Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа
докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 8011 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 89881 от 10.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 14843/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.Г.В. искове с правно основание чл.422 ГПК във
вр. с чл.318, ал.2 ТЗ, чл.200 ЗЗД и чл. 110, ал.2 ЗС и чл. 86 ЗЗД – за
признаване за установено, че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 116, 42
лв., от която: 1 797, 02 лв. - представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. - м.04.2015 г. и 28, 07 лв., представляваща цена
на услугата дялово разпределение за процесния период за топлоснабден имот –
апартамент 13, находящ се в гр. София, ж. к. ******, абонатен № 364531, ведно
със законната лихва върху главниците, считано от 30.05.20**г. до окончателното
им изплащане, за които суми е издадена обща фактура № *********/31.07.2014 г.
за отоплителен сезон 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., както и 286, 49 лв. - лихва
за забава върху сумата за топлинна енергия и 4, 84 лв. лихва за забава върху
сумата за дялово разпределение за периода от 15.08.2014 г. до 16.05.20**г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 07.06.20**г. по ч. гр. д. № 34965/20**г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.
Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сторените от нея разноски в размер на 370 лв. Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач „Т.С.” ЕООД.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила. Позовава се на § 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката (понастоящем
чл.153, § 2а ДР на ЗЕ) съгласно, която „клиент на енергия или природен газ за
битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имота, което
използва електрическа или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си. Счита,
че това налага изводът, че е без значение дали ответницата е обитавала
процесния имот респ. дали същата е консумирала лично доставената в имота
топлинна енергия. От представените по делото доказателства се установява по
категоричен начин, че ответницата е собственик на процесния имот и следователно
„клиент на топлинна енергия”. Поддържа, че след като всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в режим на сграда - етажна собственост са
взели решение за присъединяване към топлопреносната мрежа, то същите дължат
заплащане на постъпилата в сградата топлинна енергия. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да уважи предявените искове, като му присъди направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата Р.Г.В., в който я
оспорва. Излага съображения, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. От представения по делото
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 16,
том Х, дело № 2963/1988 г. на нотариус при Коларовски районен съд се
установява, че в процесния период ответницата притежава само т. нар. „гола
собственост” върху топлофицирания имот, а вещното право на ползване е запазено
пожизнено в полза на нейните праводатели. Липсват доказателства по делото
учреденото вещно право на ползване към трети за спора лица да е погасено или
изменено по предвидените за това способи. Поддържа, че собственикът на
топлофициран имот е длъжник към топлопреносното предприятие за доставената в
имота топлинна енергия, само ако е носител на всички три правомощия от вещното
право на собственост, а именно: правото
да владее, да ползва и да се разпорежда с вещта. Настоящият случай не е такъв, тъй като по
отношение на процесния имот е учредено вещно право на ползване и ползвателят е
този, който притежава качеството „потребител на топлинна енергия”. Само той, в
качеството му на страна по възникналото облигационно правоотношение, дължи
изпълнение на задължението за заплащане на стойността на доставената в имота
топлинна енергия. Правно ирелеватнто е обстоятелството дали ползвателят реално
е ползвал имота. Изложеното се извлича и от разпоредбата на чл.57, ал.1 ЗС,
според която „ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването,
включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което
я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на ползването”.
Предвид факта, че законът не предвижда изрично солидарна отговорност, то следва
да се приложи разпоредбата на чл.121 ЗЗД и чл.30 ЗС. Позовава се и на цитирана
в отговора на въззивната жалба съдебна практика и заявява, че там еднозначно е
прието, че в хипотезата когато едно лице притежава право на собственост, а
друго право на ползване върху един и същ имот, то облигационната връзка,
възникваща по силата на закона, е между топлопреносното дружество и ползвателя,
а не между дружеството и собственикът. Моли съда да отхвърли подадената
въззивна жалба и да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира сторените
в настоящото производство разноски съгласно приложен списък по чл.80 ГПК.
Третото лице – помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната
жалба.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че
ответницата, в качеството си на собственик на топлоснабден имот – апартамент 13,
находящ се в гр. София, община ******е клиент на топлинна енергия за битови
нужди, като му дължи сумата от общо 2 116, 42 лв., от която: 1 797, 02 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. - 30.04.2015 г., в това число и топлинна енергия по изравнителна сметка отразена в обща
фактура № *********/31.07.2014 г. за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., сумата
от 286, 49 лв. - лихва за забава от 15.08.2014г. до 16.05.20**г., както и такса
за дялово разпределение в общ размер на 32, 91 лв., от които: 28, 07 лв. –
главница за периода м.05.2014 г. - м.04.2015 г. и 4, 84 лв. – лихва за забава
за периода от 15.08.2014 г. до 16.05.20**г., ведно със законната лихва върху главниците
от 30.05.20**г. до окончателното изплащане на задължението, вкл. направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Във връзка с подадено на
30.05.20**г. заявление, по ч. гр. д. № 34965/20**г. на СРС, 50 състав, е
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която
в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявените искове. Счита,
че ищецът не е доказал наличието на облигационна връзка между страните по
делото, обуславяща дължимостта на претендираните суми. Излага съображения, че няма
качеството на потребител на топлинна енергия за процесния имот и период. Прави
възражение за погасяване по давност на предявените вземания. Моли съда да
отхвърли предявените спрямо нея искове. Претендира сторените по делото
разноски.
Третото лице - помагач на страната
на ищеца „Т.С.“ ЕООД, е депозирало по делото становище, с което счита предявените
искове за основателни. Поддържа, че дяловото разпределение за абонатен № 364531
е изготвено в съответствие с действащите през процесния период нормативни
актове.
На 30.05.20**г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р.Г.В., за сумата от 1 825, 09 лв. - главница, както и 291, 33 лв. –
мораторна лихва за периода 15.08.2014 г. – 16.05.20**г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия през
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и топлинна енергия по
изравнителна сметка за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. отразена в обща
фактура № **********/31.07.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, община Илинден, ж. к. ******, ап.13, аб. № 364531. Дължимите суми за
доставена, но незаплатена топлинна енергия са **97, 02 лв. – главница и 286, 49
– лихва, а за дялово разпределение – 28, 07 лв. – главница и 4, 84 лихва.
С разпореждане от 07.06.20**г. по ч.
гр. д. № 34965/20**г. по описа на СРС, 50 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 92, 33
лв., от които: 42, 33 лв. - държавна такса и 335, 21 лв. - възнаграждение на
юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника Р.Г.В., с което оспорва вземанията, за които
е издадена заповедта за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Видно от представения по делото нотариален
акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 16, том ХVIII, дело № 2963/1988 г. на нотариус при Коларовски
районен съд от
23.06.1988 г., С.Т.Р.и Ц.Т.Д.са прехвърлили на Р.Г.В., която е дъщеря на
първата и внучка на втората, собствения си недвижим имот, а именно: апартамент,
находящ се в гр. София, ул. „*****, състоящ се от една стая, кухня с бокс и
други сервизни помещения с обща застроена площ 54, 16 кв.м., общо от 278, 90
куб.м., при съседи: изток – съседен блок № 18, запад – стълбище, север – улица,
юг – зелена площ, отгоре – апартамент № 8, държавен, отдолу – основи, заедно с
принадлежащите на този апартамент мазе №
13 с площ 5,95 кв.м., при съседи: изток – стълбище запад – държавно мазе, север
– улица, юг – коридор, както и таван с площ 8,76 кв.м. при съседи: изток –
коридор, запад – държавен таван, север – държавен таван, юг – сем. А.и 6, 96 %
върху сто ид. ч. от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж
върху държавно място. Прехвърлителите С.Т.Р.и Ц.Т.Д.са запазили правото си да
ползват и обитават имота докато са живи.
Видно от протокол от проведеното
Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София,
ж. к. „*******“, бл.**от 03.12.2000 г., етажните собственици са взели решение
да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост.
На 06.12.2000 г. е сключен договор
между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж. к. „*******“,
бл. **, вх. А и Б, по силата на който дружеството се е задължило да достави и
монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор №
У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
От заключението на изслушаната пред
СРС съдебно – техническа експертиза изготвена от вещото лице инж. Т.К.се
установява, че измерването на количеството топлинна енергия през процесния
период в абонатната станция на сградата – етажна собственост е извършено от общ
топломер, който е от търговски тип и е преминал през периодичен метеорологичен
контрол. Вещото лице приема, че извършените измервания в абонатната станция,
прогнозните начисления по фактури, дяловото разпределение, както и
остойностяването на потребената топлинна енергия в процесния недвижим имот, с
абонатен № 364531 са в съответствие с нормативните изисквания. Сградата, в
която се намира същия, в периода м.05.2014 г. - м.04.2016 г. е с непрекъснато
топлоснабдяване и ежемесечно отчитане на общия топломер. Размерът на сумата за топлинна
енергия за този период възлиза на общо 964, 23 лв., от които: 122, 47 - за
отопление на имота и 841, 76 лв. - за битово горещо водоснабдяване. За същия
период е установена сума за доплащане в размер на 332, 59 лв. Сумите по обща
фактура № **********/30.06.2014 г. за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 са в
размер на 497, 50 лв. и 2,71 лв. установени за доплащане.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводната
експертиза, изготвена от вещото лице В.П., от чието заключение се установява,
че няма данни за извършени плащания за покриване на начислените суми за исковия
период. Общият размер на неплатената главница възлиза на 1 825, 09 лв., от
които: 28, 07 лв. за дялово разпределение. Мораторната лихва върху главницата
за периода от датите на падежа на съответните фактури до 16.05.20**г. е
изчислена в размер на 291, 33 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от
длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Основният спорен въпрос в
производството по делото е дали през процесния период между страните по делото
е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна
енергия.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в
редакцията, действала до **.07.2012 г. всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна
енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до **.07.2012
г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила
на измененията на ЗЕ от **.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща през исковия
период 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме,
че страна по договора за доставка на топлинна енергия е собственикът или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Използването на
съюза „или” не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези
лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от
собственика да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно
титулярът на вещното право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл.57,
ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо,
когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване,
страна в отношенията с топлофицираното дружество е само вещният ползвател.
С ТР № 2/20**г. от **.05.2018 г.
постановено по тълк. дело № 2/20**г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън
посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на
същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153.
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В случая от приложения по делото
нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, обсъден
по - горе, се установи, че ответницата е придобила правото на собственост върху
процесното жилище на 23.06.1988 г. В нотариалния акт е обективирано, че вещното
право на ползване върху имота е останало пожизнено в патримониума на прехвърлителите
С.Т.Р.и Ц.Д.Т., които са трети за спора лица. По делото не се твърди и
съответно не се установява вещното право на ползване да е прекратено през разглеждания
период. При учредено вещно право на ползване
титулярът на това право ползва вещта и извлича ползите от същата, като на
основание чл.57, ал.1 ЗС той е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването
ѝ. Заплащането на доставената в топлоснабдения имот топлинна енергия
представлява разход, произтичащ от ползването на този имот. Ответницата
притежава т. нар. „гола собственост” и докато съществува правото на ползване на
третите лица, тя не би могла да упражнява правомощието да ползва вещта. Ето
защо при наличие на учредено вещно право на ползване по отношение на процесния
топлофициран имот, разноските за ползването на имота, включително и за
консумираната топлинна енергия, са в тежест на вещния ползвател.
По изложените съображения се налага
изводът, че за исковия период ответницата не е надлежно пасивно материално –
правно легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове, доколкото няма
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим
имот, поради което същите се явяват неоснователни. С оглед на това не следва да
се обсъжда въпроса относно стойността на реално доставената топлинна енергия
през исковия период за процесния топлоснабден имот.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции за неоснователност на предявените искове съвпадат, то обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответницата
по жалбата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, има право на сторените по делото
разноски. Техният размер възилза на 420 лв. – заплатено възнаграждение за един
адвокат за осъществяване на процесуално представителство във въззивното
производство, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от
04.06.2019 г .
Жалбоподателят
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност
на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението
и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения
адвокатски хонорар.
Минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1, вр.
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от 300 лв. Усилията на защитата
при упражняване на процесуалните права на ответницата по жалбата се свеждат до
депозиране на писмен отговор на въззивната жалба, представяне на списък на
разноските по чл. 80 ГПК, както и участие в проведеното на 26.06.2020 г. откритото
съдебно заседание. Ето защо и доколкото делото не се отличава фактическа и
правна сложност, следва да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение
е прекомерно и същото следва да се намали до размера на сумата от 300 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 89881 от 10.04.2019 г., постановено по гр. д.
№ 14843/2018 г. по описа на СРС, І
ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на Р.Г.В.,
ЕГН **********, със съдебен адрес:*** - 1000, пл. „****** – адв. В.И., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата от 300 (триста)
лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.