№ 1495
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100507979 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 5901/06.06.2022 г., постановено по гр. д. № 39555/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 82 състав, е отхвърлен предявеният от
„К.“ ЕООД срещу „Б.е.е.“ ООД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 7, §
1, б „а“ от Регламент № 261/2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и
помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на
полети за признаване за установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата от
400,00 евро – обезщетение за закъснял полет № ВН5546 с дестинация Глазгоу – Бургас,
който следвало да пристигне на 12.07.2019 г. в 00:50 часа местно време, а в действителност
пристигнал на 12.07.2019 г. в 08:20 часа, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 10.03.2021 г. по ч. гр. д. № 9582/2021 г. по описа на СРС, 82 състав. С
посоченото решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 50 лева – разноски в заповедното и исковото производство.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца „К.“ ЕООД, чрез адвокат Е. А.. Излагат се
доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради
постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. Навеждат се
оплаквания, че в нарушение на служебните му задължения по чл. 146, ал. 2 ГПК, районният
съд не е указал на ищеца за кои факти, доказването на които е в негова доказателствена
тежест, не сочи и не представя доказателства. Конкретно се заявява, че съдът не е указал на
ищеца, че не сочи доказателства относно наличието на представителна власт на Ф.М. и Ф.О.
спрямо пътника – цедент Р.М.. Същевременно се посочва, че по делото е ангажирано
изрично пълномощно от Ф.М., в качеството на родител на Р.М., в полза на Ф.О. за
сключване на договор за цесия. На основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивникът прави искане
да му бъде предоставена възможност в срок до първото съдебно заседание пред въззивната
инстанция да ангажира доказателства за наличие на роднинска връзка между Ф.М. и Р.М..
Счита за доказан по делото фактът на валидно сключен договор за цесия, както и фактът на
уведомяване на длъжника за него, което обстоятелство твърди, че не и е спорно между
страните. Оспорва възраженията на ответника за неприложимост на Регламент № 261/2004
1
г. към разглеждания казус. Счита за неоснователни и недоказани твърденията на последния,
че процесният полет е част от мултимодално пътуване. Моли за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна –„Б.е.е.“ ООД, чрез юрисконсулт П.Ш.. Излагат се подробни
съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на
първоинстанционното решение и се моли за неговото потвърждаване. Претендират се
разноски за настоящата инстанция.
С определение № 13222 от 21.12.2022 г., постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК,
въззивният съдебен състав е оставил без уважение искането на въззивника за ангажиране на
доказателства пред въззивната инстанция за роднинска връзка между Ф.М. и Р.М. при
изложени мотиви за липса на твърдяното с жалбата нарушение на процесуалните правила по
смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК от страна на СРС, както и поради несвоевременно представяне
на сочените в жалбата писмени доказателства – едновременно с нейното депозиране
съгласно изискванията на чл. 266 ГПК. С молба вх. № 23002/10.03.2023 г., докладвана на
настоящия съдебен състав след приключване на съдебно заседание и обявяване на делото за
решаване, се иска ревизиране на определението от 21.12.2022 г. и приемане на представени
с посочената молба писмени доказателства, при изтъкнати съображения, които не могат да
обосноват отмяна на определението на съда по реда на чл. 253 ГПК и възобновяване хода на
делото, тъй като по същество преповтарят вече изложеното в жалбата и не мотивират извод
за допуснато от СРС процесуално нарушение съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа
обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с конкретно релевираните доводи във въззивната жалба следва да се добави следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 7,
§ 1, б „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г., вр. чл. 99 ЗЗД, за признаване за установено, че
„Б.е.е.“ ООД дължи на „К.“ ООД сумата в размер на 400,00 евро – обезщетение за закъснял
полет № ВН5546 с дестинация Глазгоу – Бургас, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.03.2021 г. по ч. гр. д. № 9582/2021 г. по описа на СРС, 82
състав.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че според разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: съществуване на
облигационни отношения между ответното дружество и пътника – цедент, праводател на
ищеца – цесионер, по договор за въздушен превоз на пътник; явяване на пътника на
2
регистрационното гише на летището съгласно указания от превозвача час, а ако не е обявен
час – поне 45 минути преди обявения му час за излитане; закъснение на полета от повече от
три часа при достигане на крайната дестинация; наличие на валиден договор за цесия за
процесното вземане, за което ответникът е уведомен. При доказване на изброените
предпоставки, в тежест на ответника е да докаже конкретно наведените в писмения отговор
по чл. 131 ГПК възражения: погасяване на задължението или наличие на основание за
неприлагане на Регламент (ЕО) № 261/2004 поради наличие на мултимодално пътуване.
Спорен на етапа на въззивното производство е въпросът налице ли е валиден договор
за цесия, сключен между пътника – цедент Р.М. и цесионера „К.“ ЕООД.
По делото е представен договор за прехвърляне на вземане от 05.01.2021 г., сключен
между Р.М., представляван от Ф.О., в качеството на цедент, и „К.“ ЕООД, представляван от
управителя Т.М., в качеството на цесионер, по силата на който цедентът прехвърля
възмездно на цесионера своето вземане към „Б.е.е.“ ООД, изразяващо се в дължимо
обезщетение за закъснял полет ВН5546 Глазгоу – Бургас, с планирано кацане 12/07/2019 г. в
12:50:00 AM, на основание Регламент (ЕО) № 261/2004 г. на Европейския парламент и на
Съвета относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при
отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, в размер на 400 евро,
срещу сумата от 300 евро. Съгласно посоченото в чл. 12.3. от договора той се регулира от
българското законодателство и всички спорове, породени от него, включително и такива във
връзка с неговата действителност, следва да се разрешават от компетентния български съд.
Противно на поддържаното във въззивната жалба в съдържанието на представения договор
за прехвърляне на вземане /цесия/, неоспорен от страните, не се установява
изявление/декларация на лицето Ф.М. касателно качеството на майка на цедента Р.М..
Нещо повече, името на същата изобщо не фигурира в договора за цесия, в каквато насока са
твърденията на ищеца – въззивник.
По делото не е спорно, че Р.М. е роден на 26.08.2009 г., т. е. към датата на сключване
на процесния договор за цесия /05.01.2021 г./, а и към настоящия момент, същият е
малолетен съгласно българското законодателство /чл. 3 от Закона за лицата и семейството/.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по делото е релевирал възражения за
недействителност на договора за цесия от 05.01.2021 г., обосновани с твърдения за липса на
ангажирани от ищеца доказателства за представителна власт на лицето Ф.О., пълномощник
по договора, да представлява малолетния цедент при прехвърляне на процесното вземане. В
отговор на тези възражения, с молба от 07.03.2022 г., ищецът е ангажирал документ,
наименуван „писмо за представителна власт“ без дата и подпис, представляващ извадка от
имейл кореспонденция, съгласно чието съдържание Ф.М., в качеството на родител и
настойник на Р.М., роден на 26.08.2009 г., учредява представителна власт на Ф.О. да действа
от нейно име „във връзка с предявяването на иск за закъснелия полет, по време на който
детето е било придружител на помощника Ф.О.“. Ответникът по делото не оспорва
обстоятелството, че представената електронна кореспонденция и съдържащото се в нея
изявление изхожда от лицето Ф.М., но оспорва съществуването на роднинска връзка между
последната и Р.М., т. е. по същество оспорва наличието на валидна воля за прехвърляне на
процесното вземане при липса на данни по делото лицето Ф.О. да е законен представител на
малолетния цедент или пълномощник на неговия законен представител.
Прехвърлянето на вземания и задължения /цесия/ е уредено в нормите на чл. 99 – чл.
102 ЗЗД. Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля на
трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Предмет на същата могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен
характер /каквото е и процесното/. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което
то се е намирало в момента на сключването на договора. Обстоятелството, че цесията засяга
интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага
извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да
породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му,
т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по
силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор
да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това
3
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото
производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
/виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №
2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т.
о., ТК/.
Съгласно българското законодателство и разпоредбата на чл. 1 ЗЛС всяко лице от
момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения, т.
е. то е правоспособно. Но до навършване на 14 – годишна възраст лицето е недееспособно –
то не може да извършва лично правновалидни действия. По силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС
вместо него и от негово име действа законният му представител. В случая от договора за
прехвърляне на вземане от 05.01.2021 г. се установява, че същият е сключен от Р.М., чрез
лицето Ф.О.. Пред районната инстанция не се твърди и не се ангажират доказателства
посоченото лице да е законен представител на цедента. Навеждат се единствено твърдения
за учредена представителна власт в полза на същото от законния представител на Р.М., като
се сочи това да е лицето Ф.М., без да се представят доказателства за твърдяната роднинска
връзка. Представен като доказателство по делото е само документ, наименуван „писмо за
представителна власт“, чието съдържание според въззивния състав не е достатъчно за
формиране на извод за наличието на подобна връзка. Същевременно видно от съдържанието
му този документ принципно не съдържа воля за учредяване на представителна власт в
полза на Ф.О. относно сключване на договор за цесия, както се твърди от ищцовото
дружество, а „за предявяване на иск за закъснелия полет“. Поради това въззивният съд
намира за правилни изводите на СРС за недоказана по делото надлежно формирана воля за
прехвърляне на процесното вземане от цедента по него – нито се установява Ф.М. да е
законен представител на цедента, нито последната, в качеството си на негова майка и
законен представител, да е учредила представителна власт на третото лице Ф.О. във връзка
със сключване на процесния договор за цесия. Допълнително следва да се отбележи, че по
делото липсват доказателства относно нормативната регламентация на институтите
„правоспособност“ и „дееспособност“ в държавата по произход на малолетния цедент, с
оглед преценка правната възможност това лице да бъде представлявано само от единия си
законен представител при сключване на сделки на разпореждане. Установяването на всички
тези обстоятелства безспорно е в доказателствена тежест на ищеца, като в разглеждания
случай тя не е изпълнена, поради което законосъобразно и правилно СРС е счел предявеният
иск за недоказан, с оглед на което е и отхвърлил същия.
За неоснователен въззивният съд счита доводът на въззивника, че СРС не е изпълнил
задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК и не му е дал указания за кои от твърдените факти не
сочи доказателства. Трайна и безпротиворечива е практиката на Върховния касационен съд,
съгласно която съдът не е длъжен да дава указания на страната за ангажиране на други
доказателства, когато представените от нея са непълни или чрез тях не може да се установи
твърдения факт. В конкретния случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията
си в съответствие с изискванията на нормата на чл. 146 ГПК – направил е доклад по делото
и съобразно него е разпределил доказателствената тежест на страните, като и им е
предоставил възможност да предприемат съответните процесуални действия в
законоустановения срок. С молба от 07.03.2022 г. ищецът изрично е заявил, че няма
възражения по доклада, като същевременно в изпълнение на възложената му с него
доказателствена тежест да докаже валидно сключен договор за цесия е ангажирал
горепосоченият писмен документ, наименуван „писмо за представителна власт“. Редовно
призован, ищецът не се е явил в проведеното на 08.03.2022 г. първо открито съдебно
заседание пред СРС, в което докладът по делото е обявен за окончателен. Така установеното
е мотивирало въззивния съд да остави без уважение доказателствените искания във
въззивната жалба за ангажиране на нови доказателства пред настоящата съдебна инстанция,
с които по същество се цели саниране пропуска на страната да представи същите пред
първата инстанция.
По изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай не
е доказан валидно сключен договор за цесия, въззивният съд споделя извода на СРС, че
ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира вземането за обезщетение от
закъснял полет срещу ответника, което е достатъчно основание за отхвърляне на предявения
4
иск без да е необходимо да се обсъждат релевираните в жалбата оплаквания касателно
приложимостта на Регламент (ЕО) № 261/2004 г. към процесния полет.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 200 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявения иск настоящото
решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5901/06.06.2022 г. по гр. д. № 39555/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 82 състав.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати на „Б.е.е.“ ООД, ЕИК ****, на
основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 200 лева – юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5