Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 13984 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 467693/09.08.2018 г., постановено по гр.д. № 56934/2016 г. по описа
на СРС, 138 състав, е прието за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Д.“ АД
дължи на „Н.У.“ ЕООД сумата от 2 916 лв., представляваща незаплатено
възнаграждение по договор от 01.04.2014 г. за извършване на физическа охрана на
административна сграда, находяща се в гр. София, ул. „*****, 5 и 6, за периода
24.01.2016 г. – 22.02.2016 г., за което е издадена фактура № ********** от
22.02.2016 г., ведно със законната лихва от 09.06.2016 г. до изплащане на
вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
3960 лв., както и сумата от 99, 20 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода 11.03.2016 г. – 08.06.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.06.2016 г. по
ч.гр.д. № 31050/2016 г. по описа на СРС, 138 състав.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК ответникът „Д.“ АД е подал въззивна жалба, с която обжалва
първоинстанционното решение в частите, с които предявените искове са уважени.
Изложени са доводи, че между страните не е възникнало облигационно
правоотношение, тъй като представеният по делото договор е нищожен. Поддържа
се, че съгласно чл. 2, ал. 2, т. 1 ЗЧОД следва да бъде сключен писмен договор с
дружество-изпълнител, което е търговец, регистриран по ТЗ и което е получило
лиценз по ЗЧОД. По делото било установено, че не е налице последната
предпоставка по договора, тъй като лиценз е бил издаден на ищцовото дружество
на 28.04.2014 г., т.е. към датата на сключване на процесния договор то не е
имало лиценз за извършване на охранителна дейност. С оглед на това се твърди,
че договорът противоречи на закона и е нищожен. Поддържа се също така, че
предвидената в закона административно наказателна отговорност не препятства
възможността за търсене и на гражданска отговорност, поради което изложеният от
районния съд аргумент е неприемлив. Изложени са и доводи, че договорът за
охрана е intuito personae, като предвид липсата на притежаван от
ищцовото дружество лиценз, следва да се приеме, че процесният договор е бил
сключен при грешка в лицето на изпълнителя, поради което е унищожаем. Твърди се
още и че по делото не е било установено при условията на пълно и главно
доказване реалното доставяне на услугата през процесния период от време,
включително не са били събрани и доказателства за осчетоводяване на процесната
фактура от страна на ответника, което би представлявало недвусмислено признание
за наличието на договорно правоотношение. С оглед на изложеното се моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а предявените
искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца “Н.У.“ ЕООД.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени
са искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество решението
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
По
делото е приложен договор за охрана, сключен на 01.04.2014 г. между „Д.“ АД в
качеството му на възложител и „Н.У.“ ЕООД в качеството му на изпълнител, с
който ответникът е възложил на ищеца да извърши срещу възнаграждение физическа
охрана с един пост от четирима охранители на административна сграда, находяща
се в гр. София, ул. „*****, на етажи 4, 5 и 6. С чл. IV възложителят се е задължил да заплаща по
банков път на изпълнителя месечно възнаграждение в размер на 3300 лв. без ДДС
до 10-то число на месеца, следващ текущия, през който се извършва услугата при
издадена от изпълнителя фактура. Съгласно чл. V,
т. 1 договорът се сключва за срок от една година, считано от 01.04.2014 г. и се
счита за продължен всяка следваща година, ако в тримесечен срок преди изтичане
на текущата година, една от страните не предизвести другата за прекратяването.
В чл. VI страните са се уговорили, че всяка една от страните
може да прекрати договора с отправяне на тримесечно предизвестие до другата
страна.
От
приложените на л. 24 – л. 26 преводни нареждания се установява, че на
23.04.2014 г. ответникът е превел на ищеца по банков път сума в размер на 3960
лв. по фактура № 12/23.04.2014 г., на 22.05.2014 г. е превел сума в размер на
3960 лв. по фактура № 18 от 22.05.2014 г. и на 22.08.2014 г. сума в размер на
4080 лв. по фактура № 36 от 21.08.2014 г.
По
делото е приет договор от 22.06.2015 г., сключен между „Н.У.“ ЕООД в качеството
му на възложител и „С.С.“ ЕООД, с който ищецът е възложил на „С.С.“ ЕООД да
извършва срещу възнаграждение физическа охрана с два поста от четирима
охранители на административна сграда, находяща се в гр. София, ул. „***** срещу месечно
възнаграждение в размер на 5476 лв. без ДДС, платимо до 10-то число на месеца,
следващ текущия, през който се извършва услугата при издадена от изпълнителя
фактура.
Съгласно
писмо рег. № 328600-4425 от 18.01.2018 г. МВР, ГД „НП“ е уведомила съда, че
ищцовото дружество е имало издаден от заместник-директора на ГД „НП“ лиценз за
извършване на частна охранителна дейност № 2687/28.04.2014 г. по чл. 5, ал. 1,
т. 1 и т. 4 от ЗЧОД за територията на област София-град, като издаденият лиценз
е бил отнет по силата на решение № 3220/10.05.2017 г. по адм.д. № 2043/2017 г.
на Административен съд – София, потвърдено с решение № 15190/11.12.2017 г. на
ВАС.
На
22.02.2016 г. ищцовото дружество е издало процесната фактура № ********** от
22.02.2016 г. за извършена физическа охрана по договор за периода 24.01.2016 г.
– 22.02.2016 г. за сумата от 3960 лв. с вкл. ДДС.
На
24.02.2016 г. ответното дружество е изпратило покана до ищеца, с която е
заявило, че желае да прекрати процесния договор, считано от 22.02.2016 г., с
оглед на което е поканило представител на „Н.У.“ ЕООД да се яви в тридневен
срок от датата на получаване на поканата в офиса на „Д.“ АД за подписване на
анекс за прекратяване на договора по взаимно съгласие, като в противен случай следва да счита поканата за
предизвестие за прекратяване по смисъла на раздел V,
т. 1 от договора. По делото не се спори, че ищецът е получил тази покана, която
е приложена към исковата молба.
На
02.03.2016 г. ответното дружество е получило писмо от ищеца във връзка с
поканата от 24.02.2016 г., с която е изразило несъгласие с предложението за
прекратяване на процесния договор по взаимно съгласие и е заявило, че приема,
че ответникът се е възползвал от правото си да прекрати договора с тримесечно
предизвестие, като по време на действие на предизвестието страните остават
обвързани от договора. Със същото писмо ищцовото дружество е поискало да му
бъде осигурен достъп до охраняваните обекти с писмено уведомление, като при
липса на такова уведомяване, ще приеме, че ответникът продължава да нарушава
основното си задължение по раздел II, т. 1, предл.
първо от договора (да осигури необходимите условия за изпълнение на поетите от
изпълнителя задължения).
По
делото е разпитана свидетелката Д.Б.Д., административен директор в ответното
дружество от 2006 г. от нейните показания се установява, че офисът на „Д.“ АД ***.
Свидетелката поддържа връзката между охраната и ответното дружество, като тя
знае за сключен през месец април 2014 г. договор с ищцовото дружество, който е
бил прекратен. Към датата на провеждане на разпита – 22.02.2018 г. ищцовото
дружество не е осъществявало охрана на посочения адрес. Свидетелката не знае
друго дружество да е извършвало охранителна дейност на адреса и „Д.“ АД не е
било уведомявано друго дружество да е започнало фактически да осъществява тази
дейност вместо ищеца.
По
делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно и
обективно. В него е посочено, че на 23.04.2014 г. ищецът е издал фактура на
стойност 3960 лв. с основание „физическа охрана по договор за м. април 2014
г.“, като на същата дата ответното дружество е превело тази сума по банковата
сметка на „Н.У.“ ЕООД. На 22.05.2014 г. ищецът е издал нова фактура на стойност
3960 лв. с основание „физическа охрана по договор за периода 24.04.2014 г. –
23.05.2014 г., която сума „Д.“ АД е превело по банков път на същата дата.
Вещото лице е достигнало, че периодите по двете фактури се дублират за седем
дни за периода 24.04.2014 г. – 30.04.2014 г., като платената два пъти сума за
периода е в общ размер от 924 лв. с вкл. ДДС. В заключението е посочено още, че
на 21.08.2014 г. ищецът е издал фактура на стойност 3960 лв. с ДДС с основание
„физическа охрана по договор за периода 24.07.2014 г. – 23.08.2014 г., като на
22.08.2014 г. ответното дружество е превело по банков път сумата от 4080 лв.,
т.е. надплатило е 120 лв. по тази фактура.
С
оглед на така установеното от фактическа страна въззивният съд намира, че по
делото е установено съществуването на валидно облигационно правоотношение по
договор за охрана през процесния период 24.01.2016 г. – 22.02.2016 г. Както е
посочил и районният съд, възражението за нищожност на договора поради
обстоятелството, че към датата на сключването му ищецът не е притежавал лиценз
за извършване на охранителна дейност, е неоснователно. Към датата на сключване
на процесния договор – 01.04.2014 г., е бил в сила ЗЧОД (отм. с ДВ, бр. 10 от 30.01.2018 г., в сила от 31.03.2018 г.), съгласно чл.
2, ал. 2, т. 1 от който частната охранителна дейност се извършва въз основа на
писмен договор, сключен с търговци, регистрирани по ТЗ, които са получили
лиценз по същия закон. Тази разпоредба въвежда лицензионен режим за извършване
на частната охранителна дейност, като в глава VI от
закона е предвидена административнонаказателна отговорност за лица, които
извършват дейността без да имат такъв издаден лиценз. С оглед на изложеното
правилно районният съд е приел, че липсата на лиценз към датата на сключване на
договора не се отразява върху неговата действителност, единствено може да
доведе до налагането на административна санкция.
Неоснователно
е и възражението, че поради липсата на издаден лиценз към 01.04.2014 г. и тъй
като договорът е бил сключен с оглед на личността, следва да се приеме, че е
налице грешка в лицето, поради което договорът е унищожаем. Както беше посочено
по-горе, липсата на лиценз към датата на сключване на договора води до
възникване на административнонаказателна отговорност за лицето, което
неправомерно осъществява охранителна дейност, но не се отразява върху
действителността на договора и не е пречка това лице фактически да осъществява
охранителна дейност и да изпълнява задълженията си по договора. Следва да бъде
посочено също така, че през процесния период, за който се претендира плащане в
настоящото производство, ищцовото дружество е имало издаден лиценз за
извършване на охранителна дейност и е отговаряло на изискванията на закона.
Оспорването
на въззивника, че през процесния период ищцовото дружество не е предоставяло
услуги, следва да се счита за преклудирано, тъй като с отговора на исковата
молба ответникът изрично е заявил, че ищецът е извършвал охранителна дейност в
периода 01.04.2014 г. – 22.02.2016 г. включително, когато ответното дружество е
прекратило процесния договор. С оглед на това с отговора на исковата молба е
направено изрично признание, че през процесния период 24.01.2016 г. –
22.02.2016 г. ищцовото дружество е извършвало охранителна дейност.
От
разменената между страните кореспонденция, приложена на л. 9 и л. 10 от
първоинстанционното производство се установява, че те не са постигнали съгласие
за прекратяване на процесния договор, считано от 22.02.2016 г., поради което
следва да се счита, че договорът е прекратен с изтичане на тримесечно
предизвестие от получаването на изпратеното от „Д.“ АД писмо с изх. №
24.02.2016 г. по реда на чл. VI, т. 1 от
договора. Следователно, а и с оглед направеното изрично изявление в отговора на
исковата молба, по делото е установено, че в периода 24.01.2016 г. – 22.02.2016
г. процесният договор е бил в сила и ищецът е извършил възложените му по него
дейности, поради което ответното дружество е следвало да му заплати уговорената
в чл. IV, т. 1 сума в размер на 3960 лв. с ДДС до 10.03.2016
г. В тежест на ответника е било да ангажира доказателства за плащане на
посочената сума, като той не е ангажирал такива. С отговора на исковата молба
при условията на евентуалност е направил възражение за прихващане на
претендираното задължение с надплатено от него възнаграждение в размер на 1044
лв. по три броя фактури, издадени съответно на 23.04.2014 г., 22.05.2014 г. и
22.08.2014 г.
От
приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че по фактурите, издадени на 23.04.2014 г. и 22.05.2014 г.,
ответното дружество е надплатило общо 924 лв. поради припокриване на периодите,
за които са издадени със седем дни – от 24.04.2014 г. до 30.04.2014 г.
включително. Установява се и че по фактурата, издадена на 22.08.2014 г.
ответното дружество е надплатило сумата от 120 лв. Следователно „Д.“ АД е
платило на ищцовото дружество без основание сумата от 1044 лв., поради което
възражението за прихващане се явява основателно. С тази сума следва да бъде
прихванато задължението по процесната фактура, т.е. предявеният иск е
основателен за сумата от 2916 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
09.06.2016 г., до окончателното изплащане, до който размер районният съд е
уважил иска за главница. Поради основателността на претенцията за главница,
основателен се явява и искът за присъждане на законна лихва за забава в размер
на 99, 20 лв. за периода 11.03.2016 г. – 08.06.2016 г., като по смисъла на чл.
84, ал. 1 ЗЗД с чл. IV, т. 2 от
договора, ответникът изпада в забава, считано от 11-то число на месеца, следващ
месеца на предоставяне на услугата.
По изложените съображения обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски е неоснователна. Въззиваемата страна не е направила
искане за присъждане на разноски в настоящото производство, нито е представила
доказателства за направени такива.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
467693/09.08.2018 г., постановено по гр.д. № 56934/2016 г. по описа на СРС, 138
състав, в обжалваните части.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.