РЕШЕНИЕ
№ 3287
гр. Пловдив, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20225330102178 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от В. Н. К. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е
предявен иск за прогласяване за недействителен на клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение по т.5.6 от договор за кредит № ***, поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляща закона, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, както и
поради противоречие с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва исковете..
Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне по подробни съображения,
изложени в отговора. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът предявява насрещен иск срещу ищцата за
присъждане на сума в размер на 270.31 лева – неплатена главница по договор за кредит
№***, сключен с В. Н. К. 19.50 лева – договорна възнаградителна лихва за периода
27.10.2020 г. до 26.02.2021 г. и 30.38 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода 27.02.2020г. до 05.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на насрещния иск – 06.04.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноски.
Искът е приет за съвместно разглеждане с Определение на съда от 07.04.2022 г.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск от В. Н. К., с който
оспорва исковете. Счита, че доколкото договорът за кредит е недействителен не следва да
потребителя да плаща нищо по него.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен е иск за признаване за недействителна клауза за неустойка за неизпълнение
1
на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидена в договора, поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона – чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД и
противоречие със закона, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Предявени са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2
ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
По исковете по чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД и противоречие със закона, чл.26, ал.1,
пр.1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че в
договора за кредит е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, твърдението си за недействителност на клаузата за неустойка.
В тежест на ответника е да докаже валидно възникнало правоотношение по договор за
паричен заем от ***.
С определение от 17.07.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за кредит № *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена
клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в т.5.6,
така както е посочена като съдържание в исковата молба. Ответникът не оспорва, че
размерът на неустойката не е включен към посочения в договора ГПР от 49.67 %.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Видно от договора за кредит № *** /л.7/ в чл.6.1 е уговорено задължение за
потребителя да представи обезпечение в предвидените в договора видове, а съгласно чл.5.6.
от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
потребителят дължи неустойка, чиито размер е посочен в погасителния план /л.46/, а именно
648.24 лева.
Ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о./.
2
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в срок най-късно в края на следващия ден от сключване
на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора
условия /чл.5.1 до чл.5.5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка в
размер на 648.24 лева – чл.5.6 от договора, който за размера на неустойката препраща към
погасителния план /л.46/.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата
излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 6.6 от договора.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за недействителност на
клаузата за неустойка, предвидена в чл.5.6 от договор за договор за кредит № ***, поради
противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаване на иска на първото посочено от ищеца основание, съдът не дължи
обсъждане на другите посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.
По насрещните искове по чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да установи, че е предоставил на потребителя кредит в сочения
размер, при уговорена в договора възнаградителна лихва, в сочения размер, размера на
вземанията си, падеж. Ответникът следва да докаже, че е заплатила по договора всички
вземания за главница и договорна лихва в срок.
3
С Определение от 17.07.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за кредит № *** с посоченото от ищеца съдържание, както че са останали
непогасени сума в размер на 270.31 лева – главница и 19.50 лева - договорна
възнаградителна лихва за периода 27.10.2020 г. до 26.02.2021 г., както и че е настъпил
падежа на всички задължения по договора.
Спорно по делото е дали договорът е валидно сключен.
В отговора на исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за
недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени
в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Ответникът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД, доколкото уговорената лихва е недействителна,
като противоречаща на добрите нрави и като такава, счита че липсва уговорена лихва,
поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за заем Приложение № 1 към него /л.12/ в т.7 е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40.55 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9
ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива условия няма и не се прилагат. Лихвата е
във фиксиран размер от 139.81 лева, което ясно личи от посочения общ размер на
вземанията по договора в т.8 от същия, като се направи проста аритметична сметка, като от
общо дължимата сума от 739.81 лева се извади сумата в размер на 600 лева – чистата
стойност по кредита = 139.81 лева.
Съдът не споделя доводът на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е
недействителна поради противоречие с добрите нрави, че същата е прекомерна и
неравноправна.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед
изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в
закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
4
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора – 12 месеца, не малък период от време, размерът на
кредита – 600 лева, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита – 139.81
лева и рискът от сделката, който носи кредитора, който като небанкова финансова
институция се издържа от собствената си печалба, както и автономията на волята и факта, че
кредитът не е обезпечен. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
С оглед изложеното съдът приема, че по договора е предвидена валидна клауза за
възнаградителна лихва и не е налице противоречие с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4
ЗЗД.
Предвид изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
В т.8 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер
на 739.81 лева при надлежно и правилно изпълнение на задълженията. В т.10 е посочен
размера на дължимата неустойка при неизпълнение на договорно задължение. В чл.9 е
посочен и годишния процент на разходите на заема 49 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания,
относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на
целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва
да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на
договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5
ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са
включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е
била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства
над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята
същност е обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане
като неустойка с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което също се
преценява самостоятелно и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за
какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания
по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да
връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
5
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Наред с това Законът за защита на потребителите също регламентира неравноправни
клаузи, като при наличие на такива в договора, именно самата неравноправна клауза е
недействителна, а не договорът като цяло.
В този смисъл е и цитираната от ищеца Директива и решение на Европейския съд, а
именно, че при неравноправни клаузи са нищожни клаузите, а не договорът като цяло.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора /л.46/, предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /т.7.2/, право да получи погасителен
план за извършени и предстоящи плащания /чл.7.2/, право да се откаже от договора /т.7.1 /.
Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая. Въпреки това в погасителния план са
посочени отделните вноски, разбити по пера – главница, лихва и неустойка.
Съдът не споделя и довода на ответника, че договорът за кредит не бил подписан от
потребителя, поради което не било ясно кой е заемателят. В случая се касае до електронен
документ, подписан с неквалифициран подпис, отразяващ данни на потребителя. Самият
потребител със своята искова молба е предоставил договора за кредит на хартиен носител,
ведно с общите условия към него, с което доказва, че е наясно с този договор и че го е
подписал и се е съгласил с него, още повече е предявил иск за недействителност на клауза от
него.
6
С оглед всичко изложено съдът приема, че между страните е сключен валиден
договор за кредит и е поето валидно задължение за заплащане на договорна възнаградителна
лихва.
В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил задълженията си по него.
Доказване в тази насока не е проведено, поради което исковете като доказани по основание
и размер ще се уважат изцяло за главница в размер на 270.31 лева и за възнаградителна
лихва в размер на 19.50 лева за периода 17.10.2020 г. до 26.02.2021 г.
Претендира се и обезщетение за забава върху дължимата главница за периода
27.02.2021 г. /датата след крайния падеж по кредита/ до 05.04.2022 г., като за този период
обезщетението за забава възлиза на сума в размер от 30.26 лева, изчислено служебно от
съда по реда на чл.162 ГПК с помощта на онлайн калкулатор на НАП, до която сума искът
като доказан по размер ще се уважи, а за горницата над тази сума до пълния предявен размер
от 30.38 лева искът като неоснователен ще се отхвърли.
Като законна последица от уважаване на иска за главница, ще се присъди и
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
06.04.2022 г. до окончателното плащане, каквото искане е направено изрично в насрещната
искова молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на
спора право на разноски се пораждат за първоначалния ищец и за ищеца по насрещния иск.
Ищецът В. К. доказа следните разноски- 50 лева – платена държавна такса, която ще
й се присъди изцяло, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
По делото ищецът се е представлявал от адв. С. Н., която е поискала присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие /л.15/, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. С. Н.. Съгласно чл.38,
ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. С. Н. в размер на 300
лева, определено въз основа на уважените претенции, което ще й се присъди.
Ищецът по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД доказа следните разноски: 50 лева,
платена държавна такса и 900 лева, платено адвокатско възнаграждение /л.81 - гръб/.
Доколкото в договора за правна помощ не е посочено как е определено адвокатското
възнаграждение в съотношение по предявения първоначален иск и насрещния иск, съдът
приема, че същото се дължи по равно по двата иска. Тоест за предявения от „Ай Ти Еф
Груп“ АД насрещен иск адвокатското възнаграждение е в размер на 450 лева.
Ответникът по насрещния иск е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца преди приключване на устните състезания. Съгласно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение, чл.7, ал.2, т.1 –
минималният размер на адвокатското възнаграждение на ищеца, с оглед предявения интерес
е 300 лева. Съдът приема, че в случая релевантен сборът от отделните вземания, които
формират интереса, доколкото произтичат от едно правоотношение.
7
Съдът приема, че адвокатското възнаграждение на ищеца е прекомерно, доколкото
делото не се характеризира с висока правна и фактическа сложност, същото се решава само
на база на писмени доказателства, в едно съдебно заседание. Освен това се касае за иск
срещу потребител, което обуславя адвокатското възнаграждение по такива дела от
кредитора да е в минималния размер, за да не се утежнява допълнително потребителя.
С оглед изложеното адвокатското възнаграждение на ищеца ще се намали до сумата
от 300 лева. Общо дължими разноски за ищеца са в размер на 350 лева, които ще се
присъдят.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, обективирана в чл.5.6 в договор за кредит № ***, сключен
между В. Н. К., ЕГН ********** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, като
противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, „Бизнес център Урбан
Модел“, ет.12 ДА ЗАПЛАТИ НА В. Н. К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер
на 50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, „Бизнес център Урбан
Модел“, ет.12 ДА ЗАПЛАТИ НА адв. С. К. Н., БУЛСТАТ **********, на основание чл.38
ЗА, сумата в размер на 300 лева - адвокатско възнаграждение по иска за недействителност.
ОСЪЖДА В. Н. К., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Ай Ти Еф
Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър
Стамболийски“ № 84-86, „Бизнес център Урбан Модел“, ет.12 сума в размер на 270.31 лева
– неплатена главница по договор за кредит № ***, 19.50 лева – договорна възнаградителна
лихва за периода 27.10.2020 г. до 26.02.2021 г. и 30.26 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода 27.02.2020г. до 05.04.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на насрещния иск в съда– 06.04.2022 г. до окончателното
плащане, както и сума в размер на 350 лева – разноски в производството по насрещния иск,
като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава за горницата над уважения размер от 30.26
лева до пълния предявен размер от 30.38 лева.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
8