответниците в двора пред гаража на ищеца е създало
толкова големи неудобства за последния, че в крайна сметка той се е принудил
да не ползва гаража си, а да паркира управлявания от него автомобил на
общински паркинг срещу заплащане.
14
От гореизложеното следва, че са налице нормативно установените
кумулативни предпоставки, обуславящи основателността на предявения
негаторен иск срещу всяка от ответниците.
Поради съвпадение между крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде
потвърдено, на основание чл. 272 от ГПК.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, предвид изхода на делото и
направеното искане, в полза на въззиваемата страна И. П. Г. следва да бъдат
присъдени разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в
размер на общо 2000 лв., доказателства за реалното заплащане на което са
представени по делото – договор за правна защита и съдействие №
443411/18.03.2025 г., съдържащ разписка за получено плащане в брой. В
тежест на всяка от въззивниците следва да бъде възложена половината от
сумата или 1000 лв., равняваща се на заплатеното според договора адвокатско
възнаграждение за защита срещу всяка въззивна жалба.
Съобразно изхода на делото, разноски на въззивниците не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3988/1***.2024 г., постановено по гр.д. №
9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, с което:
- е осъдена З. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“
***, да преустанови паркирането на автомобила си в незастроената част
от задния вътрешен двор на поземлен имот с идентификатор № *** по
КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18/92/14.10.2008 г. ма
Изпълнителен директор на АГКК, последно засягащо имота изменение от
04.10.2023 г., целия с площ 227 кв.м и граници на целия поземлен имот: ***,
***, ***, ***, ***, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ № 10,
като осигури безпрепятствен достъп на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр. Варна, ул. „Ген. С.“ № 5, за преминаване на автомобила му от ул. „Ген.
Ц.“ през прохода /тунел/ и от него през задния вътрешен двор на описания
поземлен имот до собствения му гараж 1 с идентификатор № ***.***,
намиращ се на етаж 0 в сграда с идентификатор № ***.1, разположена в
същия двор, както и от гараж 1 през дворното място, през прохода /тунел/
към ул. „Ген. Ц.“, като действията бъдат извършени от З. К. В., считано от
влизане в сила на решението, на основание чл. 109 ЗС, и
- е осъдена Е. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“
***, да преустанови паркирането на автомобила си в незастроената част
от задния вътрешен двор на поземлен имот с идентификатор № *** по
КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18/92/14.10.2008 г. ма
Изпълнителен директор на АГКК, последно засягащо имота изменение от
04.10.2023 г., целия с площ 227 кв.м и граници на целия поземлен имот: ***,
***, ***, ***, ***, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“ № 10,
като осигури безпрепятствен достъп на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр. Варна, ул. „Ген. С.“ № 5, за преминаване на автомобила му от ул. „Ген.
15
Ц.“ през прохода /тунел/ и от него през задния вътрешен двор на описания
поземлен имот до собствения му гараж 1 с идентификатор № ***.***,
намиращ се на етаж 0 в сграда с идентификатор № ***.1, разположена в
същия двор, както и от гараж 1 през дворното място, през прохода /тунел/
към ул. „Ген. Ц.“, като действията бъдат извършени от Е. Р. С., считано от
влизане в сила на решението, на основание чл. 109 ЗС.
ОСЪЖДА З. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“
***, да заплати на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. С.“
№ 5, сумата от 1000 лв. (хиляда лева), представляваща разноски за
въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА Е. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. Ц.“
***, да заплати на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Ген. С.“
№ 5, сумата от 1000 лв. (хиляда лева), представляваща разноски за
въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16