Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на първи февруари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 7175/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 322960 от 25.01.2018 г., постановено по гр.д. № 3822 от 2016 г., по
описа на СРС, 52 с-в, са отхвърлени предявените от „Д.О." ООД срещу „Б.П.Б."
АД, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, във връзка
с чл. 51, ал. 1, във връзка с чл. 21, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 317,15 лева, представляваща заплатена от ищеца неустойка
по Протокол № 34/31.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното ѝ плащане и сумата от 160,69 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от 31.01.2011 г. до 25.01.2016 г.; сумата от 15 000,00 лева, представляваща част от заплатена от ищеца неустойка по
Протокол № 268/31.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното ѝ плащане и сумата от 7603,74 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата от 31.01.2011 г. до 25.01.2016 г. Със същото
решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разноски в първоинстанционното производство в размер на 150,00 лв.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Д.О." ООД,
чрез адв. И. Б., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неговата недопустимост, а при евентуалност за неговата неправилност
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Излага доводи, че с исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени
искове за осъждане на „Б.П.Б.” АД да заплати на „Д.О.” ООД обезщетение за
претърпени имуществени вреди, формирани от стройността на заплатените от ищеца
неустойки по договори, сключени с трети лица. Според въззивника неустойките са
начислени и платени в резултат от неизпълнение на задължението на банката да
заличи вписаните в нейна полза ипотеки по Договор за кредит № 401/2004 г.,
визирано в т.10, ал. 3 от договор, поради което неправилно СРС е квалифицирал претенцията
му по чл. 45. вр. чл. 51. вр. чл. 21. ал. 2 и чл. 86 ЗЗД. Твърди, че смесването
на деликтна с договорна отговорност от страна на първоинстанционния съд е
довело до произнасянето по непредявен иск и обуславя недопустимостта на решението.
Сочи
още, че липсата на парични средства за своевременното погасяване на задълженията
по договори, сключени с трети лица, в резултат на които са били начислени
неустойки, не може да се вмени във вина на „Д.О." ООД. Оспорва извода на
съда, че ищецът е потърсил финансиране след заплащането на неустойките, тъй
като с Писмо изх. № 14-МД-0195/ 13.02.2014 г. от „К.А.Б.” ЕАД и с писмо изх. №
004-146 от 08.12.2014 г. от „Т.Б.Д“ АД единствено се обективира края на два процеса
по търсене на ново финансиране, течащи паралелно и независимо един от друг, и
включващи подаване на искане за кредитиране, разглеждането му от съответните
нива на кредитна администрацията и юристи на всяка от банките, събиране на
счетоводна и правна информация за „Д.О." ООД и произнасяне по искането.
Счита, че с неосвобождаването от страна на ответника на учредените обезпечения
в продължение на четири години и половина след погасяването на кредита и
отпадането на основанието за съществуването им, и с вписването на „Д.О.“ ООД
като некоректен платец в ЦКР, въззиваемата страна го е лишила от възможността
да предложи имотите като обезпечение на друга банка, да получи кредит и да
финансира търговската си дейност, създавайки му лоша кредитна репутация. Излага,
че по делото е било доказано по несъмнен начин противоправното и
недобросъвестно поведение на ответника, в резултат на което ищецът е заплатил
процесните неустойки на трети лица, дължими по договори за доставка на гориво,
и чийто размер на неустойките представлява имуществена загуба за ищеца. Предвид
изложеното моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а евентуално да бъде
отменено и бъдат изцяло уважени предявените искове. Претендира и направените по
делото разноски.
Въззиваемата
страна – ответник „Б.П.Б." АД, чрез адв. С. Н. с надлежно учредена
представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложените съображения. Моли
обжалваното решение да бъде потвърдено. Споделя доводите на въззивника, че
правната квалификация на иска следва да бъде определена с оглед твърденията на
ищеца за договорното неизпълнение от страна на банката, но счита, че съдът се е
произнесъл в съответствие с изложените факти и заявения петитум в исковата
молба, поради което решението не е недопустимо. По същество поддържа, че не е установено
поведението му да е довело до невъзможност „Д.О." ООД да обслужва
своевременно задълженията си по договори, сключени с трите лица.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Във
връзка с оплакванията за недопустимост на обжалваното решение следва да се
отбележи, че в исковата молба са изложени твърдения, че между страните по
делото е бил сключен Договор за кредит № 401/2004 г., обезпечен с ипотека върху
четири недвижими имота на дружеството. Посочено е още, че на 09.07.2010 г.
кредитополучателят е превел пълната сума за погасяване на кредита, но въпреки
това банката не е усвоила депозираната сума и не е погасила задължението на
ищеца до 30.09.2010г. С писма вх. № 241706/13.10.2010 г. и вх. №
241769/27.10.2010 г. ищецът е поискал от „Б.П.Б." АД да предприеме
действия по заличаване на вписаните ипотеките поради погасяване на дълга, но
банката не изпълнила задължението си по чл. 60, ал. 6 от ЗКИ и чл. 11, ал. 3 от
договора за кредит. Поддържа се, че „Д.о." ООД и управителите на
дружеството Д.Д.и В.Д.са били вписани като нередовни длъжници, без наличие на
просрочен дълг. Това обстоятелство, както и несвоевременното заличаване на ипотеката,
обезпечаваща погасения кредит, са довели до невъзможност за осигуряването на
ново финансиране на дейността на дружеството. В тази връзка сочи, че му е
отказано предоставянето на заемни средства от банка „К.А.Б." ЕАД и „Т.Б.Д"
ЕАД по причина, че ищецът не е предоставил удостоверение за тежести, от което
да е видно, че ипотеката върху имота, учредена в полза на ответника, е заличена.
Твърди, че липсата на ново кредитиране е довела до забавени плащания с
контрагенти на ищцовото дружество по договор от 09.12.2008 г., сключен с „Б.К."
ЕООД и по договори от 28.09.2010 г. и 12.01.2011 г., сключени с „В.О."
ООД. Сочи, че с оглед просрочията, които е допуснал по горепосочените договори,
за ищецът е възникнало задължение за заплащането на мораторни неустойки по тези
договори. Твърди, че в резултат от неизпълнение на договорните си задължения,
дружеството-ищец е заплатило неустойки в общ размер на 32 006,36 лева, от
която претендира суми, както следва: 317,15 лв., представляваща неустойка по Протокол
№ 34/31.01.2011 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното ѝ плащане; сумата от 160,69 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от 31.01.2011 г. до 25.01.2016 г.; сумата от 15 000 лева, представляваща
част от заплатена от ищеца неустойка по Протокол № 268/31.01.2011 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното ѝ плащане и
сумата от 7603,74 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от
31.01.2011 г. до 25.01.2016 г.
С оглед твърденията в
исковата молба, от които произтичат твърдените вреди, основателно е оплакването
във въззивната жалба за неправилно определена от СРС правна квалификация на
главните искове за сумите от 317,15 лв. и 15 000 лева. В исковата молба ищецът
сочи, че бездействието на ответната банка да заличи учредените в нейна полза
обезпечения по кредит, който се твърди, че е погасен, с неизпълнение на
задължение по чл. 11, ал. 3 от Договора за кредит № 401/2004 г., обуславя
договорно неизпълнение. Подаването на информация за кредита като нередовен в
Централния кредитен регистър, въпреки че според ищеца са били осигурени
средства по сметката му за неговото погасяване, по характера си също касае
договорно неизпълнение на задължението на кредитора да приеме предложеното от
длъжника точно изпълнение. Ето защо и претендираното обезщетение по предявените
главни искове за сумите от 317,15 лв. и 15 000 лева намира своето основание в
ангажирането на договорната отговорност на ответника за вреди и следва да бъде квалифицирано
по чл. 82 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 45, вр. с чл. 51, ал. 1,
вр. чл. 21, ал. 2 от ЗЗД, както неправилно е приел СРС. Действително, в
исковата молба и уточнителната молба от 12.08.2016 г. ищецът е поддържал, че
исковете са предявени на основание непозволено увреждане, но с оглед
задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд сам извършва самостоятелна
проверка относно правната квалификация и определя основанието на иска без да е
обвързан от сочената от страните правна квалификация, доколкото се касае до
правилно приложение на закона, вменено като задължение от императивната
разпоредба на чл. 5 ГПК. В конкретния случай обаче, противно на изложеното във
въззивната жалба, допусната неточност не води до недопустимост на обжалвания
акт, тъй като СРС е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти
и в съответствие със заявения от ищеца петитум.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните
съображения:
По
делото е безспорно обстоятелството, че между страните по делото са съществували
валидни облигационни отношения въз основа на Договор за кредит № 401/2004 г. от
07.12.2004 г., по силата на който „Б.П.Б." АД е предоставил на ищеца
кредит в размер на 400 000 лева, както и че за обезпечаване вземанията на
банката, е вписана договорна ипотека върху четири недвижими имота, подробно
посочени в нотариален акт № 34, том VII, peг. № 5989, дело № 681/2004 г. от
08.12.2004 г. на нотариус М.И.с рег. № 257 на НК, с район на действие
РС-Бургас. По делото се установява, че на 09.07.2010 г., дружеството - ищец, е
подало нареждане за окончателно погасяване на пълния размер на процесния кредита,
като същия ден в разплащателната сметка на дружеството е депозирана сумата от
225 726,06 евро - главница по договора, съгласно издадено по - рано от
банката удостоверение изх. № 200471/30.06.2010 г.; сумата от 1508,75 евро -
лихва по договора, съгласно същото удостоверение, и сумата от 600 евро -
дължима лихва върху главницата за периода 01.07.2010 г. до 09.07.2010 г. и банкови
комисиони по погасяване на кредита, които суми са усвоени от банката на
01.10.2010 г. Според приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза
постъпилата сума е била напълно достатъчна да погаси задълженията по кредита.
От
събраните пред първата инстанция писмени доказателства и приетата без възражения
от страните ССчЕ, което съдът намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие, се установява, че между ищеца и „Б.К." ЕООД и „В.О."
ООД са съществували трайни търговски отношения във връзка със сключени договори
за покупко - продажба на горива, котелно гориво и пътен битум. От експертизата
се доказва, че ищецът е заплатил неустойки към „В.О." ООД по Протокол №
34/31.01.2011 г. в размер на 317,15 лева и към „Б.К." ЕООД по Протокол №
268/31.01.2011 г. в размер на 31 698,21 лв.
Съгласно
чл. 82 от ЗЗД обезщетението за неизпълнение на договорно задължение обхваща
вредите, които са пряка и непосредствена последица на неизпълнението и са могли
да бъдат предвидени при пораждането на задължението, а ако длъжникът е недобросъвестен,
той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Вредата е пряка се явява
последица от неизпълнението, ако при отсъствието на това неизпълнение, вредата
не би настъпила. Вредата е непосредствена, когато при обичайно стечение на обстоятелствата,
единствено в резултат на неизпълнението би възникнала вредата.
Независимо
от неправилната правна квалификация, дадена от СРС, доказателствената тежест е
била правилно разпределена с доклада, тъй като първоинстанционният съд е
посочил кои от правно релевантните факти, изложени в исковата молба, подлежат
на доказване от ищеца.
В
конкретния случай и с оглед събраните по делото доказателства, настоящият
състав намира за правилен извода на СРС, че банката не е имала основание да
откаже заличаване на вписаната ипотека, обезпечаваща процесния кредит, тъй като
се установява, че депозираната от кредитополучателя сума е била достатъчна за
погасяването на дълга. В този смисъл поведението на ответника е било
противоправно, доколкото не е съответствало на поетото в т. 11, ал. 3 от
договора задължение да даде нотариално заверено съгласие за заличаване на
ипотеката. Неправомерно банката не е приела и изпълнение на задължението от
страна на ищеца, който е осигурил погасяването на задължението си по договора
за кредит, поради което е продължила да изпраща информация до Централния кредитен
регистър, сочеща, че „Д.О.“ ООД има необслужван кредит.
Гореописаното
противоправно поведение обаче не се установява да е довело до твърдяната от
ищеца невъзможност да получи финансови средства от трети лица, чрез които
навременно да погасява задълженията си по сключени с „В.О." ООД и „Б.К."
ЕООД договори за доставка на горива и покупка на котелно гориво и пътен битум.
Действително, Писмо изх. № 14-МД-0195/13.02.2014 г. от банка „К.А.Б." ЕАД
и Писмо изх. 004 -146/ 08.12.2014 г. от „Т.Б.Д" АД, с които ищецът е
уведомен, че поради вписаната ипотека в полза на „Б.П.Б.“ ЕАД не му е одобрено
ново финансиране, сочат, че процесната ипотека е повлияла при отказа на банките
да кредитират ищеца. Видно от датите на горепосочените писма обаче, банките са
отказали кредитиране в значително по-късен момент (над три години) от изпадането
на ищеца в забава спрямо „В.О." ООД и „Б.К." ЕООД. Не се доказва по делото,
че до момента на заплащането на неустойките за забавено изпълнение - 31.01.2011
г., на „Д.О.“ ООД да е отказано отпускане на парични средства от „К.А.Б."
ЕАД, „Т.Б.Д" АД, от други финансови институции или от трети лица, поради
незаличената от ответника ипотека или лошата кредитна история, отразена в ЦКР.
Отделно
от това, по смисъла на чл. 82 ЗЗД, сочените вреди не са пряка и непосредствена
последица от неизпълнението на ответника, тъй като претендираните неустойки са
заплатени по повод забавено изпълнение на парични задължения на „Д.О.“ ООД, а
не поради наличието на вписаната ипотека върху недвижимите му имоти и в този
смисъл претендираните вреди са опосредени от поведението на самия ищец, а не на
банката-ответник. Последното обстоятелство прекъсва причинно-следствената
връзка между поведението на „Б.П.Б." АД и настъпилите вреди и обуславя
неоснователността на ищцовата претенция. Предвид изложеното, ирелевантно за настоящия
спор се явява изследването на въпроса дали ответникът е действал
недобросъвестно и вида на вредите, подлежащи на обезщетение (само предвидимите
или всички вреди).
Тъй
като крайните изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло, при правилна правна квалификация на
предявените главни искове за сумите от 317,15 лв. и 15 000 лева по чл. 82, във
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а въззивната жалба – оставена без уважение.
При
този изхода на спора в полза на въззиваемия ответник на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени своевременно заявените и доказани
по основание и размер разноски за адвокатско възнаграждение от 1466,94 лв. с
ДДС.
Предвид цената на исковете и характера на делото като търговско,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че се касае до търговско
дело с цена на всеки един от обективно кумулативно съединените искове до 20000,00 лв., тъй като претенцията
на ищеца е във връзка с неизпълнение
на задълженията по договор за банков кредит - абсолютна търговска сделка по
смисъла на чл. 1, т. 7 ТЗ /Търговски закон/. Обхватът на понятието
"търговско дело" е по-широк от това на "търговска сделка",
но също и от "търговски спор", дефиниран в чл. 365,
т. 1 - 5 ГПК, тъй
като търговско е всяко дело, което има за предмет спорове с участието на
търговци, свързани изцяло или отчасти с регулирани от обективното търговско
право отношения. /в този смисъл е и Определение № 139 от 8.05.2015 г. на ВКС по
т. д. № 2665/2014 г., I т. о., ТК/.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 322960 от 25.01.2018 г., постановено по гр.д. №
3822 от 2016 г., по описа на СРС, 52 с-в, при
правилна правна квалификация на главните искове по чл. 82, във вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Д.О." ООД, ЕИК*******,
със съдебен адрес ***, офис 1, чрез адв. И.Б., да заплати на „Б.П.Б." АД,
ЕИК *******, със съдебен адрес ***, чрез адвокатско дружество „Токушев и
съдружници“, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1466,94 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: