№ 178
гр. В, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:АМП
Членове:ВЙМ
ВРГ
при участието на секретаря ИСК
като разгледа докладваното от ВРГ Въззивно гражданско дело №
20241300500340 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на юрк. Л. А, процесуален
представител на ТД НАП-ВТ, против Решение № 380/24.06.2024 г. по гр.д №
426/2024 г по описа на РС- В.
В жалбата се посочва, че извършеното плащане от страна на ответника
представлява признание на дълга. Посочва се, че признаването на дълга няма
форма на валидност и че извършите плащания от страна на ответната страна
представляват признание на дълга, както и неформална договорка между
страните за разсрочено плащане на задължението.
Посочва се, че решението е назаконосъобразно, постановено в
нарушение на процесуалните и материалните норми. Въззивника счита, че
първоинстанционния съд прави генерален извод за неоснователност на
възражението на НАП за прекъсната давност. Сочи си, че всяко едно плащане
по дълга е признаване на същия и че всяко плащане прекъсва давностния срок
за принудителното му събиране.
По делото е постъпил писмен отговор от ответната страна В. В., чрез
1
упълномощен с пълномощно адвокат Л. С., с който се моли подадената
въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди
първоинстанционното решение. В подадения писмен отговор отново описват
спора от фактическа страна и анализират съдебното решение. Цитират
съдебна практика и считат първоинстанционното решение за правилно.
В съдебно заседание въззивникът поддържа изцяло въззивната жалба и
моли за отмяна на обжалваното решение с постановяване на ново, с което да
се отхвърли исковата претенция. Претендират се разноски по производството.
Въззиваемата страна, чрез процесуалния представител –адвокат С.
оспорва жалбата , поддържа, че първоинстанционното решение не страда от
наведените пороци. Правилни са според въззиваемия изводите на съда, като
формирани въз основа на наличните доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност. Претендират се разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на
въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това, той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд.
Окръжен съд - В, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази
наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения
първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва
2
служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта
му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че
съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.
Не са налице и процесуални нарушения, като счита че
първоинстанционното решение е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районен съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав на съда счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК препраща своята фактическа обстановка към
нея. Същата е приета на базата на приетите в първоинстанционния процес
доказателства.
По делото безспорно е установено, че срещу него е образувано изп.д. №
20248980400016 по описа на ЧСИ С. Н. с рег. № 898 район на действие
Окръжен съд - В по изпълнителен лист от 25.03.2016 г., издаден по адм.д. №
822/2014г. по описа на Административен Съд - ВТ и адм.д. № 2823/2015г. по
описа на Върховен административен Съд за сумите от 711,29 лева и 533,47
лева.
Преди образуване на изпълнителното дело ищецът е заплатил сумата от
700 лева, като останалите дължими суми по изпълнителния лист са били
оспорени с възражение пред НАП.
Изпълнителното дело пред ЧСИ С. Н. е образувано за сумата от 544.76
лева, която сума се явява и предмет на настоящото производство.
Разгледана по същество и при така установената по делото фактическа
обстановка въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните
съображения:
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл.
3
439 ГПК. Посочената разпоредба предвижда възможност за длъжника по
изпълнителното производство да оспори изпълнението чрез иск, основан на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Следователно
основателността на иска е обусловена от наличието на юридически факти,
настъпили след посочения релевантен момент и довели до изключване или
погасяване на спорното право – предмет на принудителното изпълнение.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския процес, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на тези факти. С оглед
релевираните от ответника възражения, той носи тежестта да установи
осъществяването на съответните юридически факти, довели до спиране или
прекъсване на давността.
В настоящия случай ищецът твърди, че не дължи процесните суми
поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на
решението, а именно изтекла погасителна давност за вземането за разноски.
Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо.
Видно от Изпълнителен лист издаден на 25.03.2016 г. от
Административен съд – ВТ, вземанията в изпълнителния лист са изискуеми от
16.03.2016 г.
Теченето на давността нито е спирало, нито е прекъсвало, тъй като
носителят на правото да получи претендираната сума от 544,76 лева - ТД НА
НАП - ВТ - не е предприела действия за образуването на изпълнително дело,
поради което не са извършвани никакви изпълнителни действия.
Предприетите действия за принудително изпълнение по изпълнително
дело № 20248980400016 по описа на ЧСИ - С. Н. са извършени след изтичане
на петгодишната погасителна давност за вземането по образувано едва на
10.01.2024г. изпълнително дело и същите няма как да прекъснат вече изтекла
давност.
В тази връзка, Окръжен съд – В следва да отбележи, че направеното
4
възражение, че с плащането длъжникът е признал вземането си и е прекъснал
давностния срок е неоснователно.
Съгласно трайната съдебна практика, за да е налице признание на
вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките
на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да
се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав
само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически
състав. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора.
Фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам
по себе си също не съставлява признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД относно
непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля
относно тази част на вземането на кредитора. Волеизявлението на длъжника
при частичното плащане обхваща единствено погасения сегмент от
фактурираното вземане. Ето защо, в тази хипотеза липсва манифестиране на
воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от
размера на дълга, какъвто е и настоящия случай.
С оглед на всичко изложено, предявеният отрицателен установителен
иск се явява основателен.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически
констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма,
като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски, като по делото са
представени доказателства за направени такива, поради което следва да бъдат
присъдени за тази инстанция- 300 лева за адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, Съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 380/24.06.2024 г. по гр.д № 426/2024 г по
описа на РС- В.
ОСЪЖДА ТД на НАП ВТ да заплати на В. И. В. с ЕГН:**********, с
адрес гр. В, *** разноски за въззивното производство в общ размер от 300.00
лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6