Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,07.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на седемнадесети март
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При секретаря Кристина Първанова
И прокурора сложи
за разглеждане
В.гр.д.№ 5324 по описа за 2020 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца пред СРС – „Е.Д.Ф.“ ЕАД срещу
решение № 59307/05.03.2020 г. по гр. д. № 47056/2018 г. на СРС, 31 състав, с
което решение са отхвърлени предявените от ищеца, въззивник пред настоящата
инстанция, искове по чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното съдебно решение,
включително и неправилно приложение на материалния закон.
Сочи, че погиването на МПС не било в резултат на случайно събитие, а на
умишлено и противоправно поведение. Ответницата Е.С. била управлявала
лизинговата вещ без правоспособност, т.е. без да има права и квалификация да
управлява МПС. Без значение по спора било дали същата го управлява като
управител на дружеството- „А.К.“ ЕООД или за лични нужди. Затова и разпоредбата
на чл.343 ТЗ не била приложима в случая. СРС давал права на лизингополучателя
каквито той нямал. Основното и водещо правило било, че вещта погива за
собственика. Затова и собственикът имал право да търси права от деликвента.
Сочи, че не претендирал права въз основа на лизинговия договор, а предпочели да
насочат претенцията си директно срещу деликвента и затова имали право на
обезщетение. След получаването на обезщетението от страна на лизингодателя,
последният намалявал с неговия размер стойността на задълженията на
лизингополучателя. В противен случай лизингополучателя щял да черпи права от
собственото си поведение. Цитираната от СРС съдебна практика била относима към
вече отменения КЗ. Ненужно било след приемането на сега действащия КЗ да се
променят данъчните закони и ТЗ. С приетата от СРС теза се навеждал ищеца да
води сложната процедура по чл.134 ЗЗД. Тази процедура била излишна при
положение, че ищецът бил доказал наличие на предпоставките на чл.45 ЗЗД.
Иска се настоящата инстанция да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи претенцията му.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- Е.ж.С., в
който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното решение.
Счита, че ищецът може да предяви претенцията си към лизингополучателя – „А.К.“
ЕООД. Касаело се за отношения между ЮЛ, обвързани с договор за финансов лизинг.
Затова и отношенията между тях се уреждали от ТЗ. В случая ответницата била
трето физическо лице. Наред с това се сочи, че ищецът не бил издал на
ответницата пълномощно за управление на МПС като по този начин бил нарушил
договора за финансов лизинг. Затова и носел солидарна отговорност. Претендират се
разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е
уведомен на 05.05.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на
26.05.2020 г./по пощата/.
С оглед обявеното в страната
извънредно положение и спирането на течението на процесуалните срокове,
въззивната жалба е подадена в срок, арг. от чл.3,т.1 от ЗМДВИП, обн.ДВ, бр.28
от 24.03.2020 г.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ищецът – „Е.Д.Ф.“
ЕАД и „А.К.“ ЕООД са сключили договор за финансов лизинг с предмет лек
автомобил марка „Ауди“, рег.№ *******. С
този договор страните били постигнали съгласие, че след изтичане на срока на
договора и при изпълнение на всички негови условия, лизингодателя се задължава
да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху вещта. Съгласно
разпоредбата на чл.343 ТЗ рискът от случай погиване или повреждане на вещта при
финансовия лизинг била за лизингополучателя. В процесния договор не се
съдържала уговорка, която да дерогира нормата на чл.343 ТЗ. При това положение
лизингополучателят бил носител на риска от повреждане на вещта и носител на
правото да търси директна, вкл. деликтна отговорност от деликвента, а не
лизингодателят. Именно лизингополучателя, а не лизингодателят бил
материално-правно легитимиран и можел успешно да упражни претенцията си срещу
деликвента при настъпило увреждане от деликт. За да достигне до този извод СРС
се е позовал на съдебна практика на ВКС, решение № 170 от 23.07.2012 г. по т.
д. № 806 / 2010 г. на ВКС, ІІ т.о. вкл. и на решение № 67 от 09.12.2019 г. по
т.д.№ 1553 от 2018 г. на ВКС, ТО. Според СРС този му извод не се влияел от
това, че ответницата е управител на дружеството-лизингополучател. Ищецът имал
правната възможност да ангажира отговорността на лизингополучателя по сключения
договор за финансов лизинг, но не и да търси обезвреда, изразяваща се в
стойността на вредите, нанесени върху процесния лек автомобил марка „Ауди“,
рег.№ *******, в този смисъл било и приетото в решение № 294 от 20.04.2010 г. по гр.д.№ 670/2009 г. на ВКС, Второ ТО. В
случая правният си интерес от предявяване на иска срещу Е.С. ищецът обосновавал
с това, че тя е причинила виновно щети по неговото собствено имущество в
резултат на процесното ПТП, настъпило на 05.02.2018 г. Обстоятелството, че
водачката е управлявала МПС без валидно свидетелство за управление, както и, че
същата е управител на дружеството-лизингополучател, както и, че застрахователят
бил отказал да заплати застрахователно обезщетение поради това, че МПС е управлявано
от лице без правоспособност, не променял факта, че риска от повреждане на вещта
се носи от лизингополучателя по арг. от чл.343 ТЗ. Ищецът не бил легитимиран да
търси отговорност от прекия причинител на вредата. Затова и предявеният иск с
правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД е приет за неоснователен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, напълно споделя мотивите на
първоинстанционния поради което на основание чл.272 ГПК препраща към същите.
Не се спори
по делото, че ищцовото дружество е лизингодател на процесния автомобил. Лизингополучател
е едно трето за спора ЮЛ- „А.К.“ ЕООД. Това обстоятелство не само е безспорно,
но и се установява от представените писмени доказателства – договор за финансов
лизинг на МПС № 025 от 08.09.2017 г./л.8 и следв. по делото /пред СРС/.
Установено е, че МПС, предмет на лизинговия договор е увреден по време на
действието на договора. Водач на МПС по време на ПТП, състояло се на 05.02.2018
г. е ответницата Е.Ж.С.. Не се спори, че ответницата е била управител на
дружеството-лизингополучател към момента на сключване на договора за лизинг и
на ПТП. Това се установява и от справката от НОИ /л.44 по делото пред СРС/,
както и справката от ТР /л.45 по делото пред СРС/.
Видно от договора за финансов лизинг-
чл.3, след изтичане на срока на договора и при изпълнение на всички негови
условия лизингодателят се е задължил да прехвърли на лизингополучателя
собствеността върху вещта – процесното МПС.
Действително, застрахователят е
отказал да заплати застрахователно обезщетение поради това, че МПС е било
управлявано от лице без свидетелство за управление. Последното също не е
спорно. Водачката е с отнето свидетелство за правоуправление поради отнети
всички контролни точки, наложено със заповед № 29802 от 07.11.2013 г.
/л.82/.Това се установява и от
удостоверението от 08.10.2019 г., издадено от СДВР на 08.10.2019 г./л.77 по
делото пред СРС/.
Спорно
по делото е приложима ли е разпоредбата на чл.343 ТЗ към процесния случай и от
тук има ли право на иск лизингодателя /ищец/ срещу прекия причинител на ПТП
/ответницата/.
Специалното правило на чл. 343 ТЗ, сочи, че рискът е за кредитора, освен
ако страните по договорен път изрично не са го дерогирали. Това правило
произтича от факта, че договорът за финансов лизинг представлява "кредит
във вещева форма по избор на лизингополучателя", като рискът се носи от
лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за
изкупуване - в този смисъл решение № 170 от 23.07.2012 г. по т. д. № 806/2010
г. на II т.о. на ВКС. Клаузата за изкупуване не представлява съществен елемент,
както на договора за оперативен лизинг, така и на договора за финансов лизинг.
В конкретния случай не се твърди
клаузата на чл.343 ТЗ да е изрично изключена от страните по договора за
финансов лизинг. Такъв довод не е направен от ищеца с исковата молба.
Изключването на приложението на чл.343 ТЗ се прави едва с въззивната жалба.
Влизането в сила на сегадействащия КЗ
не изключва приложението на това специално правило на ТЗ.
Със съдебната практика на която СРС се
е позовал – решение № 67 от 09.12.2019 г. по т.д.№ 1553 по описа за 2018 г. на
ВКС, ТК, Второ ТО, изрично е прието, че е недопустимо по договор за финансов
лизинг приложението на чл.89 ЗЗД /на което се позовава въззивникът/, тъй като
това би игнорирало специалното правило на мл.343 ТЗ.
Налага се извод,
че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на
спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски
не се следват.
Въззиваемата претендира
разноски, но такива не са били направени поради което съдът не й присъжда.
Водим от горното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 59307/05.03.2020 г. по гр. д. № 47056/2018 г. на СРС, 31 състав, изцяло.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от получаването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: