№ 20983
гр. С, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110150538 по
описа за 2023 година
Предявен е иск от С. Й. И., ЕГН **********, с адрес гр.С, бул.Х Б“ № .., чрез адв.М.,
със съдебен адрес гр.П, бул.“П Ш“ № 81, ет.3, ап.Б, за осъждане на „М П М“ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Р П К“ № 4, ет.6, представлявано от Р Д, Т Ч и М
И., да заплати на ищцата сумата от 50.00 лв., представляваща недължимо платена от нея
неустойка по договор за заем №../09.03.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 12.09.2023 г., до окончателното плащане на дължимото.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че на 09.03.2022 г. е сключила с „М П М“ АД договор за заем №.., по
силата на който тя е получила сума в размер на 600.00 лв., при ГПР от 42.21 %, годишен
лихвен процент от 40.10 %. Подлежащата на връщане сума е 1079.00 лв. на 13 двуседмични
погасителни вноски. Отбелязва се, че в чл.12, ал.3 от договора е установено задължение за
ищцата да предостави обезпечение с физическо лице, което да отговаря на определени
условия, като при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 412.23
лв., платима разсрочено с всяка вноска по кредита. Сочи се, че ищцата е погасила
предсрочно договора за заем, като е заплатила 50.00 лв. от дължимата неустойка.
С исковата молба се оспорва действителността на процесната неустоечна клауза на
основание чл.19, ал.4 вр. чл.22 ЗПК, чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.143, ал. вр. чл.146 от
ЗЗП.
Изразява се становище за противоречие на клаузата с добрите нрави, тъй като с нея се
накърнява принципа на добросъветност в гражданските и търговските взаимоотношения. С
това пък се постига несправедливо облагодетестване на едната страна за сметка на другата и
1
и като краен резултат води до значителна нееквивалентност на насрещните престации на
страните по правоотношението. Аргументи в тази насока ищецът черпи от размера на
неустойката, който е 2/3 от размера на отпуснатата в заем сума.
Обосновава се становище за недействителност на процесната клауза и поради
противоречие с чл.143, ал.1 от ЗЗП. Поради това се прави извод за приложението на чл.21,
ал.1 от ЗПК, според която разпоредба клауза в договор за потребителски кредит, която има
за цел или резултат заяобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Подчертава се, че съобразно Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, задължение на кредитора е да
извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Отделно от това
ищецът изразява мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване
Ищецът навежда и доводи, че неустойката не е включена в ГПР, противно на
приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите, които се
включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от действителния
ГПР противоречи на закона, а по същество нарушава изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.
По така изложените съображения, от съда се иска да осъди ответника да върне на
ищцата заплатените от нея 50.00 лв. по нищожната клауза за неустойка.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът признава, че между страните на 09.03.2022 г. е сключен договор за заем
за сумата от 600.00 лв. при посочените в исковата молба параметри. Ответникът обаче
оспорва изложените в исковата молба доводи за недействителност на процесната клауза от
договора.
От една страна отбелязва, че по процесната клауза е предвиден разход от 0.00 лв. От
друга страна сочи, че освен дължимата договорна лихва, други разходи по договора няма,
поради което не е нарушено правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Сочи се, че договорът между страните не е сключен при общи, а при индивидуално
уговорени условия, след проведени преговори и предоставен на потребителя стандартен
европейски формуляр, с което е осигурена възможността му за преценка дали да встъпи в
процесното правоотношение.
Ответникът израдява становище, че в договора по ясен начин е определяна
дължимата договорна лихва, а именно чрез изписване на лихвения процент. Именно поради
обстоятелството, че той е фиксиран, това е достатъчно, за да се приеме, че договорът
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
2
ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер, съобразно изискванията на чл.19, ал.4
от ЗПК. Обръща се внимание, че изискването за посочване на допусканията за промяна на
ГПК важи само когато ГПР може да се изменя през течение на договора, какъвто не е
настоящия случай. Според ответника, сам по себе си ГПР не е клауза, за да може да бъде
прогласен за нищожен, като в същото време в процесния договор за заем са отразени всички
негови компоненти. В тази насока се отбелязва, че в договора е посочено, че
общодължимата сума по договора е 1413.72 лв., която представлява сбор от главницата и
договорната лихва, без потребителят да дължи други такси или допълнителни разходи.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност
се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Ищецът взема
писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявенят иск е с правно основание правно основание чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД и
има за предмет претенция за неоснователно обогатяване, произтичаща от дадена от ищцата
на ответника сума без основание.
Неоснователно обогатяване е налице, когато е възникнало по силата на закона
правоотношение между две лица, по силата, на което едното лице, което е получило нещо
без основание, е задължено да го върне на другото лице, за чиято сметка то се е обогатило. У
нас са уредени два основни вида на неоснователното обогатяване ( кондикции)
– престационна и непрестационна (чл.55 и чл.59 от ЗЗД).
В случая се касае за престационна кондикция, при която е дадена сума пари на
основание, което не е съществувало, а именно по нищожна клауза от договор за заем.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор за заем №../09.03.2022
г. Въз основа на последния, ответното дружество е предоставило на ищцата в заем сумата от
306.78 евро или тяхната левово равностойност, която последната следва да върне на 13
двуседмични погасителни вноски от по 26.22 евро /51.29 лв./. Заемът е отпуснат при 40.10%
годишен лихвен процент и 42.21 % ГПР.
Съгласно чл.12 от договора за заем, в срок от 7 дни, считано от датата на сключване
на договора, заемателят следва да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо
се в поемане на солидарно задължение в полза на заемателя и връщане на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Спрямо това физическо лице са поставени
3
редица условия, на които да отговаря. В ал.4 на цитирания чл.12 е посочено, че страните се
съгласяват, че при неизпълнение на това задължение на заемателя, замеодателят търпи
вреди, поради което има право на неустойка от 210.77 евро /412.23 лв./.
На първо място, с оглед задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК следва да се
посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на регулация на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., с последни изм.
и доп. с ДВ бр.104/08.12.2020 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на
потребителски кредит. В случая договорът отговаря на изискванията за форма и
съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването
му. В него са означени дата и място на сключването, вид на предоставения кредит,
извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на договора, общия размер на
кредита и начина на усвояването му, размера на ГЛП, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочена е чистата стойност
на кредита, годишният процент на разходите по кредита и ясно е означена общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит както
и останалите изискуеми реквизити. Изготвен е и погасителен план, неразделна част от
договора с вписани 13 бр. двуседмични погасителни вноски с размер на всяка падежна
вноска, с точни дати за погасяване на отделните вноски. В същото време клаузите на
договора са написани ясно и разбираемо. С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че
в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите.
В случая в чл.3, ал.8 от процесния договор за паричен заем е посочен годишният
процент на разходите по кредита, който е 42.21 % и който не надвишава пределните норми
по чл.19, ал.4 от ЗПК съобразно предвиденото в ПМС № 426/18.12.2014 г./, годишния
лихвен процент – 40.10% , както и всички разходи, приложими към момента на сключване
на договора за кредит.
Доколкото договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11, т.10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
4
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. В
случая обаче не може да се приеме, че с въвеждане на процесната клауза за неустойка е
допуснато такова нарушение, тъй като в договора е означено по ясен и недвусмислен начин
задължението на потребителя до осигури трето физическо лице, което да поеме солидарно
задължението му, като са посочени условията за това и санкцията в случай на неизпълнение
/в глобален размер и във всяка една от погасителните вноски/.
По отношение действителността на конкретно оспорената клауза на чл.12 от
процесния договор, следва да се посочи, че действително в чл.9 от ЗЗД е утвърдена
свободата на страните да определят съдържанието на договорите, които скюлчат, за която
5
обаче са въведени две ограничения: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/. Съобразявайки
тези ограничения, следва да се приеме, че клауза на чл.12 от договора е нищожна доколкото
установява задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
По принцип преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.12 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в 7-дневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 412.23 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.12,
ал.4 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е приблизително
над 2/3 от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както размера
на вноските нараства. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
6
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
В същото време и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че сама по себе
си нищожността на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за кредит,
доколкото същият би бил сключен и без процесната уговорка. Извод в тази насока се следва
от факта, че в случай, че за кредитора предоставянето на обезпечение би било необходимо
условие за възникване на заемното правоотношение, то той би поставил това изискване към
заемателя още преди сключи договора с него.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза е нищожна и извършените от
ищцата плащания на установени в нея задължения са без основание.
В исковата молба са наведени твърдения за погасяване от страна на ищцата на
процесния кредит преди завеждане на делото, които не са оспорени от ответника с отговора
на исковата молба. Последният не е представил и изисканата от него с определението по
доклада справка, поради което при изрично указаните му последици, съдът следва, на
основание чл.161 от ГПК, да приеме за доказано, че ищцата е погасила всички свои
задължения по процесния договор за кредит, вкл. и това по оспорената клауза на чл.12, ал.4
от договора за неустойка.
Доколкото ищцата е платила сума по нищожна клауза, то тя подлежи на връщане. В
случая се претендират 50.00 лв., т.е именно размер по-нисък от уговорената неустойка,
поради което искът следва да бъде уважен изцяло.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива само за държавна такса от 50.00 лв.
Пълномощникът му пък иска да бъде определено за адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата в размер на 480.00 лв. /с ДДС/, съобразно
предвиденото в чл.7, ал.1 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „М П М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Р П
К“ № 4, ет.6, представлявано от Р Д, Т Ч и М И., да заплати на С. Й. И., ЕГН **********, с
7
адрес гр.С, бул.Х Б“ № .., сумата от 50.00 лв., представляваща недължимо платена от нея
неустойка по нищожна клауза по договор за заем №../09.03.2022 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 12.09.2023 г., до окончателното плащане на
дължимото.
ОСЪЖДА „М П М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Р П
К“ № 4, ет.6, представлявано от Р Д, Т Ч и М И., да заплати на С. Й. И., ЕГН **********, с
адрес гр.С, бул.Х Б“ № .., сумата от 50.00 лв., представляваща направени от ищцата разноски
по делото, съобразно изхода му.
ОСЪЖДА „М П М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Р П
К“ № 4, ет.6, представлявано от Р Д, Т Ч и М И., да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата на адвокат М. В. М., Адвокатска колегия – П, с адрес гр.П,
бул.«П Ш» № 81, ет.3, вх.Б, сумата от 480.00 лв., представляваща възнаграждение за
процесуално представителство и защита на ищцата С. Й. И., ЕГН **********, по
настоящето гр.д.№ 50538/2023 г. по описа на СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8