№ 21
гр. Шумен, 14.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на
четиринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:София Анд. Радославова
Членове:Нели Г. Батанова
Димчо Ст. Луков
като разгледа докладваното от Димчо Ст. Луков Въззивно частно гражданско
дело № 20213600500540 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 274 от ГПК във вр. чл. 262 от ГПК.
Настоящото производство е образувано по частна жалба с вх. №
10174/19.11.2021 г. депозирана от адв. М.В. като пълномощник на СЛ. ИВ. Н.
срещу Определение № 1590/03.11.2021 г. по гр. д. № 2937/2021 год. по описа
на Шуменски районен съд, с което на осн. чл. 130 от ГПК е върната исковата
молба и е прекратено производството по делото.
В жалбата се излагат доводи за необоснованост, неправилност и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според жалбоподателя в
конкретния случай се обжалвало определение постановено след
постановеното съдебно решение, а не в хода на процеса, поради което
жалбоподателя не споделя изводите на ШРС. Също така намира, че с
постановеното определение, което е постановено след постановяване на
първоинстанционното решение, съдията – докладчик е излязъл извън своите
правомощия и е наложил глоба, като с това е предприел действия по
изпълнение на съдебното решение, което не било в неговите правомощия.
Прави искане за отмяна на обжалваното определение за връщане на жалбата
и прекратяване на производството.
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на
обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, като взе предвид изложеното в частната
жалба и доказателствата по делото, намира за установено следното:
С Решение № 926/10.10.2018 г. по гр.д. №01851/2017 г. на Районен съд
гр. Добрич „Вива прима“ ЕООД гр. София е осъден да заплати на СЛ. ИВ. Н.
сумата от 295. 77 лв. разноски по делото. Решението е влязло в законна сила
1
на 03.11.2018 г.
След постановяване на решението от „Вива прима“ ЕООД е депозирано
заявление с вх. № 20261/25.10.2018 г. с молба до съда с искане, съда да укаже
на С.Н. да посочи банкова сметка по която да и бъде преведена присъдената
сума, тъй като такава по делото не била представена. С Разпореждане от
25.10.18 г. съда е указал на Н. след влизане в сила на решението, да представи
банкова сметка с оглед искането за доброволно изпълнение на решението.
Това разпореждане е връчено на Н. на 26.10.18 г. Последната не е изпълнила
това указание, поради което с ново Разпореждане от 23.11.18 г. съда отново е
указал на Н. да представи банкова сметка или друг начин на изпълнение във
вр. с чл. 127 ал. 4 от ГПК. Указано е и, че при неизпълнение на това указание,
ще бъде наложена глоба до 300 лв. Разпореждането е връчено на Н. на
27.11.18 г. Последното разпореждане е било обжалвано пред ОС-Добрич
който с Определение № 55/21.01.2019 г. по в. ч. гр. д. № 36/19 г. жалбата е
оставена без разглеждане като недопустима. На 11.02.2018 г. Н. е депозирала
молба до ДРС с искане за издаване на изпълнителен лист в нейна полза за
присъдените и разноски. В същата е посочила, че нямала задължение и не
желаела да посочва банкова сметка. С Разпореждане от 18.02.2018 г.
докладчика по делото е дал отново указания на Н. да представи банкова
сметка, в противен случай ще и бъде наложена глоба. Това разпореждане е
връчено на Н. на 09.03.2019 г. С молба от 11.03.19 г. Н. е оспорила последното
разпореждане като отново е поискала издаване на изпълнителен лист.
Молбата е оставена без движение с указание да се внесе съответната
държавна такса. С Определение № 711/13.03.2019 г. постановено по гр. д. №
01851/2017 г. по описа на ДРС на Н. е наложена глоба в размер на 200 лв.
Районният съд е приел, че Н. не е изпълнила разпореждане на съда по смисъла
на чл. 89 т. 2 във вр. с чл. 91 ал. 1 от ГПК. За да достигне до този извод,
районния съд е установил, че са налице три разпореждания с които се указва
на Н. да представи банкова сметка с оглед заявено от насрещната страна по
делото желание да изпълни съдебното решение още преди същото да е влязло
в сила. Приел е също, че с подадената частна жалба срещу разпореждането, Н.
сама е предизвикала забавяне на въпроса за удовлетворяването и с
присъдените вземания както и, че с последващите молби от 11.02.19 г. и от
11.03.19 г. по недопустим начин се е противопоставила на доброволното
уреждане на процедурата по изпълнение на влязлото в сила решение. По този
начин Н. е нарушила нормите на чл. 95 и сл. от ЗЗД и чл. 3 от ГПК. Накрая –
съда е приел, че за да възникне правото на принудително изпълнение, трябва
да е налице притезание, което се нуждае от принуда, за да се изпълни, тъй
като не е доброволно удовлетворено. В случая това не било налице, тъй като
осъденото дружество с заявление с вх. № 20261/25.10.2018 г. е заявило, че е
готово да плати, за да се избегнат последващи разноски по изпълнително
дело.
Срещу това определение Н. е депозирала частна жалба с искане същото
да бъде обявено за нищожно, алтернативно – да бъде обезсилено или
2
отменено. Образувано е в.ч.гр.д. № 76/20 г. по описа на Окръжен съд гр.
Добрич. С определение № 122/03.02.20 г. на ДОС, съда е прекратил
производството и е върнал делото, като дал указания на ДРС. В изпълнение на
тези указания ДРС с определение от 10.02.20 г. по гр.д. № 01851/17 г.
частната жалба срещу определение № 711/13.03.19 г. е върната на Н..
Депозирана е частна жалба срещу това определение, която с определение
№406/0406.20 г. по в.ч.г.д.№ 311/20 г. на ДОС е оставена без уважение.
На 05.08.2019 г. Н. е депозирала искова молба срещу Районен съд гр.
Добрич с правно основание чл. 270 ал. 2 от ГПК с искане за обявяване
нищожност на Определение № 711/13.03.2019 г. на ДРС. Образувано е гр.д. №
2940/19 г. на ДРС. С определение № 468/27.10.2021 г. по г.д. № 522/21 г. на
АС-Варна е постановено изпращане на делото за разглеждане от Районен съд
гр. Шумен, където е образувано гр.д. № 2937/21 г. С атакуваното в
настоящото производство Определение № 1590/03.11.21 г. ШРС е приел, че
исковата молба е недопустима, тъй като липсва положителна процесуална
предпоставка за съществуване право на Н. на иск. Позовал се е на
разпоредбата на чл. 270 ал. 2 от ГПК, съгласно която нищожност на съдебно
решение може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Но
в случая според първоинстанционния съд, по този ред се атакува определение,
а не решение. За да достигне до този извод ШРС е намерил, че нормата на чл.
270 ал. 2 от ГПК не може да се тълкува разширително или да се прилага по
аналогия и за постановени от съдилищата определения.
Като съобрази изложените по-горе факти, настоящата инстанция
приема, че атакуваното в настоящото производство определение на ШРС е
правилно и законосъобразно.
В доктрината и в съдебната практика актовете, които постановява
съдът, се означават с родовото понятие "съдебни постановления". В него се
включват разпорежданията, определенията и решенията, като всеки от тези
актове има своята специфика.
Най-важната разлика между решенията, от една страна, и
определенията и разпорежданията, от друга страна, е, че само с решение
съдът се произнася по съществото на спора или на правото, за упражняването
на което се търси неговото съдействие, както и че единствено съдебните
решения "надживяват" процеса, т. е. пораждат правните си последици след
неговото приключване. С определения съдът се произнася по процесуални
въпроси, касаещи движението - хода на делото. С разпорежданията съдът се
произнася по други въпроси, които имат технически или организационен
характер, но нито предопределят движението на производството, нито с тях
се създават, признават, отричат или защитават субективни права.
Чл. 270, ал. 2 ГПК изрично посочва съдебните решения, които са един
от трите вида съдебни постановления, чиято нищожност се предявява с иск
или чрез възражение. Според разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК: „Доколкото
3
в този раздел няма особени правила, за производството по частните жалби се
прилагат съответно правилата за обжалване на решенията“. Тази разпоредба
се намира в глава двадесет и първа от ГПК „Обжалване на определенията“, а
чл. 270, ал. 2 ГПК – в глава двадесета „Въззивно обжалване“. Следва да се
има предвид, че в гражданското процесуално право, като един от клоновете
на публичното право, разширителното тълкуване е недопустимо, дори когато
изглежда, че се създава едно допълнително субективно право за
частноправния субект. Всъщност при този вид тълкуване в настоящия случай
би се създало и допълнително правомощие за съда – да разгледа и реши иск
за прогласяване на нищожност на още два вида съдебни постановления –
определения и разпореждания. Така би се разширила компетентността на
съда, а съобразно доктрината и в практиката няма съмнение, че на съда е
разрешено да извършва само онези действия и да издава единствено онези
актове, които законът изрично му възлага. Когато законодателят иска да се
приложи по аналогия едно производство, уредено за определен вид съдебни
актове, спрямо друг вид, то той посочва това изрично. Пример за такова
препращане е разпоредбата на чл. 279 ГПК: „Разпоредбите на чл. 274-278 се
прилагат съответно и за частните жалби срещу разпорежданията на съда“.
Когато изрично препращане няма, то не може да се презюмира, че
законодателната воля е била в полза на такова, а по-скоро обратното – че
законодателят не е желаел уреденото от него производство да се приложи и
спрямо актове, за които не го е предвидил. Това становище е застъпено и с
Решение № 131/01.06.2021 г. по г.д.№ 3652/20 г. на ІІІ г.с. на ВКС.
Поради изложеното въззивната инстанция намира Определение №
1590/03.11.2021 г. по гр. д. № 2937/2021 год. по описа на Шуменски районен
съд, с което на осн. чл. 130 от ГПК е върната исковата молба и е прекратено
производството по делото за правилно и законосъобразно и като такова
същото следва да се потвърди.
Предвид изложеното съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1590/03.11.2021 г. по гр. д. №
2937/2021 год. по описа на Шуменски районен съд, с което на осн. чл. 130 от
ГПК е върната исковата молба на СЛ. ИВ. Н. и е прекратено производството
по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5