Р Е Ш Е Н И Е
№………
гр.П., 23.11.2017
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД-П., ІII-ти състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди
и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОНКА ПАРАЛЕЕВА
при секретаря Нели
П.а,
като разгледа докладваното от съдия Паралеева гр.д. № 476 по описа
на съда
за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Делото е образувано
по искова молба, предявена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, чрез
пълномощника юрк Г.С.-К., срещу С.С.Ч., ЕГН: **********, въз основа
на която се иска да бъде признато за установено по отношение на
ответницата, че същата дължи на ищеца следните суми: сумата от 929.20 лв.-
главница по договор за потребителски кредит от 07.08.2015 г. и сумата от 143.52
лв.- неустойка след прекратяване на договора, ведно със законната лихва от
30.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. №355/2017 г. по описа на Районен съд-П..
Претендират се и разноски.
Ищецът твърди, че на 06.08.2015 г. С.С.Ч.
е подала до ищеца искане за отпускане на потребителски кредит за сумата от 500
лв. за битови нужди. В тази връзка ответницата получила разяснения, които са и
дали възможност да прецени доколко предлаганите продукти съответстват на
възможностите и финансовото и състояние, като е получила и преддоговорна
информация под формата на стандартен европейски формуляр. Сочи се, че макар да
била уведомена, че изборът на пакет от допълнителни услуги не е условие за
сключване на договора, ответницата декларирала възможност и желание за
закупуването на такъв пакет. Според заявеното в исковата молба, след одобряване
отпускането на заем, на 07.08.2015 г. между ищеца и ответницата бил сключен
договор за потребителски кредит №**********, по силата на който „Профи Кредит
България“ ЕООД изпълнил точно и в срок задълженията си и превел по посочена от
длъжника банкова сметка ***. /видно от приложеното преводно нареждане от
10.08.2015 г./. С.Ч. била одобрена и за
пакета от допълнителни услуги, за получаването на който подписала „споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“. Сочи се, че от своя страна е
поела задължение по договора за потребителски кредит със закупен пакет от
допълниелни услуги към него, да върне отпуснатия кредит в срок от 24 месеца с
месечна вноска по погасителния план в размер на 51.74 лв. и падежна дата всяко
10-то число на месеца. Описани са в исковата молба параметрите на договора,
като относно кредита в размер на 500 лв., била определена месечна вноска от 30.91
лв., с включена в нея договорна лихва, а относно пакета от допълнителни услуги,
струващ 499.92 лв., била определена месечна вноска от 20.83 лв. и така общото
задължение по договора възлизало на 1241.76 лв. при общо дължима месечна вноска
от 51.74 лв. Твърди се още, че ответницата не е изпълнила задължението си по
договора, като е направила само шест пълни погасителни вноски, след което е
преустановила плащанията. Общо сумата на направените плащания била 312.56 лв.,
а след като те били отразени, оставащото неизплатено задължение се равнявало на
929.20 лв. След изпадането на длъжника в забава и съгласно чл.12.3 от общите
условия към договора, договорът бил прекратен, а задълженията по него - обявени
за предсрочно изискуеми на 17.05.2016 г. Сочи се, че ответницата била уведомена
чрез уведомително писмо на посочения от нея в договора адрес, макар ищецът да
счита, че в случая, доколкото се касае за договор с небанкова финансова
институция, не намират приложение постановките на т.18 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Моли се съда, ако счете, че длъжникът не е уведомен редовно за
предсрочната изискуемост, да се приеме, че същият е уведомен с получаването на
преписа от исковата молба. Посочва се, че съгласно уговореното в ОУ към
договора, след прекратяването му се дължи неустойка. Начислената неустойка била
в размер на 143.52 лв.- сума представляваща 35%
върху остатъчния неизплатен размер на главницата. Така, според ищеца,
общото задължение на ответницата, което и се претендира, възлизало на 1072.72
лв. Подробно е мотивирано становището, че ответницата е имала възможност да се
запознае и е била изцяло запозната с параметрите и клаузите на договора, като
сключването му е съвпадало с нейната воля, в подкрепа на което било
обстоятелството, че не се е отказала от договора в 14-дневния законоустановен
срок, нито е изменила договора чрез предсрочно погасяване на кредита.
В срока по чл. 131 ал.1 ГПК по делото е
постъпил писмен отговор от ответницата С.С.Ч. и същата е взела становище за
неоснователност на исковете над сумата от 285.84 лв., до която сума частично
признава единия иск. С отговора се оспорват исковете по основание и размер.
Относно „възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги“, включен в
иска за главница, се твърди, че то е недължимо, тъй като ответницата не е
ползвала никакви допълнителни услуги, с оглед на което и в исковата молба е направено
възражение, че с присъждането на това възнаграждение на ищеца, същият би се
обогатил неоснователно за сметка на кредитополучателя, който не е ползвал нито
една от посочените в т.нар. „пакет“ услуги. С.Ч. сочи, че при отпускането на
кредита и е било изрично съобщено, че ако не подпише т.нар. „пакет“, който е
задължително условие, не може да получи кредит, а пакетът не се заплаща ако не
се ползва. Смята, че начинът, по който и е поднесена информацията, е
заблуждаващ, като именно такава е била целта на представителя на ищеца-
„посредника“, чрез когото е сключен договорът. Заплащането на услуга, която не
е била ползвана, определя като „неравноправна клауза“ и „нелоялна търговска
практика“, поради което дори при такова тълкуване на договора, то в тази си
част той би бил нищожен. В този смисъл оспорва изцяло дължимостта на сумата от
499.92 лв. главница и начислената върху нея лихва. Оспорва представеното от
ищеца извлечение от сметка, доколкото тя няма сметка при него, тъй като той не
е банка и не е получавала такова извлечение и не е уведомена за претенциите към
нея. Счита, че заплатената от нея сума от 312.56 лв. се равнява на 10 месечни
погасителни вноски, поради което към 17.05.2016 г., когато се твърди да е
настъпила предсрочната изискуемост, не е имала непогасени вноски по кредита, а
предсрочно погасени такива, за което и се дължало обезщетение от 1 % от
предсрочно погасените суми. Тъй като счита прекратяването на договора за
незаконосъобразно, оспорва дължимостта на неустойка за предсрочно прекратяване.
Оспорва се предсрочното прекратяване на договора, а в този смисъл и дължимостта
на неустойки и лихви, поради обективната невъзможност на ответницата да внася
сумите в следствие двукратния и престой в болнично заведение със специален
режим. Оспорва се размерът на неустойката и като прекомерен, надвишаващ три
пъти размера на законната лихва. Оспорва се и размерът на възнаградителната лихва
по кредита, като се счита, че размер на лихвата над 10% годишно е нищожен.
Твърди, че е била измамена относно дължимостта на възнаграждение за
„допълнителен пакет“, а също така и че е сключила договора при крайна нужда
(обусловена от финансовото и състояние) и явно неизгодни условия (включване на
допълнителна сума в задължението, равняваща се почти изцяло на отпуснатия
кредит, срещу която не е получена никаква престация).
В съдебното
заседание по разглеждане на делото ищецът се представлява от
пълномощника си юрк. Г. С. С. - К., която поддържа исковата молба и моли
исковете да бъдат уважени. Счита за безспорно доказано сключването на процесния
договор за кредит и споразумение към него за пакет от допълнителни услуги,
както и факта, че ответницата е била наясно с параметрите на споразумението и
условията, които ще и се предоставят и е имала желание за него, а освен това е
използвала поне една от услугите, включени в пакета. Процесуалният представител
на ищеца намира за безспорно обстоятелството, че сумата по заема е отпусната на
С.Ч. и тя я е усвоила и за крайно неоснователни твърденията на последната, че е
изпълнила задълженията си, а кредиторът е в неизпълнение и е прекратил
незаконосъобразно договора за заем. Юрк. К. счита неизпълнението на ответницата
за доказано, а относно неустойката сочи, че тя не се явява прекомерна. Претендира
и разноски в заповедното и исковото производство, за които представя списък. В
становище, депозирано преди последното съдебно заседание и имащо характер на
писмени бележки, се развиват подробни съображения за основателността на
исковите претенции и неоснователността на възраженията на ответницата.
Ответникът С.Ч. не се явява в съдебното заседание по
разглеждане на делото, като в депозирана от нея преди това писмена молба прави
уточнения и доказателствени искания, по които съдът е взел отношение и моли да
бъдат отхвърлени исковете в непризнатия размер, а ищецът да бъде осъден да
понесе разноските по делото.
Съдът, след като
прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от
фактическа страна:
Видно от
представените доказателства по ч.гр.дело № 355/2017
г.
по описа на РС-П., се установява, че на основание чл.410 ГПК на
01.06.2017 г. е
разпоредено по искане на ищеца издаване на заповед № 472 от 01.06.2017
г.
по ч.гр.д.№ 355/2017 г. по описа
на РС- П. за изпълнение на парично задължение, както
следва: 929.20 лв.- главница, 143.52 лв.- неустойка, 3.70
лв.- лихва за забава за задължение по договор за потребителски кредит №**********,
сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и С.С.Ч.. С издадената заповед за
изпълнение е разпоредено длъжникът да заплати още законната лихва от 30.05.2017
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 175.00 лв.- разноски по делото,
от които 25.00 лв. държавна такса и 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Длъжникът С.Ч. е
депозирала възражение в предвидения срок, поради което на заявителя е указано, че
следва да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на вземането си.
Безспорно е
между страните обстоятелството, че между „Профи Кредит България“ ЕООД и С.Ч.
има сключен договор за потребителски кредит, носещ подписа на Ч., във връзка с
който договор на нея са и отпуснати и са били усвоени парични средства в размер
на 500 лв. Безспорно е още, че ответницата Ч. е заплатила сумата от 312.56 лв.
по процесния договор за кредит.
По делото са представени като
писмени доказателства набор
от документи, съдържащ искане за отпускане на потребителски кредит, стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити и
допълнителна преддоговорна информация към него, договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“, споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, общи условия /ОУ/ на „Профи Кредит България“ ЕООД
към договор за потребителски кредит и погасителен план към договора за
потребителски кредит. Всички тези документи са двустранно подписани от представител
на ищеца- кредитодател и от ответницата, включително и ОУ към договора за
потребителски кредит.
Самият
договор за потребителски кредит е от дата 07.08.2015 г., съдържа 4 листа и е с
номер **********. За кредитен експерт се е подписало физическото лице С.Д.И., а
като представител на „Профи Кредит България“ ЕООД- С.И.П.. Вписани са лични
данни на клиента С.Ч.. Маркирано е, че има избран пакет от допълнителни услуги-
„Бонус“, под което отбелязване е изписан печатно текст, според който изборът и
закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за
отпускане на потребителски кредит или за получаването му при предлагани условия.
Като параметри на договора по отделно са посочени „праметри на кредита“,
„параметри по избран и закупен пакет от допълнителни услуги“ и „общо
задължение“. Включените в договора параметри на кредита са следните: сума по
кредита- 500 лв., срок на кредита- 24 месеца, размер на вноската по кредита-
30.91 лв., ГПР- 49.90 %, годишен лихвен процент- 41.17%, лихвен процент на ден-
0.11, дължима сума по кредита- 741.84 лв. По избрания и закупен пакет от
допълнителни услуги възнаграждението е 499.92 лв., а месечният размер на
вноската- 20.83 лв. Като общо задължение по кредита и пакета допълнителни
услуги е записана сумата 1241.76 лв., а като общ размер на вноската- 51.74 лв.,
с дата на погасяване- 10-то число на месеца. Договорът е подписан от клиент и
кредитор и към него фигурира декларация- неразделна част от договора, подписана
от С.Ч., с която клиентът е декларирал, че се е запознал със съдържанието на
договора и ОУ преди подписването им и че му е дадено разяснение и преддоговорна
информация и е получил екземпляри от договора, общите условия, погасителния
план и споразумението. Приложеният погасителен план към договора съответства на
уговореното в него.
Приложено
към договор за потребителски кредит с номер ********** е „споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги“ от 07.08.2015 г., които са изброени,
а именно: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2.
Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата
на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Същността на всяка от тези услуги е описана в ОУ към договора за потребителски
кредит, а със споразумението потребителят се е съгласил за пакета допълнителни
услуги да заплати възнаграждение за предоставянето им/ респ. - за възможността за предоставянето им,
доколкото клиентът има право да поиска фактическото им предоставяне, но не е
длъжен. Отново е записано и в споразумението, че клиентът е уведомен, че
сключването му не е условие за сключването на договора за потребителски кредит
или за получаването му при предлаганите условия. В пар.2 към споразумението
страните са уговорили, че ще отнасят всички възникнали помежду им спорове до
арбитражните съдилища, изброени в чл.14 от ОУ.
Искането
за отпускане на потребителски кредит и стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация са попълнени на ръка, подписани от кредитния
посредник С.Д.И. и от клиента С.Ч. на 06.08.2015 г., т.е. един ден преди
подписването на договора. В искането сумата на кредита е посочена: 500 лв., както
и размерът на месечната вноска: 51.74 лв. и е маркиран избран пакет от
допълнителни услуги. Отбелязани са данни на клиента, т.е. на кредитополучателя,
вкл. и че лицето работи като продавач с осигурителен доход от 400 лв. В
стандартния европейки формуляр прегледно и разграфено е описана цялата относима
за кредита информация. Описан е видът на кредита- „Кредит Стандарт + Бонус“,
общият размер на кредита- 500 лв., срокът на договора- 24 месеца, размерът на
вноската по кредита- 30.91 лв., броят вноски- 24, дължимата сума по кредита-
741.84 лв. Отбелязано е, че липсва изискване за обезпечение. Фиксираният лихвен
процент на кредита от 41.17 % и годишният процент на разходите (ГПР) са в графа
„Разходи по кредита“. В графа „Други важни условия по договора за кредит“ е
записано правото на отказ от договора в 14-дневен срок; възможността за
предсрочно погасяване на кредита, в който случай кредиторът има право на
обезщетение в съответствие с чл.32, ал.4 ЗПК. Относимата за пакета допълнителни
услуги информация е вписана във формуляр наименован „допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към стандартен европейки формуляр“. Там
дължимото на кредитора възнаграждение е за сумата от 499.92 лв., разсрочено за
24 месеца и дължимата за него вноска е определена на 20.83 лв., платими заедно
с месечната погасителна вноска по кредита. Под информацията фигурира ръкописно
изписано името на С.С.Ч., положен нейн подпис и отбелязване, че информацията е
получена от нея на 06.08.2015 г. Двата
формуляра са представени и в напечатан вариант с дата от 07.08.2017 г.,
попълнени вече не от кредитния посредник, а от районния мениджър на
дружеството- С. П..
Като
доказателство са представени от ищеца ОУ на „Профи Кредит България“ ЕООД към
договора за потребителски кредит, съдържащи 11 страници и представляващи според
чл.2.1 от същите неразделна част към всички договори за потребителски кредити,
сключени между кредитодател „Профи Кредит България“ ЕООД и клиенти- физически
лица. В ОУ не е уговорен конкретен процент на договорното възнаграждение
/годишния лихвен процент/, а е записано само, че годишна лихва се дължи в
процент, определен в договора за потребителски кредит. Според чл.7.1.1.
клиентът има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва
причина, да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14
дни от сключването му. В чл.12.1 е определен размер на обезщетението за забава
по договорите за кредит, а именно: в случай, че клиентът просрочи плащането на
месечна вноска, кредиторът начислява лихва за забава в размер на основния
лихвен процент /ОЛП/ + 10% годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера
на просроченото плащане. В чл.12.3 и 12.4 от ОУ пък е заложена информация за
последиците от просрочие на месечна вноска с повече от 30 дни. В този случай,
според ОУ, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски
кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или друго,
като страните обаче могат допълнително да договорят и различен начин на
уреждане на тези си отношения в договора за потребителски кредит /каквото
различно уреждане в договора няма в настоящия случай/. При прекратяване на
договора на посоченото основание- просрочие на вноска с повече от 30 дни-
клиентът дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителния план,
включително и възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги, лихви
за забава и такси, както и неустойка в размер на 35 % върху остатъчния размер
на главницата по погасвителния план. В ОУ има включена арбитражна клауза, към
която процесният договор за потребителски кредит препраща, както и подробно описание
на допълнителните услуги, които се предлагат в пакет към договорите срещу
допълнително възнаграждение и чието използване е поставено в зависимост от
писмено изразено желание на клиента да ги ползва. Единствено услугата
„приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ не е поставена в
зависимост от допълнително заявено искане на клиента, като обаче тази услуга не
е поставена във времеви рамки, а единствено е записано, че клиентът, закупил
пакет допълнителни услуги, ще получи приоритетно разглеждане на искането преди
клиентите без закупен такъв пакет.
Приложено е по делото уведомително писмо от
„Профи Кредит България“ ЕООД до С.С.Ч., с което последната бива уведомявана, че
считано от 17.05.2016 г. договорът и за кредит с номер ********** е едностранно
прекратен и задължението по него е обявено за предсрочно изискуемо. Описани са
като дължими сумите, предмет на установителния иск, плюс лихва за забава от
3.70 лв., която е предмет на заповедното производство, но не и на исковото
такова. Към писмото няма приложено известие за доставяне или друг документ, от
който да е видно, че уведомителното писмо в действителност е било изпратено,
поради което този факт остава недоказан, доколкото писмото е едностранно
съставено от кредитора, без данни за изпращане и достигане до адреса на
длъжника.
Видно от преводно нареждане от интернет банкиране
на Алианц Банк България, на 10.08.2015 г. „Профи Кредит България“ ЕООД е
извършил кредитен превод по сметка на С.С.Ч. на сумата от 500 лв. Няма
конкретни доказателства, че сметката на ответницата Ч. е заверена с тази сума,
но по този факт не се спори, а напротив- същата признава обстоятелството, че
сумата е получена от нея.
Представено е по делото и извлечение с дата 03.07.2017
г. от сметка към договор за потребителски кредит номер ********** с клиент С.С.Ч.,
в което са отразени шест пълни месечни плащания на уговорените в договора
вноски от по 51.74 лв.- всички те платени със забава от по няколко дни, а от
седмата вноска е отразено единствено плащането на 2.12 лв. Последното извършено
плащане е от дата 08.02.2016 г. Други отразени плащания в извлечението няма.
Ответницата Ч. оспорва това извлечение от сметка, заявявайки, че тя няма сметка
при ищеца, тъй като той не е банка; че не е получавала такова извлечение и че
отразяването в него е неправилно, тъй като е платила в действителност сумата от
312.56 лв., която обаче поради недължимост на част от начислените и суми, се
равнява на 10 погасителни вноски, като падежа на десетата вноска е 10.06.2016
г., т.е. към 17.05.2016 г. не е имала непогасени вноски по кредита, а
предсрочно погасени такива, поради което на нея и е дължимо заплащане на
обезщетение в размер на 1% и кредиторът не е могъл да прекрати договора.
Извлечението от сметка съдът приема като писмено доказателство, доколкото
същото не представлява, както смята ответницата, извлечение от сметка,
аналогична с тези на банките, а единствено извлечение от счетоводна сметка,
водена за всеки от клиентите- кредитополучатели и отразяваща движението по
кредита такова, каквото е съобразно уговорките на договора. Самата ответница не
спори, а признава, че именно отразената в извлечението сума от 312.56 лв. е
заплатила. Възраженията и за начина, по който платената сума е разнесена в
сметката представляват възражения, които съдът следва да обсъди по съществото
на делото във връзка с дължимостта на процесните суми, но не и съображения от
естество да дискредитират доказателството. Същото доказателство би следвало да
има материална доказателствена сила на официален удостоверителен документ
единствено в случай на безспорност в обстоятелството, че е съставено от
длъжностно лице в кръга на службата му, като обаче извлечението съдържа подпис
с неясен автор- никъде няма изписано име на лицето, което е положило подписа
или негова длъжност. В този смисъл доказателството- извлечение по сметка, се
ползва единствено с известна доказателствена стойност, доколкото кореспондира с
останалите доказателства и с признанието, че е била заплатена от длъжника
именно отразената в него сума от 312.56 лв.
В актуално удостоверение изх. номер
20170421152404/21.04.2017 г. за вписани в Агенцията по вписвания обстоятелства
за ЮЛ „Профи Кредит България“ ЕООД, е отразен статусът на дружеството и като
предмет на дейност е вписан: отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответницата е представила като доказателство
епикриза на нейно име от „Център за психично здраве София“ ЕООД за период на
престой в специализираното лечебно заведение от 08.12.2016 г. до 23.01.2017 г.
с диагноза „параноидна шизофрения“. В епикризата е описано, че болестното и
състояние датира от 1996 г. и от тогава е лекувана редовно амбулаторно и няколко
пъти стационарно.
Не са събирани доказателства за способността на
ответницата да разбира и ръководи постъпките си, доколкото същата се е отказала
от направените от нея възражения в тази връзка.
В съдебното заседание по
разглеждане на делото е проведен разпит на свидетелите- Сийка Иванова и С. П..
От показанията им се установява, че двамата имат причастност към сключения
договор за потребителски кредит между кредитодател „Профи Кредит България“ ЕООД
и С.Ч., доколкото свидетелката Иванова е кредитния посредник, уговорил с
ответницата условията по процесния договор и предоставил преддоговорната
информация, а свидетелят П. е осъществил самото сключване на сделката. И
двамата свидетели са категорични, че са разяснили на С.Ч. условията и
параметрите на заема, включително и тези от пакета с допълнителни услуги и че
тя ги е разбрала. Твърдят още, че тя не е имала възражения по договора и че и
на двамата е заявила, че спешно и трябват парите. Свидетелката Иванова си спомня
конкретния случай, при който се е срещнала за първи път с ответницата,
доколкото същата е реагирала твърде скоро на разлепени от нея обяви. Относно
пакетите с допълнителни услуги към договорите за кредит при ищеца свидетелката
сочи, че сключването им не е задължително, като и в конкретния случай не го е
поставяла като задължително условие на С.Ч., а само и го е предложила, а тя се
съгласила, тъй като имала желание да се разгледа приоритетно искането за
кредит, поради спешната и необходимост от парите. Свидетелката сочи, че е
предложила на ответницата няколко оферти и тя е избрала именно тази. Свидетелката
твърди, че ищецът не я е задължавал да сключва пакета с допълнителни услуги и
че всичко е обяснено дума по дума на Ч. и тя го е прочела, като описанието на
пакета от допълнителни услуги стои точно до подписа на клиента и той няма как
да не го види. Според свидетелката, една от причините Ч. да пожелае да закупи
пакета от допълнителни услуги е, че щяла при редовно плащане, да иска
рефинансиране с допълнителни средства. Свидетелката изброява услугите, които
влизат в пакета от допълнителни услуги и заявява, че тези услуги не се
предоставят служебно, а по молба на клиента, каквато молба не е постъпвала от С.Ч..
Другият свидетел С. П. пък описва срещата си с ответницата Ч., която се е
състояла в офиса на дружеството, за сключване на кредита. Той си спомня, че
преди да преминат към подписване на договора, ответницата му е предоставила
банковата си сметка и са изговорили всички параметри на договора, като и е
разяснил каква е вноската по пакета за допълнителни услуги, каква е общата
вноска по кредита и че има възможност да се откаже от договора в 14-дневен
срок. Направило му е впечатление, че тя като клиент няма никакви въпроси освен
това колко скоро може да получи парите и счита, че именно от възможността да
получи по-бързо сумата по кредита, е била мотивирана Ч. да сключи пакета за
допълнителни услуги.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Предявени са два обективно
кумулативно съединени установителни иска. Първият- за сумата от 929.20 лв. е с
правна квалификация чл.422 ГПК вр. чл.9 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/. В доклада на съда искът е квалифициран като такъв по чл.422 ГПК вр.
чл.430 ТЗ, като обаче не се касае за банков кредит, а за небанков такъв,
предоставен от небанкова финансова институция, поради което правилната
привръзка е с чл.9 ЗПК. Доказателствената тежест в процеса не се изменя, а
остава същата, поради което не се налага отмяна на хода по същество на делото
за връщане в етапа на съдебно дирене и даване на нови указания във връзка с
доказателствената тежест. Другият предявен иск за претендираната неустойка е с правна квалификация чл.422 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД. От страна на ответника са въведени
следните възражения: за недължимост на задължението по „допълнителен пакет
услуги“, поради липса на предоставена престация от страна на ищеца,
кореспондиращо със забраната за неоснователно обогатяване- чл.59 ЗЗД; с правно
основание чл.146 ЗЗП- за нищожност на неравноправни клаузи; с правно основание
чл.92, ал.2 ЗЗД- за прекомерност на неустойката; с правно основание чл.26 ЗЗД за нищожност на уговорките за допълнителен пакет услуги и за лихва поради
противоречие със закона и добрите нрави; с правно основание чл.29 ЗЗД- за унищожаемост на
договор, сключен с измама; с правно основание чл.33 ЗЗД- за
унищожаемост на тези уговорки поради сключването им при крайна нужда и явно
неизгодни условия. Последните
две възражения са формулирани като възражения, на които се основават искания за
унищожаване на договора за кредит и споразумението за допълнителни услуги, като
обаче изложените факти са в насока обосноваване унищожаемост единствено на споразумението
за допълнителни услуги, в който смисъл и съдът ги възприема.
За
пръв път в молба от 25.09.2017г. е наведено възражение за унищожаемост на
договора поради грешка, което обаче е несвоевременно направено, доколкото
крайният срок за въвеждането му в процеса е бил с отговора на исковата молба, в
който срок подобно възражение не се релевира и съдът не дължи обсъждането му по
същество поради настъпила преклузия.
Преди излагане на съображенията от
значение за спора, съдът намира за уместно, единствено за пълнота на
изложението, да отбележи обстоятелството, че в процесния договор за кредит има
въведена арбитражна клауза и страните са се споразумели да отнасят възникналите
спорове до арбитражен съд. Това обстоятелство обаче е от категорията
обстоятелства, за които съдът не следи служебно, а съдът следва да се произнесе
единствено по възражение на ответника, каквото може да бъде наведено най-късно
в първото съдебно заседание като отрицателна процесуална предпоставка за
допустимост на производството пред настоящия съд. Отвод за арбитражно
споразумение обаче не е направен от ответницата Ч., поради което се счита, че
тя се е съгласила делото да се разгледа от държавния съд, т.е. арбитражното
споразумение да бъде отменено /Решение №20/11.09.2015
по дело №2652/2014 на ВКС, ТК, II т.о., докладчик съдията Мария Славчева/. В този
смисъл, настоящият съд се явява компетентен да разгледа делото.
Ответницата
С.Ч. признава обстоятелството, че между страните има сключен договор за
потребителски кредит, носещ нейния подпис, поради което този факт, почиващ в
доказателствена тежест на ищеца- наличието на договорни отношения, свързани с
отпускането на процесния кредит, се явява доказан. Признанието на това
обстоятелство бива подкрепено от приложените доказателства- самия договор за
кредит, който е двустранно подписан и приложенията към него. Доказано е и
получаването на отпуснатата сума по кредита от страна на ответницата,
доколкото, както беше отбелязано по-горе в изложението, наличен е документ за
кредитен превод именно за тази сума и макар да няма доказателство, че банковата
сметка на С.Ч. е заверена с тази сума, тя не спори, че я е получила, дори
напротив- направеното от нея признание на част от иска е във връзка с липсата
на оспорване от нейна страна, че е получила кредит в размер на 500 лв., част от
която главница твърди, че е заплатила, а останалата част се съгласява да
доплати, признавайки, че я дължи.
Другото обстоятелство,
което ищецът „Профи кредит България“ ЕООД следваше да докаже е изискуемостта на
вземанията си – главница и претендирана неустойка, към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 30.05.2017 г. В тази връзка
съдът дължи обсъждане на факта превърнал ли се е процесният кредит в предсрочно
изискуем или не, като в последната хипотеза вземането не би могло да се счита
за доказано. Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД е финансова институция по чл.
3 ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция
/банка/ и инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да
бъде отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Отпускането на кредити е
банкова дейност, съставляваща основния предмет на дейност на банките по силата
на чл. 2 ал. 1 ЗКИ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва дейност
в областта на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което
сключеният между финансовата институция и ответницата
договор за кредит няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 ТЗ, а
съставлява договор за заем по чл. 240 ЗЗД. В този смисъл е налице практика на
ВКС, а именно решение № 99/01.02.2013 г.
по т.д. № 610/2011 г., І т.о., ТК, в което освен, че се коментира
характерът на правоотношението, се приема също, че „Клаузата, включена в
договор за заем за потребление, за предсрочна изискуемост при настъпване на
определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на
заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. С
уговорката за предсрочна изискуемост длъжникът загубва преимуществото на срока,
като последиците следва да са аналогични на изгубването на това преимущество по
силата на настъпване на законовите предпоставки по чл. 71 ЗЗД.“
Съгласно задължителната
практика, въведена с т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС „в хипотезата на предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.“
Настоящият съд приема, че тъй като ответницата е сключила договор за кредит с небанкова финансова
институция, по отношение на договора за кредит не намира приложение т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по
договор за банков кредит. В този смисъл е и определение
№ 41/11.01.2016 г. по гр.д. № 4606/2016 г., ІV г.о., ГК на ВКС. В този
смисъл, съдът се съгласява с довода на ищеца, че като небанкова финансова
институция за него не се прилага т.18 от цитираното тълкувателно решение. Това
е така, доколкото ЗКИ, респ.- чл.60, ал.2 ЗКИ не се прилага спрямо ищеца, който
не е кредитна институция. Небанковите
финансови институции не фигурират сред изчерпателно посочените в чл.417, т.2 ГПК субекти и предпоставките за издаване заповед за незабавно изпълнение,
визирани в т.18 от Тълкувателно решение №4 следва да се прилагат единствено
досежно вземания, произтичащи от договори за банков кредит, без да засягат
заемните съглашения, по които в позицията на кредитор се явяват небанкови
субекти от категорията на ищцовото дружество.
С оглед на гореизложеното, без правно значение остава обстоятелството
изпратено ли е от ищеца и достигнало ли е до своя адресат приложеното към
договора уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като обявяването
на предсрочната изискуемост в случая не е задължителна предпоставка за превръщане
на кредита в предсрочно изискуем, а с оглед уговореното между страните, няма
пречка предсрочната изискуемост да настъпи автоматично с просрочие на една
вноска по кредита с повече от 30 дни, без нужда от уведомяване, както е записано
в чл.12.3 от ОУ към договора, подписани от двете страни.
Настъпването на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение обаче е абсолютна процесуална предпоставка
за уважаване на установителния иск /Решение
№ 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. №
2561/2014 г., II т. о., ТК/ и в този смисъл следва да се извърши преценка към
кой момент е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и тази преценка се
дължи именно от настоящия съд, тъй като към заявлението по чл.410 ГПК за
кредитора не съществува задължение да прилага доказателства за настъпилата
предсрочна изискуемост и тя не е била преценявана от заповедния съд. За да бъде
извършена тази преценка обаче следва да бъдат обсъдени преди това възраженията
на ответницата С.Ч. срещу това дължала ли е или не сумата за възнаградителната
лихва по кредита и възнаграждението по пакета от допълнители услуги, тъй като
евентуалното изключване на тези суми от дължимите, би рефлектирало върху
размера на вноските по кредита, а оттам и на момента, до който същите са
платени и момента, от който е настъпила предсрочната изискуемост.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД претендира като главница сумата от
929.20 лв., в която обаче е включил освен реално отпуснатата главница по
кредита, която е била усвоена (500 лв.), също така и възнаградителната лихва по
кредита (241,84 лв.) и възнаграждението по допълнителния пакет услуги (499,92
лв.), като от общата сума е приспаднал заплатените от ответницата 312.56 лв.,
получавайки по този начин именно сумата от 929.20 лв. Непрецизен е този подход
на ищеца да обедини трите суми в една, която е именувал „главница“, въпреки
което обаче, доколкото и трите суми произтичат от процесния договор и са негово
следствие, не е проблем да бъдат разгледани като един иск, като дължимостта на
всяка от тях обаче следва да бъде преценена отделно.
По същността си договорът за потребителски кредит е договор за заем по
смисъла чл.240 ЗЗД и всеки заемател е длъжен да върне заетата сума. Това е и
основен принцип в правото, кореспондиращ със забраната за неоснователно
обогатяване. В този смисъл, за възникване задължение за връщане на отпуснатата
сума по кредита, е достатъчно да се докаже нейното усвояване от страна на
кредитополучателя, което обстоятелство, както вече бе обсъдено, освен че е
безспорно, е подкрепено и с доказателства. Именно в тази връзка е направеното
от ищцата частично признание на иска по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК- за останалите
незаплатени според нея парични средства до пълната сума от 500 лв., която и е
била отпусната, както и за още 100 лв., които счита, че е законосъобразно да
заплати като договорна лихва за ползването от нейна страна на отпуснатата сума
по кредита. В този смисъл, дължимостта на първата от трите, инкорпорирани в
иска за главница, суми бива доказана.
Ответницата С.Ч. навежда множество възражение срещу дължимостта на
възнаграждението за пакета от допълнителни услуги, като съдът не счита за нужно
да обсъжда всяко едно от тях по отделно, а единствено това, което намира за
основателно, доколкото в действителност едно от релевираните възражения се
явява основателно. Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, представлява
самостоятелна сделка с правна същност, аналогична с „договор за услуга“.
Сключената сделка обаче се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави-
чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Това е така, доколкото хипотезата може да се приравни
на договор, при който насрещната престация е до такава степен нееквивалентна на
заплатеното, че практически може да се счете, че престация липсва. За да възприеме това
становище, съдът се съобрази с правната доктрина и трайната и непротиворечива
практика на ВКС. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на
сделките. В решение № 1444 от 4.11.1999
г. по гр. д. № 753/1999 г. на Пето Г. О. на ВКС е посочена
нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите
нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Като критерий в съдебната практика е възприета изключително
голямата разлика в престациите – вж. решение № 615
от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на
ВКС, решение 119
от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на
ВКС. По абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на
значителната нееквивалентност в решение № 452
от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277 по описа за 2008 г. на I Г. О. на
ВКС. Според това решение, съгласно чл. 9 ЗЗД
страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.
ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е
сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност
на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите
нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева /Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр.
д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК/. В настоящия случай съдът намира, че се
касае именно за такава драстично изразена липса на еквивалентност, тъй като
стойността на сделката за допълнителни услуги се равнява на стойността на
отпуснатия кредит, с който е обвързана, а същевременно 4 от услугите, срещу
които се заплаща цена, са поставени в зависимост от допълнителни предпоставки,
т.е. са услуги под условие, които в конкретния казус са останали нереализирани,
а единствената услуга, която се сочи, че е използвана- приоритетно разглеждане
на искането за кредит и изплащане на самия кредит, се покрива с действие, което
така или иначе е дължимо от кредитора- да осъществи преценка за наличие на
условията за отпускане на кредита, и се различава единствено по срочността си-
срочност, която по никакъв начин не оправдава заплащането на цена равна на
стойността на кредита. Никъде, дори в определението за тази услуга, не са
посочени критерии- времеви или други, които да очертаят кога приоритетността е
спазена и в този смисъл клиентите не могат да са наясно дали бързото получаване
на отговор на тяхното искане е в следствие на разглеждане на искането им с
приоритет или в следствие на разглеждането му както във всяка друга хипотеза,
когато подобна услуга не е закупена. Дори да се счете, че дължимостта на
възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е обусловена от
предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и от
предоставянето на бъдещи възможности за същия, следва да се отчете, че се касае
за договор, при който има икономически по-слаба страна и заплащането на бъдещи
възможности, свързани с кредита, е оценено на сума, надхвърляща двойно
максимално допустимата сума за възнаграждение на кредитора /възнаградителната
лихва, каквато е определена в чл.19, ал.4 ЗПК/. С оглед конкретиката на случая,
нееквивалентността между престациите съдът преценява като основание за признаване
нищожност на споразумението за допълнителни услуги към договора за кредит, в
следствие на което недължимо се явява възнаграждението по него в размер на
499.92 лв. и установителният иск, предявен от ищеца за тази сума, включена в
сумата за главница, е неоснователен.
Неоснователни са обаче
всички наведени от ответницата Ч. възражения относно недължимост на сумата за
начислена възнаградителна лихва. Размерът на същата, процентно изразен- 41.17
%, не противоречи на закона, нито на добрите нрави. С новата законодателна промяна от 2014 г. – чл.19, ал.4 ЗПК, се въведе
законово ограничение в размера на възнаградителната лихва, като се нормира, че
„годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.“ С въвеждането на тази законова уредба се поставиха ясни граници, отвъд
които уговорената възнаградителна лихва би била нищожна като противоречаща на
императивна правна норма. Трайната съдебна практика на ВКС до този момент е
използвала като мерило за установяване на съответствието на уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави именно законната лихва за
просрочени задължения /която към настоящия момент е 10 %/. В тази връзка са Решение №906 от 30.12. 2004 г. на ВКС по гр.
д. №1106/2003г., II г.о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г.,
II г.о., според които съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Този
критерий вече е неприложим, доколкото има законово правило и определянето на
възнаградителна лихва, както в настоящия случай, равняваща се на около 4 пъти
размера на законната лихва, попада в допустимите от ЗПК рамки. В този смисъл,
уговорената между страните договорна лихва не влиза в противоречие със закона,
а също така и с добрите нрави, доколкото не може да се квалифицира като
противоречащо на добрите нрави, съглашение допустимо от закона.
Уговорената възнаградителна лихва не може да бъде счетена за нищожна и
като неравноправна клауза. Чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/ повелява, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Според ал.2 на същата разпоредба: „не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия.“ Следователно,
преди да бъде извършена преценка дали една клауза е неравноправна, се изследва
дали същата е индивидуално уговорена, доколкото това индивидуално уговаряне
преодолява евентуалната неравноправност. Именно такъв е настоящият случай, в
който уговорената в договора за потребителски кредит възнаградителна лихва е
индивидуално уговорена. Тя не е определена в общите условия, които се прилагат
за всички кредитополучатели, а е част от индивидуално сключен с потребителя
договор. Клаузата на договора относно лихвата не е предварително изготвена,
поради което да се счете, че потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието и. Напротив- потребителят е получил преддоговорна информация, в
която размерът на договорната лихва е отразен и сам, ден преди подписване на
договора, е попълнил искане за отпускане на кредит. Свидетелката Иванова заяви,
че е предложила на ответницата различни варианти като условия по кредита и
същата е избрала именно процесния, което още веднъж потвърждава извода, че
клаузата за възнаградителна лихва е индивидуално уговорена със С.Ч. и относно
нея същата не може да се ползва от определението за „неравноправна клауза“ и в
случай на установяване, че клаузата е неравноправна, тя да бъде прогласена за
нищожна.
Възраженията за унищожаемост на клаузата за договорна лихва поради
сключване на договора в следствие на измама или при крайна нужда и явно
неизгодни условия, също са неоснователни. Установено бе от свидетелските
показания, че ответницата е сключила договора при ясното съзнаване на всички
негови условия, които са и били разяснени от двама различни представители на
ищеца. Не се доказа някой от тях да я е въвел в заблуждение относно размера на
договорната лихва или относно друго условие по кредита. Всички негови параметри,
както и процентът на договорната лихва, са отразени в приетите по делото
писмени доказателства, които ответницата е следвало да прочете преди да подпише
и в случай, че не го е сторила, неосведомеността и, произтекла от собствените и
действия, не може да бъде квалифицирана като измама. Не се доказва крайна нужда
при предприемане на действия от страна на С.Ч. за вземане на кредит, доколкото
макар да са налични доказателства за нейно влошено здравословно състояние, няма
медицински документи, доказващи към момента на сключване на договора тя да е
била в състояние на обостряне на заболяването, налагащо нуждата от средства за
лечение и медицински престой. От самия договор е видно, че към момента на
сключването му ответницата упражнява трудова дейност и реализира доходи, поради
което финансовото и състояние не може да бъде квалифицирано като тежко и в този
смисъл- да бъде направен извод, че липсата на средства и необходимостта от
спешното им набавяне е повлияла формирането на вътрешната и воля дали да сключи
договора за кредит именно при описаните в същия условия, едно от които е
уговорката за размера на възнаградителната лихва. Условията по договора пък
/без да се отичита нищожното споразумение за допълнителни услуги/ не могат да
бъдат квалифицирани като явно неизгодни за кредитополучателя, тъй като за да
бъдат такива, те следва да противоречат видимо на интересите му. Това условие
не следва да се счита за изпълнено единствено поради факта, че с договора се
вменява насрещно задължение за възмездяване ползването на отпуснатите средства.
Размерът на възнаграждението за ползване на кредита също не е прекомерно висок
и в този смисъл- условията не са явно неизгодни.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира че от сумите, с които ищецът
„Профи Кредит България“ ЕООД е формирал иска за главница, като изначално
недължима поради нищожност на уговорката за нея /при изложени вече мотиви за
това/ следва да бъде изключена стойноста на пакета от допълнителни услуги, а
доколкото договорът за кредит е действителен в частта си относно подлежащата на
връщане сума по кредита и в частта за уговорената възнаградителна лихва, общата
стойност от тези две суми формира действителната стойност на договора, за която
вземането е следвало да бъде разсрочено на месечни вноски. При уговорения между
страните погасителен план, следва да се приеме, че размерът на вноската, която
кредитополучателят дължал всеки месец е 30.91 лв. (след приспадане на размера
на вноската по пакета от допълнителни услуги от общия заложен в погасителния
план размер на месечната вноска). При тези обстоятелства, заплатената от С.Ч.
обща сума от 312.56 лв., както самата тя правилно твърди, се равнява на 10
пълни месечни погасителни вноски по погасителния план, последната- с падеж на
10.06.2016 г. Обосновано бе по-горе, че в случаи като настоящия, предсрочната
изискуемост, ако това е уговорено между страните, няма пречка да настъпи
автоматично и без уведомяване на длъжника. Правилно е твърдението на
ответницата, че към датата 17.05.2016 г., към която ищецът твърди, предсрочна
изискуемост на задължението не е настъпила и тя като длъжник не е била в
неизпълнение. Това обстоятелство обаче е без правно значение, доколкото все пак
ответницата е изпаднала в неизпълнение и това се е случило с преустановяване на
плащанията по кредита и просрочване на вноската с падеж 10.07.2016 г. Освен
това, автоматична предсрочна изискуемост на целия кредит е настъпила след
просрочие на така дължимата и незаплатена вноска с повече от 30 календарни дни,
а именно от 11.08.2016 г. Уведомяването на длъжника не е част от фактическия
състав, водещ до настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като ищецът не е
банка, а в договора за кредит между страните е уговорено, че предсрочната
изискуемост настъпва без кредиторът да дължи допълнителни уведомления или
покана до длъжника. В действителност тази клауза е заложена в ОУ към договора
за кредит, а не в самия договор, като обаче тя допуска в самия договор за
кредит да бъде уговорено нещо различно, поради което длъжникът е могъл да влияе
върху съдържанието на същата и да изрази желание да бъде уведомяван за
просрочието си като условие за настъпване на предсрочната изискуемост. Освен
това, ответницата се е подписала и върху ОУ към договора, изразявайки по този
начин съгласие с тях. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост-
11.08.2016 г. е предшестваща датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК,
поради което към момента на отправяне на искане до съда от страна на „Профи
Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение изискуемостта на
вземането е вече настъпила, с което се счита доказана и втората предпоставка за
уважаване на иска. Тук следва да се отбележи, че при настъпване на предсрочна
изискуемост, според трайната съдебна практика, става дължим целият непадежирал
остатък от анюитетните вноски, инкорпориращ в себе си главница и договорната
лихва /Решение № 99 от 1.02.2013 г. на
ВКС по т. д. № 610/2011 г., I т. о., ТК/. Следователно,
при предсрочна изискуемост, кредиторът има право да иска да му бъде присъдена и
да събере цялата уговорена в договора за кредит възнаградителна лихва. Не се
променя изводът за настъпила предсрочна изискуемост и поради твърдението на
ищцата, че е била във фактическа невъзможност да заплаща вноските си по
кредита, тъй като доказателството за престоя и в лечебно заведение е за периода
от 08.12.2016 г. до 23.01.2017 г., а
предсрочната изискуемост е настъпила доста по-рано- към 11.08.2016 г. Освен
това, дори при действителна фактическа невъзможност да реализира плащания,
ответницата не доказва, че по някакъв начин е уведомила кредитора или че е
поискала отсрочване на плащането.
Размерът на дължимата сума по първия иск- с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.9 ЗПК, следва да се изчисли като от общото задължение в договора за
кредит- 1241.76 лв. се извади недължимата според настоящия състав сума за
пакета от допълнителни услуги (499.92 лв.), при което остава дължима сумата
741.84 лв.(включваща главница и договорна лихва), за която договорът за кредит
е действителен. От последната сума следва да бъде извадена заплатената вече от
ответницата сума от 312.56 лв., при което оставащата незаплатена част от
задължението е 429.28 лв., за който именно размер се явява частично основателен
първият иск. Същият е признат от ответницата до размера от 285.84 лв.
Изцяло неоснователен обаче е вторият предявен от иск (с правно основание
чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД) за сумата от 143.52 лв., представляваща неустойка в
размер на 35% от дължимата според ищеца остатъчна стойност на главницата при
прекратяване на договора за кредит поради настъпване на предсрочна изискуемост.
Това е така по следните съображения: На първо място, настъпването на предсрочна
изискуемост и прекратяването на договора за кредит са несъвместими. С
настъпването на предсрочната изискуемост се засяга единствено срокът на
договора.
Останалите елементи на договора за кредит не се засягат и неговото прекратяване
ще настъпи с изпълнението на вземането от длъжника или с осъществяване на
принудителното изпълнение. В този смисъл, не следва да се дължи и неустойка за
прекратяване на договора. Съдебната практика и настоящият съд
приемат, че при настъпване на предсрочна изискуемост, доколкото кредиторът все
пак следва да бъде обезщетен за вредите от забавеното плащане, е допустимо да
се дължи наказателна надбавка - обезщетение или неустойка за забава /Решение № 101 от 15.08.2017 г. на ВКС по гр. д. №
53684/2015 г., IV г. о., ГК/. Касае се обаче именно за обезщетение за
забава, а не за обезщетение за прекратяване на договора. Двете обезщетения са
предвидени в отделни клаузи на ОУ към процесния договор за кредит- чл.12.1 и
чл.12.4, и са с различен размер. Ищецът не претендира обезщетение за забава по
чл.12.1 от ОУ в размер на основния лихвен процент+10 пункта годишно, изчислено
за всеки ден забава, а претендира неустойката, предвидена в чл.12.4 от ОУ в
размер на 35 % върху остатъчния размер на главницата. Последната уговорка
обаче, настоящият съд намира за неравноправна клауза в ОУ към договора за
потребителски кредит, която на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП е нищожна. Между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съгласно чл.
12 от Закона за потребителските кредити, за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В разпоредбата неизчерпателно са посочени хипотези, при наличието на
които такава уговорка може да е неравноправна. В чл. 146 ЗЗП е предвидено, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Съгласно Решение № 23 от 07.07.2016г.
по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителски договор. В настоящия случай, клаузата за неустойка в следствие прекратяване на
договора поради настъпване на предсрочна изискуемост, не е уговорена
индивидуално, тъй като се съдържа в ОУ към договора за кредит и е приложима за
всички потребители, поради което и ответницата не е имала възможност да влияе
върху съдържанието и. Клаузата не отговаря на изискванията за добросъвестност,
тъй като при настъпване на предсрочна изискуемост, кредиторът има право да
събере предсрочно всички дължими нему суми, включително цялата договорна лихва,
представляваща възнаграждение за ползване на кредита; има право на обезщетение
за забава, поради което не би следвало да има право на допълнително
обезщетение, още повече, че договорът, макар така да е уговорено, не се
прекратява. Щом договорът не се прекратява, то не следва да се дължи и
обезщетение за прекратяване. Чл.143, т.5 ЗЗП предвижда като неравноправни да се
третират клаузи, които задължават потребителя при неизпълнение на задължение да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. На още по-силно
основание, неравноправна ще е клауза, която допуска заплащането на обезщетение,
произтичащо от юридически факт /прекратяване на договор/, който не се е
състоял- чл.143, т.19 ЗЗП. Неравновесието между правата на търговеца и тези на
потребителя в случая се изразява в това, че за ползването на една сума,
потребителят трябва да заплати веднъж възнаграждение под формата на договорна
лихва, втори път- обезщетение за забавеното плащане и трети път- неустойка за
благоприятния за търговеца факт, че може да получи цялата дължима му се сума
предсрочно, за който последен факт не би следвало да се дължи неустойка. В този
смисъл, искът за неустойка в размер на 143.52 лв. се явява неоснователен и следва
да бъде отхвърлен изцяло.
Съдът
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, както в заповедното, така
и в исковото производство и то с осъдителен диспозитив, както повелява
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК. Ответницата С.Ч., следва да бъде осъдена, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
да заплати в полза на ищеца сумата от 203.17 лв., от които 65.80 лв. държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, 137.37 лв.
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство,
съразмерно на уважената част от първия иск. Останалата част от претендираните
разноски до пълния им размер по представения списък (общо 550 лв.) е недължим,
доколкото първият иск е частично отхвърлен, а вторият- изцяло. Неоснователно е
твърдението на ответницата Ч., че тъй като признава иска и с поведението си не
е дала повод за завеждането му, не следва да дължи разноски, на осн. чл.78,
ал.2 ГПК. Същата в действителност частично признава иска за главница, но с
поведението си безспорно е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е
заплатила дължимото, което е принудило ищецът да се обърне към съд. Ответницата
също има право да и бъдат присъдени разноски, съразмерно на отхвърлената част
от исковете, но същата освен че не претендира такива, не представя и
доказателства да е извършвала разноски.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, че С.С.Ч., с ЕГН: **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на «ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ» ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. «Мотописта», бул. «България» №49,
бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано по закон от управителите- Светослав Николаев
Николов, Яромир Вшетечка, Давид Хоур и Ирина Харалампиева Георгиева и по
пълномощие от юрисконсулт Г. Стилиянова С.- К., заплащане
на сумата от 429.28 лв. /четиристотин двадесет и девет лева и
двадесет и осем стотинки/ – главница, включваща и договорна лихва, дължима по Договор за
потребителски кредит № **********/07.08.2015 г., ведно със законната лихва върху дължимата сума,
считано от 30.05.2017 г. до окончателното и изплащане, която сума е предмет на Заповед № 472 от 01.06.2017
г.
за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
355/2017
г.
по описа на РС- гр. П..
ОТХВЪРЛЯ ЧАСТИЧНО като неоснователен иска с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, предявен от «ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ»
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
«Мотописта», бул. «България» №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано по закон от
управителите- Светослав Николаев Николов, Яромир Вшетечка, Давид Хоур и Ирина
Харалампиева Георгиева и по пълномощие от юрисконсулт Г. Стилиянова С.- К., срещу С.С.Ч., с ЕГН: **********, с адрес: *** за
признаване за установено, че последната
дължи заплащане на главница в размер на 499.92 лв. /четиристотин деветдесет
и девет лева и деветдесет и две стотинки/ по Договор за потребителски кредит № **********/07.08.2015 г., представляваща частта за разликата над уважения размер на иска от 429.28 лв. до пълния предявен размер от 929.20 лв.
ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО като неоснователен иска с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД, предявен от «ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ»
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
«Мотописта», бул. «България» №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано по закон от
управителите- Светослав Николаев Николов, Яромир Вшетечка, Давид Хоур и Ирина
Харалампиева Георгиева и по пълномощие от юрисконсулт Г. Стилиянова С.- К., срещу С.С.Ч., с ЕГН: **********, с адрес: *** за признаване за установено, че последната дължи заплащането на сума в размер на 143.52 лв. /сто четиридесет и три лева и петдесет и две
стотинки/, представляваща неустойка за
прекратяване на договор за потребителски паричен кредит № **********/07.08.2015 г. поради настъпила предсрочна изискуемост.
ОСЪЖДА
С.С.Ч., с ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на «ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ» ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. «Мотописта», бул. «България» №49,
бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано по закон от управителите- Светослав Николаев
Николов, Яромир Вшетечка, Давид Хоур и Ирина Харалампиева Георгиева и по
пълномощие от юрисконсулт Г. Стилиянова С.- К., на осн. чл.78, ал.1
и 8 ГПК, сумата от 137.37 лв. /сто тридесет и седем лева и тридесет и седем стотинки/,
представляваща деловодни разноски в настоящото производство, както и сумата от 65.80 лв. /шейсет и пет лева и осемдесет стотинки/
- деловодни разноски,
направени от ищеца в
заповедното производство по ч.гр.д. №
355/2017
г. на Районен съд-П., съразмерно на
уважената част от исковете.
Решението може
да бъде обжалвано с въззивна жалба в
2-седмичен
срок от съобщаването му на страните пред Софийски окръжен
съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: