Р Е
Ш Е Н И Е № 4232
гр. Пловдив, 06.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на дванадесети ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 9514 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.51, ал.1 ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 ЗУЕС и чл. 422 ГПК вр.
чл. 11, ал.1, т.10, б. „б“ ЗУЕС, предявени
от Сграда в режим на етажна собственост, находяща се в *******, чрез адв. Е.А.
срещу Т.Г.И. за признаване за установено в отношенията на страните, че
ответникът дължи на ищеца: сумата от 101,50 лв., представляваща разходи за
управление, поддържане и стопанисване на общите части на сградата в режим на
етажна собственост в ******* за периода от месец януари 2015 г. до месец
ноември 2017 г., както и сумата от 630 лв., представляваща такса за ползване на
общи помещение от сградата – една междуетажна стая, половината стая от
ел.таблото и едно избено помещение за периода от месец юли 2015 г. до месец
ноември 2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК 4341/14.05.2018 г. по ч.гр.д. № 7745 по описа за 2018
г. на Районен съд Пловдив, III гр.с.
Ищецът твърди в исковата молба,
че ответникът е обитател на самостоятелен обект в сграда, представляващ
апартамент с административен адрес: *******. Посочва, че общите части на
сградата били стопанисвани и управлявани с договор между собствениците на
самостоятелните обекти, в качеството им на възложители, и „Уют и дом” ЕООД, в
качеството на изпълнител, сключен на 06.02.2015 г. съгласно решение на Общото
събрание на етажните собственици от 11.01.2015 г. Твърди, че съгласно решение
на ОС от 11.01.2015 г. собствениците и обитателите на самостоятелни обекти в
сградата в режим на етажна собственост следвало да заплащат текущи разходи (ток
за стълбище, асансьор, вода, за почистване на входа и др.) по 4 лева на месец.
Сочи, че ответникът не заплащал дължимите суми за поддръжка в периода от месец
януари 2015 г. до месец ноември 2017 г. включително. Ответникът извършил
плащания в общ размер от 38,50 лв., поради което неплатена останала сумата от
101,50 лв. за текущи разходи за поддръжка и управление на общите части. Твърди,
че с протокол на Управителния съвет от 20.04.2015 г., УС на сградата в режим на
ЕС взел решение за отдаване под наем на всички общи части, както следва:
междуетажни общи стаи срещу наемна цена – 3 лв. месечно; половината стая от ел.таблото
– 3 лв. месечно и общото избено помещение – 15 лв. месечно. За периода от месец
юли 2015 г. до месец ноември 2017 г. ответникът ползвал посочените общи части,
като месечното му задължение за наем на помещенията възлизало в размер на 21
лв. месечно, или общо за периода сумата от 630 лв. Твърди, че за процесните
суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
4341/14.05.2018 г. по ч.гр.д. № 7745 по описа за 2018 г. на Районен съд
Пловдив, III гр.с., срещу която длъжникът възразил, поради което и обосновава
правен интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за неговото уважаване и
присъждане на сторените разноски в заповедното и в исковото производство.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор от ответника Т.Г.И..
В откритото съдебно заседание
признава, че през процесния период и до ден днешен е обитател на апартамент **
на етажната собственост, находяща се на административен адрес *******. Признава
също така, че за процесния период е ползвал твърдените в исковата молба общи
части - междуетажна стая, половин стая от ел. табло и избено помещение.
Заявява, че не е плащал претендираните суми. Отрича между него и етажната
собственост да е налице договор за наем на процесните помещения.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По
допустимостта на производството:
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 7745 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, III
гр.с, образувано по депозирано от Сграда в режим на етажна собственост,
находяща се в ******* заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 4341/14.05.2018 г. В срока по чл. 414 ГПК на 18.05.2018 г.
е депозирано възражение от длъжника, поради което с разпореждане на съда,
връчено на 28.05.2018 г. на основание
чл. 415 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията
си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок на 08.06.2018 са
предявени настоящите искове. Налице е идентитет в основанията на претенциите,
за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството
по делото, поради което и производството се явява допустимо.
Относно
решението на Общото събрание на етажната собственост и на управителния съвет на
ЕС като източник на облигационно задължение:
Като основание и на
двата иска ищецът сочи взети решения на ОС на етажната собственост.
В теорията и съдебната практика се приема последователно,
че „решението“ е правомерен частноправен юридически акт, представляващ
волеизявление на орган на юридическо лице или неперсонифицирано образувание.
Волеизявлението е насочено към формиране на обща воля на членовете на юридическото лице или
неперсонифицираното образувание. Като принципно положение решенията пораждат
правни последици главно за членовете на общността в техните вътрешни отношения
и в отношенията им с образувания от тях правен субект. По изключение решенията
могат да породят правни последици и за трети лица. Важна особеност, която отличава
решенията от другите форми на сделки - едностранна, двустранна, многостранна е,
че образуваната при тях обща воля може да бъде обвързваща не само за лицата,
които са участвали във формирането й, но и за тези, които не са участвали
въобще в гласуването и дори за тези, които са гласували против. От тази
особеност на решенията следва и ограничението в приложното им поле. Те нямат
универсално обвързващо действие в предметно отношение, а създават права и
задължения, само когато със съответния нормативен или поднормативен акт даден
въпрос е поставен от компетентността на колективния орган или общност.
По основателността на иска с правна
квалификация чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.51, ал.1 ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 ЗУЕС:
С оглед гореизложените принципни постановки и събраните
по делото доказателства искът е основателен.
В чл. 51, ал.1 ЗУЕС, чл. 6, ал.1, т.10 от ЗУЕС и чл. 11,
ал.1, т.5 ЗУЕС е въведено изрично
правомощие на ОС на етажната собственост да определя размера, който
собствениците и обитателите на самостоятелни обекти от етажната собственост
заплащат за текущите нужди за поддръжка на сградата. Както етажните
собственици, така и обитателите на самостоятелни обекти са обвързани от
решенията на ОС досежно този въпрос, като съответните задължения възникват в
патримониума им от деня на влизане в сила на решението на ОС, без да са необходими
други действия по привеждането им в изпълнение.
Отделено е за безспорно по делото, че ответникът е
обитател на ап.** от етажната собственост, находяща се на адрес *******,
съответно същият е обвързан от влезлите в сила решения на общото събрание на тази етажна собственост
относно дължимостта и размера на вноските за текущи нужди.
От приложения на л.5 от делото протокол
се установява, че на 11.01.2015 г. общото събрание на ЕС е взело решение всеки
собственик или обитател да заплаща по 4 лв. месечно за текущи нужди. По делото
не са изложени твърдения и не са ангажирани доказателства решението на ОС да е
обжалвано по съответния ред, поради което и същото е влязло в законна сила и
има обвързващо действие за ответника. Общата дължима сума за процесния период
месец януари 2015 г. – месец ноември 2017 г. възлиза на 140 лева (35 месеца х 4
лв.). Доколкото по делото не е спорно, че от тази сума ответникът е заплатил
сумата от 38,50 лева, то искът следва да се уважи за пълния предявен размер от
101,50 лева. Върху тази сума следва да се присъди и законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.05.2018 г. до окончателното изплащане.
По иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 11, ал.1, т.10, б. „б“ ЗУЕС:
С оглед гореизложените принципни
постановки за обвързващото действие на решенията и събраните по делото
доказателства искът е неоснователен по следните съображения:
Действително, от приложения на
л.11 от делото протокол се установява, че на 20.04.2015 г. е взето решение от
Управителния съвет на етажната собственост да се отдават под наем всички общи
части, както следва: междуетажните стаички по 3 лв. месечно, половината стая от
ел. таблото по 3 лева месечно и общото мазе по 15 лева месечно.
На първо място, следва да се
отбележи, че решението за отдаване под наем на общите части на етажната
собственост е извън компетенциите на управителния съвет на ЕС, а е от
компетенциите на общото събрание. Предвид липсата на уредена в ЗУЕС нищожност
на актовете на органите на ЕС, които са постановени извън установените им в
закон правомощия, то следва да се приеме, че това решение на УС на ЕС е
незаконосъобразно по смисъла на чл. 43, ал. 1 ЗУЕС. В този смисъл всеки етажен
собственик е бил легитимиран да иска отмяната му по реда и при условията на чл.
43, ал.2 ЗУЕС. Доколкото по делото не са изложени твърдения, а не са и
представени доказателства решението на УС да е било атакувано пред районния
съд, и доколкото не е предвидена възможност съдът да осъществява инцидентен
контрол за законосъобразността на решенията на ЕС в рамките на процес за
тяхното изпълнение, то следва да се счита, че решението на УС, макар и
незаконосъобразно се е стабилизирало чрез необжалването му и по този начин е
обвързващо за етажните собственици.
Въпреки това обаче не може да се
счете, че по силата на самото решение възниква автоматично задължение за всеки
ползващ помещенията, предмет на решението, да заплаща като наемна цена
определените с него суми. Обвързващата сила на решението се простира до това,
че етажните собственици и обитателите, негов адресат са длъжни да предоставят
процесните помещения в качеството им на наемодатели, и то при условията и срещу
наемна цена, определена в решението. Отношенията с наемателя обаче, било той
етажен собственик, обитател на самостоятелен обект в етажната собственост или
трето лице, не могат да бъдат уредени само на база на това решение. Само въз
основа на него не би могло автоматично да възникне наемно правоотношение между
етажната собственост и наемателя, доколкото такова действие на решението на ОС,
респективно УС на етажната собственост не е предвидено в закона, а както вече
се спомена решенията имат обвързващо действие само в предвидените в съответния
нормативен или поднормативен акт случаи.
Не подлежи на съмнение нито в
теорията, нито в практиката, че договорът за наем, представлява двустранна
консенсуална сделка, чието валидно възникване е предпоставено от съвпадането на
две насрещни волеизявления относно съществените елементи на договора за наем -
предмет и цена. Само след като наемателят, било той и обитател на етажната
собственост, е сключил с етажната собственост договор за наем, при условията,
приети в решението на ОС /УС/, той бива обвързан от тях и дължи сумите,
определени в решението срещу ползването на процесните имоти.
От гореизложеното следва, че
само по себе си решението от 20.04.2015 г. на УС на етажната собственост, без
доказването на валидно сключен наемен договор в изпълнение на него, не може да
обвърже ответника в качеството му на наемател да заплаща опредените в него
суми.
Аргумент в тази насока е и текстът
на самото решение, в което след определянето на подлежащите на отдаване под
наем помещения и наемните цени изрично е посочено, че желаещите следва да се
свържат с управителя, с цел сключване
на договор, който да уреди отношенията им.
Аргумент, че наемно
правоотношение с наемател /било той и етажен собственик или обитател/ не може
да възникне само по силата на фактическото ползване на помещенията и решението
на УС, без предварително съгласуване на волите, отново се намира в текста на
самото решение, в което е посочено, че всички помещения, които се ползват и не бъдат наети следва да бъдат освободени в 20 дневен срок, а
ако не бъдат освободени до изтичане на този срок доброволно ще бъдат освободени принудително.
С оглед гореизложеното, доколкото
се обоснова, че решението на УС не може да бъде само по себе си основание за
възникване на задължението на наемателя /дори и той да е етажен собственик или
обитател/ и доколкото за дължимост на процесната сума от 630 лева ищецът се
позовава само на това основание, то искът следва да бъде отхвърлен.
Както вече се посочи при
установено реално ползване на помещенията, предмет на решението на УС наемна
цена от наемателя би могла да се претендира на основание сключен между страните
договор за наем. Такова основание обаче не може да се разгледа в настоящия
процес, а само в евентуален бъдещ процес следните съображения: От една страна,
такова основание не е наведено нито с исковата молба, нито по реда на изменение
на иска и произнасяне на съда по него би било в нарушение на диспозитивното
начало и би направило решението недопустимо. От друга страна, такова основание
за дължимост на процесните суми не е въведено в заповедното производство по чл.
410 ГПК, а съгласно трайната съдебна практика следва да има пълен идентитет в
основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и основанията
за уважаване на установителен иск по чл. 422 ГПК. Така изрично определение №
111 от 06.03.2013 г. по ч.гр. д. № 1107/2013 г. на ВКС, решение № 34 /11.08.2016
г. по т. д. 3107/2014 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 412 от 05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г. на ВКС, решение №18/
16.02.2016 г. по т. д. 1880/2014 г. на ВКС, I т.о., решение
№ 123 от 30.11.2017 г. по т. д. № 1627/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 131 от 18.07.2018 г. по т. д. №
2081/2017 г. на ВКС, I т.о.
При установено ползване на
процесните помещения без сключен наемен договор обезщетение за ползването би
могло да се търси по реда на неоснователното обогатяване /чл. 59 ЗЗД/. По
аналогични съображения с гореизложените обаче това може да стане само в отделен
процес. Само за пълнота на изложението следва да се добави, че при иск с правна
квалификация чл. 59 ЗЗД подлежащата на заплащане цена от ползващото лице
съгласно трайната съдебна практика не би била тази, определена с решение на
общото събрание, а средната пазарна наемна цена за подобен вид помещения.
По разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на
разноски съразмерно с уважената част от исковете, тоест 101,5/731,5 част от
доказаните от него разноски. За първата инстанция ищецът е доказал заплащането
на разноски в общ размер 475 лева, като по съразмерност следва да му се
присъдят 76,35 лв. Тъй като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
за разноските в заповедното производство съдът дължи изрично произнасяне с
осъдителен диспозитив, то на ищецът следва да се присъдят и припадащата се част
от торените по досъдебно производство разноски, а именно 52,24 лв. На основание
чл. 78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената
част от исковете, но доколкото не е доказал реалното заплащане на такива,
разноски не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено в отношенията между
страните, че Т.Г.И., ЕГН **********, адрес: *** дължи на Сграда в режим на
етажна собственост, находяща се в ******* сумата от 630 лв., представляваща такса за ползване на общи помещение от
сградата – една междуетажна стая, половината стая от ел.таблото и едно избено
помещение за периода от месец юли 2015 г. до месец ноември 2017 г., дължима
съгласно решение на управителния съвет на етажната собственост от 20.04.2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК 4341/14.05.2018 г. по ч.гр.д. № 7745 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Т.Г.И., ЕГН ********** дължи
на Сграда в режим на етажна собственост, находяща се в ******* сумата от 101,50 лв. (сто и един лева и петдесет
стотинки), представляваща разходи за управление, поддържане и стопанисване на
общите части на сградата в режим на етажна собственост в ******* за периода от
месец януари 2015 г. до месец ноември 2017 г. по силата на решение от 15.01.2015
г. на ОС на етажната собственост, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.05.2018 г. в съда до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК 4341/14.05.2018 г. по ч.гр.д. № 7745 по описа за 2018 г. на
Районен съд Пловдив, III гр.с.
ОСЪЖДА Т.Г.И., ЕГН ********** да заплати на Сграда в режим на
етажна собственост, находяща се в ******* сумата от 76,35 лв. (седемдесет и шест лева и тридесет и пет стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски пред първата инстанция и 52,24 лв. (петдесет и два лева и
двадесет и четири стотинки) – разноски в заповедното производство, сторени по ч.гр.д.
№ 7745 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./ В. К.
Вярно с оригинала.
К. К.