РЕШЕНИЕ
№ 506
гр. Пловдив, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20215300502121 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Шнайдер Електрик
България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК
„Младост 4“, „Бизнес парк София“, сграда 4, ет.6, ЕИК *********, чрез
пълномощника му по делото адв. И.В., против Решение №668 от
20.05.2021г., постановено по гр.д. №541/2021г. по описа на Районен съд-
Пловдив, І гр.с., в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати
на Х. И. Т., ЕГН **********, сумата от 7500 лв., представляваща
обезщетение по чл. 200 от КТ за претърпени неимуществени вреди- болки и
страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на 15.01.2019г., ведно
със законната лихва от датата на настъпване на увреждането- 15.01.2019г. до
окончателното плащане на сумата, както и сумата от 750 лв.- разноски
по делото. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в
посочената му осъдителна част, като се иска отмяната му в тази част
и отхвърляне на исковата претенция или намаляване на размера на
присъденото обезщетение, както и отмяна на решението в частта му за
1
присъдените разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от насрещната страна по
нея- Х. И. Т. от гр. *********, ЕГН **********, чрез пълномощника й по
делото адв. Г.Б., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на
обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск на Х. И. Т. против
„Шнайдер Електрик България“ ЕООД с правно основание чл.200 от КТ
за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на трудова злополука. С обжалваното решение съдът е приел от
фактическа страна, че между страните е бил сключен трудов договор,
по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „******” в
ответното дружество, както и че на 15.01.2019г., докато се е
придвижвала към работното си място в съответното помещение на
територията на завода се е спънала в елемент на ограждение и паднала, в
резултат на което е претърпяла фрактура на шийката на лявата раменна
кост. Посочената злополука е била призната за трудова злополука с
разпореждане на длъжностно лице от Районно управление „Социално
осигуряване“- София- град. Съдът е приел, че справедливият размер на
обезщетението за ищцата за действително претърпените от нея
неимуществени вреди е 15000 лв., но същата е допринесла за
настъпване на вредите, тъй като е била инструктирана за придвижване
до работното си място по специално обозначени за това пътеки, но се е
движела по пътека, предназначена за движение на превозни средства.
Приел е, че поведението й съставлява груба небрежност, като
съпричиняването на вредите от ищцата е в размер на 50%, поради
което е намалил дължимото й обезщетение на 7500 лв., която сума е
2
осъдил ответното дружество да й заплати, като за разликата до пълния
му предявен размер от 15000 лв. е отхвърлил предявения иск.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е било
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид
горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността на решението съобразно посоченото в жалбата, като
въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа
обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези
фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този
смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
С въззивната жалба на ответника се излагат доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е определил размера на
присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се,
че ищцата не е доказала по делото да е претърпяла болки и страдания в
резултат на трудова злополука, тъй като в представените от нея болнични
листове като причина за временната й неработоспособност било
посочено, че злополуката е нетрудова. Акцентира се на това, че тя не
била изпълнила задължението си да уведоми незабавно работодателя за
претърпяната от нея трудова злополука, а е сторила това повече от 7
месеца след прекратяване на трудовото й правоотношение, което водело
до основателни съмнения относно истинността на твърденията й и
следвало да се отчете при определяне на размера на обезщетението.
Излагат се и доводи, че съгласно заключението на приетата СМЕ
ищцата била напълно възстановена и без ограничения на движенията на
лявата раменна става, а съгласно показанията на св. Д. С. при
посещението на ищцата в завода четири месеца след твърдяната трудова
злополука тя изглеждала добре. При определяне на размера на
обезщетението съдът не се съобразил с характера и тежестта на
увреждането , начина и обстоятелствата, при които е получено,
3
произтичащите от него физически и психологически последици за
увреденото лице, тяхната продължителност и интензитет. Оспорва се и
разпореждането на административния орган, с което злополуката е приета
за трудова, като се твърди, че същото се основава само на недоказаните
твърдения на ищцата. Твърди се и че не била доказана причинно-
следствената връзка между твърдените от ищцата неимуществени вреди
и т.нар. „трудова злополука“.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се
установява от приложените писмени доказателства, че между ищцата и
ответното дружество е съществувало трудово правоотношение, по силата
на което ищцата е изпълнявала длъжността „********” в ответното
дружество. Видно от представеното по делото разпореждане №29188 от
24.03.2020г. на ТП на НОИ- София- град по чл.60 от КСО, със същото
е признато настъпване на трудова злополука с ищцата на 15.01.2019г.,
станала по обичайния път на връщане от мястото, където обикновено се
храни през работния ден, до работното й място, като тя се е движела
пеша по оформена пътека в производственото помещение, спънала се и
паднала, в резултат на което е получила счупване на горния край на
раменната кост на лява ръка. По делото не се твърди и не се ангажират
доказателства от страна на ответника посоченото разпореждане да е
било обжалвано и отменено, поради което следва да се приеме, че
същото е влязло в сила. Съгласно формираната трайна съдебна практика
разпореждането на органа по чл.60 от КСО има двойствено значение-
представлява индивидуален административен акт относно наличието или
не на трудова злополука и официален удостоверителен документ за
установените в него факти и в частност за наличието на трудова
злополука като положителен юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя /в
този смисъл- Решение №410 от 29.06.2010г. на ВКС по гр.д.№599/2009г.;
Определение №266 от 07.04.2021г. на ВКС по гр.д.№3784/2020г. и др./.
Наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа
произнасяне по спорните факти, е пречка за тяхното преразглеждане от
гражданския съд по реда на т.нар. косвен съдебен контрол, освен по
доводи и възражения, свързани с валидността на административния акт
и при служебна проверка за наличието на пороци, водещи до неговата
4
нищожност /в този смисъл- Решение №226 от 29.03.2010г. на ВКС по гр.д.
№4119/2008г./. Съгласно разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК когато
страната, на която актът се противопоставя, е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му, то
инцидентното произнасяне от гражданския съд по законосъобразността
му е недопустимо. В настоящия случай по делото не се твърдят от
страна на ответника и не се установяват при извършената от въззивния
съд служебна проверка пороци на разпореждането, водещи до неговата
нищожност. Изложените от жалбоподателя доводи, че от събраните от
административния орган доказателства не се установявало настъпване на
трудова злополука и че такава в действителност не била настъпила, са
такива, отнасящи се до законосъобразността на разпореждането, които е
следвало да бъдат наведени в производството по обжалването му, като
разглеждането им в настоящото производство е недопустимо. Предвид
горното следва да се приеме, че е настъпила описаната в разпореждането
по чл.60 от КСО трудова злополука с ищцата, а възраженията в обратен
смисъл, направени във въззивната жалба, са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ работодателят
отговаря имуществено за вреди от трудова злополука, които са
причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност или смърт на работника или служителя, независимо
от това дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им. В случая, доколкото по делото е налице
разпореждане на длъжностно лице от РУ „Социално осигуряване“-
Пловдив по чл.60 от КСО, с което е признато наличие на трудова
злополука, то са налице предпоставките за ангажиране на отговорността
на ответното дружество, в качеството му на работодател на ищеца, за
причинените му в резултат на настъпилата трудова злополука
неимуществени вреди.
От заключението на приетата по делото съдебно- медицинска
експертиза се установява, че след инцидента ищцата е била откарана по
спешност в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, където след преглед от ортопед
и направени рентгенови снимки е установено счупване на шийката в
горната част на лявата раменна кост. Приложена е консервативна терапия
и поставена превръзка тип „Митела“ за 40 дни. Поради ограничени и
5
болезнени движения в лявото рамо след зарастване на фрактурата ищцата
е провеждала двукратно физиотерапия, като е била в отпуск по болест 134
дни. При извършения й преглед на 08.04.2021г. вещото лице е
установил, че е напълно възстановена, без ограничения на движенията
на лявата раменна става, като има оплаквания от болки при промяна на
времето и при по- продължително натоварване. Този вид травми
причиняват трайно затрудняване на движенията в областта на рамото за
период от 80-90 дни при добро протичане на оздравителния процес. На
ищцата е била причинена болка със силно изразен характер, която е
намалявала бавно с времето, като е имало затруднения в
самообслужването, придвижването и качеството на живот за период от 3-4
месеца.
От показанията на св. Т. Б.- дъщеря на ищцата, се установява, че
след инцидента на ищцата е бил поставен лакътник и тя била с него при
месеца, като в този период свидетелката й помагала да се храни и
придвижва на по- далечни разстояния. Ищцата била притеснена дали ще се
оправи и ще може пак да се обслужва и изпитвала болки дълго време, за
което приемала аспирин и парацетамол и ходила на рехабилитация.
Свидетелката има преки и непосредствени впечатления за състоянието на
ищцата след инцидента, като показанията й се подкрепят и от
заключението на приетата СМЕ, поради което същите следва да бъдат
кредитирани, независимо от това, че при разпита си в съдебно заседание
е заявила, че не си спомня коя ръка си е счупила майка й. По делото е
била разпитана като свидетел и Д. С., която работи като началник- смяна
в ответното дружество, като от показанията й се установява, че е
виждала ищцата след инцидента и тя изглеждала добре. Доколкото
посочената свидетелка няма трайни впечатления за общото и
здравословното състояние на ищцата след злополуката, а твърденията й
се базират на инцидентна и краткотрайна среща с нея, то показанията й
за тези обстоятелства, които отделно от това са й твърде общи, не
могат да се кредитират. С оглед на така събраните доказателства за
претърпените от ищцата болки, страдания и негативни психически
преживявания, съдът намира, че отчитайки характера, интензивността и
продължителността на същите, установени от доказателствата по делото,
както и възрастта на пострадалата, че на същата съобразно критерия за
6
справедливост по чл.52 от ЗЗД следва да бъде определено обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 15000 лв. Неоснователни са
доводите на ответника, че липсвала причинно- следствена връзка между
трудовата злополука и претърпените от ищцата вреди. По делото
безспорно се установява, че ищцата е търпяла болки и страдания в
резултат на счупването на раменната кост на лявата ръка, което е
настъпило именно при трудова злополука на 15.01.2019г., видно от
приложеното разпореждане по чл.60 от КСО. Ето защо в случая е налице
причинно- следствена връзка между настъпилата злополука, довела до
увреждането на ищцата, и претърпените от нея вреди. Този извод не може
да бъде опроверган от обстоятелството, че в представените болнични
листове е вписано, че причина за временната неработоспособност е
нетрудова злополука, тъй като последните нямат доказателствена
стойност за този факт, който не е бил лично въприет или установяван
по някакъв начин от издалите ги длъжностни лица. Отделно от това към
датата на издаването на същите е липсвало разпореждане на компетентен
орган, с което злополуката да е била приета за трудова, поради което и
такава причина за временната неработоспособност не е било възможно
да бъде вписана в тях.
От страна на ответника е направено възражение за съпричиняване
на вредите от страна на ищцата, като са изложени твърдения, че тя е
била инструктирана за придвижване до работното си място по специално
обозначени за това пътеки, но се е движела по пътека, предназначена за
движение на превозни средства. Това възражение е било прието за
основателно от първоинстанционния съд, който е намалил наполовина
дължимото на ищцата обезщетение съобразно приноса й за настъпване
на увреждането. В тази му част решението не е било обжалвано от
ищцата, поради което и в настоящото производство съдът не би могъл
да приеме, че липсва съпричиняване от нейна страна, нито че приносът й
е по- малък от приетия от първоинстанционния съд. С оглед характера на
допуснатите от ищцата нарушения на правилата за безопасност няма
основание да се приеме, че приносът й за настъпване на увреждането е
по- голям, поради което дължимото й обезщетение следва да бъде
намалено с 50%, както е било сторено с обжалваното решение, като в
нейна полза се присъди сумата от 7500 лв.
7
До същите фактически и правни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд, поради което и по така изложените
съображения въззвивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното
решение следва да се потвърди, като на основание чл.272 от ГПК се
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.
С въззивната жалба се оспорват и присъдените в полза на ищцата
разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, като се
твърди, че в договора за правна защита и съдействие, сключен между нея
и адв. Г.Б., било отразено, че са заплатени само 150 лв. от уговореното
адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Видно от последния,
представен с исковата молба, в него е било договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лв., платимо в брой, като действително
е вписано, че от същото са били заплатени 150 лв. В проведеното на
26.04.2021г. съдебно заседание пред първоинстанционния съд
пълномощникът на ищцата адв. Г.Б. е представил списък на разноските,
подписан от него, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение в
размер на 1500 лв. е било изцяло заплатено, като 150 лв. са били
заплатени на 20.11.2020г. и 1350 лв.- 14.04.2021г. Така представеният
списък има характер и на разписка, удостоверяваща получаването на
адвокатското възнаграждение от адв. Г.Б., поради което следва да се
приеме, че заплащането на посочените разноски е доказано. Ето защо
първоинстанционният съд правилно е приел при разпределението на
разноските, че ищцата е направила такива за адвокатско възнаграждение в
размер на 1500 лв. и е осъдил ответника съразмерно с уважената част от
иска да й заплати такива в размер на 750 лв.
С оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените
по делото разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство в размер на 500 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №668 от 20.05.2021г., постановено по гр.д.
№541/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, І гр.с., в частта му, с
8
която „Шнайдер Електрик България“ ЕООД е осъдено да заплати на Х.
И. Т., ЕГН **********, сумата от 7500 лв., представляваща обезщетение
по чл. 200 от КТ за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания,
вследствие на счупване на горния край на раменната кост на лява ръка
при трудова злополука, настъпила на 15.01.2019г., ведно със законната лихва
от датата на настъпване на увреждането- 15.01.2019г. до окончателното
плащане на сумата, както и сумата от 750 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА „Шнайдер Електрик България“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК „Младост 4“, „Бизнес парк София“,
сграда 4, ет.6, ЕИК *********, да заплати на Х. И. Т. от гр. ***********
ЕГН **********, сумата от 500 лв.- разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9