Р Е Ш Е Н И Е № 1277
07.08.2020 г., гр. Пловдив
В
И М Е Т О НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI наказателен състав, в открито съдебно заседание на седми
юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Г. ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 437/2020 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Феникс Дизар“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Трети март“ № 26,
представлявано от З.Д.А., ЕГН: ********** против
Наказателно постановление № 473508-F497882/28.10.2019 г., издадено от Ж.
Н. М. – *** на отдел „Оперативни дейности“-Пловдив в Централно управление на
Национална агенция за приходите, с което на основание чл. 185, ал. 1 от Закона за данък върху добавената
стойност (ЗДДС) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 600 (шестстотин) лева за нарушение по чл. 25, ал. 1, т. 1 от
Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални
устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за
управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез
електронен магазин във вр. с чл. 118, ал. 1 от ЗДДС.
В жалбата се навеждат бланкетни доводи за
незаконосъобразност и за необоснованост на атакуваното наказателно
постановление (НП) и се моли за неговата отмЯ.. В съдебно заседание
жалбоподателят се представлява от адв. Г.П., който поддържа жалбата. Пледира да
е допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 42, т. 10 от ЗАНН поради
липса на описване на доказателствата, на които се е позовал актосъставителят
при съставянето на акта за установяване на административно нарушение (АУАН).
Поддържа и извършеното предварително плащане да представлява гаранционен
депозит, за който да не се дължи издаването на фискален бон. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна се представлява от ** *** Я. А.,
която пледира да не са допуснати съществени процесуални нарушения, поддържа
фактическата обстановка да е правилно установена и да се подкрепя от събраните
по делото доказателства. Взема становище възраженията на жалбоподателя да са
неоснователни. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение и възразява за прекомерност на
претенцията на жалбоподателя за овъзмездяване на заплатеното адвокатско
възнаграждение.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателствени материали, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от „Феникс Дизар“ ЕООД, спрямо
което юридическо лице е наложена имуществената санкция, следователно от субект
с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е
връчен на жалбоподателя на 06.01.2020 г., установено от разписка за връчване на
препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО)
на 13.01.2020 г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е частично основателна по
следните съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
На 27.03.2019 г. З.Д.А. в качеството си на управител
на дружеството-жалбоподател „Феникс Дизар“ ЕООД посетил дома на свид. С.А.С.,***,
където съгласно предварителна уговорка взел размерите за изработването на
входна врата за жилището на свидетелката. Двамата се съгласили вратата да бъде
изработена със същите характеристики като на друго семейство, живеещо в тази
сграда – в ап. 13, която също била изработена от „Феникс Дизар“ ЕООД. След като
били снети размерите и постигнали съгласи за модела и материала, А. уведомил
свид. С., че цената за изработването на вратата е 1 300 лева. На място С.
предала на А. сумата от 600 лева, като двамата се разбрали остатъкът до пълната
цена от 1 300 лева да бъде заплатен при доставката и монтажа на готовата
врата в срок до 14.04.2019 г. За така платената сума от 600 лева от
жалбоподателя не била издадена фискална касова бележка от ФУ, касова бележка от
ИАСУТД или фискален бон от кочан с ръчни касови бележки, отговарящ на
изискванията на Наредба № Н-18/13.12.2006 г.
На същата дата – 27.03.2019 г., А. написал върху лист
така постигнатите уговорки със свид. С. и двамата се подписали. В горната част
на документа била изписана фирмата на дружеството – „Феникс Дизар“ ЕООД, а под
нея – „поръчка входна врата“.
Управителят А. не се явил лично при доставката на
изработената врата, която била докарана от негов колега. В телефонен разговор
със свид. С.А. поискал от нея да му заплати остатъка от 700 лева от крайната
цена за вратата, като вече платените 600 лева трябвало да бъдат приспаднати
съгласно предварителната уговорка. Свидетелката С. платила единствено 200 лева
на лицето, което доставило, но не монтирало вратата, като това обстоятелство
било отразено в документа, именуван „поръчка“.
На 07.05.2019 г. свид. С. подала сигнал с вх. №
04-01-952 в ТД на НАП – Пловдив, по който на 04.07.2019 г. била извършена
проверка от свид. Д.В.Д.. В хода на същата бил разпечатан КЛЕН за периода от
01.01.2019 г. до 04.07.2019 г. от въведено в експлоатация фискално устройство с
ИН на ФУ DY300379 и ИН
на ФП 36387779. За резултатите от проверката бил съставен протокол №
0023917/04.07.2019 г. Въз основа на събраните доказателства свид. Д. приела, че
жалбоподателят „Феникс Дизар“ ЕООД е извършил нарушение по чл. 25, ал. 1, т. 1
от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. вр. чл. 118, ал. 1 от ЗДДС.
На 04.07.2019 г. свид. Д. съставила акт за
установяване на административно нарушение с бл. № F497882 против жалбоподателя
„Феникс Дизар“ ЕООД в присъствието на свидетели и на представител на дружеството.
На последния бил връчен препис от акта срещу разписка.
Въз основа на
така съставения АУАН и на останалите материали по административната преписка
било издадено и обжалваното в настоящото производство наказателно
постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Д.В.Д.. От тях
се установяват обстоятелствата по извършената проверка, като свидетелката
изяснява, че в хода на същата била разпечатана КЛЕН от наличното в обекта
фискално устройство за периода от 01.01.2019 г. до 04.07.2019 г. Установява се
на следващо място, че нито на дата 27.03.2019 г., нито на друга дата в
проверявания период било отчетено получено плащане на сумата от 600 лева чрез
издаването на фискална касова бележка или по друг допустим начин. Показанията
на свид. Д. се кредитират от настоящия съдебен състав като последователни,
вътрешно непротиворечиви и добросъвестно дадени от незаинтересован по делото
свидетел. Те изцяло се подкрепят от писмените доказателства и по-конкретно от
протокола за проверка от 04.07.2019 г. и приложения към него КЛЕН за периода от
01.01.2019 г. до 04.07.2019 г., отпечатан от наличното в обекта фискално
устройство. По тези съображения показанията на свид. Д. се явяват и проверени
по делото.
Дава се вяра и на показанията на свид. С.А.С.. От тях
се установява, че на 27.03.2019 г. тя е заплатила сумата от 600 лева на З.Д.А.
– управител на дружеството-жалбоподател. Изяснява се, че тази сума е
представлявала част от общата цена от 1 300 лева на възложена за
изработване от свид. С. на „Феникс Дизар“ ЕООД входна врата. Свидетелката
посочва, че още на датата на предаване на сумата от 600 лева с А. са постигнали
уговорка относно характеристиките на вратата като модел, материал и пояснява,
че вратата е трябвало да бъде изработена като тази на ап. 13 в същата сграда,
която отново била произведена от „Феникс Дизар“ ЕООД. Установява се още, че за
плащането на сумата от 600 лева не била издадена фискална касова бележка, нито
фискален бон от кочан с ръчни касови бележки. Бил подписан единствено документ,
именуван поръчка. На следващо място от показанията на свид. С. се изясняват и
обстоятелствата при доставянето на входната врата, като същата не била
монтирана, а свидетелката възразила, че доставената стока не отговаря на
направената поръчка. Посочва, че при доставянето на вратата управителят А. не
присъствал, но в телефонен разговор със С. той поискал от нея да доплати
остатъка от крайната цена в размер на 700 лева. Показанията на свид. С. също се
ползват с доверие от съда, те са подробни, логически и хронологически
последователни, намират подкрепа в писмените доказателства, както и в
показанията на свид. Д.. Като средство за проверка на показанията на свид. С.
могат да се използват и писмените й обяснения на лист 45-46 от делото, от които
е видно, че същата не е изопачила пред съда първоначалните си твърдения.
На обясненията на управителя на „Феникс Дизар“ ЕООД З.Д.А.
се дава вяра в частите, в които признава, че е получил сумата от 600 лева от
свид. С. по повод възложената изработка на входна врата, както и че не е
издавал фискален бон за получаването на тази сума. Оборени обаче се явяват
обясненията в частта им, в която се твърди, че тази сума подлежала на връщане.
Това е така, защото установи се от показанията на свид. С., че при проведения
телефонен разговор с А. на датата на доставяне на входната врата последният е
поискал от свидетелката да му доплати разликата от 700 лева до крайната цена от
1 300 лева. Тези действия на А. ясно демонстрират волята му да третира
получената на 27.03.2019 г. сума от 600 лева като първоначална вноска и
авансово плащане по облагаемата доставка. По този начин заплатената сума е била
третирана и от свид. С., установено от нейните показания.
От протокол за извършена проверка серия АА с №
0023917/04.07.2019 г. се изяснява, че в проверявания обект, стопанисван от
жалбоподателя „Фениск Дизар“ ЕООД, има 1 брой налично и въведено в експлоатация
фискално устройство с индивидуален номер на ФУ DY300379 и ИН на ФП 36387779.
От Заповед №
ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018 г. на Изпълнителния директор на НАП се установява, че
процесните АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, действали в
рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН и издаването на НП не са
допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита и
представляващи основания за отмЯ. на НП. При съставянето на АУАН са изпълнени
изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
представител нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок
по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Същото отговаря на
задължителните изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно чл. 57
от ЗАНН и е издадено от материално и териториално компетентен орган. Съдът
намери и че е налице съответствие между установените факти и правни изводи в
АУАН и НП.
Съдът намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 42, т. 10 от ЗАНН. Противно на изложените твърдения както в АУАН, така и в НП са описани
материалите, въз основа на които актосъставителят, респ. АНО са изградили
фактическите си изводи. Следва да се има предвид, че не съществува процесуално
изискване доказателствата да бъдат обособявани в нарочен абзац в
обстоятелствената част чрез последователното им изброяване. Напълно допустим
подход е всяко доказателство да се посочва при описанието на съответните
обстоятелства, които се установяват от него. Това обаче не означава, че доказателствата
са останали скрити за жалбоподателя. В конкретния случай в обстоятелствената
част на АУАН ясно е записано, че нарушението се потвърждава от изведен КЛЕН за
периода от 01.01.2019 г. до 04.07.2019 г. от процесното ФУ /абзац трети/, в
следващия абзац се съдържа позоваване и на протокол № 0023917 от 04.07.2019 г.
В обстоятелствената част е описан и документът, именуван поръчка и приложен на
лист 21 от делото. По възраженията, че на жалбоподателя не бил предявяван
протокол № 0023460/21.06.2019 г., приложен на лист 40-42 от делото, и описаният
в графата „забележки“ каталог следва да се обърне внимание, че тези материали
не са описани никъде нито в АУАН, нито в НП. Протокол № 0023460/21.06.2019 г. е
приет като писмено доказателство във въззивното съдебно следствие при осигурена
възможност на жалбоподателя да се запознае с него и да вземе становище по допустимостта
и относимостта му, като същият е заел позиция, че протоколът следва да бъде
приет по делото. Не съществува процесуална забрана за съда да събира нови
доказателства във въззивното производство. Досежно посочения каталог съдът
обръща внимание, че такова доказателство не е прието по делото. Същевременно
такъв каталог не е описан и сред доказателствените материали, на които са се
позовали актосъставителят и АНО. Налага се извод, че посоченият документ не е
част от събраните доказателства в административнонаказателния процес.
Следователно непредявяването на този страничен за процеса документ не
съставлява процесуално нарушение. За пълнота на изложението следва да се
посочи, че само по себе си неизброяването на доказателства не се равнява
автоматично на процесуално нарушение от категорията на съществените (така Решение № 907 от 23.04.2018 г. по к.а.н.д. №
471/2018 г. на Административен съд – Пловдив). За да е налице такова,
трябва да е допуснат пропуск, който пряко и решително да се е отразил върху
адекватното упражняване правото на защита на наказаното лице, което включва
възможността нарушителят да разбере кое именно негово поведение бива
санкционирано и въз основа на кой закон. Тези обстоятелства обаче в случая са
пределно ясно предявени на жалбоподателя, поради което възраженията му са
неоснователни.
От събраните и проверени по делото доказателства по
категоричен начин се установява, че на посочените в НП време и място – на
27.03.2019 г. в гр. Пловдив, ул. „Васил Левски“ № 8, ет. 5, ап. 15, свид. С. е
предала на З.Д.А. в качеството му на представляващ „Феникс Дизар“ ЕООД сумата
от 600 лева. Категорично е доказано и че за приемането на тази сума от
жалбоподателя не е издадена фискална касова бележка. Тези обстоятелства не са и
спорни по делото, като се признават в обясненията на управителя на дружеството.
Спорът по делото се концентрира около обстоятелството какви са били характерът
и предназначението на предадената сума, конкретните уговорки между страните и
последиците от факта на предаването на парите.
Жалбоподателят твърди предадената сума от 600 лева да
е представлява гаранционен депозит, като поддържа тя да не е била нито задатък,
нито авансово плащане. От своя страна свид. С. сочи платената сума да е
представлявала капаро, а също я нарича и аванс. Ирелевантно за определяне на
действителната правна природа на извършеното плащане е как страните са го
наименували. Преценката дали се касае за задатък или авансово плащане се
извършва въз основа на конкретните уговорки между страните. Гаранционният
депозит, на който се позовава жалбоподателят, няма легална дефиниция, но в
практиката се използва като синоним на задатъка. Видно от обясненията на
управителя на дружеството-жалбоподател, в понятието гаранционен депозит той
влага смисъл на извършено плащане преди доставката, което да изпълнява
обезщетителна функция в случай на неизпълнение. Това е класическа
характеристика на задатъка по чл. 93, ал. 2 от ЗЗД. А. казва: „тя ми предостави
гаранционен депозит, с който аз, ако в последствие ми откажат да ми платят или
не ми се изплати самото произведено изделие, тогава да мога да го задържа“.
Като взе предвид от една страна гореизложените съображения и от друга
поддържаното в пренията становище от жалбоподателя, че платената сума от 600
лева не представлявала задатък, а гаранционен депозит, то се налага извод, че
всъщност жалбоподателят обвързва полученото плащане само с една от функциите на
задатъка – обезщетителната. Независимо от това от правна страна твърдението му
се квалифицира като получен задатък.
Съдът намира, че цитираните от жалбоподателя Решение
на Съда на Европейския съюз № С-419/02 и становище с изх. № 91-00-1/05.01.2009
г. на изпълнителния директор на НАП са относими към преценката дали процесното
плащане съставлява задатък или авансово плащане. В допълнение следва да се
посочи, че има формирана и актуална практика на касационната инстанция. Във
всички тези източници се извеждат ръководни начала за определяне на данъчното
третиране на извършваните предварителни плащания. Изведените критерии следва да
бъдат конкретно приложени спрямо всеки отделен случай, за да се направи
обоснован извод за правната природа на дадено предварително плащане.
Недопустимо е обаче механично пренасяне на правни изводи от един казус към
друг, доколкото и решенията се постановяват при различна фактическа обстановка.
Имайки предвид тези принципни съображения, съдът
намира, че на първо място следва да се извърши преценка дали предварителното
плащане е извършено по конкретна и ясно идентифицирана доставка съгласно чл. 6
от ЗДДС, по която то да бъде насрещна престация. Съгласно Решение на СЕС от
31.05.2018 г. по съединени дела C-660/16 и C-661/16, когато се извършва
авансово плащане преди стоките или услугите да бъдат доставени, ДДС става
изискуем при получаването на плащането, но е необходимо всички релевантни
елементи на данъчното събитие, т.е. на бъдещата доставка на стоки или услуги,
да са вече известни и следователно в частност стоките или услугите да са точно
определени в момента на авансовото плащане. Прието е по-нататък, че това
изискване ще бъде изпълнено с индивидуализирането на стоката, която трябва да
бъде доставена, като индивидуализацията ще бъде осъществена с уточняването на
характеристиките и цената на вещта. За да настъпи изискуемостта на ДДС, следва
да се преценява и елементът на сигурност по отношение на осъществяването на
доставката на стоките или услугите, като постигането на съгласие относно датата
на доставката към момента на авансовото плащане е факт, удовлетворяващ това
изискване. Пренесено на плоскостта на настоящия казус, съдът намира за
категорично доказано, че извършеното плащане в размер на 600 лева от свид. С. е
било осъществено по една конкретна и ясно идентифицирана доставка. Установи се
от показанията на С., че още на датата на извършване на плащането – 27.03.2019
г., бъдещата доставка е индивидуализирана по недвусмислен начин чрез стоката,
която е следвало да бъде доставена, а именно входна врата за жилището на
свидетелката. Последната изяснява, че с А. са постигнали уговорка вратата да
бъде изработена като тази на съседно семейство /от ап. 13/. Управителят А. пък
е извършил необходимите измервания за индивидуализиране и по размер на поетата
работата. На същата дата е постигната и окончателната уговорка за цената.
Всички тези обстоятелства са били отразени и в съставения документ, наречен
„поръчка“. Установява се от съдържанието на този документ, приет като писмено
доказателство по делото, че при предварителното плащане на сумата от 600 лева е
била определена и датата на доставката чрез посочен краен срок – 14.04.2019 г.
При така установените факти се прави категоричен извод, че плащането на
процесната сума от страна на свид. С. е извършено по конкретна доставка.
За да формира крайния си извод за извършено авансово
плащане, а не просто за предаден задатък, съдът съобрази и че посоченото
плащане е представлявало насрещна престация по индивидуализираната доставка. В
тази връзка съгласно Писмо на изпълнителния директор на НАП с изх. № 91-00-141/08.06.2012
г. при условие, че е налице договореност между страните по правоотношението
предварителното плащане да се приспадне
от дължими от наемателя наемни вноски, същото ще попадне в обхвата на ДДС и би имало характер на плащане по доставката
към момента, в който бъде постигнато съгласие за такова приспадане. Към този
момент ще възникне изискуемост на данъка /така и Решение на Съда на Европейския
съюз C-419/02/. Установява се по делото, че такава уговорка за приспадане на
предварителното плащане от цената на доставката е била постигната и между
жалбоподателя „Феникс Дизар“ ЕООД и свид. С.. От показанията на последната
свидетелка се изясни, че на датата, когато стоката е била доставена,
управителят А. й се е обадил и е поискал да му бъде доплатен остатъкът от
крайната цена. От своя страна С. изрично сочи, че още изначално, т.е. на
27.03.2019 г. уговорката между тях е била платената сума от 600 лева да бъде
приспадната от крайната дължима цена. С. не съобщава да е била постигана
уговорка сумата от 600 лева да изпълнява обезщетителна функция за някоя от
страните по правоотношението. Поведението на управителя на
дружеството-жалбоподател като негов представител противоречи на твърденията му
в обясненията. Установява се, че изначално плащането е получено от „Феникс
Дизар“ ЕООД като част от цената на бъдеща, идентифицирана доставка, която част
е щяла да бъде приспадната от крайната цена. Следователно процесното плащане
представлява авансово плащане, а не задатък. Оттук следва и че материалният
закон е приложен правилно от административнонаказващия орган, а жалбоподателят
е извършил вмененото му нарушение. От обективна страна датата и мястото на
извършването му, както и авторството от страна на жалбоподателя са категорично
доказани както от показанията на свидетеля очевидец С., така и от писмените
доказателства – поръчка, приложена на лист 21 от делото. Изпълнителното деяние
е осъществено чрез бездействие и се изразява в неиздаването на фискална касова
бележка или фискален бон от кочан с ръчни касови бележки, отговарящ на
изискванията на Наредба № Н-18/13.12.2006 г., за полученото плащане.
Нарушението е формално и с факта на осъществяване на изпълнителното му деяние е
било довършено от обективна страна.
С наказателното
постановление е ангажирана административнонаказателната отговорност на
търговско дружество, което е юридическо лице. Имуществената санкция е отделен
правен институт, въведен с разпоредбата на чл. 83, ал. 1 от ЗАНН като обективна,
безвиновна отговорност на юридическите лица и едноличните търговци за
неизпълнение на техни задължения към държавата или общината при осъществяване
на дейността им. Разликата между наказанието „глоба“ за физическите лица и
„имуществената санкция“ за юридическите лица и едноличните търговци се свежда
до субекта на отговорността. Предвид тази разлика в субекта и поради това, че
българското законодателство изключва наказателна и административнонаказателна
отговорност за юридическите лица, отговорността по чл. 83 от ЗАНН се определя
като обективна, безвиновна отговорност (така Тълкувателно решение № 3 от 03.07.2014 г. по тълкувателно дело № 5/2013
г., ОСК на ВАС). Следователно въпросът за вината не подлежи на изследване в
процеса.
За пълнота на
изложението следва да се посочи, че в зависимост от уговорките между страните
при извършеното авансово плащане може да се наблюдава препокриване с част от
функциите на задатъка. Така например несъмнено авансовото плащане може да
съвместява доказателствената функция, характерна за задатъка. Това обаче не
дисквалифицира извършеното плащане като авансово такова. Както се посочи,
водещо значение за тази преценка има действителната воля на страните.
Процесното плащане в размер на 600 лева от дата 27.03.2019 г., извършено от
свид. С. и с получател жалбоподателя „Феникс Дизар“, съставлява именно авансово
плащане. Дадена е и надлежна правна квалификация на извършеното административно
нарушение.
При доказано
извършване на нарушението, за което е ангажирана административнонаказателната
отговорност на жалбоподателя, съдът намира, че АНО правилно е приел, че
извършеното деяние не представлява маловажен случай на административно
нарушение. За да бъде деянието маловажен случай, трябва да се установи, че то
представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените
случаи на нарушения от същия вид. Тази преценка се прави с оглед липсата или
незначителността на вредни последици или на други смекчаващи обстоятелства,
които обаче винаги представляват конкретни факти от обективната действителност
и поради това тяхното съществуване следва да бъде установено по делото, както и
по какъв начин тяхното проявление се отразява върху степента на обществена
опасност. Обстоятелството, че нарушението е първо по ред, не обосновава
автоматично извод за маловажност на случая, тъй като ако всяко формално
нарушение, което е първо по ред, само на това основание се квалифицира за
маловажен случай, то това би означавало винаги да отпада
административнонаказателната отговорност за извършено нарушение, щом се
установи то да е първо за нарушителя, което не намира законова подкрепа и
противоречи на принципа, че административното нарушение е наказуемо деяние
съгласно чл. 6 от ЗАНН. Като съобрази размера на полученото авансово плащане,
за което жалбоподателят не е издал документ по чл. 118, ал. 1 от ЗДДС, то съдът
приема, че интензитетът на засягане на защитаваните обществени отношения не е
по-нисък спрямо обикновените случаи на нарушения от този вид – напротив, касае
се за типична хипотеза на този вид правонарушения. По делото не се установяват
и никакви други смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават
някаква извънредна пречка или извинителна причина за неиздаването на фискална
касова бележка от ФУ или касова бележка от ИАСУТД за полученото от
жалбоподателя авансово плащане. По тези съображения съдът приема, че не са
налице основания за квалифициране на деянието за маловажен случай на
административно нарушение.
За така извършеното административно нарушение от
жалбоподателя – юридическо лице, съгласно разпоредбата на чл. 185, ал. 1 от ЗДДС е предвидена имуществена санкция от 500 до 2 000 лева. В конкретния случай
административнонаказващият орган е наложил имуществена санкция в размер на 600
лева, като лишено от всякаква конкретика е посочил, че за определяне на размера
на санкцията е съобразил всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. В
действителност обаче АНО не е изяснил кои обстоятелства е приел за смекчаващи,
кои за отегчаващи и как те се съотнасят, откъдето неясно остава и как е определен
този размер на имуществената санкция. Настоящият съдебен състав намира, че АНО
не е мотивирал решението си да наложи санкция в размер, който надвишава
предвидения от закона минимум. Административнонаказващият орган няма задължение
във всеки случай на първо по ред нарушение да налага най-лекото предвидено
наказание, тъй като това би противоречало на правомощията му по чл. 27 от ЗАНН.
Щом обаче наказващият орган счита, че следващото се наказание за даденото
нарушение трябва да бъде определено над минималния предвиден размер, то следва
да изложи мотиви за това си решение. Следва да се посочи и че индивидуализацията
на наказанието е дейност единствено от компетентността на наказващия орган и съдът
не може да излага мотиви, заместващи тези на АНО (така Решение № 603 от 10.03.2020 г. по к.а.н.д. № 3754/2019 г. на
Административен съд – Пловдив). В случая съгласно трайната съдебна практика
не се касае за допуснато процесуално
нарушение, което да е от категорията на съществените, и правото на
жалбоподателя да разбере за извършването на какво административно нарушение е санкциониран,
не е било ограничено. Констатираният недостатък следва да бъде преодолян чрез
изменение на наказателното постановление в частта му относно размера на
имуществената санкция, който да бъде намален до предвидения в закона минимум.
Отделно от това, съдът намира, че по делото не се установяват отегчаващи
обстоятелства, които да налагат определяне на санкция в размер над минималния
за този вид нарушение. Посочи се, че то е първо по ред за жалбоподателя и макар
да не обосновава маловажност на случая, все пак това смекчаващо обстоятелство
следва да бъде съобразено при преценката за степента на обществена опасност на
конкретното деяние. В резултат настоящият състав приема, че за така извършеното
от жалбоподателя административно нарушение справедливата ответна мяра от страна
на държавата е имуществена санкция в размер от 500 лева. По тези съображения
жалбата е частично основателна, като наказателното постановление следва да бъде
изменено в частта си относно размера
на наложената имуществена санкция, който да бъде намален до предвидения в
закона минимум от 500 лева, а в останалата си част наказателното постановление
- да бъде потвърдено.
По
разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН страните
имат право на разноски в процеса. Присъждането на такива са поискали и двете
страни, като всяка от тях е била процесуално представена.
Доколкото съдът намери претенцията на жалбоподателя за
частично основателна, като намали размера на наложената имуществена санкция, но
потвърди наказателното постановление в останалата му част, то съгласно
препращащата норма на чл. 144 от АПК приложение намират общите правила на чл.
78 от ГПК, в който е проведен принципът, че страните имат право на разноски
съразмерно с уважената, респективно с отхвърлената част от искането.
Съгласно
разпоредбата на чл. 63, ал. 5 от ЗАНН в полза на юридически лица се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Съдът не е обвързан от
претендирания от страната размер на юрисконсултско възнаграждение. При
определяне на размера на възнаграждението следва да се съблюдава правилото на чл.
63, ал. 5, изр. 2-ро от ЗАНН, съгласно което размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Последната разпоредба
от своя страна при определянето на максималния размер на възнаграждението
препраща към Наредба за заплащането на правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от
17.01.2006 г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата възнаграждението за защита в
производства по ЗАНН е от 80 до 120 лева. Препращането е единствено към максималния размер на възнаграждението, т.е. към
сумата от 120 лева, като съдът определя възнаграждението по справедливост и в
рамките на посочената максимална горна граница. Във въззивното производство
наказващият орган е защитаван от юрисконсулт. Съдът, като съобрази извършените
следствени действия в хода на проведеното въззивно съдебно следствие,
формулираните доказателствени искания на страните и проведените открити съдебни
заседания, намира, че справедливият размер на възнаграждението за защита от
юрисконсулт е 100 лева. Размерът е съобразен с правилата за определяне на
възнаграждението и с конкретната фактическа и правна сложност, която разкрива
настоящият казус. Следователно по съразмерност и на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН вр. с чл. 144 от АПК
вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна сумата в размер на 83,34 лева, представляваща разноски по делото.
Жалбоподателят претендира разноски в размер на 300
лева, сторени за адвокатско възнаграждение. Същият е доказал извършването на
разноски в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и
съдействие /лист 12 от делото/ е удостоверено, че сумата е заплатена в брой.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и
възражение за прекомерност от въззиваемата страна, което в случая настоящият
състав намира за неоснователно. Съдебната практика на
ВАС и на ВКС е трайна, че в случаите на реално заплатено от клиента адвокатско
възнаграждение (а не такова по чл. 38 от ЗПП), меродавна е
редакцията на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие,
респективно уговаряне на дължимото възнаграждение – така изрично Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. дело
№ 9012/2016 на Върховния административен съд; Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. дело № 4087/2016 на Върховния
административен съд; Решение № 4843
от 02.04.2019 г. по адм. дело № 14588/2018 на Върховния административен съд.
В този смисъл и Определение
№ 58 от 22.03.2017 г. по т. д. № 390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во
тър. отделение; Определение № 650 от
19.12.2017 г. по ч. т. д. № 2851/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение; Определение № 277 от
20.12.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.
отделение.
Цитираната съдебна практика и застъпените
разрешения в нея изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав, тъй като те
кореспондират с целта на закона. Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН създава
облекчен ред за обезщетяване
на лицата за преките и непосредствени вреди, които те са претърпели в резултат
на един незаконосъобразен акт на административното правораздаване. Разноските
за адвокатска защита в рамките на минималните размер са такива преки и
непосредствени вреди. С Наредба № 1 от 09.07.2004 г. се създава императивна забрана за заплащане за адвокатски
услуги на суми, по-ниски от определените в Наредбата и в зависимост
от вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната дисциплинарна
отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите, желаещи да
се ползват от адвокатска защита, са
обвързани да заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата
към момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В
случай че това възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка
и непосредствена вреда от издаденото незаконосъобразно НП, която подлежи на
овъзмездяване.
Последващи промени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредбата, нямат действие
за жалбоподателите, по чиято инициатива са отменени незаконосъобразни НП, тъй като с реалното заплащане на адвокатския
хонорар съобразно редакцията на Наредбата към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие вредата за тях вече е
настъпила, а принципите на демократичната държава изискват тази вреда да
бъде овъзмездена изцяло щом е пряка и непосредствена последица от един
незаконосъобразен властнически акт.
Гореизложените принципни положения намират
подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от
27.06.2016 г. на Върховния административен съд - ОСС от I и II колегия, в което
е прието, че за разлика от отмЯ.та на индивидуалните и общите административни
актове, при която те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите нормативни актове,
какъвто е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., е налице специална уредба в чл. 195 от АПК, в който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение. За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до
неговата отмЯ. с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
По тези съображения следва, че щом към момента
на сключване на договора и подаване на жалбата – месец февруари 2020 г.
Наредбата е предвиждала минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева, то това е и минималният размер, който може да бъде определен от съда. Следователно по съразмерност и на
основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН вр. с чл. 144 от АПК вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК
въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя сумата в
размер на 50 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1,
предл. второ от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 473508-F497882/28.10.2019 г., издадено от Ж.
Н. М. – началник на отдел „Оперативни дейности“-Пловдив в Централно управление
на Национална агенция за приходите, с което на „ФЕНИКС ДИЗАР“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Трети март“ № 26,
представлявано от З.Д.А., ЕГН: ********** на основание чл. 185, ал. 1 от
Закона за данък върху добавената
стойност е наложена „имуществена санкция“ в размер на 600 (шестстотин) лева за
нарушение по чл. 25, ал. 1, т. 1 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за
регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските
обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата,
които извършват продажби чрез електронен магазин във вр. с чл. 118, ал. 1 от Закона
за данък върху добавената стойност, като НАМАЛЯВА размера на имуществената санкция на
500 (петстотин) лева и ПОТВЪРЖДАВА
Наказателното постановление в останала му част.
ОСЪЖДА „ФЕНИКС ДИЗАР“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Трети март“ № 26,
представлявано от З.Д.А., ЕГН: ********** да
заплати на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ сумата от 83,34 (осемдесет и три лева и тридесет и четири стотинки) лева,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ да заплати на „ФЕНИКС ДИЗАР“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Трети март“ №
26, представлявано от З.Д.А., ЕГН: ********** сумата от 50 (петдесет) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна
жалба на основанията, посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив в
14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/
Вярно с оригинала!
Е.К.