Р Е Ш Е Н И Е №21
В
ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Шумен, 04.02.2019 г.
Шуменски окръжен
съд, в открито заседание на петнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Константин Моллов
ЧЛЕНОВЕ:
1. Йордан Димов
2. Ненка Цветанкова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Цветанкова в. гр. д. № 391 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство
е по чл. 258 и сл.
от ГПК.
С
Решение № 800/12.09.2018 г. по гр. д. 686/2018 г. по описа на РС Шумен е
отхвърлен предявеният от Ю.И.П., ЕГН **********, с адрес ***
против У.Р.В., ЕГН **********, с адрес *** иск по чл.422 от ГПК за признаване
за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 5369,90 лева, с която се
е обогатила за негова сметка, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 20.10.2017 г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
№1869/23.10.2017г. по ч. гр. д. №3197/2017г. по описа на РС Шумен, поради
погасяване на задължението по давност.
Решението на РС Шумен е обжалвано от ищцовата
страна Ю.И.П. чрез процесуалния му представител адв. Г.Г.,*** за осъществяване
на процесуално представителство на ищеца по настоящото производство съгласно
Определение № 2482/26.09.2018 г. по гр. д. №686/2018 г. по описа на ШРС, с
което на ищеца е предоставена правна помощ. Във въззивната жалба се излага
становище, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и
немотивирано. Счита за правилен извода на съда за основателност на претенцията
поради установяване на следните обстоятелства: ответницата е получила от ищеца
сумата от 3000 лв. и чрез съставения между тях запис на заповед тя се е
задължила да му върне сумата от 5000 лв. при неизпълнение на задължението от
нейна страна да плати вноските по кредита към банка ДСК, който ищецът изтеглил
на свое име с уговорката между тях тя да плаща вноските по кредита с банката.
Със съставения между тях запис на заповед ответницата се задължила да му върне
сумата от 5000 лв., тъй като в тази сума били включени и лихвите и таксите по
кредита. В записа на заповед определили падеж като посочили 30 то
число на всеки месец. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел като
дата на сключване на договора за кредит 29.06.2006 г. вместо 29.12.2006г.
Твърди, че неправилно съдът е приел, че сумата се претендира от ищеца не въз
основа на записа на заповед от 29.12.2006 г., тъй като именно въз основа на
записа на заповед е издадена Заповед за изпълнение №1869/23.10.2017г. по чл.410 от ГПК по ч. гр.
дело №3197/2017г. по описа на ШРС. Излага съображение, че задължението на
ответницата е станало изискуемо от датата на подаване на заявлението пред
районния съд- 20.10.2017 г., което следва да се счита за отправена покана за
изпълнение на задължението си към ищеца. Поради това приема за неправилен
извода на първоинстанционния съд за погасяване вземането на ищеца по давност. Моли
първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният от него иск по
чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане да бъде уважен.
В
съдебно заседание въззивната страна се явява лично, представлявана от адв. Г..
Поддържа въззивната жалба и излага становище, че с последващото плащане на част
от сумите от страна на ответницата, тя е признала и подновила задължението си
към ищеца, което опровергава извода за изтекла погасителна давност.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна У.Р.В.
чрез назначения й в хода на първоинстанционното производство особен
представител- адв. Т.Д. е подала отговор на въззивната жалба. Счита, че според
заявеното от ищеца вземането му произтича от представения с исковата молба
запис на заповед, с който ответницата се е задължила да му заплати сумата от
5000 лв. при неизпълнение на парично задължение към „Банка ДСК“ в размер на
3000 лв. с погасителен план до 29.12.2014г. Изразява становище, че от датата,
на която ищецът е погасил задължението към банката- 18.03.2011 г., започва да
тече давностният срок. Излага съображения, поради които счита записът на
заповед за нередовен от външна страна- падежът не е определен съобразно
изискванията на ТЗ и поради това е нищожен по смисъла на чл.486, ал.2 вр.
чл.535, ал.1, т.3 от ТЗ. Счита за законосъобразен извода на районния съд, че
вземането е погасено по давност и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
В
съдебно заседание, въззиваемата страна не се явява лично. За нея се явява
процесуалният й представител- адв. Д.. Поддържа отговора на въззивната жалба,
не прави доказателствени искания. Във връзка с изложеното от въззивната страна
сочи, че от доказателствата по делото не се установява кога ответницата е
предоставила на ищеца част от сумите. Поддържа заявеното в отговора на
въззивната жалба относно нищожността на записа на заповед. Споделя извода на
районния съд за погасяване задължението на ищеца по давност, поради което моли
решението да бъде потвърдено.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Ищецът,
обосновавайки предявения иск е навел в исковата молба твърдения, че на
29.12.2006 г. между него и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор за кредит за
текущо потребление за сумата от 3000.00 лв. В изпълнение на задълженията си по
него кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 3000 лв., която
кредитополучателят се е задължил да върне съгласно определения в договора срок
до 29.12.2014 г. на 96 равни месечни вноски, както и да заплати уговорената
лихва. Ищецът следвало да плаща дължимата месечна вноска на 29- то число от
съответния месец. Според ищеца той изтеглил кредита за сметка на ответницата,
тъй като между него и ответницата имало уговорка тя да заплаща всички дължими
по него вноски, такси и разноски. Твърди, че на ответницата й били необходими
парични средства за заминаване в чужбина. В деня на усвояване на кредита,
ищецът изтеглил сумата от 3000 лева от личната си сметка и предал на
ответницата сумата от 3000 лева, а за поетото от нея задължение да погасява
вноските по кредита, между страните бил съставен запис на заповед. В записа на
заповед посочили, че ответницата дължи на ищеца сумата от 5000 лева при
неизпълнение на задължението към „Банка ДСК“ в размер на 3000 лева. Ищецът
твърди, че съгласно уговореното между тях, ответницата заплатила само първите
три вноски по кредита общо в размер на 165.00 лева, след което преустановила
плащанията. Въпреки постигнатата между тях уговорка кредитът бил погасен от
ищеца като сумата, която той платил за погасяването му била общо в размер на
5369, 90 лева. С оглед неизпълнение на задълженията на ответницата ищецът подал
заявление по реда на чл.410 от ГПК.
С оглед на горното ищецът моли да бъде постановено решение, с което да се признае за
установено, че ответницата У.Р.В. му дължи сумата от 5369,90 лв.,
представляваща задължение за главница, за която е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. 3197/2017 г. по описа на РС Шумен, ведно със законната
лихва върху претендираната сума от датата на подаване на заявлението на
20.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
При уточняване на исковата молба в съдебно
заседание пред районния съд, ищецът е въвел твърдения и за други суми, които
ответницата му е предоставила за плащанията по кредита. Въззивният съд е
оставил исковата молба без движение и с депозирана молба с вх. №6132/10.12.2018г.
ищецът е уточнил претенцията си като е посочил размер на дължимата от
ответницата сума от 4415,82 лв., представляваща задължение за главница, ведно
със законната лихва върху претендираната сума от датата на подаване на
заявлението на 20.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Настоящият
състав приема именно тази сума за претенция, доколкото направеното в съдебно
заседание изявление след изслушването на заключението на вещото лице, касае
основателността на иска досежно размера му и не сезира надлежно съда с искане
за изменение на претенцията.
Постъпил
е отговор на исковата молба от ответницата чрез назначен особен представител, в
който се изразява становище за неоснователност на иска поради погасяване
вземането на ищеца по давност. Счита, че вземането на ищеца произтича от
представения с исковата молба запис на заповед като излага съображения за
нищожността му предвид начина, по който е определен падежът.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд приел,
че ответната страна е получила от ищеца сумата от 3000 лева. За предоставянето
на тази сума ищецът изтеглил кредит от банка ДСК, вноските по който ответницата
следвало да връща, ведно с лихвите и таксите по договора. Поради това, че
кредитът бил предсрочно погасен от ищеца, районният съд е приел наличието на
неоснователно обогатяване от страна на ответницата. Въпреки основателността на
претенцията, отхвърлил иска поради погасяването на задължението по давност. По
отношение възражението за нищожност на записа на заповед, е приел, че
редовността на ценната книга не е предмет на производството, тъй като заявеното
вземане не се претендира като възникнало по записа на заповед. В този смисъл е
постановил решение като е отхвърлил предявения от ищеца иск за признаване за
установено, че ответницата му дължи сума в размер от 5369,90 лева.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Атакуваното
решение е валидно, но недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд се
е произнесъл за сумата над 4415,82 лв.
Видно от заявената с исковата молба претенция, уточнена с молба с вх. №6132/10.12.2018г. ищецът
претендира сумата от 4415,82 лв.,
ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата. Като се е произнесъл над
претендираната сума от 4415,82 лева, първоинстанционният съд е постановил
процесуално недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал.
3 ГПК следва да бъде обезсилено в тази част и производството
прекратено. Съобразно чл. 415, ал.
5 ГПК и по арг. т. 13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, издадената заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК следва да бъде обезсилена в същата част. В останалата част
решението е допустимо.
Съдът
след като се запозна с изявленията на страните и събраните по делото
доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:
По приложеното ч. гр. д.
№3197/2017 г. по описа на
РС
Шумен
е издадена заповед №1869 от 23.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със същата заповед е разпоредено У.Р.В.- ответник да заплати
на Ю.И.П.- ищец сумата
от 5369.90 лева, представляваща главница и законна лихва от
датата на подаване на заявлението- 20.10.2017г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 107.40 лв. за платена дължима държавна такса по заявлението. Посочено
е, че вземането произтича от сключен на 29.12.2006 г. между заявителя и „Банка
ДСК“ ЕАД договор за кредит в размер на 3000 лева, както и че кредитът е
изтеглен за У.Р.В. с договорката да заплаща всички дължими по него такси, вноски
и разноски. Сумата по кредита от 3000 лева е предадена на ответницата като
въпреки уговорката тя заплатила само три вноски по него и преустановила
плащанията. Кредитът е погасен от ищеца с негови средства в общ размер на
5369,90 лева. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 от ГПК. С оглед на това е
указано на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта за
изпълнение срещу посочения длъжник в едномесечен срок от съобщението, като довнесе и дължимата държавна такса. Съобщение с посочените указания е връчено редовно на кредитора по издадената
заповед за изпълнение на
дата 06.02.2018 г. като в
едномесечен срок е предявен установителният иск по настоящото дело и заявителят е
представил по заповедното производство искова молба, имаща за предмет, вземането по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1869 от 23.10.2017 г. по ч. гр. д.
№3197/2017 г. по описа на
РС
Шумен, с което е спазен срокът
по чл.415 от ГПК.
Не
е спорно между страните, че между тях е постигната уговорка ищецът да изтегли
на свое име кредит от „Банка ДСК“, сумата по който да предаде на ответницата, а
тя от своя страна да заплаща към банката сумите за вноски и такси по кредита. Обстоятелството,
че след усвояването на кредита на 29.12.2006 г. ищецът е предал сумата от 3000
лева на ответницата не се оспорва от нея. Не се твърди и не са ангажирани
доказателства за това ответницата да е възстановила на ищеца в пълен размер
сумата, която той е внесъл за погасяване на кредита.
Наличието
на твърдяното от ищеца съглашение и извод за предаване на сумата са изводими и от
предста***ения от ищеца документ с дата 29.12.2006 г., издаден в гр. Ш.,
наименуван „запис на заповед“ и подписан от ответницата, в който е посочено, че
тя се задължава да плати на ищеца сумата от 5000 лева при неизпълнение на
задължение към „Банка ДСК“ в размер на 3000 лева.
От
представеното пред първоинстанционния съд извлечение от „Банка ДСК“ ЕАД с изх.
№1092/28.03.2011 г. по банкова сметка ***, че на 29.12.2006 г. е усвоен кредит
в размер на 3000 лева, който е окончателно погасен на 18.03.2011 г.
От
назначената и приета пред настоящата инстанция съдебно- счетоводна експертиза,
която съдът цени като обективно и компетентно изготвена се установява, че на
29.12.2006 г. чрез банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД с IBAN: ***: *с
титуляр Ю.И.П. е усвоен отпуснатият от „Банка ДСК“ ЕАД кредит за текущо
потребление в размер на 3000 лева. Общият размер на сумата /главница, лихви и
такси/, платена за погасяване на сумата по кредита възлиза на 5029, 53 лева.
Кредитът е обслужван и погасяван по посочената банкова сметка ***, от които е
погасяван кредитът, са с произход месечни вноски, направени от ищеца, изплащана
на ищеца работна заплата от „*“ и внесена от ответницата сума в размер на
165,00 лева на 29.12.2006 г. Кредитът е погасен на 18.03.2011 г. При
изслушването на вещото лице в съдебно заседание се установи, че от посочената в
заключението сума в размер на 5029, 59 лева не е приспадната платената от
ответницата сума в размер на 165, 00 лева. След приспадане на тази сума и
останалите суми в размер на 215 лева и 250 евро, които ответницата е заплатила
на ищеца за разходите му по погасяване на кредита, окончателният размер възлиза
на общо 4160, 57 лева.
По
така установените фактически обстоятелства, настоящият състав намира следното
от правна страна:
Районен
съд Шумен е приел, че е сезиран с иск за неоснователно обогатяване и в тази
насока е разпредил доказателствената тежест. Доколкото правната квалификация на ищцовите твърдения е дейност
по приложение на материалния закон и служебно задължение на съда,
то при разглеждане спора по същество, съдът следва да определи точната правна квалификация, като има
предвид изложените правопораждащи факти. Ищецът, както в заявлението по чл.410 от ГПК, така и в исковата молба, е изложил
фактически твърдения, според които по искане от страна на ответницата е изтеглил
кредит, тъй като й били необходими пари по повод
заминаване в чужбина. Уговорили се дължимите по него вноски и такси да се
заплащат впоследствие от нея, ищецът се съгласил и сключил договор за кредит с “Банка ДСК“, като усвоената по договора сума й била предадена
веднага. Тя не изпълнила уговорката между тях и не внасяла
сумите за погасяване на кредита- внесла
първоначално само три вноски в размер на 165, 00 лв., а впоследствие му
възстановила част от платените от него суми като му върнала чрез банков превод
сумата от 250 евро и му предала сумата от 215 лева. Плащанията по
кредита извършвал ищецът
и той погасил кредита, поради което претендира
ответницата да му
заплати разходите, които е направил за погасяване на кредита.
Според така изложените твърдения от ищеца, настоящият
състав приема, че между страните по делото са
съществували мандатни отношения. Ответницата възложила, а ищецът приел да сключи от свое име, но за нейна сметка, договор за кредит с търговска банка и
да
й предостави получената сума. Предвид уговорката вноските по договора за кредит да бъдат плащани от
ответницата,
то договорът е сключен за нейна сметка. Касае се за
мандатно отношение без пряко упълномощаване, при което последиците от
извършените от довереника правни действия настъпват в неговия патримониум, а не
в патримониума на доверителя. Последният обаче, в отношенията му с довереника,
се счита за титуляр на правата и задълженията, възникнали от сключения по
негово възлагане договор /чл. 292, ал. 2 от ЗЗД/. Поради това именно ответницата в отношенията й с ищеца е тази, която трябва да погасява анюитетните вноски по сключения договор за банков
кредит.
С оглед на това и според изложените твърдения, между страните е сключен неформален договор за
поръчка.
Районният съд е дал неправилна квалификация на
предявения иск,
но произнасянето му е в рамките на твърдяните факти.
Решението е допустимо и не се налага обезсилването му, а спорът следва да се
разреши при правилната квалификация по чл. 285 ЗЗД - за реално изпълнение на
задължението на доверител по договор за мандат да заплати на довереника средствата, необходими за изпълнението на поръчката.
По тези съображения и предвид заявеното
относно фактите и обстоятелства, от които произтича вземането, настоящият
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че вземането на ищеца не се
претендира като дължимо по запис на заповед. Основателни са изложените
съображения на ответната страна относно нередовността на записа на заповед. От
съдържанието на представения документ, наименуван „запис на заповед”, се
установява, че от една страна не съдържа безусловно обещание да се плати определена сума пари, от друга страна,
нередовността на записа на заповед произтича от начина на определяне на падежа в него. По силата на чл. 537 от ТЗ разпоредбите за менителницата
в частта за начините на определяне на падежа са приложими и за записа на
заповед. Законодателят е прогласил за нищожна менителница, която е издадена с
падежи, определени по начин, различен от регламентирания в чл. 486, ал. 1 от ТЗ, както и на такава с последователни падежи. В случая падежът е определен като е посочено-
30 число на всеки месец. В тази връзка и предвид разпоредбата на чл.536, ал.1
от ТЗ следва, че документът не е запис на заповед. Макар
представеният документ да не е породил менителнично задължение, то доколкото
същият представлява писмен документ, съдържащ признание за неизгоден за
страната факт, настоящият състав намира, че същият следва да се цени с оглед на всички
обстоятелства по делото предвид разпоредбата на чл.175 от ГПК.
Предвид
установеното в хода на делото, между страните съществуват отношения по неформален договор за мандат. Ищецът е поел задължение спрямо ответницата да сключи от свое име, но за нейна сметка, договор за кредит и да й предостави получената
сума. Ответницата е поела задължение да плаща
погасителните вноски по взетия от името на ищеца кредит - т. е. да предостави необходимите средства за изпълнение на
поръчката.
Установи се, че ищецът е изправна
страна по така сключения договор - поетите от него задължения са изпълнени, като ответницата е получила сумата по взетия
за нейна сметка кредит. Предвид
липсата на надлежно изпълнение от нейна страна, следва, че тя не е изправна страна по договора, тъй като не е възстановила
сумата за погасяване
на кредита изцяло. Ответницата не е предоставила на ищеца в пълен размер паричните средства, необходими за изпълнение на
поръчката. Доколкото
общият размер на сумата /главница, лихви и такси/, платена за погасяване на
сумата по кредита от ищеца възлиза на 5029, 53 лева, то искът за реално изпълнение на това й задължение се явява основателен до размера от 4160, 57 лв.
Основното
възражение във въззвината жалба е относно преценката на районния съд за
погасяване на задължението по давност. Настоящият състав споделя направения в
този смисъл извод на първоинстанционния съд. Предявеният иск е за реално неизпълнение на възникнали от договор
задължения и за тях е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която тече не от датата на възникване на задължението, а от
датата на изискуемостта по
чл. 114, ал. 1 ЗЗД и доколкото между страните не е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана. Вземането за предоставяне на необходимите средства за изпълнение на
поръчката е изискуемо от датата на падежа на съответната погасителна вноска по
договора за кредит
от 29.12.2006 г.. Доколкото ищецът претендира средствата, необходими за плащане на всички разходи по кредита /главница,
лихви и такси/ и кредитът окончателно е погасен на 18.03.2011 г., то тогава е
станало изискуемо цялото непогасено вземане и давността е изтекла на 18.03.2016
г. Заявлението по чл. 410 от ГПК е
подадено
на 20.10.2017 г., т.е. след изтичане на давностния срок. В тази
връзка и доколкото не са ангажирани доказателства относно това кога ответницата
е извършила последващите плащания на част от задължението си към ищеца,
неоснователно се явява възражението на въззивната страна, че същите имат са
последица прекъсване на давността и по този начин заличават ефекта от изтеклата до този момент погасителна давност.
Поради неоснователност на въззивната жалба настоящият
състав приема, че решението на районния съд в частта, в която
е отхвърлен искът за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 4415,82 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва върху претендираната сума от подаването
на заявлението на 20.10.2017 г. до окончателното изплащане, следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При
този изход на спора и доколкото въззвникът- ищец в първоинстанцинното
производство е освободен от такси и разноски в производство с Определение №
2482 от 26.09.2018 г. на РС Шумен, в негова тежест разноски не следва да бъдат
възлагани.
По делото е постъпила молба с вх. № 302/18.01.2019 г. от адв. Т.Д. за определяне на възнаграждение като особен
представител на У.Р.В.. Адв. Д. е назначена по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК за особен
представител на ответницата по делото от първоинстанционния съд, като е взела
участие и във въззивната инстанция- изготвила е отговор на въззивната жалба и се е явила в проведените по
делото открити съдебни заседания. С оглед на това на особения представител следва да се заплати възнаграждение в размер на 539, 11 лв. /петстотин
тридесет и девет лева и единадесет стотинки/, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото ищецът /въззивник/ е освободен от
такси и разноски на основание чл.83, ал.2 от ГПК и
претенцията му е отхвърлена, възнаграждението
на особения представител е платимо от сумите, предвидени от бюджета на Окръжен
съд
Шумен.
Направеното
в съдебно заседание пред настоящата инстанция искане за възстановяване на
внесените държавни такса с правно основание чл. 4б ЗДТ,
следва да се разгледа от компетентния съд, който в случая е РС Шумен.
Така
мотивиран, Окръжен съд Шумен
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
частично Решение № 800/12.09.2018 г. по гр. д. 686/2018 г. по описа на РС Шумен
в частта, в която е отхвърлен предявеният от Ю.И.П., ЕГН , с адрес ***
против У.Р.В., ЕГН , с адрес *** иск по чл.422 от ГПК за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата над 4415,82 лева до 5369,90
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК- 20.10.2017 г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
№1869/23.10.2017г. по ч. гр. д. №3197/2017г. по описа на РС Шумен.
ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
ОБЕЗСИЛВА частично издадената по ч. гр. д. №3197/2017г. по описа на РС Шумен Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК №1869/23.10.2017г., само в частта досежно сумата над 4415,82 лева до
5369,90 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 800/12.09.2018 г. по гр. д.
686/2018 г. по описа на РС Шумен в останалата част.
ДА СЕ
ИЗПЛАТИ на адвокат Т.Д., вписана в
Адвокатска колегия гр. Шумен, възнаграждение за участието й в настоящото производство като особен представител на
въззиваемата страна У.Р.В.
в размер на 539, 11 лв. /петстотин
тридесет и девет лева и единадесет стотинки/ от бюджета на Окръжен съд Шумен, за която сума да се издаде разходен касов ордер.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.