Р Е Ш Е Н И Е
№ V-177 3.08.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На двадесети юли през две
хиляди и двадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Тодорка Стоянова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1373 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение №717 от 25.02.2020г. по гр.д.№8504/19г. на РС-
Бургас Главна Дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на
Министерство на вътрешните работи – с адрес: ***-а, е осъдена да заплати на М.П.Б.,
ЕГН ********** *** сумата от 1726,77 лв., представляваща възнаграждение за
извънреден труд- общо 214,93 часа, получен вследствие преизчисление с
коефициент 1,143 на положения нощен труд за периода от 01.12.2016г. до
30.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 3.10.19г.
до окончателното изплащане, както и 180,00 лв.- сборна мораторна лихва за
периода 1.01.2017г. до 2.10.2019г. Искът за главницата е отхвърлен за периода
от 1.10.2016г. до 30.11.2016г. Искът за
мораторна лихва е отхвърлен за разликата над присъдения размер до
претендираните 233,18 лв., както и за периода от 1.10.2016г. до 30.11.2016г. и
в периода от 1.07.2019г. до 30.09.2019г., както и за присъждане на мораторна
лихва от 30-то число на съответния месец до датата на депозиране на исковата
молба.
ГД „ПБЗН“ на МВР е осъдена да заплати на ищеца и сумата
от 340 лв.- разноски по делото, а в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на БРС сумата от 119,07 лв.- държавна такса и 200 лв.- разноски за
експертиза. Ищецът е осъден да заплати на Дирекцията разноски в размер на 5
лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Против решението е постъпила въззивна жалба
вх.№12540/13.03.20г. по описа на РС-Бургас, подадена от Главна Дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ на Министерство на вътрешните
работи, чрез юрисконсулт Стойкова. С нея решението е обжалвано в осъдителната
му част. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно и необосновано, поради
което се иска да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което
исковете бъдат отхвърлени изцяло. Сочи се, че решението е постановено при
неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба относно полагането,
отчитането и заплащането на нощен труд от държавни служители, чиито служебни
правоотношения са уредени от ЗМВР. Основната грешка на съда се състояла в
допускането на субсидиарно приложение на НСОРЗ, която според въззивника е
неприложима. Препраща към доводите, изложени в отговора на исковата молба
относно мотивите за неприложимост на общата правна уредба на трудовите
правоотношения към предмета на спора, като за развити допълнителни такива.
Извършен е преглед на нормативната уредба, касаеща видът и условията на
заплащане на възнагражденията на държавните служители в МВР, въз основа на
който са изведени следните изводи: 1/ законотворческият разум предполагал
изброяването на видовете възнаграждения да е изчерпателно, поради което било
безсмислено в ЗМВР от 2006г. да се включва възнаграждение за извънреден труд
без посочен размер, а същото да се дължало по силата на КТ или ЗДСл. Излишно
било и прибавянето в ЗМВР-2014г. на
възнаграждение за труд през нощта, в почивни дни и време на разположение, които
биха се следвали по КТ и ЗДСл ; 2/ Допълнението на чл.202, ал.5 от ЗМВР от
2006г., касаеща характера на изброяването, на текста „за държавните служители
от МВР“ показвало желанието на законодателя да лиши служителите в МВР от
допълнителни възнаграждения, определени в други нормативни актове, които не
били насочени специално към служителите в МВР. Приложението на общите правила
на ЗДСл /съответно на КТ и актовете по прилагането му/ било отклонено с чл.211,
ал.7 от ЗМВР от 2006г. и чл.187, ал.9 от ЗМВР-2014г., които делегирали на
министъра на вътрешните работи издаването на подзаконов нормативен акт. С оглед
нарочната уредба на видовете допълнителни възнаграждения и размера им, не били
налице предпоставките за субсидиарно прилагане на КТ и ЗДСл, и актовете, към
които препращали те. Освен това в ЗМВР имало изрично препращане към КТ само за
конкретни норми. Редът за полагане, отчитане и заплащане на нощен и извънреден
труд бил изрично уреден в ЗМВР, а препращане за тези елементи на служебните
правоотношения към КТ нямало.
При обосноваване извода си за субсидиарно прилагане на
НСОРЗ съдът се позовал на отменена подзаконова уредба- Наредба
№8121з-407/11.08.2014г., която не действала през процесния период. Признава, че
за период, извън процесния по тази наредба се е извършвало преизчисляване на
часовете положен извънреден труд към дневни, но според него това е било в
несъответствие с ЗМВР. Това било поправено с Наредба №8121з-592/25.05.2015г.,
както и при действащата Наредба №8121з-776/29.07.2016г.
Неправилен бил изводът на съда, че чл.2 от Наредбата се
отнася единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при
сумирано изчисляване на работното време, което правило било общо, а не
специално, поради което не можело да се сподели тълкуването, че е приложимо
единствено при трудово възнаграждение, заработено при трудови норми и при
продължителност на нощното време, по-малко от продължителността на
дневното.
Изтъква, че нормалната продължителност на нощния труд не
била регламентирана в Наредбите, а в чл.187, ал.3 от ЗМВР, последно изречение и
същата е 8 часа, а не 7 часа, както при работещите по трудово правоотношение.
Понеже според чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната продължителност на дневното работно
време била 8 часа, то съотношението на нормалната дневна продължителност към
нормалната продължителност на нощния труд по ЗМВР било 1, а не 1,143. Според
въззивникът за държавните служители, чиито служебни правоотношения са
регламентирани в ЗМВР, какъвто бил ищецът, когато положеният нощен труд е в
рамките на 8 часовата продължителност, той не се трансформирал в дневен такъв,
а се заплащал по 0,25 лв. на час, съгласно Заповед №8121з-791/28.10.14г. на
министъра на вътрешните работи.
Развити са пространни съображения в подкрепа на тезата
на въззивника, основаващи се на виждането на министъра на вътрешните работи в
хода на процедурата по издаване на Наредба №8121з-592/25.05.2015г., възприето
от докладна записка на Дирекция „Правно- нормативна дейност в МВР“; решения на
различни по степен съдилища, както и правна консултация на проф.Мръчков.
На следващо място се акцентира, че в исковата си молба
ищецът претендирал заплащане на извънреден труд за време, попадащо в рамките на
24-чосовото му дежурство, а съдът приел, че при преизчисляване на положените
часове нощен труд в дневен на ищеца се дължи заплащане като за извънреден труд.
Ако съдът считал, че приложение намира НСОРЗ, то не следвало да удовлетворява
претенцията на ищеца за извънреден труд. Цитирано е становище на МТСП, отразено
в писмо, за да се обоснове извод, че дори при прилагане на общите трудови
норми, било недопустимо преизчисляването на часовете нощен труд с коефициент
1,143 за генериране на извънреден труд. За работещите по трудово правоотношение
разпоредбите на НСОРЗ- чл.8 и чл.9, ал.2, се прилагали едновременно с правилата
за заплащане на нощния труд. Обратното разрешение, възприето от районния съд-
при преизчисляване на часовете нощен труд с коефициент 1,143 получените
допълнителни часове да се заплащат като извънреден труд, щяло да постави в
по-неблагоприятно положение работещите по трудови правоотношения спрямо
служителите, чиито служебни правоотношения били регламентирани в ЗМВР. Подчертава,
че с преизчисляване на часовете нощен труд към дневни такива с коефициента,
посочен от ищеца, приложим към лица, работещи по трудово правоотношение, щяло
да означава с неприложим към материята подзаконов акт да бъде дерогирано
действието на законовата норма- чл.187, ал.3 от ЗМВР, регламентираща
специалната 8-часова продължителност на нощния труд за лицата, назначени по
ЗМВР и работещи на смени, което било недопустимо и противоречало на принципа на
йерархия на нормативните актове. На следващо място е оспорено заключението на
вещото лице, послужило като доказателство за постановяване на обжалваното
решение, като са изложени конкретни оспорвания, но не е направено искане за
допълнителна, повторна или тричленна експертиза. В заключение е направен извод,
че с постановеното решение съдът е присъдил на ищеца повече от дължимото, без
да е отчел, че част от положения нощен труд вече е заплатен като извънреден. Относно
лихвите се поддържа становището, изложено в отговора на исковата молба.
Иска се отмяна на решението в осъдителната част и отхвърлянето на
исковете и в тази им част. При условията на евентуалност се иска да бъде
приложена разпоредбата на чл.9г от НРВПО /обнар. ДВ бр.41/17г./. Претендират се
разноски. Направено е евентуално възражение за прекомерност на разноските на
въззиваемата страна.
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната
жалба от адв. Лора Станкова, пълномощник на въззиваемия, с който въззивната
жалба се оспорва като неоснователна. Намира решението на РС- Бургас за правилно
и законосъобразно, а оплакванията в жалбата- за неоснователни.
Изложени са съображения,
че условията и редът за изплащане на
допълнителните възнаграждения за полагане на труд през нощта, в рамките на
процесния период се определят от няколко наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР.
Посочва, че приложимата към процесния период Наредба № 8121з-779/29.07.2016г. липсвала изрична норма,
съответстваща на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., според която
при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между
22.00 ч. и 6.00 ч. се преобразува с коефициент 0,143. Подчертава, че липсата на изрични норми в наредбите,
действали по време на процесния период, не следвало да се тълкува като законово
въведена забрана за преизчисляване на положения нощен труд от служителите на
МВР, тъй като същата представлявала празнота в нормативната уредба, поради което намирала
приложение разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Действително ЗМВР и ЗДС съдържали специални норми и
уреждали специфични правоотношения, но не следвало да се приеме, че тези норми
следва да поставят техните адресати в по-неизгодно положение от правоотношения
по КТ. Развити са подробни съображения. Иска от съда атакуваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Преди съдебното заседание пред въззивната инстанция
въззивникът е депозирал молба, с която поддържа въззивната жалба по изложените
в нея съображения, както и направените искания.
В съдебно заседание, процесуалният представител на въззиваемия
оспорва жалбата и поддържа отговора. Претендира разноски. Представя договор за
правна защита и съдействие и списък на разноските.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Предявеният главен
иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, а
претенциите за обезщетение за забавено плащане /до предявяване на иска и след
това/ са с правно основание чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността началник дежурна смяна в
Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“- гр.Несебър към
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“- Бургас,
която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Пожарна безопасност и
защита на населението” при МВР. Работил на 24- часови дежурства, съгласно определен
график /7 или 8 пъти месечно/, отчитани на тримесечие, като полагал труд и през
нощта /8 часа на дежурство/. Претендира /след изменение по чл.214 ГПК на
първоначалната си претенция/ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1726,77 лв.,
представляваща дължимо допълнително възнаграждение за 243,53 часа извънреден труд
за периода от 1.10.2016 г. до 30.09.2019 г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане,
както и сумата от 233,18 лв.- сборно обезщетение за забавена плащане в размер
на законната лихва върху главницата за периода от падежа на всяко плащане до подаването
на исковата молба. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът
- Главна дирекция „Пожарна безопасност
и защита на населението” - МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил
предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.
Посочил е, че положеният
от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и своевременно заплатен по правилата на действалата през процесния период Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г., като се акцентира, че следващата наредба от 2018г. е
отменена през 2019г. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и
редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в
МВР, не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, издадена на основание КТ, понеже съгласно §1, т.2 от ЗР на
кодекса същата се прилагала само за работници и служители по трудово
правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния период. Акцентира
се, че полагането на нощен труд, когато е в рамките на установеното работно
време, не се явява извънреден труд и с оглед неговата продължителност от 8 часа
не се преобразувал в дневен, умножен по съответен коефициент /8който в случая
бил равен на 1/, а се заплащал като нощен. Развити са подробни съображения,
подкрепени с Правна консултация на проф.Мръчков и решения на различни по степен
съдилища. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Районният
съд е приел,
че според чл.187, ал.1 от ЗМВР, приложим
към целия процесен период нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В чл.187, ал. 3 ЗМВР било посочено, че работното
време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за период от три месеца. В
ал. 9 било
предвидено, че редът за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители се определят с Наредба на министъра на вътрешните работи. Такъв нормативен акт била Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи, в сила от 02.08.2016г., отменена, считано от 10.01.2020 г. С нея била отменена Наредба № 8121з-407 от 2014 г.
за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи.
Съгласно чл.3,
ал.3 от Наредбата
за държавните
служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 ч. и 6,00 ч., като
работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
Съдът е посочил, че в
Наредбата
липсва изрично правило, аналогично на чл.31, ал.2 от Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г., съгласно който при сумирано отчитане на отработеното
време общият брой часове положен труд между 22,00 ч. и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143, като
полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, но това не означавало
законоустановена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР
часове нощен труд в дневен, а празнота в специалната уредба, касаеща
служителите в МВР, която следвало да бъде преодоляна
чрез субсидиарно приложение
на общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата.
Според чл.8 от НСОРЗ за всеки отработен нощен час или за част от него между 22,00
ч. и 6,00 ч. на работниците и служителите се заплаща допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд в размер не по-малък от 0,25 лева, а в чл. 9, ал. 2 от същата е предвидено при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни
с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Приел е също, че тези разпоредби се прилагат едновременно, т. е. при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент „1,143“ и за същите тези нощни
часове се заплаща и допълнително трудово възнаграждение за нощен труд и добавка за извънреден труд за времето, с което се
превишава 8-часовия работен ден след превръщането на нощния труд в дневен. Часовете, получени над определената за месец или за тримесечие норма
часове (след превръщането на нощните часове в дневни по реда чл.9, ал.2 от Наредба 2),
са извънреден труд – аргумент от Решение № 540 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 895/2009
г., IV г. о.
Акцентирал е на това, че нормата на
чл.9 от НСОРЗ урежда различни хипотези. Тези на ал.1 и ал.3 от нея визирали
условия за „увеличаване“ на трудово възнаграждение с определен коефициент,
докато разпоредбата на ал.2 се отнасяла единствено до изчисляване на положения
труд като стойност в часове при сумирано изчисляване на работно време. Това правило
било общо, а не специално, поради което не можело да се възприеме схващането,
че е приложимо единствено при „трудово възнаграждение, заработено по трудови
норми“ и при „продължителност на нощното време, по-малка от продължителността
на дневното“, както сочел ответника. Затова е приел за неоснователно неговото
възражение, че със Заповед № 8121з-791/28.10.2014 г. на министър на вътрешните работи и с отменящата я
заповед от 2017 г. работодателят компенсирал положения нощен труд
чрез допълнително възнаграждение, поради което превръщането на нощните часове в
дневни било неприложимо. Счел е за неприемливо и становището, че целта на този коефициент е
да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато той
работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в
случая ищецът работи 8 часа през нощта, т.е. няма какво да се „приравнява“.
Посочил е, че ако това е вярно, то служител, който полагащ повече от 7 часа
труд през нощта, ще бъде поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото
за него „приравняване“ няма да е налице, което е недопустимо. Липсата на
приравняване щяла да постави в неравностойно положение държавните служители в МВР
спрямо работниците по трудови правоотношения, чиито правоотношения се регулират
от КТ. Изтъкнал е като допълнителен
аргумент в същата насока и разпоредбата на чл.9а,
ал.4 от
Наредба за работното време, почивките и
отпуските.
Съобразно приетото експертно заключение съдът е счел
исковете за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради
което исковата претенция е уважена частично до посочения в решението размер,
ведно с акцесорните претенции за мораторна и законна лихва, съответно начислени
върху главницата за периодите до и след предявяването на иска.
В отхвърлителната част решението не е обжалвано от ищеца
и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото производство.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество-
правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, относно
съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност,
организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния
период, както и за това, че на същия е начислявано и заплатено допълнително
възнаграждение за нощен труд- 0,25 лв. на час.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя
изцяло и правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време.
Идентична е разпоредбата на чл. 50а,
ал.1 от ЗДСл (приета преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден е
трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд
се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на
закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение.
Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа
на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР,
работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава
редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не
означава, че това е нормативно установения размер на нормалната
продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР,
работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на
нощния труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ
бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове
се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни
норми действат занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за
процесното правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР,
които не предвиждат каква е нормалната продължителност на работното време през
нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з- 908/2.08.2018г. на министъра на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР-
чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е
сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г.
периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до
изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните
подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и
отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната
заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на
МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период- Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016г./ чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР /до бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не беше определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в дневен с коефициент 1,143, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно време възлиза на 1946,53 часа, като разликата от 243,53 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1726,77 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с акцесорните претенции за присъждане на мораторна и законна лихва върху главницата, начислени съответно за периода до и след подаването на исковата молба, така, както са присъдени от първоинстанционния съд.
По повод оплакванията в жалбата, че съдът е основал изводите си на експертиза, чийто предмет се разминавал с исковата претенция, следва да се отбележи, че въззивникът е имал възможност да постави „правилните“ според него въпроси към експертизата в първата инстанция, но не се е възползвал от тази възможност, а оплакването му за допуснато процесуално нарушение не е подплатено с доказателствено искане пред въззивната инстанция. На основание чл.162 от ГПК за съда съществува задължение при доказан по основание иск и липсващи достатъчно данни за неговия размер, да определи размера по своя преценка, което в случая е сторено.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на делото на въззивника не се дължат
разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на
въззиваемия разноските за въззивната инстанция в размер на 300 лв., съобразно
приложения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението
на въззивника за прекомерност на възнаграждението, тъй като същото е в
минималния размер според Наредба №1/2004г. на ВАдвС и е съобразено с
фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, т.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 717 от 25.02.2020г. по гр.д.№ 8504/19г. на РС-
Бургас.
ОСЪЖДА Главна дирекция
,,Пожарна безопасност и защита на населението“-МВР, адрес: гр.София,
ул,,Пиротска“ №171- а, да заплати на М.П.Б., ЕГН ********** ***, сумата от
300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.