№ 134
гр. Велики Преслав, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
при участието на секретаря Марияна П. Василева
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20253610100104 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирана от М. И. С. срещу
„Ф.Б.“ ЕООД осъдителна искова претенция с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6,995.64 лева, представляваща
недължимо платени суми, при изначална липса на основание, по недействителен Договор за
предоставяне на потребителски кредит №*****/04.02.2023 г.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за предоставяне на потребителски
кредит № *****/04.02.2023 г., сключен с „Ф.Б.“ ЕООД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в
размер на 6000 лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 2100 лева, при
срок за погасяване на кредита от 18 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран
лихвен процент от 23.33 %, годишен процент на разходите от 49.66 %. Сочи, че по силата на
чл. 5 от Договора за заем кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М.В. в
полза на Дружеството кредитор.
Акцентира, че с одобряването от Дружеството кредитор на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Изтъква, че едновременно със сключване на договора за заем кредитополучателят
сключил и Договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество - М.В., по който
договор било договорено допълнително възнаграждение в размер на 6,060.00 лв., което било
начислено към общото задължение и разсрочено в погасителния план заедно с вноските за
главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът
следвало да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в договора сума в размер
на 8100 лева, а значително по-голяма - в размер на 14,160 лева.
Ищцата твърди, че е извършвала плащания по кредита в размер на общо 12,995.64 лева,
като настоява, че има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, тъй като при
сключването на договора за потребителски кредит е действала извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, поради което счита, че спрямо процесния договор за
1
кредит е приложим Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Ищецът счита, че договорът за предоставяне на потребителски кредит е недействителен,
тъй като условието за сключване на договор за поръчителство именно с М.В., което е
свързано лице с дружеството кредитор по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, е на практика
задължително и неотменимо условие за отпускането на заема, като на потребителя не е
предоставена и възможност за избор на гарант. Допълва, че възнаграждението по договора за
поръчителство е разход по кредита, но не е включен в ГПР, като по този начин кредиторът
се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Изтъква, че в конкретния случай гарантът на кредитополучателя не предоставя реална
услуга, срещу която е оправдано да получи възнаграждение в договорения размер. Обръща
внимание, че кредиторът получава плащане на възнаграждението за гаранта директно в
патримониума си като сигурен доход, кумулиран към погасителните вноски, поради което
счита, че това възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не. Поддържа, че възнаграждението за гаранта
всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора под формата на т. нар.
скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта
в гражданските и търговските отношения.
Навежда твърдение, че в процесния договор за предоставяне на кредит е нарушено
изискването на закона относно правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не
е посочено кои разходи формират ГПР, поради което е налице нарушение на чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Ищцата акцентира, че обстоятелството, че процесният договор за
кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, я е поставило в неравностойно
положение и я е възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от нея
задължение. Счита, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Напротив, на мнение е, че целта
на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя по ясен и разбираем начин
да бъде разяснено кои ще са всички разходи, които ще стори по кредита и които ще бъдат
взети предвид при изчисляване на ГПР.
Позовава се на практика на СЕС, която счита, че е приложима в настоящия случай -
решение по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит
представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3,
буква и). Изтъква, че в цитираното по-горе решение е прието, че член 10, параграф 2, буква
ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Категорично заявява, че съгласно възприетото в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10 на СЕС записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите и по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕР.
По изложените доводи ищцата счита, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е
2
посочен действителния годишен процент на разходите, което я е подвело в качеството й на
потребител относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не й е позволило да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Ищцата настоява, че е заплатила на ответното дружество "Ф.Б." ЕООД сума в общ
размер 12,995.64 лева. Счита, че сумата от 6,995.64 лева е заплатена от нея без основание.
Мотивира се с обстоятелството, че възнаграждението за гарант /поръчител/ е пряко
обвързано с договора за кредит, тъй като сключването на договор за поръчителство е
необходимо условие за отпускане на кредита. Същевременно, доколкото договорът за кредит
е недействителен, според ищцата, то договорът за гаранция (поръчителство) се явява лишен
от основание с оглед обезпечителния му характер на задълженията на длъжника по договора
за кредит, поради което поддържа, че плащането на възнаграждението по гаранцията
подлежи на връщане от ответника, тъй като е заплатено без основание. Счита, че
обстоятелството дали сумата е преведена на третото лице - поръчител, е без правно
значение.
По изложените доводи, моли исковата претенция да бъде уважена и ответникът да бъде
осъден да върне на ищцата сумата от 6,995.64 лева.
Претендира присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Моли да бъде
присъден адвокатски хонорар на процесуалния представител (с включено ДДС) при
условията на чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага
становище за неоснователност на предявената осъдителна искова претенция.
Не оспорва обстоятелството, че между него и ищеца е бил сключен Договор за
потребителски кредит № *****/04.02.2023г., по силата на който на ищеца е отпуснат кредит
в размер на 6000 лева, който е следвало да бъде погасен в срок от 18 месеца. Не отрича, че
по силата на чл. 5 от договора ищецът е следвало да предостави подходящо обезпечение на
своето задължение, чрез поръчителство от „М. Банк“ (Малта).
Противопоставя се на твърдението, че чл. 5 от Договора за кредит бил нищожен, като
излага, че поръчителството от „М.Б.“ (Малта) не е задължително условие за сключване на
кредитен договор. Изтъква, че кредитополучателят може да избере свой поръчител или този,
предложен от кредитора, т.е. потребителят сам избира обезпечението.
Акцентира, че „М.Б.“ е самостоятелно юридическо лице, банкова институция,
лицензирана в Малта, която предоставя услуги на територията на Република България по
силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Допълва, че
договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното
дружество не е страна. Счита, че прогласяването на Договора за гаранция за нищожен,
съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да
произведе сила на пресъдено нещо по отношение на „М.Б.“ и така няма да настъпи промяна
в патримониума на Ищеца.
Поддържа, че ищецът сам е избрал „М.Б.“ (Малта) като поръчител в електронния
формуляр и, след като е бил информиран за дължимите такси, е подал заявление за кредит.
Заявява, че ищецът е получил преддоговорна информация по имейл, която изрично посочва,
че за сключването на договора за кредит ответникът „Ф.Б.“ изисква поръчителство. Допълва,
че ищецът е получил и документи от „М.Б.“, включително Договор за гаранция и след като е
бил информиран, е потвърдил чрез СМС желанието си да сключи договора.
3
Предвид изложеното ответникът изтъква, че не може да се говори за заблуждаваща
търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Категорично се противопоставя на твърдението, че
бил въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или дължимите суми, като
счита, че на всеки етап ищецът е бил информиран за последствията от своя избор,
включително за сумите, дължими на „М.Б.“, ако избере нея за поръчител.
Поддържа, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея
не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Намира за неоснователно твърдението на
ищеца, че всъщност се касаело за допълнителни разходи, които следвало да се включат в
ГПР, тъй като обезпечението е резултат от оценка на кредитоспособността по закон.
Ответното дружество излага, че в качеството си на кредитор е предоставил необходимата
информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение, както и е
имал право да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право.
По изложените доводи ответното дружество моли осъдителната искова претенция да
бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-
деловодни разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител, като в
депозирано писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК излага, че поддържа отговора на
исковата молба и моли исковите претенции да бъдат отхвърлени.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за предоставяне на потребителски
кредит № *****/04.02.2023 г., сключен между ответното дружество, от една страна в
качеството му на кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател се
установява, че кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 6000 лева. Видно от
ангажирания погасителен план към договора падежът на последната вноска е настъпил на
28.07.2024 год. (общо 18 броя месечни погасителни вноски). ГПР възлиза на 49,66 %.
Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на
сключване на договора за кредит бил 23.33 % годишно. Изрично е посочено, че дължимата
договорна лихва е в размер на 2100 лева и това е единственият общ разход по кредита,
включен при изчисляване на ГПР, съгласно чл. 4 от Договора. В чл. 5 от договора е
предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М.В..
В чл. 4.3 от Стандартен европейски формуляр към Договор за предоставяне на
потребителски кредит № *****/04.02.2023 г., подписан от ищцата и приложен по делото, е
предвидено, че ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на
6060 лева. Изрично е отразено, че посочените разходи не се включват при изчисляване на
ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита съгласно §1.1 от ЗПК,
доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за сключване на
кредита.
Представени са 9 бр. разписки с №№ 0500018096344780 от 06.03.2023 г.;
0500018904790653 от 06.06.2023 г.; 0500020388384888 от 20.11.2023 г.; 0500018617367062 от
03.05.2023 г.; 0500018366351879 от 05.04.2023 г.; 0500019372702774 от 31.07.2023 г.;
0500020689337312 от 21.12.2023 г. и 0500019965451250/05.10.2023 г., изд. от Изи Пей, от
които е видно, че са погасявани парични суми, но в приложените разписки липсва
информация по кой договор са били извършвани плащанията.
Приложена е и неоспорена от ответната страна екранна снимка от профила на ищцата, от
която е видно, че към дата 28.07.2024 год. кредитът с параметри 6000 лева главница, 2100
лева – договорна лихва и 6060 лева – такса за банкова гаранция към фирма-партньор, е
4
издължен.
От приетото към материалите по делото и неоспорено от страните заключение по
назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по конкретния договор за
кредит е били изплатена сумата от 8117,01 лева (за което са представени 8 бр. разписки от
ищцата). Освен това ответното дружество е предоставило доказателства, че на 24.01.2024
год. е била заплатена и сумата от 4718,37 лева, т.е. по кредита са били заплатени суми в общ
размер на 12 835,38 лева. С горепосочената сума е погасена дължимата главница по кредита
в размер на 6000 лева, договорна лихва от 1520,86 лева, такси съгласно Тарифата и ОУ в
размер на 260 лева и такса за предсрочно погасяване на кредита в размер на 30 лева.
Останалата сума в размер на 5024,52 лева според вещото лице е изплатена по договора за
поръчителство. Вещото лице е категорично, че възнаграждението на гаранта не е включено
при изчисляване на ГПР по договора за кредит. В случай, че това възнаграждение бъде
включено, ГПР ще възлиза на 183,53 %.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е осъдителен иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
За да бъде основателна предявената искова претенция ищецът следва в условията на
пълно и главно доказване да докаже: 1. сключването между него и ответното дружество на
процесния договор за паричен заем и неговото конкретно съдържание – права и задължения
на страните; 2. Сключване на Договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество
- М.В., по който договор било договорено допълнително възнаграждение; размер на
възнаграждението за гаранта; 3. че ответното дружество е получило процесната сума, както
и, че това е осъществено при липса на правно основание.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
възражения, в това число, наличието на основание за получаване и последващо задържане
на претендираната сума (т.е. валидност на чл. 5 от Договора за кредит и валидност на
клаузата от Договора за поръчителство, с която е договорено възнаграждение за гаранта).
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца
(кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за
потребителски кредит № *****/04.02.2023г., по силата на който на ищеца е отпуснат кредит
в размер на 6000 лева, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 01.01.2021 год.,
действаща към момента на сключването му), поради което правата и задълженията на
страните се регулират от разпоредбите на посочения специален закон. Съгласно чл. 9 от
ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена,
съгласно нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и
разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Легална
дефиниция на понятието "траен носител" е дадена в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки
носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното използване за период от време, съответстващ на целите, за
които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на
5
съхранената информация. Безспорно ЗПК допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, какъвто очевидно е настоящият
случай и към процесния договор са приложими и разпоредбите на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Чл. 6 от ЗПФУР гласи, че договорът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР "финансова услуга" е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР се казва, че "средство за комуникация от
разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на
потребителя. При сключване на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът
на услугата следва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2 на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на
документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
авторството му.
В случая страните не спорят, че процесният договор за кредит е сключен, като е
спазена формата за сключването му, доколкото по делото е представена е разменената
преддоговорна информация.
Безспорно се установи от ангажираните по делото доказателства, че доколкото ищецът
не е могъл да предостави поръчител – физическо лице, такъв е осигурен от кредитодателя в
лицето на М.В., за което се дължи допълнително възнаграждение в размер на 6060 лева,
видно от представения Стандартен европейски формуляр към Договор за предоставяне на
потребителски кредит № *****/04.02.2023 г.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит. Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит
са разписани в ЗПК в нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия
закон е регламентирана недействителността на договора за потребителски кредит. Според
императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Съдът, след като анализира клаузите на процесния договор за потребителски кредит,
намира, че е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание
относно опреД.е размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не е
включено възнаграждението, дължимо на поръчителя М.В. в размер на 6060 лева. Според
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този
смисъл са и разясненията, дадени в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 на СЕС.
6
Следва да бъдат посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР.
Целта на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В конкретния случай в процесния договор
е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна
стойност – 49,66 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация как е
формиран той. Действително в чл. 4 от Договора е посочено, че ГПР включвал единствено
договорената между страните възнаградителна лихва, но доколкото дължимото
възнаграждение на гаранта в размер на 6060 лева е част от разходите по кредита, то би
следвало да бъде включено при изчисляването на ГПР. Освен това в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на РБ. Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по слабата страна, като законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се
зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния
лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на процесния
договор за кредит (04.02.2023 год.) - за периода след 01.02.2023 год. размерът на основния
лихвен процент, определен от БНБ е 1,82 на сто. Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е
11,82 %, трикратният размер е 35,46 %, а петкратния размер е 59,1 %. На пръв поглед, с
оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за опреД.е размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора договореният ГПР /49,66 %/
действително не надвишава петкратния размер на законната лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договореното възнаграждението, дължимо от
кредитополучателя на поръчителя М.В. не е включено при изчисляване на ГПР, а доколкото
то представлява част от разходите по кредита, е следвало да бъде включено при
изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна насока са абсолютно
несъстоятелни и недоказани. При включване на това допълнително възнаграждение при
изчисляване на ГПР, същият би възлизал в размер на 183,53 %., съобразно заключението на
вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните и
кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено, т.е. надвишава 15 пъти размера
на законната лихва. Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се
стреми да постигне невключвайки възнаграждението за гаранта при изчисляване на ГПР е да
заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Липсата на включени на предвидени от закона
компонентни, какъвто е настоящия случай, съдебната практика приравнява на липсващ ГПР.
Съгласно възприетото в решение на СЕС по дело С-714/2022, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, този
договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
7
действително прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е
включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава
невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се
окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на ГПР (чл. 4 от Договора) е
неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитодателят "Ф.Б." и
гаранта/поръчител М.В. (Малта) са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ, доколкото
при извършена справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на "Ф.Б." ЕООД е "М. СЕ", което наименование е идентично със сегашното
наименование "М. Банк" (преди Фератум Банк). Това обстоятелство създава съмнение
относно намерението на кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на
кредита – предоставянето на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно
допълнително възнаграждение по договора, представляващо допълнителна печалба.
Освен всичко изложено, размерът на възнаграждението за поръчителството – 6060 лв.
надвишава почти трикратно размера на дължимата лихва за целия срок на договора –2100
лв. Това възнаграждение надвишава дори размера на отпусната главница по кредита, поради
което същото се явява несъразмерно високо и безспорно поставя в неравноправно
положение потребителя, който очевидно е бил във финансово затруднение.
По изложените по-горе доводи се налага изводът, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит (какъвто е настоящият случай) потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита. В случая
ищцата е следвало да върне на ответника сума в размер на 6000 лева, което тя е сторила.
Няма спор, а и от ангажираните по делото писмени доказателства и заключението по
назначената съдебно-счетоводна експертиза безспорно се установи, че ищцата е извършвана
плащания по процесния договор за кредит в общ размер на 12 835,38 лева. Т.е. заплатеното
от ищцата над сумата от 6000 лева – усвоена главница, в случая 6835,38 лева се явява
платено без основание по нищожен договор за кредит. Поради това на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на
6835,38 лева. До този размер осъдителната искова претенция се явява основателна и
доказана, а за горницата над пълния предявен размер от 6995,64 лева (т.е. за сумата от 160,26
лева) исковата претенция е неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса и
възнаграждение за вещо лице в размер на 568,90 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Д. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Представен е списък на разноските, с който адв. Г.
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1199,47 лева с ДДС.
Своевременно е релевирано възражение от страна на ответника за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. При
8
опреД.е размера на дължимото възнаграждение съдът следва да вземе предвид Решение на
съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год., образувано по преюдициално запитване на
съдия от Софийския районен съд, което е задължително за всички национални съдилища
(арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение е възприето, че бългapcĸитe cъдилищa не са
длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c тapифaтa зa минимaлни aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния,
пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В решението е застъпено, че ако се ycтaнoви, чe
Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния пpoтивopeчи нa
пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101, пapaгpaф 1 и 2 ДФEC, нaциoнaлният cъд e
длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пo oтнoшeниe нa cтpaнaтa,
ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и
ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв дoгoвop зa aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo
възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е посочил, че нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa,
cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe мoгaт дa дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep
пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa нa BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa
пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa
oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено
е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe
цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce
пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от размера на адвокатските възнаграждения,
предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с ниска фактическа и
правна сложност, било е проведено само едно открито съдебно заседание, по което
процесуалният представител на ищеца не се е явил, назначена е 1 експертиза, която не е
оспорена от страните и по която не са били задавани допълнителни въпроси на вещото лице
от процесуалния представител на ищеца, не са се събирали и допълнителни доказателства,
освен приложените към исковата молба и отговора. Ето защо, в полза на адвоката следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1180,25 лева с ДДС (с оглед и уважения
размер на претенцията от 6835,38 лева), което е адекватно на положения труд.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника също следва да бъдат присъдени
разноски съразмерно с отхвърлената част от претенцията в размер на 6,87 лева –
юрисконсултско възнаграждение, съобразно представения списък на разноските.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК, „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица),
ж.к. „М.т 3“, бул. „А.М.“ № 51, вх.А, ет.9, ап.20, представлявано от законните си
представители И.В.Д. и Д.В.Н. – Управител ДА ЗАПЛАТИ на М. И. С., ЕГН: **********, с
пост. адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „Б.Д.“ № 11 сумата от 6835,38 лева, представляваща
платена без основание сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
*****/04.02.2023 г., сключен между ответника от една страна, в качеството на кредитор и
ищцата, от друга страна, в качеството на кредитополучател, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.02.2025 г. до окончателното
погасяване на задължението, като ОТХВЪРЛЯ осъдителната претенция за горницата над
9
присъдената сума от 6835,38 лева до пълния предявен размер от 6,995.64 лева (т.е. за сумата
от 160,26 лева), като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: *******, представлявано от законните си представители
И.В.Д. и Д.В.Н. – Управители ДА ЗАПЛАТИ на М. И. С., ЕГН: ********** сумата от 568,90
лева, представляваща заплатена държавна такса и възнаграждение за вещо лице в
първоинстанционното производство съразмерно с уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал.
1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: *******, представлявано от законните си представители
И.В.Д. и Д.В.Н. – Управители ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия – Л.
адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 1180,25 лева с включено ДДС,
на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа.
ОСЪЖДА М. И. С., ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: *******,
представлявано от законните си представители И.В.Д. и Д.В.Н. – Управители сумата от 6,87
лева – юрисконсултско възнаграждение на първа инстанция, съразмерно с отхвърлената част
от иска, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
10