Р Е Ш Е Н И Е
№ 12.06.2019 г. гр. СТАРА ЗАГОРА
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД – СТАРА ЗАГОРА ІV
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
петнадесети май Година 2019
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря ЖАНЕТА САРАФОВА като разгледа докладваното от съдия
КЪНЧЕВ гражданско дело № 5067 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, чл. 224, ал.
1 и чл. 221, ал. 1 КТ от И.Р.И., ЕГН ********** против Стар Пост ООД, ЕИК
*********. Ищцата твърди, че по силата на трудов договор, сключен със „Стар
пост" ООД гр. Стара Загора, изпълнявала длъжността „Мениджър" в офис
Стара Загора. На 06.03.2018 г. изпратила до работодателя си заявление, с което
поискала да бъда освободена от заеманата от нея длъжност, считано от 06.04.2018
г. Тъй като не получила обратна информация за получаване на писмото от страна
на работодателя, на 10.04.2018 г. се явила на работа в офиса на дружеството в гр.
Стара Загора. Твърди, че работодателят не ѝ изплатил полагащото ѝ
се трудово възнаграждение, вследствие на което упражнила правото си на
едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1,
т. 2 от КТ. Чрез нотариус Ц. Г., с peг. № 594 на НК, отправила до „Стар
пост" ООД уведомление за прекратяване на трудовия си договор на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от деня следващ датата на неговото
получаване. Трудовото ѝ правоотношение със „Стар пост" ООД било
прекратено, считано от 09.05.2018г. До настоящия момент, работодателят не
ѝ бил изплатил полагащото ѝ се трудово възнаграждение за месец
февруари 2018г. в размер на 510.00 лв., за месец март 2018г. 510.00 лв. и за
месец април 2018г. в размер на 100.00 лв. Не ѝ било изплатено и
полагащото ѝ се обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер
на 52 работни дни както следва: 5 дни за 2015 г., 20 дни за 2016 г., 20 работни
дни за 2017 г. и 7 дни за 2018 г. в размер на 700.00 лв. До настоящия момент,
работодателят не ѝ бил заплатил и обезщетение по чл. 221 от КТ в размер
на 510.00 лв.
Моли
съда да осъди „Стар Пост“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Лозенец, бул. „Черни връх“ № 73 по банков път чрез
платежно нареждане по сметка с IBAN ***анк да ѝ заплати сумата от 2
330.00 лв. (Две хиляди триста и тридесет лева), от които: 1120.00 неизплатено
трудово възнаграждение, в т.ч. 510.00 лв. неизплатено трудово възнаграждение за
месец февруари 2018.; 510.00 лв. неизплатено трудово възнаграждение за месец
март 2018.; 100.00 лв. неизплатено трудово възнаграждение за месец април 2018.;
700.00 лв. неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск както
следва: 5 дни за 2015 г., 20 дни за 2016 г., 20 работни дни за 2017 г. и 7 дни
за 2018 г.; 510.00 лв. .неизплатено обезщетение по чл.221 от КТ, за срока на
предизвестието от тридесет календарни дни. Претендира разноски.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от Стар Пост ООД.
Взема становище за допустимост и неоснователност на исковете. Признава
съществуването на трудовото правоотношение с ищцата. Оспорва твърдението, че
ищцата е отправила до дружеството предизвестие за прекратяване на трудовия
договор, като е подала заявление по чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ. Твърди, че към
датата на нотариалната заверка, когато е извършено изявлението – 26.04.2018 г.
трудовото възнаграждение за месец март не е било дължимо и в този смисъл не е
било просрочено, тъй като съгласно договора, падежът му бил 1 май. Ищцата била
помолила възнаграждението ѝ да бъде изплатено на посочена от нея банкова
сметка. ***аграждения на ищцата. Същите били заплатени по следния начин: за м. февруари
2018 г. сума в размер на 402.88 лева, изплатени на ръка, за което била
подписана платежна ведомост от служителя; за м. март 2018 г. сума в размер на
402.88 лева, която била изплатена по банкова сметка ***, предоставена от
служителката; за м. април 2018 г. сума в размер на 172.08 лева, изплатени на
ръка, за което е подписана платежна ведомост от служителя. Счита, че не дължи и
изплащане на претендираните обезщетения: Относно обезщетението за неползван
платен годишен отпуск твърди, че след прекратяване на трудовия договор, същото
било начислено и изплатено на служителката. Неизползваните от ищцата дни за
2015 г. били погасени по давност, поради неползването им в указания в закона
двугодишен срок, считано от изтичане на годината, за която се полагат. Относно
обезщетението по чл. 221 от КТ, счита, че не се дължало, тъй като уведомлението
не било достигнало до знанието на работодателя, освен това ищцата упражнила
правото си да прекрати договора незаконосъобразно.
Моли
съда да отхвърли исковете на ищцата като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски.
В
съдебно заседание на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, ищецът увеличава размера на
предявените искове за сумите от: 519,18 лв. – неизплатено брутно трудово
възнаграждение за месеците февруари и март 2018 г. и за сумата от 221,33 лева –
неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец април или общо по иска с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ – сумата от 1259,69 лв.; 1236 лева – брутна
сума, неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск; 568,56 лева –
неизплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ.
Ответникът
поддържа отговора на исковата си молба и моли исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
На
база представените по делото доказателства, съдът намира за установено
следното.
Между
страните не се спори, че ищецът е бил служител при ответника като работодател
по силата на безсрочен трудов договор № 044 от 29.01.2015 г., като е изпълнявал
длъжността мениджър в гр. Стара Загора. Съгласно трудовия договор месечното
трудово възнаграждение на ищцата се заплащало до 30-о число на месеца, следващ
този, за който се дължи.
С
уведомление от 25.04.2018 г. И.И. е отправила до работодателя си волеизявление,
че поради неизплащане на дължимо за месец февруари трудово възнаграждение, на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратява трудовото си възнаграждение, считано от
датата на настоящото писмо. Уведомлението е нотариално заверено, като според
нотариалната заверка, връчването на екземпляр от него срещу разписка от
08.05.2018 г., е удостоверено от нотариус Цветелина Ганчева на 08.05.2018 г.
Верността на това нотариално удостоверяване беше оспорена от ответника в хода
на процеса и на основание чл. 193, ал. 1 ГПК беше открита процедура по
оспорване верността на този официален документ, като от ответника беше изискана
разписката, посочена от нотариус Ц. Г.. С молба от 13.05.2019 г. от нотариус
Гечева беше изпратено нотариално заверено копие от разписката, в което е
отбелязано, че същата е била получена от Д. В., в качеството ѝ на
управител на Стар Пост ООД. Разписката е била подписана от Вълкова. Този
документ не беше оспорен от страните. На това основание съдът счита, че в
процедурата по чл. 193, ал. 1 ГПК, оспорването, проведено от ответника, не беше
доказано, поради което приема, че посоченото уведомление действително е било
получено от ответника на дата 08.05.2018 г.
От
представените по делото заверени копия от Заповеди № 98 от 08.05.2018 г. и №
124 от 21.06.2018 г. се установява, че ответникът е открил производство за
налагане на наказание дисциплинарно уволнение, а в последствие е наложил такова
на ищцата.
От
ответника са представени и заверени копия на болнични листи № 3730 и № 3979 от
които се установява, че за периода от 12.04.2018 г. до 18.04.2018 г. и от
19.04.2018 г. до 15.04.2018 г. ищцата е ползвала отпуск по болест.
От
ответника бяха представени и заверени копия на платежни ведомости за месеците
февруари, март, април и юни 2018 г. Тези за месеците февруари, април и юни 2018
г. са били подписани срещу името на ищцата, а в тази за месец март 2018 г. в
същата графа срещу името ѝ е посочено, че възнаграждението е изплатено по
банков път. Представено е и заверено копие на вносна бележка, от което е видно,
че трето по делото лице – И.В. – е заплатило на друго такова лице – М. Б. –
сумата от 500 лева. На база тези доказателства, съдът приема твърдението на
ответника, че по този начин било заплатено трудовото възнаграждение на ищцата
за месец март, за недоказано. На първо място, съгласно чл. 270, ал. 3 КТ,
трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника и служителя по ведомост,
а само по негово писмено искане – на други лица, негови близки или по влог в
посочена от него банка. По делото не беше установено такова писмено искане от
страна на И.И.. Представената извадка от комуникация по „Вайбър“ не може да
служи като доказателство, тъй като по никакъв начин не се установява, кои са
лицата, които комуникират, нито съдържа подобно волеизявление. Представената
банкова бележка за заплатена сума също не доказва получаване на плащане от
страна на ищцата. На първо място не тя е получател на сумата, а трето,
неустановено лице – М. Б.. Твърдението на ответника, че това лице имало връзка
с ищцата, не беше доказано в производството. На второ място, платец на тази
сума е друго, неустановено по делото лице – И.В.. Твърдението на ответника, че
това лице било управител на дружеството, също не се доказа, като след служебна
справка от страна на съда в търговския регистър се установи, че единствен
управител на дружеството е Д. В., а И.В. е съдружник в него. Съгласно чл. 141,
ал. 2 ТЗ, дружеството се представлява от управителя. Други лица не могат да
осъществяват действия от негово име, освен ако не са упълномощени за това. Такова
пълномощно липсва по делото, следователно не може да се приеме, че въпросното
плащане В. е извършил от името на дружеството. На последно място, сумата от
петстотин лева, заплатена на Б., не съответства със сумата от 402,88 лева,
които според ведомостта, И. е следвало да получи по банков път, като разликата
в сумите е съществена.
По
отношение на останалите ведомости, които бяха използвани от ответника за
доказване на обстоятелствата, че ищцата е получила трудовото си възнаграждение
за месеците февруари и април и обезщетението за неплатен годишен отпуск,
доказвано с ведомостта за месец юни 2018 г.: авторството, т.е. автентичността
на тези документи беше оспорено от страна на И.И., която заяви, че подписите,
положени срещу името ѝ не са положени от нея. В откритата процедура за
оспорване на тази автентичност по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, по искане на
ищцата бяха назначени две съдебно-почеркови експертизи, неоспорени от страните.
Същите дадоха категорично заключение, че подписите, положени от името на И.И. в
графите подпис във ведомостите за месеците февруари, април и юни 2018 г., не са
изпълнени от И.И.. По този начин беше отречена доказателствената стойност на
тези документи. С оглед на това, съдът приема, че твърденията на ответника, че
ищцата е получила трудовото си възнаграждение за месеците февруари и април,
както и че ѝ е било заплатено обезщетение за неползван платен годишен
отпуск, за недоказани.
От
ищцата беше представено заверено копие на амбулаторната ѝ карта. Установява
се, че от месец април 2015 г. до м. декември 2015 г. същата е провела няколко
прегледа, свързани с бременност, както и протокол на лекарска комисия,
насочваща я към ТЕЛК.
По
делото бяха назначени също така и съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, с оглед оспорената и отречена доказателствена стойност на
платежните ведомости. В заключението на първата е посочено, че дължимото
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер общо на петдесет дни е
1236 лева, а евентуално дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е в размер
на 568,56 лв. В заключението на втората, е посочено, че брутният размер на
дължимото трудово възнаграждение е 1259,69 лева, а нетното е в размер на 977,84
лева. С оглед оборената доказателствена стойност на платежните ведомости,
вещото лице е заключило, че това възнаграждение не е било изплатено. Размерите
на обезщетенията по чл. 224, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 КТ са идентични с тези от
първата експертиза, като единствено е добавено, че те също не са изплатени.
Въз
основа на така възприетите факти, съдът достига до следните правни изводи:
От
събраните по делото доказателства се установява, че между страните е
съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор. По
своя характер трудовото правоотношение е възмездно, тъй като срещу престираната
от работника или служителя работна сила стои задължението на работодателя да
заплаща трудово възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ работодателят
е длъжен да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Точното изпълнение на това задължение предполага възнаграждението да се заплаща
в срок и изцяло. Задължението за заплащане на възнаграждение възниква само, ако
работникът или служителят е полагал труд. Страните не спорят, че през процесния
период ищцата е полагала труд, за който ѝ е дължимо трудово
възнаграждение. Спор между страните не съществува и относно размера на
дължимото трудово възнаграждение. Ответникът оспорва иска, като поддържа, че е
заплатил изцяло трудовото възнаграждение на ищеца за процесния период –
месеците февруари, март и април 2018 г. В тази насока и във връзка с
направеното оспорване ответникът ангажира съответните доказателства, които вече
бяха обсъдени от съда и беше отговорено, защо се приема, че възнаграждение на
ищцата за тези месеци не е било изплащано. Следователно иска с правно основание
чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за процесния период
е основателен за сумата в размер на 1259,69 лева /брутен размер/ и следва да
бъде уважен в цялост.
По
отношение иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ. Работникът и служителят
има право на обезщетение за този неползван платен годишен отпуск, който не е
бил погасен по давност при прекратяването на правоотношението. В отговора на
исковата молба, ответникът се е позовал на изтекла погасителна давност на
основание чл. 176а КТ за неползвания платен годишен отпуск за 2015 г. Според
посочената разпоредба отпуск, който не е ползван до изтичане на две години от
края на годината, за която се полага, правото на ползването му се погасява по
давност, освен ако същият не е бил отложен при условията и по реда на чл. 176,
ал. 1 КТ, в който случай давността настъпва след изтичане на две години от края
на годината, в която е отпаднала причината за неползването му. Отлагането по
реда на чл. 176, ал. 1 КТ може да се отложи от работодателя в определените от
закон случаи или от работника по негово искане или ако ползва друг тип отпуск.
От страна на ищцата беше наведено твърдение, че същата е ползвала отпуск за
бременност и раждане, както и отпуск за отглеждане на дете, поради което
отпускът за 2015 г. не бил погасен по давност. В тази връзка беше представено
като доказателство копие от личната амбулаторна карта на И.И., от което се
установи, че през 2015 г. И. е посещавала няколкократно лекарски кабинети, като
прегледите са били свързани с бременност. Така представените доказателства
обаче, не доказват отлагането на този отпуск във времето. На първо място, дори
и да се приеме, че И. е родила дете, това не е достатъчно, за да се приеме за
доказано, че е ползвала твърдените от нея отпуски. Чл. 163, ал. 1 КТ урежда
отпуска за бременност и раждане, като изрично сочи, че ползването му е субективно
право на работника, но не настъпва в действителността по право, само с
осъществяването на факта на раждането. Редът и начинът за ползването му са
уредени в наредба на Министерски съвет – така чл. 163, ал. 16 КТ. Става дума за
Наредбата за работното време, почивките и отпуските, която в своя чл. 45, ал. 1
предвижда специален ред за ползване на този отпуск – с акт на съответен орган,
издаден по реда на чл. 26, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза и с
писмено заявление от майката до предприятието, към което се прилагат копие от
удостоверението за раждане на детето и декларация. По делото не бяха
представени такива доказателства, поради което фактът, че ищцата е ползвала
отпуск за бременност и раждане, остава недоказан. Правото на отпуск за
отглеждане на дете също има характер на субективно право и е необходимо
изявление на майката, за да може да се ползва, което не беше доказано от ищцата
в процеса, поради което съдът приема ползването му за недоказано. На следващо
място, чл. 176, ал. 1 КТ урежда отлагането на отпуска, не като законова
последица от неползването му, а като правна възможност, която също зависи от
волята на страните по трудовото правоотношение. За да се приеме твърдението, че
даден отпуск е бил отложен за следваща година, поради това, че е бил ползван
друг тип отпуск – в случая за бременност и раждане и за отглеждане на дете – е
необходимо да се осъществи фактически състав, от който раждането на детето е
само един от фактите. На това основание съдът счита, че правото на ползването
на платения годишен отпуск за 2015-а година, в размер на три дни не е било
отложено и считано от началото на 2018-а година е било погасено по давност и не
подлежи на обезщетяване. Що се отнася до останалата част от това обезщетение,
възражението на ответника, че то е било заплатено, съдът приема за недоказано с
оглед установената неавтентичност на платежната ведомост за месец юни 2018-а
година. На база представените съдебно-счетоводни експертизи, съдът намира, че
искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ е основателен за сумата от 1161,84
лева, като следва да бъде отхвърлен за разликата до претендирания размер от
1236 лева.
По
отношение на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ. Това обезщетение се
дължи при прекратяване на трудовия договор на посочените основания, като от
ищцата се твърди основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 – поради неплащане на
трудовото възнаграждение. Трайна е съдебната практика, че правото да се
прекрати едностранно трудовия договор на това основание е субективно право на
работника, което възниква при незаплащане на възнаграждението в установения
срок и което се счита за упражнено с уведомяването на работодателя за
упражняването му. Възраженията на ответника, че към датата на отправяне на
уведомлението за това този срок още не бил настъпил, както и че уведомлението
не било редовно получено от него, съдът намира за несъстоятелни. Съгласно
трудовия договор, възнаграждението е трябвало да се изплати на И.И. с изтичане
на 30-о число на месеца, следващ този, за който се дължи, т.е. за месец
февруари, тази дата е била тридесети март. Тъй като твърденията на ищцата,
посочени в исковата молба, че възнаграждението ѝ за месец февруари не е
било изплатено, на 26.04.2018 г. тя е отправила уведомление, с което е
упражнила правото си да прекрати трудовото правоотношение. Уведомлението е било
получено от ответника 08.05.2018 г., видно от представената по делото разписка,
от който момент съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ правоотношението е било
прекратено. Следва да се отбележи, че към този момент работодателят не е
заплатил и второ, дължащо се трудово възнаграждение на ищцата – това за месец
март 2018 г. Поради това съдът намира, че И.И. е упражнила правото си да
прекрати трудовия договор законосъобразно на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ
и има право на претендираното обезщетение. Размерът на същото беше установен
със съдебно-счетоводната експертиза – сумата от 568,56 лева. Този иск се явява
основателен и доказан в цялост.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищцата има право да ѝ бъдат заплатени разноските,
в случая включващи единствено адвокатско възнаграждение, в размер на 1080 лева,
съгласно представения договор, направени и доказани с представената касова
бележка към списъка с разноските. Съобразно с уважената част от исковете, на И.И.
следва да се заплати сумата от 1058,40 лева. Възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение съдът намира за неоснователно с оглед фактическата
и правна сложност на делото. Бяха изслушани множество експертизи, бяха
провеждани процедури за оспорване на документи, в рамките на които бяха
отправяни различни искания. Налице е една доказателствена съвкупност, чиито
анализ беше с немалка правна сложност.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, в тежест на ответника следва да се възложат също
така държавните такси и разноските по делото. Цената на всички искове след
направеното увеличение възлиза на 2754,25 лева, което определя държавна такса
от 110,17 лева. Сторените от съда разноски за съдебно-почеркови експертизи
възлизат общо на 801 лева. Съобразно с уважената част от исковете, ответника
следва да заплати 107,20 лева – държавна такса и 779,43 лева – разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на възстановяване на
адвокатското възнаграждение съобразно с отхвърлената част от иска. На основание
чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК сторените разноски за експертизи следва да останат в
негова тежест. С оглед отхвърлената част от исковете ищцата следва да заплати
на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 18,74 лв.
Държавните
такси по исковете, които се отхвърлят като неоснователни, следва да останат за
сметка на бюджета на съдебната власт – арг. от чл. 359 от КТ вр. чл. 83, ал. 1,
т. 1 от ГПК, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК.
С
оглед на предмета на делото и на основание чл. 242, ал. 1 ГПК решението подлежи
на предварително изпълнение.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
Стар Пост ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. ………,
представлявано от управителя Д. В., да заплати на И.Р.И., ЕГН **********, с
адрес *** сумата от 1259,69 лв. (хиляда двеста петдесет и девет лева и шейсет и
девет стотинки) – неизплатено брутно трудово възнаграждение за м. февруари 2018
г., м. март 2018 г. и м. април 2018 г. по трудов договор № 044 от 29.01.2015 г.
ведно със законната лихва върху тази сума от 10.10.2018
г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА
Стар Пост ООД с п. с. да заплати на И.Р.И. с п. с. сумата от 1161,84 лв. (хиляда
сто шейсет и един лева и осемдесет и четири стотинки) – обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2016 г., 2017 г. и 2018 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 10.10.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 74,16 лв. (седемдесет и
четири лева и шестнайсет стотинки) до претендирания размер от 1236 (хиляда
двеста трийсет и шест) лева.
ОСЪЖДА
Стар Пост ООД с п.с. да заплати на И.Р.И. с п.с. сумата от 568,56 лв.
(петстотин шейсет и осем лева и петдесет и шест стотинки) – обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума от 10.10.2018
г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА
Стар Пост ООД с п.с. да заплати в полза на Районен съд – Стара Загора, сумата
от 107,20 лв. (сто и седем лева и двадесет стотинки) – държавна такса и 779,43
лв. (седемстотин седемдесет и девет лева и четиридесет стотинки) – разноски в
производството.
ОСЪЖДА
Стар Пост ООД с п.с. да заплати на И.Р.И. с п.с. сумата от 1058,40 лв. (хиляда
петдесет и осем лева и четиридесет стотинки) – разноски в производството,
представляващи адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
И.Р.И. с п.с. да заплати на Стар Пост ООД с п.с. сумата от 18,74 (осемнадесет
лева и седемдесет и четири стотинки) – адвокатско възнаграждение.
ПОСТАНОВЯВА
предварително изпълнение на решението.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните по реда на
глава ХХ ГПК пред Окръжен съд – Стара Загора.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: