Р Е Ш Е Н И Е
№ 260120
20.07.2023 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 20926 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба на Д.Т.П.,
ЕГН ********** против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно съединени искове – установителни и осъдителен с правна квалификация
по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 5, чл.11 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че между страните възникнало облигационно правоотношение по рамков договор за
потребителски кредит № … от 28.09.2018 г., което било недействително на
основание чл. 22 ЗПК. На същата дата подписали и анекс, съдържащ спецификацията
на предоставения кредит от 200 лева при фиксиран лихвен процент 41 и ГПР –
49,62 %. Твърди се нищожност на анекса, поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т.
9, т.10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, посоченият лихвен процент не отговарял на
действителния, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към дог.
лихва. Клаузата за дължимост на неустойка била нищожна, като противоречаща на
добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито
оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени.
Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.
Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при
което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било
извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с
крайните задължения по договора.
Нарушени били изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в
чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически
по – силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане –
обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не
съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била повече от 50 % от заемната
сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително
отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя,
съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в
договора за общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала
оскъпяването.Общата сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не
могъл да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при
забава. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка
във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Уговорените доп. такси и
разноски не били дължими, съгл. чл. 10а ЗПК. Поради това и анексът към договора
бил недействителен.
С оглед
изложеното се моли за прогласяване на анекса от 28.09.2018 г. към договор за
потребителски кредит за изцяло недействителен; за прогласяване на клаузите на
чл. 6.2, чл. 6.3, чл. 6.5, чл. 6.6 и чл.7.2 от договора за нищожни, поради
противоречие с добрите нрави, като неравноправни и нарушаващи нормите на чл.
10а и чл. 33 ЗПК, както и за присъждане на сумата от 100,48 лева – представляваща платена без основание сума за
неустойка за периода 28.09.2018 г. – 04.01.2019 г., ведно със законната лихва
от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира
разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Договорът и
анексът били надлежно сключени, а поисканата парична сума – предоставена на
ищеца. Неустойката не следвало да се включва към ГПР, съгл. чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК. Клаузата за начисляването й била валидна, а сумата – дължима, предвид
неизпълнението на ищеца да осигури уговореното обезпечение. Дог. лихва и ГПР
били правилно определени и съобщени на кредитополучателя. Неустойката
отговаряла на присъщите й функции и не противоречала на чл. 33 ЗПК. Нормите на
ЗПК относно ГПР били спазени. Разходите за извънсъдебно събиране на вземанията
също били дължими, поради неизпълнението на кредитополучателя. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По
установителния иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните са подписани договор за потребителски
кредит № …. от 28.09.2018 г., ведно с анекс от същата дата; че предоставената
сума от 200 лева е усвоена /вж. доклада/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
Договорът
от 28.09.2018 г. е общ, рамков, предвижда права и задължения и възможност за
предоставяне на кредитни средства чрез доп. траншове – за които се подписват
анекси. Чл.4.1 предвижда дължимост на годишна фиксирана лихва от 41 %.
Според
оспорения анекс от същата дата, на ищеца е предоставен кредит от 200 лева, при
срок на плащане 4 месеца, с размер на вноска 54,34 лева, лихва от 17,36 лева /според
пог. план/, ГПР 49,62 %, неустойка при непредоставено обезпечение от 100,48
лева и предвидени такси за извънсъдебно събиране на вземания.
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко
нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.
Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при
решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият
интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които
регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя
– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност анекса като
отделно правоотношение, според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за
които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.
Сключеният анекс към договора по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
- ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния анекс никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение
е налице, т.к. кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по
какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да
посочи какво точно е включено в тях.
Налице е и друго
нарушение, т.к. посоченият в анекса ГПР от 49,62 % не съответства на
действителния. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено
уговорената неустойка за непредоставено обезпечение от 100,48 лева да се плаща
разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Тя се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, като
според приетото заключение на първоначалната ССЕ, което се кредитира изцяло, оскъпява кредита на годишна база със 150,72
%. Следователно, посоченият ГПР е по – нисък от действителния.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение №
260123/25.09.2020 г. по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по
в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019
г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019
г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. №
2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява
стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз
основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно, процесният анекс към договора е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
Оспорени са като нищожни клаузите на чл. 6.2, чл.
6.3, чл. 6.5, чл. 6.6 и чл.7.2 от договора. Те касаят изисквания към
обезпечението по кредита, като предвиждат неговия вид – поръчителство на две ФЛ
или банкова гаранция в размер на 217,36 лева със срок на валидност след крайния
срок за погасяване на всички задължения по договора /обезпечението е следвало
да бъде осигурено в срок до края на следващия ден, считано от предоставяне на
сумата по кредита, като кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение –чл.
6.1/. Чл. 6.3 касае задължения на кредитополучателя при осигуряване на
поръчители, като са изброени множеството условия, на които следва да отговарят
тези две ФЛ. Чл. 6.5 – касае изискванията към банковата гаранция. Чл. 6.6
регламентира дължимостта на неустойка при непредоставено обезпечение – обща
клауза, към която препраща тази на чл.9 от оспорения анекс. Чл. 7.2
регламентира дължимост от кредитополучателя на такси за извънсъдебно събиране
на просрочен кредит при забава, в размер, определен в Тарифа, действаща към момента
на настъпването й. Таксите покривали административни разходи на кредитора,
свързани с извършваните от последния действия по събиране на изискуеми
просрочени плащания, ел. съобщения, напомнителни писма, възнаграждения за адв. консултации и др.
С оглед съдържанието им и регулираните отношения,
съдът приема, че всички оспорени от ищеца клаузи от договора, са нищожни.
Относно тези за обезпеченията – въведените изисквания, чрез поръчителство на две
ФЛ и банкова гаранция, валидна и след срока на правоотношението, съдържат
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – еднодневен от предаване на сумата, на
практика правят задълженията неизпълними. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители,
така и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква набавяне
на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. Самите критерии, на които следва да
отговарят описаните обезпечения, които /според чл. 6.1/ кредитополучателят е длъжен да осигури, са неоправдано
комплицирани, завишени като изисквания, на практика и невъзможни за изпълнение в
предвидения еднодневен срок от получаване на кредита. Относно поръчителите са
поставени 7 отделни условия, като същевременно е предвидено и, че кредиторът не
е длъжен да приеме дори и такова поръчителство, а може по своя преценка да го
откаже /въпреки че отговаря на 7-те изисквания/.
Поради изложеното, клаузите, които регламентират така
упоменатите обезпечения, ведно с предвидените множество изисквания, на които
следва да отговарят те, са нищожни, като противоречащи на добрите нрави.
Те са и неравноправни, защото не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съгласно чл. 143 ЗЗП /в
редакция към дата на възникването на правоотношението/.
Клаузата по чл. 6.6 за дължимост на неустойка, също
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи
служебно.
Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция.
Предвид изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение, следва
извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за кредитора.
Така,
както е уговорена, тя е предназначена единствено да санкционира потребителя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на предоставената сума.
Размерът
на предвидената неустойка представлява 150,72
% от кредита на годишна база и 37,68
% месечно, според ССЕ.
Видно е,
че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума
със значителен, почти двоен размер, което е в контраст с границите на добрите
нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част
договорът не е пораждал правно действие.
Оспорената
клауза на чл. 7.2 за дължимост на такси и разходи, също е нищожна, като
противоречаща на закона и на добрите нрави. Уговореното в нея задължение е
изцяло в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК – според която кредиторът няма право
на такси и комисиони за действия, свързани с управлението на кредита. Така,
както са уговорени, тези дължими такси за забава са именно такива, каквито
потребителят не дължи по закон.
По
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Според приетото заключение на доп. ССЕ, което се
кредитира като ясно и компетентно изготвено, съобразно предоставените данни от
отв. дружество, платената сума за неустойка – възлиза на търсената искова сума.
Тя подлежи на връщане, т.к. е недължимо платена по нищожна клауза. Искът е
доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, ведно със законната
лихва като последица.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен
списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на: 100 лева – ДТ и 300 лева – деп. ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер е от минимуми по 300 лева за двата иска, съгл. НМРАВ и отправеното
искане, който следва да бъде присъден лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните Д.Т.П., ЕГН ********** и „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК
*********, че: сключеният помежду им анекс от 28.09.2018 г. към договор за
потребителски кредит „Гет кеш“ № … по транш с пореден № …, е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК, както и, че клаузите на чл. 6.2, чл. 6.3, чл. 6.5, чл.
6.6 и чл.7.2 от договора за потребителски кредит „Гет кеш“ № … от 28.09.2018
г., са нищожни.
ОСЪЖДА „Ай
Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет.8, да плати на Д.Т.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 100,48 лева
/сто лева и четиридесет и осем стотинки/ - получена без основание за
неустойка по анекс от 28.09.2018 г. към договор за потребителски кредит „Гет
кеш“ № … по транш с пореден № …, ведно със законната
лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 18.12.2019 г. до
окончателното погасяване, както и общо 400
лева /четиристотин лева/ - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет.8, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв, да плати на
а. Е.Г.И.,***, сумата от 600 лева /шестстотин
лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищеца Д.Т.П. в производството по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП