Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети април две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 10676 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 352698 от 03.03.2018, постановено по гр. д. № 69168/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 63-ти
състав, първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на К.И.Я.,
ЕГН **********, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, по предявени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сума в размера на 3 254,77 лв. – общо главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за имот на посочен адрес с аб. № 303747 за периода 01.06.2013 до
30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 28.07.2016 г. до
окончателното изплащанена вземането, както и сума в размер на 566,60 лв.,
представлаща законна лихва за забава, начислена върху главницата за периода от
31.07.2013 г. до 15.07.2016 г. - част от задълженията, за които по ч.гр.д. №
42389/2016 г. по описа на СРС, 63-ти състав е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК.
С посоченото решение районният съд е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу К.И. искове за главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за горепосочения имот за периода 01.06.2013 до 30.04.2015 г.– за
разликата над 3254,77 лв. до пълния претендиран за установяване размер от
3352,82 лв.; и за законна лихва за забава в периода от 31.7.2013 г. до
15.7.2016 г.– за разликата над 566,60 лв. до пълния претендиран за установяване
размер от 583,66 лв., и е осъдил ответника да плати разноски на ищеца за
исковото и заповедно производство, съобразно размера на уважените искове.
Съдът е прекратил производството по делото в частта относно предявените
искове за установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът има
непогасени задължения към ищеца, както следва: 25,20 лв. – цена на услугата „дялово
разпределение“ за имота за периода 01.06.2013 до 30.04.2015 г., както и за 3,54
лв. – лихва върху задължението за цена на услугата „дялово разпределение“ за
забава за периода от 31.07.2013 г. до 15.07.2016 г.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Е.К.” ООД.
Срещу
така постановеното решение в частта, в която частично са уважени предявените искови претенции,
в законоустановения двуседмичен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена
въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – К.И.Я.. Излагат
се подробни доводи, че решението в обжалваните части е недопустимо, евентуално
– неправилно, поради допуснати от районния съд нарушения на материалния закон и
процесуалните правила и противоречие с общностното право. Поддържа се, че съдът
се е произнесъл по непредявени искове, тъй като бил приел за установена
различна фактическа обстановка относно отчитането на доставена топлинна енергия
от описаната в исковата молба. Оспорва се, като неправилна, дадената от
районния съд правна квалификация на предявените искове. Поддържа се, че
събраните по делото доказателства и възраженията на ответника не са били
обсъдени съобразно законовите изисквания, както и че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е нередовно. Излагат се подробни съображения, че
неправилно районният съд е приел, че между
страните в процесния период е било налице валидно облигационно правоотношение
по доставка на топлинна енергия
(ТЕ) за битови нужди, след като не била
представена молба-декларация за откриване на партида за имота на името на
ответника. При условията на евентуалност се оспорва размера на
дължимите суми по подробни съображения, изложени в жалбата, включително такива,
касаещи монтиране на средството за техническо измерване в абонатната станция в
противоречие с разпоредбите на Закона за енергетиката (ЗЕ) и техническа
неизрядност на същото за част от процесния период. Поддържат се доводи за
приложимост на чл. 62 ЗЗП относно непоисканите доставки. Акцентира се, че
липсват доводи защо е кредитирано заключението на СТЕ, а не на ССЧЕ.
Съобразно изложеното се иска решението да бъде обезсилено
и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд, а
при условията на евентуалност – да бъде отменено и въззивният съд
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноските по делото. Направено е възражение за прекомерност на претендирано
от насрещната страна юрисконсултско възнаграждение. Депозирана е писмена
защита, в която се подържа становището за недопустимост и неправилност на
решението. Представени са и писмени доказателства, приети от въззивния съд.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 16.04.2019 г.
оспорва същата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално
претендирано от въззиваемия адвокатско
възнаграждение.
Третото
лице помагач не взема становище по жалбата.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано, съответно – е влязло в сила, в отхвърлителната негова
част, както и в прекратителната част, имаща характер на определение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими. След служебна проверка на допустимостта на
издадената заповед за изпълнение, въззивният съд намира, че същата е съобразена с
разпоредбите на процесуалния закон, като доводите на въззивния жалбоподател в обратна
насока са неоснователни.
Неоснователни са и доводите във
въззивната жалба за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Същият, в
обжалваната част, е постановен
по допустими и предявени искове,
касаещи цена на доставена, но неплатена топлинна енергия и мораторна лихва за
забава върху непогасената сума. Не се установява при разглеждане по същество на
спора първоинстанционният съд да се е произнесъл по непредявени искови
претенции. Начинът на отчитане на потребената топлинна енергия няма отношение
към петитума на иска и твърдените правопораждащи факти – наличие на
облигационно правоотношение между страните по повод доставена и неплатена
топлинна енергия.
При постановяване на oбжалвания
съдебен акт
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната
жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
С оглед
въведените в исковата молба фактически твърдения, Софийски районен съд,
Гражданско отделение, ІІ Гражданско отделение (ГО), 63-ти
състав, правилно е приел, че е сезиран с предявени от въззиваемия – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени по реда на чл. 422 ГПК. Във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се посочи, че начинът на изчисляване на количеството и цената на
потребената топлинна енергия няма отношение към правната квалификация на
исковата претенция, а има отношения към основателността на същата
За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
при условията на пълно и главно доказване, съобразо разпоредбата на чл. 154 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване,
изискуемоста и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойност на потребената
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ),
в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според
задължителните разяснения, дадени с тълкувателно
решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ
страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият
клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен
договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените
от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това
си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения
имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие, каквато не се твърди да е процесната хипотеза.
В
случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се
намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
От
приетия по делото договор за покупко-продажба на жилище по реда на чл. 117
ЗТСУ № XVI/1988 г. , рег. № 196, се установява,
че на 10.10.1988 г. ответникът е закупил процесното жилище– апартамент № 90, находящ се в ж.к. „*******“.
Във връзка с идентичността на придобития от въззивника по
силата на посочения договор имот и процесния такъв, по делото е представено
удостоверение от Столична община – район „Искър”, с изх. № 7000-320/01.03.2012
г., от което се установява, че съгласно новата номерация на жилищните блокове в
район „Искър”, блок № 506 в ж.к. „*******става бл. № 517 (за справка: л. 25 от
делото пред СРС). Предвид
изложеното и по аргумент от чл. 153 ЗЕ, въззивникът, в качеството на
собственик на топлоснабдения имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди
за имота и дължи цената на доставената в него
топлинна енергия в процесния период.
Във връзка с доводите във въззивната жалба за липса на
възникнало между страните облигационно отношение е необходимо да се посочи, че
ирелевантно за спора е дали собственикът на
топлоснабден имот е подал заявление за
откриване на партида, след като не се твърди имотът да
е предоставен за ползване на трето лице на договорно основание, което лице да е
сключило договор за доставка на ТЕ с топлопреносното предприятие. Ето защо, правилно СРС е приел,
че като собственик на имота ответникът,
което обстоятелство не е и спорно, ответникът
е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в негоТЕ. Доводите в обратен смисъл съдът намира за неоснователни.
Неоснователен
в тази връзка е и доводът в жалбата за наличие на принудителна (непоискана)
доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени с
тълкувателно решение №
2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката,
които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Непоискана е
тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради
това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП).
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след
измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните
собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради
това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и
ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане"
на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие. За пълнота е
необходимо да се акцентира отново, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие и като такива по аргумент дължат цената на доставената в
имотите им топлинна енергия.
Въззивният
съд намира за неоснователни и доводите в жалбата във връзка с отчитането на
доставената в имота топлинна енергия и установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането
му. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда - етажна
собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, се разпределя на ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а
ТЕ за отопление от своя страна – на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от
сградна инсталация и ТЕ от отоплителните тела в общите части на сградата.
Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ, ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя
между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по
проект. Съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, "отопляем обем на
имот" включва обема на всички собствени и/или ползвани от абоната
помещения и съответните припадащи се части от общите части на сградата,
предвидени за отопление по проект.
От
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа експертиза (л. 113 и сл. от делото
пред СРС) се установява, че „Е.К.” ООД е с неподновен лиценз от 2007 г., поради
което и доколкото етажната собственост не е избрала друга фирма за извършване
на дейностите по дялово разпределение, последното е извършвано от „Т.С.” ЕАД за
процесния период, в съответствие с
изискванията на Наредба 16-334. Посочено е, че в сградата няма монтирани индивидуални
разпределите на разходите за отопление и дяловото разпределение е осъществявано
на база коригирания отопляем обем на абонатите. За процесния период в имота не
се установява да е имало демонтирани радиатори, като абонатът дължи и
стойността на топлинната енергия, отделена от сградна инсталация, която се
разпределя между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на
имотите по проект, и такава за битово и горещо водоснабдяване по показанията на
два броя водомери за топла вода в имота. Посочено е, пълният отопляем обем на
жилището по проект, съгласно акт за разпределение на кубатурата от 01.09.1989
г., представен от ТР „Изток”, е 192,20 м3, от които 173,16 м3 – за имот, и
19,05 м3 – общи части. Отоплението на стълбището е изключено безсрочно на
21.11.2001 г., а през отоплителен сезон 2014/2015 г. сградата не е ползвала
топлинна енергия за отопление, а единствено за БГВ. През първия процесен отчетен
период 2013/2014 г. в имота е ползвана топлинна енергия за отопление, както и
за топла вода - по показания на два водомера. Доколкото от страна на ответника
не се твърди да е била заявена рекламация срещу отчета на показанията на
уредите и разпределението на енергията по изравнителните сметки, каквото право
абонатите имат по чл. 70, ал. 6 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за
топлоснабдяването, въззивният съд, както и районният, намира заключението за
обосновано и кредитира направения с него извод относно размера и количеството
на потребената топлинна енергия от въззивника за процесния имот в релевирания
период, по-конкретн 3254,77 лв.
Съществено в случая е, че съгласно заключението на
СТЕ, сумите за топлинна енергия са начислени и дяловото
разпределение е извършвано в съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Възраженията на въззивника, че липсвало дадено от него
съгласие за прихващане на вземания по изравнителни сметки със стари задължения
са неотносими, тъй като начислените и претендирани вземания са без предишни
просрочени или неплатени сметки, без изравнявания за периоди извън процесния
период и без лихви.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба, че
районният съд неправилно е кредитирал СТЕ, следва да се посочи, че при
изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид както предоставените му
документи от ищеца, така и такива,
предоставени от ТР „Изток“ относно извършените
метрологични проверки на общия топломер, показанията на същия, акт за разпределение на кубатурата и др.,
поради което неоснователни са доводите на въззивника
същото да било изготвено само на база изходящи от ищеца документи. Неоснователни са и възраженията за необоснованост на
съдебния акт, тъй като не е посочено защо съдът е кредитирал заключението на
СТЕ, вместо на ССЧЕ. Необходимо е да се посочи, че последното е изготвено
единствено въз основа на документи, представени от ищеца, поради което правилно
е дадена вяра на заключението на СТЕ. Освен това, размерът на посочената в ССЧЕ
цена на потребена и неплатена топлинна енергия е по-голям от установения от съда
съобразно заключението на СТЕ, т.е. кредитирането му е в интерес на ответника.
При
установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда - етажна собственост,
измерена с годно СТИ, и заключението на експерта, че дяловото разпределение е
правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената в имота на
ответника топлинна
енергия, стойността на която се определя
съобразно установените от КЕВР цени,
като доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
Направеният извод не се променя от констатираното от
вещото лице по СТЕ закъснение в проверката за 2013 г. на топломера на
абонатната станция (стл. 3 от заключението, л. 115 от делото), тъй като при
извършената последваща метрологична проверка е установена изправност на
топломера, което обосновава извод, че е бил изряден и за периода преди
извършването й, както е прието и от първоинстанционния съд. Неоснователни са и
възраженията относно количеството на доставена топлинна енергия, касаещи
мястото на монтиране на СТИ в абонатната станция. Съгласно заключението на
допълнителната техническа експертиза (л. 161 и сл. от делото пред СРС),
топломерът е монтиран преди абонатната станция, на връщащата към магистралата
линия, както във всички абонатни станции, обслужващи сгради, в които топлинна
енергия се ползва за битови нужди, и са собствени на ищцовото дружество.
Съществено е, че отчетената топлинна енергия по месеци е била коригирана от „Т.С.”
ЕАД с изчислените технологични разходи.
Предвид основателността на исковата претенция и с оглед
данните от съдебно-счетоводната експертиза, че претендираните суми не са
платени, основателна е и исковата претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва, претендирана за исковия период. Във въззивната жалба не са изтъкнати конкретни
пороци на обжалвания първоинстанционен акт в тази част, касаещи размер и период
на същата, поради което и по аргумент от чл. 269 ГПК въззивният съд няма право
да се произнася по основания за неправилност, каквито не са посочени (в този
смисъл и решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г.
о.).
Възражение,
касаещо претенцията за мораторна лихва, е релевираното такова за изтекла
погасителна давност по отношение на него и на вземането за главница. Въззивният
съд намира същото за неоснователно. Както
правилно е констатирано и от районният съд, с оглед датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК –28.07.2016 г., по давност са погасени всички
вземания, изискуеми към 28.07.2013 г., но такива не са налице, тъй като
най-старото претендирано задължение е за топлинна енергия за месец юни 2013 г.,
а неговият срок за плащане е края на следващия месец юли 2013 г. – т.е. до
31.07.2013 г. Неоснователни
са и възраженията на въззивния жалбоподател за допуснати процесуални нарушения
от районния съд при обсъждане на доказателствения материал и релевираните от
него възражения и мотивирането на обжалвания съдебен акт.
В обобщение, поради неоснователността на доводите,
изложени във въззивната жалба и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Това обосновава
и извод за присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в
посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение. Искането е направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но
разгледано по същество е неоснователно.
Въззиваемият
претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 16.04.2019 г. (л.
50 от делото пред СГС). Съдът намира, че предвид факта, че въззиваемата страна
не е подавала отговор на въззивната жалба и не е взела становище по същество на
спора, а участието й във въззивното производство се изразява само и единствено
в подаване на бланкетна молба за даване ход на делото в отсъствие на
процесуален представител, която молба съдържа искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и разноски и немотивирано искане за отхвърляне на
въззивната жалба, не е налице предпоставката, визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а
именно юридическото лице да е било защитавано от юрисконсулт. До този извод
съдът достигна като съобрази факта, че въззиваемият не е взел никакво участие в
разглеждането на въззивното дело и не е депозирал никакви становища и отговори,
освен посочената по-горе молба. Поради тези съображения на въззиваемата страна
не се следват разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 2, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 352698 от 03.03.2018 г., постановено по гр. д. № 69168/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ГО), 63-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
въззивника – „Е.К.“ ООД.
В
необжалваните части решението, постановено по гр.д. № 69168/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение (ГО), 63-ти състав, е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.