Р Е Ш Е Н И Е
№ …
08.05.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на девети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря С. Калоферова, като разгледа т.д. № 1500/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 3, ал. 3 ЗБН, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН, чл.
59, ал. 5 и ал. 3 ЗБН.
Синдиците на К.т.б. АД /н./ твърдят, че на 09.09.2014 г., 15.09.2014 г., 17.10.2014 г. и 14.11.2014 г. от ответника Н. ЕООД са постъпили изявления за прихващане на задълженията му по договори за кредит с вземане по договор за разплащателна сметка, придобито от него чрез договор за цесия. Считат, че извършените прихващания са нищожни с оглед момента на извършването им и съобразно забраната по чл. 3, ал. 2 ЗБН, както и че не отговарят на изискванията за валидност от гледна точка на формата, поради което молят съда да установи тяхната нищожност на сочените основания. В евентуалност твърдят, че прихващанията са извършени след началната дата на неплатежоспособността и поради това същите следва да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността. Поддържат, че относно валидността на процесните сделки следва да се приложи уредбата, действала към момента на възникване на правото да се иска обявяване на относителна недействителност, а именно – към момента на откриване на производството по несъстоятелност. Твърдят също, че към момента на придобиване на активните вземания ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката – с оглед публично оповестените факти относно икономическото състояние на банката. Ето защо молят съда да уважи предявените в евентуално съединение искове, както и да присъди разноски.
Ответникът Н. ЕООД /н./ не взема становище по исковете.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Като общоизвестно не подлежи на доказване обстоятелството, че с решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ К.т.б. АД /н./ е поставена под специален надзор, с решение по протокол № 27/06.11.2014 г. на УС на БНБ е отнета банковата лицензия на банката, а с решение от 22.04.2015 г. е открито производство по несъстоятелност за КТБ АД /н./, като определената начална дата на неплатежоспособността е 20.06.2014 г.
От събраните писмени доказателства се установява, че 1/. ответникът е имал качеството на длъжник към банката по договори за кредит от 20.05.2010 г., 29.06.2011 г., 01.10.2012 г. и 19.12.2012 г.; 2/. ответникът е придобил чрез договор за цесия, сключен Б.Т.К.ЕАД, лихвоносно вземане по договор за разплащателна сметка в размер на 5 580 000 лв., като банката е уведомена за прехвърлянето на 04.09.2014 г.; 3/. на 09.09.2014 г. банката е получила изявление от ответника, основаващо се на придобитото чрез цесията вземане, с искане „да бъдат погасени всички просрочени задължения на дружеството“ ; на 15.09.2014 г. ответникът е отправил до банката покана, в която заявява прихващане на придобитото чрез цесията вземане (посочено в размер от 5 618 000 лв.), с „просрочени и неплатени задължения по предоставени от КТБ АД банкови кредити“; на 17.10.2014 г. банката отново е поканена да отрази счетоводно прихващането на вземането в размер на 5 618 000 лв. със задължението по договор за кредит от 01.10.2012 г.; на 14.11.2014 г. до банката е подадена „уточняваща молба“, в която ответникът заявява, че според изчисленията, направени от него, след погасяването на задължението по договора за кредит от 01.10.2012 г. е титуляр на вземане в размер на 77 618,69 лв., което желае да бъде прихванато срещу задълженията по договора за кредит от 19.12.2012 г.
По иска по чл. 3, ал. 3 вр. ал.
2 ЗБН.
Нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността са всички действия, „насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение“, ако са извършени след решението за отнемане на банковата лицензия, т.е. след 06.11.2014 г.
В настоящия случай от доказателствата може да се направи извод, че след придобиване на вземането ответникът е изявил воля да прихване същото с всички свои задължения към банката. Именно такова е съдържанието на уведомлението от 09.09.2014 г., извършено преди решението за отнемане на лиценза. Това е изявлението, обективиращо общо волята на ответника – без да се конкретизират конкретните източници и размери на задълженията. Доколкото прихващането е едностранна сделка, която поражда ефект при достигане на изявлението до насрещната страна (ако са налице насрещни, еднородни, изискуеми и ликвидни задължения, както е в настоящия случай), то следва да се приеме, че още с първото изявление – от 09.09.2014 г. – ответникът е постигнал желания от него правен ефект, а именно – да погаси с придобитото чрез цесията вземане изискуемите си задължения към банката. Този извод изяснява същността на последващите отправени уведомления – те нямат характер на самостоятелни изявления за прихващане, тъй като не въвеждат нито ново активно вземане, нито ново пасивно вземане. С тях ответникът уточнява конкретните размери, в които според него следва да се извърши погасяването.
Ето защо съдът счита, че изявлението от 14.11.2014 г. не съставлява действие по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗБН – то, както е посочил и самият ответник, има характер на „уточняваща молба“. Действително, в него се волеизявява за конкретно прихващане, но доколкото за същия правен ефект ответникът е направил изявление още с уведомленията от 09.09.2014 г. и от 15.09.2014 г., изявлението му няма самостоятелно правно значение на едностранна правна сделка и спрямо него не може да бъде приложен институтът на нищожността. Същевременно първоначалното изявление, както и другите последващи уточняващи изявления, са направени преди датата на решението за отнемане на лиценза, и по отношение на тях искът по чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН се явява неоснователен.
По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН:
Исковете са неоснователни. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН установява форма за действителност на изявленията за прихващане, но само когато те са извършени след откриване на производството по несъстоятелност (изявлението се отправя до синдика и приложимостта му към квесторите, аргументирана в писмената защита на ищеца, не може да бъде изведена по аналогия поради наличието на различен правен режим, установен за прихващанията, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност). Към момента на процесните изявления (преди отнемане на лиценза на банката) изискване за форма не е установено. Ето защо искът следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН:
Преди да се определят фактите, включени във фактическия състав на специалната относителна недействителност, следва да се отговори на въпроса, коя редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН е приложима.
Съгласно чл. 59, ал. 5 ЗБН в ред. ДВ 59/2006 г. недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Със ЗИД, обнародван в ДВ 98/28.11.2014 г., разпоредбата е изменена в следната редакция: „Недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността освен за частта, която всеки от тях би получил при разпределението на осребреното имущество, е всяко прихващане, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, което е извършено от кредитор или от банката: 1. след началната дата на неплатежоспособността; ….“. С § 8 от ПРЗ на ЗИД ЗБН обн. ДВ 22/2018 г. е придадено действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, считано от 20.06.2014 г., като по този начин е разширен кръгът на правни сделки, които биха могли да бъдат обявени за недействителни.
Настоящият състав счита, че разпоредбата на § 8 не следва да бъде прилагана, тъй като нарушава разпоредба от по-висш ранг, имаща непосредствено действие, а именно чл. 1, ал. 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи („Защита на собствеността“). Съгласно сочената разпоредба никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Изключение е предвидено в ал. 2 – държавата има право да въведе по законодателен път мерки за контрол върху ползването на собствеността, но в съответствие с общия интерес.
За да се приложи чл. 1 от Протокол 1 към процесния случай, следва да се отговори на следните въпроси:
1/. Налице ли е „лишаване от собственост“ в хипотезата на въвеждане на обратно действие на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, и ако да – мярката „лишаване“ въведена ли е от държавата в интерес на обществото и при предвидените в ЕКЗПЧОС гаранции,
2/. Важи ли защитата на чл. 1 за юридически лица, и
3/. Има ли правомощие националният съд да откаже да приложи разпоредба от вътрешното право, ако тя противоречи на приложима към конкретния казус норма от ЕКЗПЧОС.
Понятието „собственост“ е използвано в чл. 1 в широк смисъл – в смисъла на имущество (като актив) или на притежание (последният смисъл е изведен теоретично след анализ на френския текст на Конвенцията, съдържащ думата „biens“ - вж. Право на ЕКПЧ, Харис, О’Бойл, Уорбрик, Бейтс и Бъкли). Целта на разпоредбата е да защити не само притежанието на вещни права, но и всяко друго притежание на права, вкл. на правни интереси и основателните правни очаквания (този извод е формиран от Голямата камара на Съда по делото Gratzinger and Gratzinger срещу Чешката република – „Притежания по смисъла на чл. 1 могат да са вземания, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че има поне основателни очаквания, че ще бъдат реализирани“). Тоест чл. 1 установява защита на притежания, в това число и на вземания. При това адресат на тази защита са както физически лица, така и юридически лица, което изрично е записано в разпоредбата (част от разпоредбите на ЕКЗПЧОС са приложими и към юридически лица).
В процесния случай е налице притежание (активното вземане) от страна на лице (търговско дружество), спрямо което разпоредбата на чл. 1 от Протокол 1 се прилага. Следва да се установи, дали лицето би се явило „лишено“ от своето притежание по смисъла на чл. 1, ал. 1, изр. 2 от Протокол 1. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
Ответникът е притежавал вземане срещу банката, с което е погасил чрез прихващане свое насрещно еднородно задължение. По този начин той е удовлетворил вземането си изцяло. В случай че след извършване на прихващането държавата създаде закон, по силата на който действието на вече извършеното прихващане може да отпадне, то притежанието на ответника, схванато като напълно удовлетворено вземане, ще бъде засегнато – в случай, че прихващането бъде обявено за относително недействително, в патримониума на ответника ще възникне отново погасеният чрез прихващане дълг, а активното вземане ще възникне отново, но няма да може да бъде удовлетворено. То (вземането) не може вече да бъде включено в Списъка на приетите вземания - в производството по банкова несъстоятелност се удовлетворяват по правило само вземания, възникнали до решението за откриването му, докато процесното вземане към момента на откриване на производството е било погасено чрез прихващане, а в резултат на конститутивно решение, с което се обявява относителната недействителност на прихващането, ще възникне отново в патримониума на ответника. Това ще се случи след откриване на производството по несъстоятелност и поради това ще попадне извън обхвата на чл. 4 ЗБН. Законът за банковата несъстоятелност не предвижда процедура по последващо включване в списъка на вземания, освен в изрично посочените случаи, какъвто не е настоящият (чл. 71 ЗБН). Предвидената в чл. 59, ал. 5 ЗБН частична недействителност – до размера, до който кредиторът би се удовлетворил при разпределението - не означава, че вземането, предмет на обявеното за недействително прихващане, се включва служебно в разпределението – напротив, тази разпоредба би могла да се приложи, само ако вземането вече е включено в Списъка и след това се направи изявление за прихващане, обявено по съответния ред за относително недействително.
Дори да се приеме, че активното вземане е включено „под условие“ в списъка (макар вземането само по себе си да не е „условно“ и да не са налице предпоставки за включването му в списъка като „условно“, тъй като то не е съществувало не поради отлагателно условие, а поради погасяването му чрез прихващане) или пък ако се приеме, че активното вземане ще бъде допълнително включено в списъка след влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 ЗБН, притежанието на ответника отново би могло да бъде засегнато – тъй като удовлетворението, което той би получил, може да е по-малко от пълното удовлетворение чрез прихващането. Ще е нарушено едно основателно правно очакване, което прихващащият е имал към момента на извършване на изявлението си, а именно – очакването за пълно удовлетворение.
В обобщение обявяването на прихващането за относително недействително би имало за последица лишаване на ответника от притежание в широк смисъл.
При какви предпоставки е възможно това да бъде извършено? Отговор на този въпрос дават чл. 1, ал. 1 и 2 от Протокол 1, разяснени чрез многобройна съдебна практика на Съда в Страсбург: Правото на държавата по законодателен път да лиши някого от притежание следва да е упражнено при спазване на принципите на законосъобразност, легитимност и пропорционалност.
Принципът на законосъобразност означава, че „съответният закон трябва да е достъпен, прецизен и предвидим“ (Carbonara and Ventura v Italy, Beyeler v Italy). Предвидимостта като принцип на законосъобразното лишаване от права изключва възможността това да бъде извършено чрез придаване на обратно (или „незабавно“ според терминологията на РКС 4/2014) действие на закона – лицата са длъжни да съобразяват действията си със закона, действал към момента на извършването им. Промяната на правния ефект на вече извършени правни действия не е предвидимо за субектите и поради това нарушава тяхно основно право по ЕКЗПЧОС. По делото Baklanov срещу Русия Съдът приема, че законът трябва да дава „възможност на жалбоподателя да предвиди до разумна степен с оглед на обстоятелствата последиците от действията си. Липсата на такава възможност Съдът определя за „произвол“.
Практиката на Съда в Страсбург извежда като принцип на
законосъобразната държавна намеса, освен предвидимостта, също и справедливия баланс между изискванията
на обществения интерес и защитата на индивидуалните права, като обобщава, че
„необходимият баланс няма да бъде постигнат, ако засегнатото лице трябва да
понесе „индивидуална и прекомерна тежест„ (Sporrong and Lonnroth v Shveden). В настоящия случай лицето,
спрямо което мярката на § 8 би следвало да се приложи, ще бъде напълно лишено
от своето притежание без затова
държавата да е предвидила насрещна компенсационна мярка.
Нарушен е и принципът на легитимност,
според който намесата на държавата в притежанието на лицата трябва да преследва
легитимна цел, а „липсата на легитимна цел ще доведе до нарушение на чл. 1 без
да е необходимо нищо повече“ (Burdov v Russia). В настоящия
случай не се установява законът, с който е приет § 8, да преследва легитимна
цел – напротив, същият има извънреден
характер, създаден е за да регулира вече осъществили се конкретни облигационни отношения,
касаещи само един от възможните субекти,
спрямо които законът като общ нормативен акт се прилага (К.т.б. АД). Това е
видно от датата, спрямо която е придадено обратното действие – считано от
поставянето именно на този субект под специален надзор. Легитимността обаче е
свързана с обществения интерес, а това изключва
приемане на закон относно частния случай.
Не е спазено и изискването за пропорционалност на мярката, с която определено лице се лишава от притежание, спрямо защитавания с нея (обществен) интерес. В случая законът не е предназначен да даде разрешение на конкуриращи се интереси на обществото и на отделното лице (в който случай законът би могъл да е легитимен, а мярката - пропорционална), а решава конкуренцията между притежанията на една ограничена група лица (направилите изявления за прихващане към момент, към който законът не е санкционирал това) и друга ограничена група лица (останалите кредитори на банката).
Мотивите, изложени в РКС 4/2014 г. относно придаването на незабавно действие на измененията в отменителните искове по ТЗ, не могат да бъдат приложени в настоящия случай именно поради разгледаните по-горе разлики в уредбата (липса на предвидена възможност за допълнително предявяване на активното вземане в производството по банкова несъстоятелност и наличие на извънреден, касаещ един отделен субект, характер на приетия закон).
Ето защо настоящият състав счита, че § 8 противоречи на чл. 1, ал. 1, изр. 2 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС. Правомощията на съда в този случай са определени в чл. 5, ал. 4, изр. 2 от Конституцията на Република България – ратифицираните и влезли в сила международни договори, какъвто е и ЕКЗПЧОС, имат сила пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Тази разпоредба установява два принципа – на примата и на непосредственото действие. Именно поради непосредственото действие съдът, сезиран с иск, по който приложимият закон от вътрешното право противоречи на международен договор, е длъжен (а не „има право“) да приложи международния договор вместо нормата от вътрешното законодателство. Този извод следва и от чл. 13 ЕКЗПЧОС, съгласно който „всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.„ Такова вътрешноправно средство е предвиждането на непосредственото действие на примата в чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.
Поради изложеното съдът е длъжен да не приложи § 8 към процесните отношения. Действителността на сделката, вкл. относителната й действителност, следва да се определи от правилата, действали към момента на извършването й. Неотносим е моментът, към който ищецът е могъл да упражни правото си на иск – този момент има процесуално-правен характер и спрямо него не може да се определят материално-правните предпоставки за възникване на правото, предявено с иска. Ето защо настоящият състав счита, че действителността на процесното прихващане следва да се преценява съобразно уредбата, действала към 09.2014 г. Според така определената за приложима правна уредба на чл. 59, ал. 5 ЗБН прихващането не може да бъде обявено за относително недействително, тъй като субектът, който е автор на сделката, не е „длъжникът“ – до изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН относителната недействителност е разпростирала действието си само спрямо волеизявления, направени от банката. Неоснователно е възражението на ищеца, че с последващото изменение се променя единствено моментът, към който следва да е направено прихващането, и процесното прихващане попада и в приложното поле на двете редакции – след изменението на чл. 59, ал. 5 ЗБН е променен изрично субектът на сделката /кредитор или банката/, докато преди изменението разпоредбата има приложение само спрямо изявления, изходящи от банката-длъжник. Ако законодателят влагаше еднакъв смисъл в понятието „длъжник“ в разпоредбата преди и след изменението й през 2014 г., то не би използвал различна терминология за обозначаване на извършващия изявлението.
Поради изложеното искът следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН.
Обявяването на относителна недействителност в посочената хипотеза изисква доказване на следните обстоятелства: 1/. Придобиване на вземането и задължението преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност; 2/. Знание за настъпила неплатежоспособност/за поискано откриване на производство по несъстоятелност, което знание да съществува към момента на придобиване на вземането или задължението.
В настоящия случай обстоятелствата по т. 1 са налице – активното и пасивното вземане, предмет на процесното възражение за прихващане, са придобити преди 22.04.2015 г.
Следва да се установи знанието на ответника.
С оглед момента на придобиване на вземанията, а именно - преди вписване
на решението за отнемане на лицензията, в случая не може да се приложи
презумпцията на чл. 59, ал. 4 ЗБН. Ето защо в тежест на ищеца е да докаже
знанието. За да се прецени, доказан ли е този факт, следва да се определи
обемът на релевантното знание – той е дефиниран в чл. 59, ал. 3 ЗБН като знание
за настъпила неплатежоспособност.
Следователно всяко знание относно опасност
от неплатежоспособност е ирелевантно и не
осъществява фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН.
В настоящия случай ищецът се домогва да докаже знание за настъпила неплатежоспособност чрез два факта: 1/. поставяне на банката под специален надзор, при което са преустановени плащанията и 2/. силен обществен отзвук от обявените от БНБ данни относно финансовото състояние на банката.
Първият факт – поставянето на банката под специален надзор – сам по себе си не може да е достатъчен за доказване на знание за настъпила неплатежоспособност. Съгласно чл. 115, ал. 1 ЗКИ в редакцията към ДВ бр. 27/2014 г. поставянето под специален надзор се извършва, когато е налице опасност от неплатежоспособност. Ето защо самият факт на поставяне под специален надзор – дори когато този факт е получил обществен отзвук или не би могъл да не е узнат от клиент на банката поради постановената мярка „спиране на плащанията“ – не може да се свърже със знание за настъпила неплатежоспособност, тъй като настъпилата неплатежоспобност не е задължителен елемент от поставянето под специален надзор.
Нещо повече – когато законът е създал презумпция за знание въз основа на един факт, при реализирането на който откриването на производство по несъстоятелност е неизбежно , какъвто е фактът на отнемане на лицензията /чл. 37, ал. 2 ЗКИ вр. чл. 8, ал. 1 ЗБН/, съдът не може да разпростре последиците на тази презумпция единствено при доказване на друг общоизвестен факт, представляващ по-несигурен източник на информация относно възможната неплатежоспособност, без да са налице други доказателства за знание.
Знанието за неплатежоспособността не следва и от обявения доклад на БНБ относно анализа и оценката на активите на КТБ – тъй като разчитането на данните и в частност формирането въз основа на тях на извод относно настъпила неплатежоспособност предполага наличие на специални знания, каквито не могат да се презюмират у ответника, независимо от търговското му качество. Още повече че в настоящия случай ответникът сочи като дата на публикуване на прессъобщение относно доклада дата, следваща придобиването на процесното вземане.
Ето защо съдът приема, че в настоящото производство е доказано единствено знанието за съществуваща опасност от неплатежоспособност. Именно това знание е мотивирало икономически сключването на договора за цесия и извършване на процесното прихващане. Това знание обаче – че вероятно банката е в неплатежоспособност – не е достатъчно да обоснове основателност на иск, в чийто фактически състав законодателят изрично е включил знание за „настъпила“ неплатежоспособност.
Поради липсата на пълно доказване на този факт искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
На основание чл. 62, ал. 2 ЗБН ищецът следва да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 224 720 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
синдиците на К.т.б. АД /н./, ЕИК*********, срещу Н.0. ЕООД /н./, ЕИК*********, искове
с правно основание чл. 3, ал. 3 вр. ал. 1 ЗБН, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД вр. чл.
59, ал. 2 ЗБН, чл. 59, ал. 5 и ал. 3 ЗБН, за обявяване за нищожно на изявление
за прихващане, обективирано в уведомления и покани от 09.09.2014 г., 15.09.2014
г., 17.10.2014 г. и 14.11.2014 г., поради противоречие със закона и поради липса
на форма, а евентуално – за обявяването му за относително недействително спрямо
кредиторите на несъстоятелния длъжник поради извършването му след началната
дата на неплатежоспособността и поради знание за настъпила неплатежоспособност
към момента на придобиване на вземането, предмет на прихващане.
ОСЪЖДА К.т.б. АД /н./, ЕИК*********, да заплати по сметка на съда сумата от 224 720 лв. държавна такса.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: