Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 8580 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.02.2019г. по гр. дело
№ 17182/2018г. на СРС, ГО, 144 състав, е уважен предявеният от З. „Б.И.“ АД срещу
Агенция „П.и.“ иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. чл. 49
от ЗЗД за заплащане на сумата от 151, 55 лева, представляваща обезщетение за
претърпени на 21.09.2013г. имуществени вреди от собственика на лек автомобил с
рег. № *******в резултат от попадане в необозначена и необезопасена дупка при
движението по републикански път, в чиито права е встъпил ищецът с изплащане на
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ срещу причинителя
на вредата, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 14.03.2018г.
до окончателното изплащане.
Недоволен от постановеното решение е
останал ответникът Агенция „П.и.“, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва.
Навежда оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на
обжалваното решение. Твърди, че решението е постановено при неизяснена
фактическа обстановка, без да са налице безспорни доказателства за наличието на
настъпило ПТП. Излагат се твърдения за правната същност на протокола за ПТП при
доводи, че протоколът е официален удостоверителен документ единствено в частта,
в която актосъставителят е възприел непосредствено фактите, описани в него, а в
останалата си част е частен свидетелстващ документ, но предвид обстоятелството,
че длъжностното лице не е възприело непосредствено обстоятелствата, при които е
настъпило ПТП, се налага извод, че протоколът не доказва механизма на настъпване
на инцидента. Нещо повече, счита, че представеният по делото протокол за ПТП
следва да бъде изключен от доказателствата по делото, като се позовава на чл.
183 от ГПК и на обстоятелството, че документът не се ползва с материална
доказателствена сила, доколкото твърдяното ПТП не се е осъществило пред съставителя
на протокола. Поддържа още, че при описание на обстоятелствата, при които е
настъпил инцидентът, не е посочен размерът на препятствието на пътя. В жалбата
се навеждат съображения, че са налице противоречия между ангажираните писмени
доказателства, представляващи частни свидетелстващи документи, които не се
ползват с материална доказателствена сила и свидетелските показания по делото. Механизмът
не се установявал и от приетата автотехническа експертиза, тъй като вещото лице
е работило само по документи, представени от ищеца, и въз основа на оспорения протокол
за ПТП. В жалбата се твърди още и нарушение на разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т.
3 от Наредба № І-167 от 24.10.2002г. за условията и реда на взаимодействие
между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенция за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства, както и на и чл. 2, ал. 2 от Наредба ІЗ-41/12.01.2009г.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между МВР, КФН и Информационния център към Гаранционния
фонд, което нарушение възпрепятствало установяването на действителна причина за
възникване на ПТП-то. Към исковата молба не бил представен снимков материал от
самия застраховател с оглед установяване местонахождението на евентуалното
препятствие и настъпилите щети на МПС. Твърди, че ако се приеме за достоверно описаното
в протокола за ПТП, водачът е могъл да възприеме дупката като „предвидимо
препятствие“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и да избегне настъпването на ПТП.
Липсвали и данни за пътната обстановка и скоростта на водача и дали поведението
на водача на МПС е било съобразено с нея. Излага съображения, че не са
ангажирани доказателства дали водачът на МПС не е бил под въздействие на упойващи
вещества, дали причиняването на вредите не е било в резултат на негови умишлени
действия, т.е дали не е налице изключен застрахователен риск, респ. основание
да се откаже изплащане на застрахователно обезщетение. Навеждат се и доводи за
липса на доказателства, от които да се приеме, че се е осъществил покрит риск
по застраховка “Каско”. В този смисъл поддържа, че за ищеца не е възникнало
основание за изплащане на процесната сума, поради което същата не подлежи на
репариране от страна на ответника. По изложените доводи прави искане за отмяна
на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което претенцията
се отхвърли изцяло, а в условията на евентуалност – за отчитане на хипотеза на
съпричиняване на вредоносния резултат.
Въззиваемата страна З. „Б.И.“ АД
оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ
/отм./, вр. чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на
императивни материални норми.
По оплакванията
във въззивната жалба срещу правилността на постановеното решение:
Предявен е иск за
заплащане на сума, претендирана от ответника в качеството му на застраховател на лице, причинило увреждане на имуществото на застрахован при ищеца по договор за имуществена
застраховка. Твърди се ищецът да е изпълнил своите задължения на застраховател
по имуществена застраховка и да е встъпил в правата на увреденото лице против носещия договорна отговорност въз основа на валидно
възникнало застрахователно правоотношение с причинителя на увреждането.
Съгласно чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размер на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Обемът на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице – пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД срещу лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия, но не се отнася до правата по чл. 50 ЗЗД – в този смисъл раздел V от ППВС № 7/4.10.1978 г. Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр.
1-во от КЗ /отм./, вр. чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е обусловено от
установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/. наличието на валиден
договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество /ищец/; 2/. заплащане на застрахователното обезщетение от страна на
дружеството-ищец; 3/. предпоставките по чл. 49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа;
вредите да са причинени вследствие противоправно деяние /действие или
бездействие/ при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал
виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това
дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил
са били нанесени твърдените имуществени вреди, в. т.ч. с неговия механизъм
В производството по чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ ответникът
е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави не само възражения по основанието и размера на иска, които би
могъл да противопостави на застрахователя, но и всички свои възражения, които
има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения,
които се основават на застрахователното отношение, в т. ч. и за липсата на
валиден застрахователно договор, или за отсъствие на една от предпоставките,
посочени в чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ - така решение №64/15.06.2010г. по т.д.
№667/2009г. на ВКС, I ТО, чиито мотиви настоящият състав изцяло споделя.
В настоящия
случай по делото е доказано, че между З. „Б. И.“ АД, като застраховател, и П.Г.Д., като застрахован, бил сключен валиден договор за имуществено
застраховане, клауза “Пълно каско”, с обект лек автомобил
"РЕНО МЕГАН” /собственост на застрахования/ и със срок на
застрахователно покритие от 00.00 ч. на 10.09.2013г. до 24.00 ч. на 09.09.2014г. Писмената форма за действителност
на договора е спазена и съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл.
184, ал. 3 от КЗ /отм./. Съществувалият между страните договор за застраховка е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в
резултат на пътнотранспортно произшествие.
Установява се, че по
време на действието на сключения
между ищеца и застрахования договор за застраховка “Каско” за л.а.
"РЕНО МЕГАН" с рег. № *******, обективиран в представената застрахователна полица № 1323333301144545 от 09.09.2013г., е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което
на застрахованото МПС са били нанесени
вреди, а ищецът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 136, 55 лева.
Причина за настъпването на процесното ПТП е наличието на необезопасена дупка на участък
от републикански път, което препятствие
на пътя не
е било сигнализирано. Този механизъм на ПТП се установява при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. На първо място,
то се доказва
от представения протокол за ПТП от 21.09.2013г., който
представлява официален документ. Действително, съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК материалната доказателствен сила на протокола обхваща
лично възприетите от длъжностното лице факти, но
в случая това е спазено. Протоколът е съставен от полицейски
служител след посещение на място
в деня на инцидента, т. е. служителят
лично е установил фактите на база
извършен оглед и професионална преценка на ситуацията. Като такъв той
се ползва не само с обвързваща
формална доказателствена сила относно авторството
на документа, но съгласно чл.
179, ал. 1 от ГПК и със задължителна материална доказателствена сила, като съставлява
доказателство за факта на направените
пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него
действия /извод, относим към протоколи
за ПТП, съставени от органите на
полицията при задължително посещение на мястото на
ПТП, очертани в чл. 125 от ЗДвП – т.нар.
„констативен протокол за ПТП” и „протокол за ПТП при материални
щети” – чл. 6 и чл. 7 от Наредба
№ I-167 от 24.10.2012г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен
надзор при настъпване на застрахователни
събития, свързани с МПС/. В
тази хипотеза съставителят удостоверява пряко възприети от него факти
при огледа, относими за определяне
на механизма на ПТП, като местоположение
на МПС, участниците в ПТП, характера и вида на нанесените щети,
пътните знаци и маркировка на мястото
на произшествието и др. И в този случай
обаче, протоколът за ПТП не обхваща
направените от длъжностното лице, въз основа на
констатираните факти, изводи за наличието
или липсата на вина на
водач на МПС, участващ в пътнотранспортното произшествие, тъй като това излиза
извън обхвата на удостоверителното изявление относно възприет от съставителя
на протокола факт. В обобщение следва да се
посочи, че протоколът за ПТП, съставен при посещение
на място от органите на
МВР, е официален свидетелстващ
документ и като такъв се ползва
с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното
лице факти, относими за механизма
на ПТП. Когато фактът, съставлява изявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите
се неизгодни факти за лицето,
чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът,
който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото
лице, носи тежестта на доказване
на механизма на ПТП, поради което той следва
да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява
всички релевантни за механизма на
ПТП обстоятелства или преценката им изисква
специалния знания, които съдът не
притежава /решение № 24 от 10.03.2011г. на ВКС по т.д.
№ 444/2010г., I ТО, решение № 85 от
28.05.2009г. на ВКС по т.д. № 768/2008г., II ТО, решение
№ 98 от 25.06.2012г. на ВКС
по т.д. № 750/2011г., II
ТО, решение № 73 от
22.06.2012г. на ВКС по т.д. № 423/2011г., I ТО, решение
№ 15 от 25.07.2014г. на ВКС
по т.д. № 1506/2013г., I
ТО/.
В случая
представеният протокол за ПТП № 1300239/21.09.2013г. е съставен от длъжностно
лице – мл.автоконтрольор, служител на РУП гр. Самоков, след посещение на място
и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема,
относно състоянието на пътя, разположението на лек автомобил “Рено Меган”,
както и видимите щети по него, наличието на дупка на пътното платно, върху
която е преминал автомобила, както и нейното местоположение и факта, че не е
обезопасена и не е сигнализирана. В случая не е оспорена автентичността на
протокола за ПТП или удостоверителната компетентност на неговия съставител или
реда, по който е съставен протоколът. Ответникът е оспорил единствено описания
в протокола механизъм на ПТП.
Настоящият съдебен
състав приема, че верността на констатациите по протокола
за ПТП е потвърдена от разпитания пред
СРС като свидетел водач на процесното
МПС – И.М.. Показанията на същия, дори и при
отчетената евентуална негова заинтересованост в полза на ищеца
/доколкото той е
водач на увреденото МПС/, следва да бъдат кредитирани,
тъй като съобразно чл. 172 от ГПК се подкрепят
от други доказателства по делото, а именно – от заключението на автотехническата експертиза,
което установява, че щетите по
процесния автомобил са в причинно-следствена връзка с механизма на ПТП, така както
е описан в протокола за ПТП. От показанията на свидетеля се установява, че
ПТП-то е станало в светлата част на денонощието, имало е видимост, но дупките
на пътното платно били много наблизо една до друга и били толкова дълбоки, че
след като свидетелят попаднал в дупка, двете леви джанти на автомобила се
изкривили. Настоящата съдебна инстанция кредитира показанията на свидетеля,
приемайки, че те са достоверни и житейски логични, последователни,
безпротиворечиви, кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства,
поради което след съвкупна преценка на събраните доказателства, съдът приема за
установен механизма на процесното ПТП и причинно-следствената връзка между
настъпилото ПТП и вредоносните последици, а именно - че уврежданията по
автомобила са настъпили вследствие попадането му в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътя, за чиято изправност отговаря Агенция „П.и.“ чрез
своите служби и органи. Следователно, протоколът и показанията на разпитания
свидетел, обсъдени в тяхната съвкупност, установяват механизма на ПТП, а изготвеното въз основа на
него заключение на автотехническата експертиза
доказва причинната връзка между този
механизъм и настъпилите вреди на автомобила.
С оглед изложеното
следва да се приеме, че по делото е установен механизма на пътнотранспортното
произшествие /процесният автомобил попаднал в дупка на пътното платно, която не
била обозначена и обезопасена/, в резултат на което на застрахованото МПС са
били нанесени твърдените имуществени вреди, техния размер и
причинно-следствената връзка между произшествието и вредите.
Жалбоподателят счита, че представеният по делото
констативен протокол за ПТП следва да бъде изключен от доказателствата по
делото по реда на чл. 183 ГПК. Съгласно чл. 183 ГПК, когато по делото
се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната
препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на
документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това,
представеният препис се изключва от доказателствата по делото. В случая
констативният протокол е представен по делото в заверен от страната препис,
като от страна на ответника пред първата инстанция не е направено доказателствено искане протоколът да бъде представен в
оригинал, за да може да намери приложение санкционната
последица на чл. 183, изр. 2 ГПК. Такова доказателствено
искане не е отправяно и пред въззивния съд. Ето защо
оплакването на жалбоподателя, че протоколът следва да бъде изключен от
доказателствата по делото, се явява неоснователно.
Следователно предвид
приетото по-горе неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че увреждането
на автомобила в резултат на процесното ПТП не представляна застрахователно
събитие, обуславящо изплащането на застрахователно обезщетение. Нещо повече, доказателствената тежест за установяване на твърдението, че
е налице изключен от застрахователния договор риск, е на жалбоподателя, но
същият не е ангажирал каквито и да е данни за установяване на това
обстоятелство.
Безспорно е, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Наредба № Із-41/12.01.2009г. за документите
и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи,
Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд /загл. Изм. – ДВ, бр. 19 от
2017г./ - в редакцията ДВ бр.8/2009 г., в сила от 30.01.2009 г., органите на "Пътна полиция" - МВР, при посещение на ПТП заснемат
разположението на пътните превозни средства /ППС/ и причинените щети с цифров
фотоапарат, както и че в първоинстанционното
производство не са представени направени от органите на "Пътна
полиция" - МВР снимки за процесното събитие.
Това обстоятелство обаче по никакъв начин не се отразява върху действителността
на изготвения протокол за ПТП с материални щети от органите на СДВР и не
опорочава доказателствената сила на този документ,
тъй като не е задължителна част от неговото съдържание и предпоставка за
издаването му, като същото не препятства и установяването на механизма на
произшествието, за изясняването на който по делото са ангажирани от страна на
ищеца и други допустими в гражданския процес доказателствени средства.
Неоснователни са и инвокираните в жалбата доводи, че
визираният документ /протокол за ПТП/ не се ползва с материална доказателствена
сила, поради това, че в него не е описан или посочен размерът на препятствието
- дупката. Нито в одобрения образец на протокола, нито в действащ към момента
на изготвянето му нормативен акт, е регламентирано изискване служителите на МВР
да извършват каквито и да било измервания във връзка с неговото съставяне, в
т.ч. и такива, касаещи налични препятствия на пътното платно. Графа "Обстоятелства,
нарушения, причини и условия за ПТП" на обсъждания протокол е надлежно
попълнена, като в същата изрично е посочено, че произшествието се е реализирало
в необезопасена дупка на пътното платно, чието конкретно местонахождение е
отразено в обективираната в него схема на ПТП.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че реализираното застрахователно събитие не представлява покрит риск,
съгласно уредените в Общите условия изключения. С оглед въведените с нормата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК правила жалбоподателят, а не ищецът, носи тежестта да
докаже тези негови твърдения, като установи, че застрахователното събитие попада
в някое от изброените в Общите условия изключения, каквото доказване в случая
не е проведено. В случая застрахованият е
изпълнил задължението си своевременно да уведоми застрахователя за настъпилото
събитие и не е създал пречки на застрахователя да установи обстоятелствата, при
които същото е настъпило – чл. 206, ал. 1 и ал. 3 от КЗ /отм./. Също така не е
налице никоя от регламентираните в чл. 211 от КЗ /отм./ предпоставки, при
наличието на които застрахователят може да откаже изплащането на
застрахователно обезщетение.
По делото е безспорно обстоятелството, че пътят, на който е
реализираното произшествието, е републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от
Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1,
т. 1 и чл. 30, ал. 1 от ЗП, следва да се приеме, че задължен да осъществява
дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция "П.и.". Същият като юридическо лице осъществява
дейностите по чл. 30, ал. 1 от ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е довело и
до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 от ЗП, поради което ответникът
носи отговорност за причинените при процесното ПТП вреди, свързани с
неизпълнение на задълженията на неговите служители или други изпълнители.
Съгласно чл. 3 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ лицата, които стопанисват пътищата, ги поддържат изправни с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, организират движението по тях, така че да осигуряват условия за бързо и сигурно придвижване и за опазване на околната среда. Нормата на чл. 167, ал. 1 от ЗДвП сочи, че лицата, които стопанисват пътя го поддържат в изправно състояние, като сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Според § 6, т. 37 от ДР на ЗДвП, „препятствие на пътя” е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Безспорно е, че установеното в случая – необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, представлява препятствие на пътя.
Произходът на установеното по делото препятствие, представляващо нарушаване целостта на пътното платно, е ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик.
Останалите възражения за липса на основание за изплащане на
застрахователно обезщетение от страна на ищцовото дружество в полза на
увреденото лице, а именно – че застрахованият не е описал как условията на пътното платно са възпрепятствали водача на
превозното средство да се съобрази с конкретните условия на пътното платно и
как това е ограничило видимостта относно наличието на евентуално препятствие, нямат
отношение към възникването на задължението на застрахователя да изплати
застрахователно обезщетение при настъпването на покрит застрахователен риск в
срока на действие на застрахователния договор. Ето защо тези доводи не следва
да се разглеждат от настоящия съдебен състав като неотносими към предмета на
спора.
С оглед изложеното
и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът приема
за установено противоправното бездействие на лица, за които ответникът следва
да носи гаранционно-обезпечителна отговорност. Увреденият /собственикът на
застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е
заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият /собственикът на застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им чл. 208, ал. 3 от КЗ /отм./, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени възлиза на 162, 44 лева, към която следва да се прибавят и претендираните обичайни ликвидационни разноски от 15 лева.
Следователно законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е
основателен за пълния предявен размер, ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Възраженията на
жалбоподателя /ответник/ за съпричиняване се явяват неоснователни, поради
следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие/. Според нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП при избора на скорост водачът на МПС има задължение да се съобрази с предвидимите препятствия на пътя, а в случая процесното препятствие /неравност на пътното платно/ не е било обозначено или сигнализирано по някакъв начин, поради което не може да се приеме, че при избора на скорост водачът е могъл да се съобрази с конкретната неравност на пътното платно. По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани със скоростта или на други правила, установени в нормативен акт /в т.ч. и поради управление на лекия автомобил след употребата на алкохол/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме, че няма съпричиняване на вредоносния резултат. Ответникът не е ангажирал и доказателства за твърдяното от него правоизключващо възражение за наличие на хипотеза на изключен застрахователен риск поради проявена груба небрежност на водача на процесното МПС.
В обобщение се
налага извод, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и следва да
бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но предвид липсата на доказателства за
реално сторени разноски, такива не следва да се присъждат.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49958 от 25.02.2019г., постановено по гр. дело
№ 17182/2018г. на Софийския районен
съд, ГО, 144 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.