№ 3372
гр. София, 22.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. И.а
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Ваня Н. И.а Въззивно гражданско дело №
20211100512895 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20168886 от 06.08.2021 г., постановено по гр. д. № 2338/2021 г. на
Софийски районен съд, е отхвърлен предявения от В. Р. И. срещу „ОТП Ф.Б.” ЕАД иск
с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 49 от ЗЗД за установяване, че
ответникът дължи на ищеца сумата 900 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за
осъществена правна помощ и представителство по изп. дело № 20138410409853 по
описа на ЧСИ Н.М., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 45792/2020 г. на СРС. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
размер на 100 лв.
Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство В. Р. И.
като неправилно и незаконосъобразно с искане същото да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което се уважи предявения иск. В жалбата се излагат подробни
аргументи срещу изводите на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска.
Поддържа се, че доколкото ответникът като цесионер на прехвърленото от взискателя
вземане поема това вземане с всички права и задължения, длъжникът запазва правото
си да противопостави на кредитора всички свои възражения и всички претенции на
1
длъжника могат да се претенидрат само от него. Излага се довод, че съдебният
изпълнител няма правомощия при прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл. 433 от ГПК да осъжда взискателя да заплати на длъжника сторените от
последния разноски за адвокатско възнаграждение, а и ГПК не предвижда възможност
за длъжника да обжалва отказ на съдебния изпълнител да му присъди сторени от него
разноски в изпълнителното производство, поради което разглежданият случай не
попада в хипотезата на чл. 435, ал.2, т. 7 от ГПК. Жалбоподателят счита, че при
липсата на предвидена в закона възможност за обжалване на присъдени в полза на
длъжника разноски, а само на такива, присъдени в полза на взискателя, то претенцията
на длъжника за тези разноски следва да се реализира в отделно производство, а не в
изпълнителното. Подържа довод, че с извършването на разноски от длъжника за
адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство същият е понесъл вреди,
които не следва да останат за негова сметка, след като заповедта за незабавно
изпълнение, послужила за образуването на изпълнителното дело, е била обезсилена.
В писмения си отговор въззиваемият „ОТП Ф.Б.” ЕАД оспорва въззивната
жалба. Сочи, че воденето на изпълнително производство не съставлява негово
противоправно поведение и такова не следва автоматично от обезсилването на
заповедта за изпълнение. Поддържа, че отговорността за разноски може да съществува
само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно исково производство, в
което следва да се реализира само отговорността за други вреди, които са извън
разноските по конкретното дело, причинени в резултат на злоупотреба с процесуални
права. С оглед на това счита, че длъжникът е следвало да претендира своевременно
сторените от него разноски в рамките на самото изпълнително производство, а при
евентуален отказ на съдебния изпълнител същият да се обжалва. Въззивникът
поддържа в условията на евентуалност направеното с отговора на исковата молба
възражение, свързано с твърдяната злоупотреба с право, както и възражението, че
дължимото адвокатско възнаграждение следва да е в минимален размер съгласно чл. 6,
т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба, с която В. Р.
И. е предявил срещу „ОТП Ф.Б.” ЕАД иск за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 900 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи в заплатено адвокатско възнаграждение за осъществена правна помощ и
представителство по изпълнително дело № 20138410409853 по описа на ЧСИ Н.М., за
която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГП по ч.гр.д. № 45792/2020 г. на
СРС.
Ищецът твърди в исковата молба, че въз основа на заповед за изпълнение по чл.
2
417 от ГПК от 15.06.2010 г., издадена по ч.гр.д. № 24558/2010 г. на СРС, срещу него
било образувано горепосоченото изпълнително дело от първоначалния взискател
„Банка ДСК” ЕАД. Впоследствие вземането по заповедта било прехвърлено на
ответника „ОТП Ф.Б.” ЕАД, който бил конституиран като взискател по
изпълнителното дело на мястото на Банката. Впоследствие образуваното исково
производство по чл. 422 от ГПК било прекратено и обезсилена издадената заповед за
изпълнение, в резултат на което било прекратено изпълнителното производство.
Ищецът твърди, че в изпълнителното производство е направил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лв. Заплащането на тези разноски съставлявало за него
имуществена вреда, която била пряка и непосредствена последица от виновното и
противоправно поведение на ответника „ОТП Ф.Б.” ЕАД, изразяващо се във водене на
изпълнително дело въз основа на обезсилена заповед за изпълнение, поради което на
основание чл. 49 от ЗЗД ответникът му дължи репариране на тези вреди. Ищецът
счита, че тъй като заповедта за изпълнение и изпълнителният лист били обезсилени, е
налице причинна връзка между образуваното изпълнително дело и претърпените от
ищеца имуществени вреди, изразяващи се направени от него разноски за получаване на
адвокатска защита, и същите нямаше да бъдат направени, ако срещу него не беше
образувано незаконосъобразно изпълнителното дело.
За така претендираното от ищеца вземане същият подал заявление по чл. 410 от
ГПК и издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 45972/2020 г. на СРС, срещу която
ответникът възразил.
Ищецът счита, че предявеният от него установителен иск е единственият път, по
който могат да се претендират претърпените от длъжника вреди от
незаконосъобразните действия на взискателя по прекратеното изпълнително
производство, в подкрепа на което цитира съдебна практика.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ОТП Ф.Б.” ЕАД е подал писмен отговор,
с който оспорва иска. Ответникът навежда възражение, че не са налице
незаконосъобразни действия срещу длъжника по посоченото изпълнително
производство, воденето на което е следствие на неизпълнението на договорните
задължения на ищеца – длъжник в това производство към „Банка ДСК” ЕАД, която е
прехвърлила вземанията си срещу длъжника на ответника с договор за цесия. Сочи, че
производството по установителния иск срещу настоящия ищец е било прекратено не
поради неоснователност на иска, а поради приетата от съда липса на процесуална
легитимация на „ОТП Ф.Б.” ЕАД да води такъв иск, но исковото производство
продължава по евентуалния осъдителен иск, производството по което е висящо.
Прекратяването на изпълнителното производство било последица от обезсилването на
заповедта за изпълнение и е без значение, че длъжникът бил подал молба до съдебния
изпълнител в този смисъл, която молба била единственото предприето от длъжника
действие в изпълнителното дело. Ответникът счита, че в случая е налице злоупотреба с
3
право по смисъла на чл. 3 от ГПК, тъй като ищецът за трети път претендира разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение. В условията на евентуалност, ако се приеме,
че не е налице злоупотреба с право и на длъжника се дължат разноски за
предоставената правна помощ по изпълнителното дело, ответникът излага възражение,
че дължимото възнаграждение следва да е 50 лв. – минималното адвокатско
възнаграждение, предвидено за изготвяне на молба в чл. 6, т. 5 от Наредба №
109.07.2004 г. Поддържа, че отговорността за разноски като обективна и невиновна
отговорност може да съществува само по висящ процес и не може да се търси в
отделно производство. В подкрепа на това цитира практика на ВКС. Счита, че
отговорността за разноски, направени от страна за процесуално представителство и
защита в изпълнителното производство, се подчинява на общия режим на
отговорността за разноски в процеса, уреден в чл. 81 от ГПК, което в конкретния
случай означавало, че длъжникът е следвало да претендира своевременно сторените от
него разноски в рамките на самото изпълнително производство, а при евентуален отказ
на съдебния изпълнител /какъвто се твърди, но не са представени доказателства/,
същият да се обжалва. Отправено е искане за отхвърляне на предявения иск като
неоснователен, евентуално – за намаляване на размера на претендираното адвокатско
възнаграждение до минималния предвиден в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
размер.
Възивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 49 от ЗЗД - за
установяване съществуването на вземане на ищеца срещу ответника по заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 45792/2010 г. на СРС за сумата 900 лв.,
представляваща обезщетение за имуществените вреди, изразяващи се в платеното от
ищеца адвокатско възнаграждение за защита и съдействие по изпълнително дело №
20138410409853 по описа на ЧСИ Н.М..
Съгласно чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
Правната квалификация на предявения иск по чл. 49 от ЗЗД се извежда от
твърденията в исковата молба, че имуществените вреди, изразяващи се в платеното от
него адвокатско възнаграждение за защита в образувано срещу него изпълнително
дело, са резултат от противоправни действия на ответното дружество. Според ищеца
противоправното поведение на ответника се изразява в незаконосъобразното водене на
посоченото изпълнително дело въз основа на обезсилена заповед за изпълнение.
Разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД урежда гаранционно-обезпечителната отговорност
на възложителя на работа за причинено от действия или бездействия на лица, на които
е възложена тази работа, при или по повод на изпълнението й. Предпоставките за
4
реализиране на тази отговорност са: възлагане на работа от ответника, деяние на
изпълнителя, вреда за ищеца, причинна връзка между деянието и вредата.
По делото не е спорно, а се установява и от представените писмени доказателства,
че по ч.гр.д. № 24558/2010 г. на СРС в полза на „Банка ДСК” ЕАД е издадена заповед
за незабавно изпълнение срещу длъжника – ищец в настоящото производство за сумата
22413,99 лв. – главница по договор за кредит от 20.12.2007 г. и сумата 3832,13 лв. –
договорна лихва за периода от 03.07.2009 г. до 27.05.2010 г. След подадено от
длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение и указание до заявителя по чл.
415, ал. 1 от ГПК са били предявени искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК от
правоприемника на заявителя „ОТП Ф.Б.” ЕАД, който е придобил вземането след
издаване на заповедта. С влязло в сила определение на СРС от 17.10.2019 г. по
образуваното гр.д. № 51786/2019 г. така предявените установителни искове са оставени
без разглеждане и производството по тях е прекратено, като е обезсилена издадената
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 24558/2010 г. на СРС. Съдът е приел, че ищецът
„ОТП Ф.Б.” ЕАД не е легитимиран да предяви установителните искове.
С молба до ЧСИ Н.М. вх. № 015239/26.02.2019 г. по изп. дело № 20138410409853,
подадена от ищеца В. И. чрез пълномощник адв. В. М., същият е представил договор
за правна защита и съдействие, пълномощно на адв. В. М. за представителство по
посоченото изпълнително дело, както и списък с разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лв.
С молба вх.№ 066175/11.09.2020 г. ищецът, чрез пълномощника му адв. В. М., е
уведомил ЧСИ за обезсилването на издадената срещу него заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК с влязлото в сила определение на съда и е поискал прекратяване на
изпълнителното производство. Поискал е присъждане на направените разноски по изп.
дело за адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие и списък с разноски.
С постановление на ЧСИ от 16.09.2020 г. изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 4, предл. 1 от ГПК, въз основа на
горепосочената молба.
Въз основа на горните факти въззивният съд намира, че не е налице основание за
ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД за репариране на
имуществените вреди на ищеца под формата на платено възнаграждение за адвокат за
защита по образуваното срещу него изпълнително производство.
От данните по делото не се установява противопавно поведение на служители на
ответното дружество „ОТП Ф.Б.” ЕАД, от което ищецът да е претърпял вреди,
измерими в заплатеното от него адвокатско възнаграждение. Според изложеното в
исковата молба, твърдяното противоправно действие на ответника се изразява във
водене на изпълнително дело въз основа на обезсилена заповед за изпълнение. По
5
делото не е спорно, че срещу ищеца е била издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист в полза на кредитора „Банка ДСК” ЕАД за
дължими по договор за банков кредит парични суми. Въз основа на изпълнителния
лист кредиторът е иницирал изпълнително производство, в което впоследствие като
взискател е бил конституиран настоящият ответник поради цедиране на вземането по
изпълнителния лист. Установено е, че издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист са били обезсилени като резултат на прекратяване на
производството по предявения иск по чл. 422 от ГПК.
Извършването на съдопроизводствени действия в рамките на предвидени в закона
процесуални права поначало е правомерно. Осъществяването на законоустановени
процесуални права може да се приеме за неправомерно действие само, когато тези
права се упражняват недобросъвестно – в нарушение на принципа по чл. 3 от ГПК – за
да бъдат увредени права и законни интереси на друго лице. В този случай и при
наличието на останалите предпоставки по чл. 45 от ЗЗД това поведение съставлява
деликт. В настоящия случай, както бе посочено, изпълнителното производство срещу
ищеца е било образувано от друго лице – „Банка ДСК” ЕАД въз основа на издаден в
негова полза валиден изпълнителен титул – заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, а
настоящият ответник „ОТП Ф.Б.” ЕАД е конституиран впоследствие в процеса като
взискател в качеството му на приобретател на вземането по изпълнителния лист. По
делото няма доказателства, от които да се направи извод за недобросъвестно
упражняване от ответника на процесуални права, или за извършване на каквито и да
било неправомерни действия в рамките на образуваното изпълнително производство.
Ищецът твърди, че неправомерното поведение на ответника се изразява във воденето
на изпълнителното дело въз основа на обезсилената заповед за изпълнение, но
заповедта за изпълнение е била обезсилена след конституирането на ответника като
взискател по изпълнителното дело. Няма данни по делото ответникът да е предприел
каквито и да било изпълнителни действия срещу ищеца след обезсилването на
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, нито да осъществявал недобросъвестно
процесуално поведение в нарушение на изискването на чл. 3 от ГПК. Фактът, че
длъжникът /настоящ ищец/ е уведомил съдебния изпълнител за обезсилването на
заповедта за изпълнение и е подал молба за прекратяване на изпълнителното
производство, не означава, че ответникът е проявил бездействие, изразяващо се в
противоправно поддържане на висящността на изпълнителното производство, каквото
се твърди от ищеца. Това е така, защото прекратяването на изпълнителното
производство по чл. 433, ал. 1, т. 3 от ГПК настъпва по право – с обезсилването на
изпълнителния титул, при което без правни последици е обстоятелството коя от двете
страни в процеса е уведомила съдебния изпълнител за това и е подала молба за
прекратяване на посоченото основание. В такава хипотеза на прекратяване на
изпълнителното производство, евентуална отговорност на взискателя за обезщетение
6
на претърпените от длъжника имуществени вреди за заплатено адвокатско
възнаграждение може да възникне, когато взискателят недобросъвестно е предприемал
действия по изпълнителното производство след неговото прекратяване, които действия
са наложили извършване от длъжника на разходи за неговата защита. В случая, както
бе посочено, нито се твърди от ищеца, нито се установява от доказателствата по
делото, ответникът да е извършил каквито и да било действия в рамките на
изпълнителното производство след обезсилването на изпълнителния титул.
След като не е доказано противоправно деяние на ответното дружество като
елемент от фактическия състав на иска чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, същият е
неоснователен и следва да се отхвърли.
Следва да се отбележи само за пълнота, че доколкото претенцията на ищеца е за
направени от него разноски за адвокатско възнаграждение за защита изпълнителното
производство, то тази претенция е следвало да се заяви в това производство.
Отговорността за разноски е обективна, безвиновна отговорност, която е
предпоставена от изхода по висящото производство, като същата може да съществува и
да се реализира само в рамките на това производство, но не и в отделно производство
под формата на самостоятелен иск за вреди. Настоящият състав намира за
неоснователни доводите на жалбоподателя, че доколкото съдебният изпълнител няма
правомощия да присъжда разноски в полза на длъжника в изпълнителното
производство, а само такива в полза на взискателя, и ГПК не предвижда възможност
за длъжника да обжалва отказ на съдебния изпълнител да му присъди такива разноски,
то претенцията на длъжника за тези разноски следва да се реализира в отделно
производство, а не в изпълнителното. Отговорността за разноски в процеса е основана
на общите правила на чл. 78 от ГПК /регламентиращ разпределението на
отговорността за разноски в процеса съобразно изхода на спора/ и на чл. 81 от ГПК
/във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася
е по искането за разноски/, които намират приложение и за изпълнителното
производство. Специалната разпоредба на чл. 79 от ГПК за разноските по
изпълнението, както и разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК, не налагат
изключение от тези правила в поддържания от жалбоподателя смисъл, че длъжникът
не може да претендира направените от него разноски в рамките на изпълнителното
производство, а само в отделно исково производство на деликтно основание. Подобно
тълкуване на намира законова опора и противоречи на целта на уредбата за
отговорността за разноски в процеса. Подробни съображения в тази насока е изложил
първоинстанционният съд в решението си, подкрепени с цитирана съдебна практика,
които съображения се споделят от настоящата инстанция.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
7
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника
по жалба искане за разноски жалбоподателят следва да бъде осъден да му заплати
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер на 100 лв.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20168886/06.08.2021 г. по гр.д. № 2338/2021 г. на
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА В. Р. И., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, да заплати на
„ОТП Ф.Б.” ЕАД , ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****,
сумата 100 лева за разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8