Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 13.05.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 4807 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 16.10.2019г., постановено по гр.д. № 16707/2018г. по описа на СРС,
ГО, 120 състав, са отхвърлени предявените от И.В.Х. срещу “А.В.Е.Г.” ЕООД
обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 195 лева, представляваща
неустойка за забавено изпълнение по договор за производство на мебели по
индивидуален проект № 67/41 от 08.07.2016г., както и сумата от 410 лева,
представляваща неустойка за забавено изпълнение по договор за производство на
мебели по индивидуален проект № 67/43 от 19.07.2016г. Със същото решение е
уважен предявеният иск с правно основание чл. 88, ал. 1, вр. чл. 87 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1 120 лева, представляваща обезщетение за причинени
имуществени вреди от разваляне на договор за производство на мебели по
индивидуален проект № 66/28 от 08.06.2016г., като исковата претенция е отхвърлена
за разликата над сумата от 1 120 лева до пълния претендиран размер от 6 212
лева.
Срещу
решението, в частите, в които са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 88, вр. чл. 87 от ЗЗД, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищцата И.В.Х.. В жалбата са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че не са обсъдени в
цялост всички събрани по делото доказателства, което е довело до неправилни
изводи относно основателността на предявените искове. По отношение на исковете
с правно основание чл. 92 от ЗЗД се сочи, че съдът не е взел предвид
недвусмисленото признание на ответника, че е бил в забава по отношение и на
трите сключени между страните договори. Поддържа се твърдението, че уговорката /уточняването/
за извършване на поръчката е била 30 дни от заплащане на цената, което
кореспондира с клаузата на чл. 4.3. от двата договора, според която крайният
срок за монтажа на продукцията се уточнява от страните при неговото започване.
Навеждат се съображения, че между страните по делото не е налице спор относно
продължителността за срока за изпълнение на възложената работа за всички
мебели, предмет на всеки един от договорите. В жалбата се твърди, че
безспорните между страните факти и обстоятелства са следните: по договора за
мебели от 08.07.2016г. – крайният срок за изпълнение на същия е до
07.08.2016г., а ответникът признава, че не е изпълнил поне до 22.09.2016г. и е
върнал неопределено количество мебели за преработка, чиито монтаж не доказва
кога е извършил; по договора за мебели – крайният срок за изпълнение на същия е
до 18.08.2016г., а ответникът признава, че не е изпълнил поне до 22.09.2016г. и
е върнал неопределено количество мебели за преработка, чийто монтаж не доказва
кога е извършил. Развити са доводи, че насрещната страна не е успяла да проведе
доказване на наличието на правопогасяващи или правоизключващи възражения, както
и точно и навременно изпълнение на всеки един от договорите.
По
отношение на исковете с правно основание чл. 88, вр. чл. 87 от ЗЗД са изложени
оплаквания за неправилност на обжалваното решение, тъй като първоинстанционният
съд не е съобразил изявлението на ищцата за разваляне на договора за поръчка на
мебели за кухня от 08.06.2016г., както и предвидените от закона последици от
упражняването на това потестативно право. В случая в исковата молба било ясно
заявено, че се претендира връщане на платеното по договора възнаграждение, тъй
като основанието за плащане било отпаднало – договорът бил развален. В случая
обаче първоинстанционният съд е разгледал различна претенция – за обезщетение
за вреди от разваляне на договор. Изложени са твърдения, че поръчката на
кухненските мебели е станала безполезна за ищеца, тъй като задължението
трябвало да се изпълни непременно в уговореното време – поради напредналата
бременност на възложителката и необходимостта от завършване на поръчката преди
раждането на детето й – 16.09.2016г. Посочено е още, че некачественото
изпълнение на възложените дейности се установявало от събраните по делото
гласни доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза.
С
оглед изложеното е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се
уважат в пълен размер.
Насрещната
страна “А.В.Е.Г.” ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно
изложени съображения. Счита постановеното решение в обжалваната му част за
правилно и обосновано. Поддържа, че уважаването на иска по чл. 88 от ЗЗД би
било в нарушение на общите правила за разваляне на договорите, както и на
специалните правила за разваляне на договорите за изработка, установени в чл.
262, ал. 2 и чл. 265, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД. Счита за неправилно становището на
ищцата, че ответното дружество не оспорва нейното твърдение, че срока за
изработка на процесните мебели е 30 дни, считано от датата на плащане.
Напротив, обръща внимание, че е налице изрично оспорване на това обстоятелство
в отговора на исковата молба. Оспорва се и твърдението на ищцата, въведено за
първи път във въззивната жалба, че процесният договор за изработка на кухненски
мебели има белезите на фикс-сделка. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му част.
По
делото е подадена и насрещна въззивна жалба от ответника “А.В.Е.Г.” ЕООД срещу
решението на СРС, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание
чл. 88, вр. чл. 87 от ЗЗД. Изложени са доводи, че последиците от твърдяното
разваляне на договора за изработка на кухненски мебели не са настъпили, тъй
като възложителката не е дала подходящ срок за изпълнение – изискване по чл.
87, ал. 1 от ЗЗД. На следващо място, поддържа, че правото на ищцата да развали
договора е обусловено от установяване на обстоятелството, че е налице толкова
съществено отклонение от поръчката или непоправим недостатък, че работата да е
негодна за нейното обикновено или договорно предназначение. В случая обаче от
приетите съдебно-технически експертизи не се установява да е налице такова
съществено отклонение от поръчката или непоправим недостатък на изработено,
което да го прави негодно за неговото договорно или обикновено предназначение.
Нещо повече, било установено, че ищцата използва активно в ежедневието си
изработеното кухненско оборудване по предназначението му, макар и да не го е
приела по предвидения договорен ред с приемо-предавателен протокол. Освен това,
не били ангажирани доказателства, че констатираният недостатък на кухненския
плот го прави негоден за неговото договорно или обикновено предназначение. Това
се отнасяло и до останалите твърдяни недостаци по исковата молба – корозирала
метална кошница, липсваща вратичка на един от шкафовете и раздуване на дъното
на друг от шкафовете, по отношение на които не било доказано да са в резултат
от виновно неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя. Напротив,
било установено, че са възникнали в резултат или от тяхната неправилна
експлоатация от ищцата, или от заявено нейно желание за отклоняване от
поръчката. По тези съображения счита, че първоинстанционният съд е следвало да
приеме, че възложителят не е имал законно основание за упражняване на правото
за разваляне на договора по реда на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД. Освен това счита, че
правото на ищцата по чл. 265, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД се е погасило с изтичане на
6-месечния преклузивен срок от узнаване на отклонението от поръчката,
респективно от узнаване на съществените недостатъци, водещи до негодност на
извършената работа за нейното договороно или обикновено предназначение. Това
негово възражение обаче не било обсъдено от първоинстанционния съд, което е
довело до необоснован извод, че договорът за изработка е развален извънсъдебно
от ищцата. По отношение на предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД се навеждат
съображения, че според уговореното в договора, възложителят има право да
претендира неустойка за забава само при условие, че е уведомил изпълнителя
писмено за това си искане, като преди това му е дал възможност да отстрани
повредите и/или забавянето във възможно най-кратък срок, което изискване не било
спазено от ищцата. Освен това, ако се приеме, че договорите били развалени, то
претенциите за неустойка за забава се явявали неоснователни. В случая в
процесните договори страните не са уговорили неустойки за обезщетяване от вреди
от неизпълнението поради разваляне. По тези съображения е направено искане за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяване на
друго, с което предявеният иск по чл. 88 от ЗЗД да се отхвърли в цялост.
Насрещната
страна И.В.Х. оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна по подробно
изложени съображения, включително се въвежда възражение за нищожност на
клаузите на чл. 2.1.4., изр. 2-ро от всеки един от процесните договори поради
тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 18 от ЗЗП.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната
жалба доводи съдът намира следното:
По исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
Съобразно релевираните в исковата молба фактически
твърдения, обосноваващи предявения осъдителен иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД, възникването на предявеното спорно акцесорно материално право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1. наличието
на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение,
от което да възниква задължение за изпълнение; 2./ изпълнителят по договора за
изработка да не е изпълнил точно във времево отношение
поетото договорно задължение да произведе, транспортира и монтира процесните мебели в уговорения срок и 3/. наличие на
уговорена мораторна неустойка в претендирания размер. Ищецът следва да установи
първата и третата материална предпоставка, а ответникът, че е изпълнил поетите
в процесния договор правни задължения в уговорения срок. В случай, че се
установи възникването на твърдените субективни права, ответникът следва да
докаже, че е заплатил претендирано обезщетение за причинени на ищеца вреди от
неточно изпълнение на договорното задължение в темпорално отношение.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер са
предварително определени от страните. Страните могат отнапред да уговорят
размера на обезщетението за причинени вреди от неизпълнение на договорно
задължение, без да е нужно те да се доказват. Пораждането на това акцесорно
задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, т.е. освен обезщетителната си функция, тя
представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на
договорните задължения.
Мораторната
неустойка има акцесорен спрямо главното задължение
характер и нейната дължимост е обусловена от установено неизпълнение на
договорно задължение в темпорално отношение. Нейната изискуемост настъпва от
момента на неизпълнението, като неустойка се начислява за всеки ден на забава
до момента на изпълнение на задължението от страна на длъжника.
По делото не е спорно обстоятелството, че между
страните е сключен договор за производство на мебели по индивидуален проект №
67/41 от 08.07.2016г., по силата на който изпълнителят „А.В.Е.Г.“ ЕООД приел да
произведе, транспортира и монтира мебели за спалня, антре и хол, посочени в
Приложение № 1 към договора, а възложителят И.Х. поела задължение да заплати
възнаграждение в размер на 6 994 лева без ДДС. Установено е въз основа на
неоспорения касов ордер № 89/11.07.2016г., че така определеното възнаграждение
е било заплатено изцяло от възложителя на посочената дата. Съгласно чл. 1.4. от
договора срокът за изпълнение на същия тече от датата на плащане на договорения аванс/капаро – в случая на целия
размер на сумата. В чл. 4.2. страните са уговорили, че крайният срок за
изпълнение на поръчката – изработка и доставка на всички мебели, описани в
офертата, се зачита на 08.07.2016г. Крайният срок за монтажа на продукцията
страните уточняват при неговото започване. При забавяне на срока за приключване
на изработка или срока за монтажа от страна на изпълнителя същият дължи
неустойка в размер на 0, 2 % от общата сума на поръчката за всеки просрочен ден
/чл. 8.3. от договора/.
В случая ищцата твърди, че въпреки сгрешената дата
в договора, уговорката между страните за довършване на поръчката била 30 дни от
заплащане на цената. Възложителят не изпълнил задължението си до изтичане на
крайния срок – 07.08.2016г., а едва на 127 дни след това – на 06.12.2016г. За
периода на забавата се претендира неустойка по чл. 8.3. от договора в размер на
2 195 лева.
От приетия и неоспорен договор за производство на
мебели по индивидуален проект № 67/43 от 19.07.2016г. се установява, че
изпълнителят „А.В.Е.Г.“ ЕООД приел да произведе, транспортира и монтира мебели
за баня, посочени в Приложение № 1 към договора, а възложителят И.Х. поела
задължение да заплати възнаграждение в размер на 1 773 лева без ДДС.
Установено е въз основа на неоспорения касов ордер № 91/19.07.2016г., че така
определеното възнаграждение е било заплатено изцяло от възложителя на
посочената дата. Съгласно чл. 1.4. от договора срокът за изпълнение на същия
тече от датата на плащане на договорения
аванс/капаро – в случая на целия размер на сумата. В чл. 4.2. страните са
уговорили, че крайният срок за изпълнение на поръчката – изработка и доставка
на всички мебели, описани в офертата, се зачита на 08.07.2016г. Крайният срок
за монтажа на продукцията страните уточняват при неговото започване. При
забавяне на срока за приключване на изработка или срока за монтажа от страна на
изпълнителя същият дължи неустойка в размер на 0, 2 % от общата сума на
поръчката за всеки просрочен ден /чл. 8.3. от договора/.
Ищцата твърди, че уговорката между страните за
довършване на поръчката била 30 дни от заплащане на цената, т.е. срокът за
изпълнение започнал да тече на 19.07.2016г., на която дата било заплатено
дължимото възнаграждение. Възложителят не изпълнил задължението си до изтичане
на крайния срок – 18.08.2016г., а едва на 116 дни след това – на 06.12.2016г.
За периода на забавата се претендира неустойка по чл. 8.3. от договора в размер
на 410 лева.
Ответното дружество е оспорило основателността на
предявените искове по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД по съображения, че фактическите
твърдения на ищцата относно продължителността на забавата са неверни, тъй като
не съответстват на писмено уговорените условия и срокове за монтаж. Поддържа,
че не е било възможно да се избегнат забавянията по отношение на монтажа на
мебелите, но това е станало по обективни и независещи от изпълнителя причини.
Сочи, че поръчката за производство на мебелите е пусната за изпълнение при
невзети точни размери на стените в жилището /изрично посочено в чл. 6.2. от
договорите/, поради обстоятелството, че в апартамента на ищцата течали ремонтни
дейности, включително изграждане на преградни стени, които не били завършени
към момента на сключване на договорите. Впоследствие фактическото изпълнение на
някои от преградните стени в апартамента не отговаряло на предварително
зададеното, а съществуващият трегер в кухнята не бил премахнат, въпреки, че
това било планирано при вземане на размерите за производство на мебелите. Това
именно наложило преправянето на изработените мебели и връщането им в
производствения цех. В тази връзка изпълнителят релевира и възражения, че
забавата за монтаж на мебелите е в пъти по-кратка от твърдяната такава в
исковата молба. Излага, че мебелите за кухнята били доставени и монтирани на
12.09.2016г., а в следващите 10 дни били доставени и монтирани и мебелите за
банята.
При така наведените от страните твърдения и
възражения се налага извод, че основното спорно по делото обстоятелство е каква
е действителната обща воля на страните относно срока за изпълнение на
възложената с процесните договори дейност по производство, доставка и монтаж на
мебели за кухня и баня.
Настоящият съдебен състав счита, че в представените договори за производство на мебели по индивидуален проект
№ 67/43 от 19.07.2016 и № 67/41 от 08.07.2016г. страните не са постигнали
съгласие относно срока за изпълнение на възложената работа. Уговорен е
единствено началният срок за изпълнение – от датата на плащане на
възнаграждението, но не и крайния такъв. Следва да се посочи, че записаните
дати в чл. 4.2. от двата процесни договора – 08.07.2016г., не могат да се
приемат като краен срок за изпълнение на поръчката за изработка и доставка на
всички мебели, тъй като тази дата е датата на сключване на договор № 67/41,
съответно – датата 08.07.2016г. предхожда датата на сключване на договор №
67/43. Твърдяният
от ищеца срок за изпълнение от 30 дни не може да се установи и чрез тълкуване
по реда на чл. 20 от ЗЗД на относимите клаузи от договора, тъй като не са касае
до неясни, непълни или неточни уговорки, а до липсващи такива. Неоснователни са доводите във въззивната жалба на ищеца, че ответното
дружество не е оспорило твърденията в исковата молба, че срокът за изпълнение
на възложената работа е определен на 30 дни от датата на плащане на
възнаграждението. Напротив, такова оспорване е изрично въведено в процеса в
срока по чл. 131 от ГПК, като ответникът е посочил, че тези твърдения не
съответстват на писмено договорените условия и срокове. Изложеното становище на
изпълнителя относно продължителността на забавата касае единствено срока за монтаж на изработените мебели и то по съображения, че монтирането на
част от мебелите е било невъзможно поради причини, за които не отговаря.
Претендираната неустойка
е мораторна и тя започва да се начислява след изпадането на длъжника в забава. При липса на постигнато съгласие относно крайния срок за изработката, доставката и монтажа на процесните
мебели, се налага извод, че поставянето на ответното дружество в забава по
отношение на това задължение е обусловено от отправяне на покана от възложителя
и даване на срок за изпълнение на това задължение /чл. 69, ал. 1 от ЗЗД/. По
делото не са ангажирани доказателства за поставяне на ответника в забава преди
изтичане на крайния срок на исковете по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Следва изрично да
се посочи, че предмет на предявените искове са неустойки за забавено
изпълнение, а не неустойки по чл. 2.1.4. от двата процесни договори, касаещи отговорност
на изпълнителя при невъзможност за монтиране на мебелите поради лошо
изпълнение, изразяващо се в некачествено изработване на вещта. Ето защо не
следва да се обсъждат събраните по делото гласни доказателства относно причините за преработване на част от мебелите, предмет на
процесните договори.
Неотносими към предмета на спора са релевираните от ищцата възражения за
нищожност на клаузата на чл. 2.1.4. от всеки един от процесните договори, тъй
като същите не са източник на претендираните в настоящото производство права.
По
изложените съображения предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Като
е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да се потвърди в тази част.
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3-то от ЗЗД, вр. чл. 265, ал. 2 от ЗЗД:
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран
с иск с правно основание чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинени имуществени вреди от разваляне на договор за производство на мебели
по индивидуален проект № 66/28 от 08.06.2016г. В мотивите на решението е
обсъдил дали твърдяното некачествено и неточно изпълнение на възложената работа
е довело до невъзможност за употреба на процесните мебели за обичайното им
предназначение, включително и след извършените от ответника дейности по
преработка на мебелите по възражение на възложителя. Приел е, че единствено по
отношение на кухненския работен плот е налице недостатък – раздуване в областта
на мивката, което отделяло мивката от плота, което се дължало на некачествена
изработка – липса на импрегниране с лак или масло в зоната на направения отвор
за мивка. По тези съображения е уважил иска за сумата от 1 120 лева,
представляваща заплатената от ищеца сума за изработка, доставка и монтаж на
кухненския работен плот.
Настоящият съдебен състав счита, че
първоинстанционното решение в тази част е постановено в нарушение на
материалния закон. При изложените в исковата молба твърдения, предявените по
делото осъдителни искове следва да се квалифицират по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД,
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за връщане на получената на отпаднало основание
/развален поради пълно неизпълнение договор за изработка/, сума в размер на 6 212
лева, представляваща авансово заплатено възнаграждение по договора. В случая ищецът претендира последиците от
разваляне на договора – връщане на полученото въз основа на този договор от
страна на ответника, при фактически твърдения за неточно /некачествено/ изпълнение
на възложените дейности и неотстраняване на недостатъците след уведомяване от
страна на изпълнителя. Поради неотстраняване на недостатъците е направено възражение,
че изработеното е негодно за употреба според предназначението му, т.е. твърди
се неточно изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение.
Предметът
на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и константната съдебна практика - решение №
124/24.03.2011г. по гр. д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, която настоящият
съдебен състав споделя.
В
конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които
ищецът се е позовал в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на
спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да
се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени
фактически твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна
квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно
основание.
По делото е установено, че с договор № 66/28 от
08.06.2016г. ответникът е приел да произведе, транспортира и монтира мебели,
както следва: шкаф колона /тенджери/, шкаф колона /фурна/, шкаф за аспиратор,
кухненски плотове, гръбчета от закалено стъкло с боя и led лента в шина с капак и траф за захранване, както и
мебели за стена А, подробно описани в приложения към договора проект-чертеж,
срещу задължението на ищцата да заплати възнаграждение в размер на 6 212
лева. Срокът за изпълнение на изработката и доставката на всички мебели е
определен на 30 календарни дни от взимане на мерки от обекта. Не е спорно
обстоятелството, че дължимото възнаграждение е било заплатено изцяло от
възложителя на 08.06.2016г. Не е спорно, че всички мебели са били монтирани в
обекта и че същите и понастоящем се намират във фактическата власт на ищцата. Установено
е от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите И.Г.и П.А.–
служители на ответното дружество, участвали при монтажа на мебелите, че след тяхното
монтиране в кухнята през м.09.2016г. се е наложил демонтаж и преправяне на
някои от тях, а окончателният монтаж бил завършен в края на 2016г.
Съгласно заключението на приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на съдебно-техническата експертиза, което
следва да се кредитира като обективно и пълно, се установява, че шкафът под
мивката, в който е била монтирана метална кошница, е раздут в предната част на
дъното. Причина за това раздуване било обстоятелството, че кошницата е била
използвана за отцеждане на мокри съдове, но в нейния долен край не е имало
поставена тава за събиране на отделяната вода. При извършения от вещото лице
оглед на процесните мебели металната кошница не е била налична. Експертът е
направил извод, че доколкото към нея фабрично не е имало приложена тава, то
тази кошница е била предназначена единствено за съхранение на съдове, но не и
за тяхното отцеждане. Този извод е направен въз основа на представени от
ответника снимки на процесната метална кошница. Работният кухненски плот бил издут
/раздут/ в областта на мивката, от нейната дясна страна, което е довело до
отделяне /отлепяне/ на мивката в предния й край на 1-2 мм от повърхността. В
заключението е посочено още, че материалите, от които са поръчани и изработени
кухненските мебели са подходящи, като по отношение на работния плот е отбелязано
изрично, че той трябва да се подсушава от попадналата върху него вода. В
устните си разяснения вещото лице е посочило, че дъното на раздутия шкаф може
да се използва по предназначение, както може да се използва по предназначение и
раздутия плот около мивката.
От заключението на допълнителната
съдебно-техническа експертиза, което следва да се кредитира като обосновано и
пълно, се установява, че кухненският работен плот е раздут и дефектирал
вследствие на липсата на импрегниране с лак или масло в зоната на направения при
монтажа на плота отвор за поставяне на мивката.
Разпоредбата
на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен да върне онова,
което е получил с оглед отпаднало с обратна сила основание, като съгласно
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС този фактически състав
намира приложение при унищожаване на договор, при настъпване на прекратително
условие, или както в разглеждания случай - при разваляне на договор поради
неизпълнение. Връщането на даденото по един двустранен договор представлява
последица от допуснатото неизпълнение на възникнало по него задължение тогава,
когато е реализирана договорната отговорност за неизпълнение спрямо
неизправната страна чрез упражняване на възникналото в полза на изправната
страна потестативно право да развали сключения договор по реда на чл. 87 ЗЗД –
това е последицата, предвидена в чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Следователно за да бъде уважен предявеният иск следва ищецът при условие
на пълно и главно доказване да установи съществуване на основание при
получаване на паричната престация и отпадане на основанието с обратна сила –
разваляне на договора, поради неизпълнение на задълженията по него от страна на
изпълнителя. Потестативното право на разваляне на договор възниква при
осъществяването на следния фактически състав: 1. наличие на сключен между
страните договор, 2. неизпълнение на задълженията на насрещната страна по
договора /в конкретния случай се твърди неточно /некачествено/ изпълнение,
приравнимо на пълно неизпълнение/ и 3. неизпълнението да се дължи на причина,
за която длъжникът отговаря. При наличието на посочените предпоставки в полза
на кредитора възниква правото да развали договора, чието упражняване се
осъществява с извънсъдебно едностранно изявление, отправено от кредитора до
длъжника.
Сключеният
между страните договор има характера на такъв за изработка, поради което
приложими в отношенията между ищеца-възложител и ответника-изпълнител са
правилата на чл.
258 - чл.
269 ЗЗД. Основно задължение на изпълнителя е да изработи и предаде
поръчаното, съобразно договореното, отчитайки спецификите на предмета на
договора, при което за него възниква право да получи възнаграждение или да
задържи вече платеното такова. В полза на възложителя законът урежда
възможността /чл.
265, ал. 1 ЗЗД/ ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил
от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият да иска
поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане, да иска
заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на
възнаграждението. Предвиденото право на възложителя по чл.
265, ал. 1 ЗЗД да развали договора възниква не във всеки случай на
отклонение от поръчката или появата на недостатъците, а само когато те са
толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение.
Недостатъците
на престирания резултат – предмет на изработката, не погасяват задължението за
заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя – да
направи възражение за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД или да избере една от алтернативно предвидените в чл. 265 ЗЗД възможности: 1/ отстраняване на недостатъците или 2/ заплащане на
разходите, необходими за отстраняването им или 3/ намаляване на
възнаграждението или 4/ да развали договора. Отговорността на изпълнителя и
правата на възложителя са обусловени от характера на недостатъците и
отражението им върху годността на изработеното. В нормата на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД е предвидено, че ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова
съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение, поръчващият може да развали договора. За да се приеме, че
недостатъците са съществени, е необходимо да се извърши преценка не само дали
правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение,
но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или
отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно. Трайната
съдебна практика приема, че ако отклонението от поръчката, съответно
недостатъците са отстраними, договорът не може да бъде развален.
В
решение №157/08.11.2010г. по т.д. №1135/2009г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение №183/30.10.2013г. по т.д.№820/2012г.
на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 120 от 20.06.2017г. по т.д. № 1032/2016г., ТК, ІІ
ТО и др. е прието, че недостатъците на престирания резултат - предмет на
изработката, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на
уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат
упражнени по реда на чл. 265 от ЗЗД и
ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване на размера на
възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за
възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са
толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение. Само по себе си обстоятелството, че преди или по време на
приемането на изпълнената работа са направени възражения за недостатъци, не
обуславя извод, че липсва приемане и съответно не е възникнало задължение за
заплащане на възнаграждение. Едно от основните задължения на поръчващия
/възложителя/ е да приеме извършената съгласно договора работа, като при
приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат
да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Ако
недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно
или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да
упражни правото си по чл. 265 ал.2 от ЗЗД да развали договора. Отказът да се
изплати дължимото възнаграждение, при вече установена фактическа власт върху
изработеното в изпълнение на договора, не съставлява упражняване на това право.
Упражняването на правото следва да се осъществи с изрично изявление в този
смисъл, което да достигне до изпълнителя. Ако констатираните недостатъци не са
толкова съществени, че да доведат до разваляне на договора, възложителят следва
да заплати дължимото възнаграждение въпреки тези недостатъци. В този случай
съгласно чл. 265 ал.1 от ЗЗД, той може
да иска поправяне на работата от самия изпълнител, заплащане на разходите за
отстраняването на недостатъците, когато това е извършено от трето лице, или
съответно намаляване на възнаграждението. Правата на възложителя на чл. 265 ал.
1 от ЗЗД може да се упражнят както чрез възражение за прихващане със спорни
вземания в хода на висящ исков процес по предявен иск по чл. 266 ал.1 от ЗЗД,
така и при възражение за неточно изпълнение, предявено в производството по иска
по чл. 266 ал.1 от ЗЗД. С решение №84/30.07.2015г. по т.д.№1428/2014г. на ВКС,
ТК, І ТО, е прието, че в зависимост от това дали установеният недостатък е
поправим или непоправим, но без да пречи на годността на вещта за използване по
предназначение или съобразно уговореното, ще следва да се приложи хипотеза на
намаляване на възнаграждението с необходимите за отстраняването на недостатъка
разходи или с оглед обезценката на изработеното с оглед неподлежащия на
отстраняване недостатък. Хипотезата на чл. 265, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на
самите разноски за поправката е приложима само в случай на вече заплатено
възнаграждение за изработеното.
Настоящият
съдебен състав споделя изцяло разрешението, дадено в цитираното решение № 120
от 20.06.2017г. по т.д. № 1032/2016г., ТК, ІІ ТО, относно основанията за
упражняване на потестативното право на разваляне на договора за изработка от
страна на възложителя. В случая от събраните по делото доказателства се
установява, че единственият детайл от кухненското обзавеждане, който е изработен
некачествено, е работният кухненски плот. Вещото лице е констатирало, че
този плот е раздут и дефектирал вследствие на липсата на импрегниране с лак или
масло в зоната на направения при монтажа на плота отвор за поставяне на мивката.
В резултат на това се е стигнало до отделяне /отлепяне/ на мивката в предния й
край на 1-2 мм от повърхността. Установено е също, че независимо от
констатираните недостатъци работният плот може да се използва по
предназначение. По тези съображения се налага извод, че така констатираният недостатък не
прави вещта негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поради
което за поръчващият не е възникнало субективното потестативно право на
разваляне по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД.
Не
е констатиран недостатък по отношение на металната кошница, монтирана в шкафа
под мивката и полученото раздуване в предната част на дъното на шкафа.
Установено е, че тази кошница не е използвана според нейното предназначение –
за съхранение на съдове, а за отцеждане на мокри съдове. Именно наличието на
вода от поставяните мокри съдове е причината за констатираното раздуване на
дъното на шкафа.
Не
са ангажирани доказателства за твърдяното от ищеца некачествено изработване на
вратата на кухненския шкаф с лостове за закачване на капаци, както и за
наличието на каквито и да било недостатъци по отношение на останалите детайли
от кухненското обзавеждане, предмет на процесния договор.
В
допълнение следва да се посочи, че противно на твърдението на ищцата, по делото
е установено, че е налице приемане на работата. Изработените мебели се намират
във фактическата власт на възложителката и се ползват по предназначение, поради
което се налага извод, че работата е приета с конклудентни действия.
Направените от възложителя възражения за констатираните недостатъци в
монтираните мебели и кухненски детайли не са равнозначни на отказ за приемане
на изработеното. Използването на изработеното по предназначение от възложителя
съгласно трайната съдебна практика представлява приемане с конклудентни
действия на резултата от изработката.
Във
въззивната жалба ищецът е конкретизирал твърдението си относно безполезността
на изработените мебели, като е посочил, че задължението е трябвало да се
изпълни непременно в уговореното време поради напредналата бременност на
възложителката и необходимостта от завършване на поръчката преди раждането на
детето. По делото не е установена обективна причина за отпадане на интереса на
кредитора от изпълнение на работата след изтичане на определения в договора
срок. Процесният договор
няма характеристиките на т.нар. „фикс-сделка“, при което задължението следва да се изпълни непременно в уговореното
време. Тази необходимост може да се дължи на факти свързани с предмета на
сделката, изрична уговорка между страните и др., но следва да е бил известен на
длъжника към момента на сключването на договора или последният да не е могъл да
не знае за този интерес на кредитора. По делото не са
ангажирани доказателства, че
интересът на кредитора е изцяло обусловен от изпълнението на договора
непременно в точно уговорения срок, поради което настоящият състав намира за
ирелевантно при преценката за наличието на предпоставките за разваляне на
договора признаваната и от самия ответник забава в изпълнението на поетите от
него задължения.
Като е достигнал до други изводи относно частичната
основателност на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД,
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде
отменено в посочената част. Претенцията за връщане на сумата от 1 120 лева
следва да се отхвърли. В останалата част първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По депозираната
частна въззивна жалба срещу определението от 12.02.2020г., постановено по реда
на чл. 248 от ГПК:
Частната
въззивна жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искането
на ищцата за изменение на постановеното решение в частта му за разноските чрез
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и направените разноски в
обезпечителното производство.
Произнасянето
по отговорността за разноските е обусловено от изхода на спора по субективното
материално право. В случая въззивният съд приема, че предявените искове са
изцяло неоснователни, поради което в полза на ищцата не е възникнало вземане по
чл. 78, ал. 1 от ГПК за сторените в първоинстанционното производство разноски.
Ето защо крайният извод на СРС за неоснователност на искането по чл. 248 от ГПК
е правилен, макар и по различни от изложените в обжалваното определение мотиви.
Ето
защо подадената частна въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По отношение на разноските:
При този изход на спора въззивницата-ищца няма
право на разноски.
В полза на въззивникът-ответник следва да се
присъдят сторените по делото разноски, които възлизат на сумата от общо 525
лева, от които 25 лева за държавна такса и 500 лева адвокатско възнаграждение съобразно
представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
С
оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени и в
частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата съдебни разноски в размер
на 27, 30 лева, както и в частта, в която ответното дружество е осъдено да
заплати по сметка на СРС сумата от 50 лева за държавна такса върху уважената
част от иска, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК.
В
полза на ответника следва да се присъдят допълнително разноски за
първоинстанционното производство в размер на още 130 лева.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и с оглед цената
на всеки един от исковете с правно основание чл. 92 от ЗЗД настоящото решението
не подлежи на обжалване в посочената част. В останалата част по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то, вр. чл. 265, ал. 2 от ЗЗД решението
подлежи на касационно обжалване предвид цената на иска и с оглед
обстоятелството, че ищецът има качеството потребител по смисъла на чл. 113 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 246214 от 16.10.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от
18.10.2019г., постановено по гр. дело № 16707/2018г. по описа на СРС, ГО, 120
състав, в частта, в която е уважен
предявеният от И.В.Х. срещу „А.В.Е.Г.“ ЕООД иск с правно основание чл. 88, ал.
1, вр. чл. 87 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 120 лева – обезщетение за
имуществени вреди от разваляне на договор за производство на мебели по
индивидуален проект № 66/28 от 08.06.2017г.; в частта, в която ответникът е осъден да заплати на И.В.Х.
съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати по
сметка на СРС сумата от 50 лева за държавна такса върху уважената част от иска,
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.В.Х., ЕГН **********,***
срещу „А.В.Е.Г.“ ЕООД, с ЕИК*********, седалище и адрес на управление *** иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то, вр. чл. 265, ал. 2 от ЗЗД за
връщане на сумата от 1 120 /хиляда сто и двадесет/ лева, претендирана като
подлежаща на връщане по развален поради неизпълнение договор за производство на
мебели по индивидуален проект № 66/28 от 08.06.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 246214 от 16.10.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от
18.10.2019г., постановено
по гр. дело № 16707/2018г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, в останалата част
ОСЪЖДА И.В.Х., ЕГН **********,*** да заплати на „А.В.Е.Г.“ ЕООД, с ЕИК*********,
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
допълнително сумата от още 130 /сто и тридесет/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 525
/петстотин двадесет и пет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба от И.В.Х.,
ЕГН **********,*** срещу определение от 12.02.2020г., постановено по гр.д. №
16707/2018г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, с което е оставено без уважение искането
на ищцата за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта му
за разноските.
Решението,
в частта по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то, вр. чл. 265,
ал. 2 от ЗЗД, може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на
страните.
Решението,
в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, с което е
оставена без уважение частната въззивна жалба, може да бъде обжалвано с частна
касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Решението
в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.