РЕШЕНИЕ
№ 27
гр. Дряново, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на петнадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100330 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявени са първоначални обективно и субективно свързани искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив
основава исковата си претенция на обстоятелството, че сключила договор за
кредит Violeta на 11.02.2022г. с ответното дружество. Съгласно чл. 2 от договора
кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в
максимален размер на 2200 лв., а кредитополучателят се задължил да върне
сумата по кредита съгласно условията на договора. С чл. 4, ал. 1, т. 2.2
кредитодателят се задължил да не променя лихвения процент по договора и
договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5
от ЗПК, за което кредитополучателят заплаща такса ангажимент. Съгласно чл. 4,
ал. 1, т. 2.3 таксата по т. 2.2 била в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и
непогасена главница, като същата се начислявала ежедневно и се дължала в края
на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница. Съгласно чл. 20, ал. 4
при забава за плащане на текущото задължение кредитополучателят дължал на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер
съгласно Тарифа за допълнителен пакет услуги - vip обслужване по продукт
„Violeta" и такси за действия по ограничаване на негативни последици при
1
просрочие до заплащане на съответното текущо задължение или общото
задължение по кредита. Счита, че описаните клаузи на чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 и
чл. 20, ал. 4 от договора за нищожни поради противоречие с добрите нрави (чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4
от ЗПК, във вр. чл. 22 и 23 от ЗПК, както и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
На първо място уговорената такса в чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 от договора
била нищожна и неравноправна по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 10а, чл.
33 от ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Заплащането на такса на кредитодателя да не променя лихвения процент по
договор, т.е безспорно действие по усвояване и управление на кредита, се явявало
в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК. Заплащането на таксата се явявало в пряко
противоречие и с чл. 33 от ЗПК.
На следващо място таксата била и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП,
тъй като предвиждала заплащането на такса в размер на 0,07 % на ден върху
усвоената и непогасена главница, като същата се начислявала ежедневно и била
необосновано висока. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение, като основната цел била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до
увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
На трето място счита, че клаузата била нищожна и противоречала на
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. С предвиждането на такса в
размер на 0,07 % на ден върху усвоената и непогасена главница, която се
начислявала ежедневно, се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост, който бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
за да предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата.
На четвърто място счита, че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 била
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като не се явявала индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Видно от договора клаузата била
част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл Директива 93/1 З/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Посочва, че съгласно чл. 20, ал. 4 от договора при забава за плащане на
текущото задължение ищцата дължала на ответното дружество разходи за
2
действия по събиране на задълженията в размер съгласно Тарифа за допълнителен
пакет услуги - vip обслужване по продукт „Violeta" и такси за действия по
ограничаване на негативни последици при просрочие до заплащане на
съответното текущо задължение или общото задължение по кредита, т.е
допълнителни такси и разходи. На първо място твърди, че уговорената такса в чл.
20, ал. 4 от договора била нищожна и неравноправна по смисъла на чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, вр. с чл. 10а и чл. 33 от ЗПК. Заплащането на такси за действия по
ограничаване на негативни последици при просрочие и такси за изпращането на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни
разговори и др. безспорни действия по усвояване и управление на кредита, се
явявало в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК. Отделно заплащането на такива
такси било в противоречие с чл. 33 от ЗПК, съгласно който при забава на
потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата.
На следващо място клаузата била неравноправна по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП, тъй като предвиждала заплащането на такси, които били необосновано
високи. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение. Основната цел на така уговорената клауза била да
доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително
с още % от предоставената главница.
На трето място счита, че клаузата била нищожна и противоречала на
добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. С предвиждането на
процесните такси се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост,
който бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. В настоящия случай със заплащането на
сумата за такси изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост
На четвърто място счита, че клаузата на чл. 20, ал. 4 от договора била
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата не се явявала индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия договор тя била част
от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл Директива 93/1 З/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор
3
спрямо разпоредбата на чл. 113 ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото
отпуснатият кредит представлявал финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от
ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от
ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В този смисъл определение №
105/ 12.01.2017г. на Окръжен съд Варна по В. ч. търг. дело № 1594/ 2016г.,
определение № 242/ 23.10.2015г. на Окръжен съд Търговище по В. ч. търг. дело №
127/2015г., определение от 20.05. 2010г. на Окръжен съд Търговище по В. ч. гр. д.
№ 144/2010г., определение № 166/ 07.07.2015г. на Окръжен съд Търговище по В.
ч. търг. дело № 81/2015г., определение № 123/ 01.06.2015г. на Окръжен съд
Търговище по В. ч. търг. дело № 71/2015г. и много други. Моли съда да приеме, че
клаузите на чл. 4, ал. 1, т. 2.2 и т. 2.3 и чл. 20, ал. 4 от договора за кредит са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19, чл. 33 ЗПК,
както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Претендира разноски.
В срока и по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника „Вива
кредит“ ООД. В същия се твърди, че на 11.02.2022 г. ищцата сключила с
дружеството договор за кредит „Violeta" под формата на кредитна линия с
възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до размера на
одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай бил 2200 лв. По силата на
този договор ищцата усвоила първоначално заемна сума в размер на 2200 лв.,
погасила предсрочно частично и усвоила повторно сума от кредитния лимит. С
подписване на договора ищцата се задължила да заплаща текущото си задължение
до 30 дни от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване на
кредитния лимит с подписване на договора за кредит 30 дни текат от датата на
усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части 30 дни текат от
датата на първото частично усвояване. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1,
т. 2 от договора преди сключването му на ищцата бил представен Стандартен
европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно
изискванията за ЗПК, както и че кредитополучателят заявил и декларирал, че
избрал доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен
пакет от услуги „VIP обслужване" и „такси за действия по ограничаване на
негативни последици при просрочие", за което била предоставена и тарифа.
Към момента на депозиране на отговора задълженията на
кредитополучателя за заплащане на текущите задължения по кредита били
просрочени, което обуславяло правния интерес на дружеството да обяви
предсрочна изискуемост и да предяви осъдителен насрещен иск в настоящото
производство за заплащане на дължимите суми по договора. Твърди се, че
предоставянето на заемни суми от страна на „Вива Кредит" ООД не се
осъществявало въз основа на типови договори и при общи условия, каквито били
твърденията на ищеца. Договорът за кредит „Violeta" бил сключен при
4
индивидуални условия с всеки конкретен кредитополучател, като на същия при
условията на ЗПК била предоставена възможност да влияе върху съдържанието на
договора, с който се запознал предварително, за чийто параметри получил
подробна информация под формата на СЕФ преди встъпване в договорни
отношения с кредитора и с които се съгласил и декларирал съгласие и възможност
за изпълнение на заложените задължения в договора за заем.
Считат, че претенциите на ищеца били напълно неоснователни и следвало
да бъдат изцяло отхвърлени. Посочват, че таксата за поети задължения
обикновено се определяла като плоска такса или фиксиран процент от сумата по
заем. Кредиторът начислявал такса за ангажиране като компенсация за
поддържане на кредитната линия отворена и за гарантиране, че за договорения
срок ще осигури договорения кредитен лимит при точно договорения и фиксиран
лихвен процент, независимо от условията на финансовите и кредитните пазари,
инфлацията и др. фактори, които влияели върху паричния ресурс, който ползвали
банките и небанковите финансови институции. В повечето случаи при банковите
продукти, ако кредитополучателят решал да не се възползва занапред от заема,
таксата за ангажиране все пак се дължал на кредитора. Докато при поетият
ангажимент да не се променя лихвения процент, не било налице такова изискване,
като дори в полза на кредитополучателя било уговорено начислената за
съответния период такса да се дължи само и единствено, ако има усвоявания по
кредита и представлява процент върху усвоената част. Видно от договора тази
такса дори нямало да се дължи, както и никакви лихви и такси нямало да бъдат
дължими, ако кредитополучателят върнел усвоената главница в рамките на 10 дни
от нейното усвояване, като това условие се повтаряло многократно и било
валидно при всяко усвояване на главница от одобрения кредитен лимит.
Интересите на кредитополучателя били защитени, както с предоставената
възможност да се откаже от договора до 14-ия ден от усвояването му, както и с
осигурената му възможност да ползва сумата или част от сумата по кредитния
лимит без никакво оскъпяване, връщайки я до или на 10 -ия ден от нейното
усвояване.
Макар и да се различава от договорената възнаградителна лихва по кредита,
дори и да се приеме от съда, че тази такса представлявала скрита възнаградителна
лихва, считат, че кредитополучателят бил наясно с нея и същата като част от ГПР
изобщо не била в противоречие със ЗПК. Общите разходи по кредита, които
следвало да се отчетат при формирането на ГПР, включвали разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива
допълнителни услуги било задължително условие за сключването на договора за
кредит по аргумент от §1, т. 1 от ДР на ЗПК. Именно ангажиментът на кредитора
за непроменяне на фиксирания лихвен процент по кредита представлявал
5
допълнителната услуга, която се предлагала по сключваните договори за
потребителски кредит „Виолета" и бил условие за отпускане на потребителския
кредит, поради което следвало и попадал в обхвата на понятието за общи разходи
по кредита съобразно легалната дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. При това
възможността за кредитодателя да предостави срещу заплащане допълнителни
услуги, различни от основните по договора за кредит, била изрично призната в чл.
10а, ал. 1 от ЗПК, с единствени условия тези услуги да не се отнасяли до действия,
свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 от ЗПК) и да бъдели
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит (чл. 10а, ал. 4 от
ЗПК). В случая спрямо предлаганата допълнителна услуга тези условия били
спазени, тъй като този допълнителен ангажимент на кредитора не представлявал
действие по усвояване и управление на кредита, а реално въздържане от
определено действие, като точно и ясно били разписани параметрите и начина на
начисляване на тази такса. С таксата бил запознат кредитополучателят и се
съгласил и не на последно място същата била включена в общите разходи по
кредита и отразена при формиране на ГПР.
Ищецът навеждал изцяло голословни твърдения, че таксата била уговорена
в нарушение на добрите нрави, без да навеждал аргументи какъв конкретен
морален принцип бил накърнен. Добрите нрави били морални норми, на които
законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона.
Понятието „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било обща правна
категория, приложима към конкретни граждански и търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Добрите
нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществували като общи принципи или произтичали от тях. Такива били
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави, ищецът
следвало да докаже в какво точно се изразявало противоречието в процесния
случай и да наведял твърдения и доказателства за нарушаването на определен
морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсвала в исковата
молба, която правела претенциите за нищожност голословни и недоказани.
Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежало
на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на него. В
конкретния случай това бил ищецът. Такива доказателства не били ангажирани.
Исковата молба не предоставяла никаква детайлност и доказателства в тази
6
насока.
Направените в исковата молба твърдения, че размерът на таксата бил
твърде висок остро противоречали с всякаква житейска и бизнес логика и най-
вече с принципа на свободата на договаряне. Заемодателят, бидейки специалист в
съответната материя, могъл по-добре да прецени и без съмнение внимателно
изчислил размера на риска, който понасял, осигурявайки ресурса по одобрения
кредитен лимит при уговорения фиксиран процент и за срок от 1 година на фона
на съществуващите инфлационни процеси и рецесия, разбирайки и съблюдавайки
изискванията на ЗПК и без да нарушава императивната норма за размера на ГПР.
Поемайки рискът и ангажиментът да осигури, при всяко поискване за усвояване,
сумите по одобрения кредитен лимит предоставяло право на кредитора да получел
възнаграждение за това по своя преценка и в случай, че потребителят не ги
намирал за резонни, то той на свой ред имал пълното право да не полагал подписа
си под тях. Знаейки, че по договора била предвидена такава такса за фиксиран
лихвен процент, потребителят можел изобщо да не встъпва в договорни
правоотношения с ответника. Дружеството не било принудило ищеца да сключи
договор за заем, съответно условията по него не били наложени. Той
самостоятелно, по собствени подбуди и воля пожелал да сключи договора за заем
и да се издължи съгласно договорените условия. На пазара на бързи кредити
работели над 100 финансови институции, в никакъв случай дружеството не било
наложило на ищеца да се възползва от неговите услуги. Кредиторът не бил
монополист, за да налагал задължително на потребителите да се ползват от
неговите услуги. Договорът се сключвал при индивидуални условия, а не при
общи такива. Освен това в договора била предоставена възможност
кредитополучателят да ползвал изцяло безлихвени средства, като на всеки 10-ти
ден можел да връща усвоената главница и да усвоявал нова такава до размера на
одобрения кредитен лимит и да не дължал и не заплащал, както
възнаградителна/договорна лихва, така и такса за фиксиран лихвен процент.
Всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с
гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откажел от договора в 14-дневен
срок, за която ищецът също бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия
договор. В случай, че упражнял правото си, той дължал връщане единствено на
получената в заем главница и не дължал начислената му такса за фиксиран лихвен
процент. След като разбрал, че бил в невъзможност да изпълни задължението си
по чл. 4, ал. 1 от договора и при положение, че не желаел да понесе тежестта на
таксата, която според адвоката на ищеца била прекомерна, то той разполагал с 14
дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе
си последици. Ищецът обаче не сторил и това, от което следвало, че той решил да
ползва кредита и да изплати начислената му такса.
7
На следващо място твърденията, че с поставянето на изискване за
заплащане на такса ангажимент за фиксиран лихвен процент се целяло
заобикалянето на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и било заблуждаваща
търговска практика представлявало единствено субективно мнение на ищцовата
страна. Ако според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се
явявали неизпълними, тъй като действително всеки човек разполагал с различни
възможности, то той бил свободен да не сключва договор за кредит с конкретното
дружество. Следвало да се прави разграничение между печалба, каквато таксата
ангажимент не била, и възнаграждение за понесения риск и допълнителни
разходи, възникнали в резултат на поетия ангажимент от кредитора, който ползвал
значително по-скъп ресурс от банките, да не променя първоначално уговорения
лихвен процент с кредитополучателя в условията на криза и нарастваща
инфлация.
Не на последно място при положение, че условията по договора били неизгодни,
противоречащи на закона и добрите нрави, защо кредитополучателят не се бил
обърнал към друга финансираща институция/банка, а влязъл в заемно
правоотношение с ответника. Не представлявало ли подаването на настоящата
искова претенция от кредитополучател, който два пъти усвоявал и се възползвал
от цялата сумо по кредитния лимит по договор, който все още не бил изтекъл и по
който не била погасена дори договорната лихва, злоупотреба с право и търсене на
неоснователно разместване на блага между два равнопоставени субекти в
заемното правоотношение и търсене на всяка цена да отпаднат договорни клаузи с
цел неоснователно ползване на евтин ресурс за удовлетворяване на лични нужди,
като след тяхното задоволяване да се търсело възстановяване на тези средства без
никакво оскъпяване и то през призмата на позоваването на „добрите нрави".
Невярно било твърдението на ищеца, че по отношение на
вземането за този разход или такса за извънсъдебно събиране на вземане, срещу
тази такса не се дължало никакво поведение. В цитираното от ищеца правило от
тарифата на Вива Кредит, било видно, че разходите за събиране, респективно -
таксата, която дължал за това, били относно конкретно посочени действия, които
се предприемали от кредитодателя - изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, както и изпращане
на електронни съобщения за събиране на просрочени вземания. Предвид това
таксата се дължала за реално извършвани разходи, противно на твърдението на
ищеца, и не прикривала никаква друга цел. Конкретно - таксите за действията по
извънсъдебно събиране нямали за цел да прикрият обезщетение за вреди от
забавата.
Отговорността за разноски по извънсъдебно събиране на кредита по
8
естеството си била едновидово явление с отговорността за разноски в процеса. Тя
не била отговорност за вреди, защото обхващала само разноските, а обективна
невиновна отговорност (така: Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално
право, С, Снела, 2020, с.359). По тази причина плащанията за покриване на
разноските за събиране на вземането по естеството си не били и отговорност за
дължими плащания по кредита и чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК не бил нарушен. Аргумент в
този смисъл се извличал и от регламентацията на годишния процент на разходите
(ГПР) по Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета (Директива 2008/48/ЕО), транспонирана в чл.19
от ЗПК. В разходите на потребителя съгласно чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК не се
включвали разходите при неизпълнение на задълженията му по договора за
потребителски кредит. В същия смисъл чл. 19, параграф 2 от Директива
2008/48/ЕО. Предварителното уговаряне на разноските по извънсъдебното
събиране на вземанията, включително като абсолютни суми и в предварително
определени предели, било напълно законосъобразно и не противоречало на чл. 33
от ЗПК. То било допустимо съгласно чл. 6 от Директива 2011/7/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата
със забавяне на плащането по търговски сделки (Директива 2011/7/ЕС).
Посочената разпоредба предвиждала при забава на парично плащане кредиторът
да има право да получи като минимум фиксирана сума от 40 евро без покана,
която да служела за обезщетение за направените от кредитора разноски по
събирането. Съгласно съображение 19 от същата директива „Разноските по
събирането следва също да включват възстановяване на административни разходи
и обезщетение за вътрешните разноски, понесени вследствие забава на плащане,
за което в настоящата директива следва да бъде определена минимална фиксирана
сума, която би могла да се натрупва с лихва за забава на плащане. Обезщетението
под формата на фиксирана сума следва да има за цел да ограничава
административните и вътрешните разноски, свързани със събирането." Правилата
на чл. 6 от Директива 2011/7/ЕС били транспонирани в чл. 309а, ал. 1 на
Търговския закон. Договорите за кредит били едностранни търговски сделки, тъй
като били банкови сделки (чл. 1, ал. 1, т. 7 от ТЗ и са свързани с упражняването на
занятието на кредитора (чл. 286, ал. 1, чл. 287 ТЗ), поради което за тях правилото
на чл. 309а, ал. 1 ТЗ (и чл. 6 от Директива 2011/7/ЕС) било приложимо. Вън от
това, правилото на чл. 309а от ТЗ не противоречало на чл. 33 от ЗПК, извън
възможността кредиторът да търси обезщетение за вреди над законната лихва за
забава по чл. 309а, ал. 1, изр. 2 ТЗ, каквато възможност в договорите, сключвани
от Вива Кредит обаче не била уговорена.
Установено било в съдебната практика, че таксите по извънсъдебно
9
събиране на вземанията не били такси по усвояване и управление на кредита,
поради което уговорките, в които се предвиждали такива, не противоречали на чл.
10 ЗПК. В този смисъл решение № 7509/ 11.12.2018 г. по адм. дело № 9214/ 2018 г.
на АССГ, 18 с-в. и следните решения: решение № 454734/ 20.07.2018г. по НАХД
№ 21027/2017 г. по описа на СРС, НО, 136 състав, решение № 533/ 18.10.2016г. по
ВНАХД № 1719/ 2016г. по описа на Pайонен съд Шумен, решение № 965/
16.02.2018г. по дело 5456/ 2017 г. по описа на АССГ, XIII състав, решение № 1014/
20.02.2017г. по адм. дело № 11271/ 2016г. по описа на АССГ, XXI състав, решение
№ 1329/ 01.03.2017г. по адм. дело № 11215/ 2016г. по описа на АССГ, ХХ състав,
решение № 7643/ 19.09.2016г. по нак. дело № 2603/2015г. по описа на СРС,
решение № 10249/ 28.11.2016г. по нак. дело № 17286/ 2016г. по описа на СРС,
решение № 85812/ 06.04.2017г. по НАХД № 5446/ 2016г. по описа на СРС, 17
състав, решение № 2452/ 12.04.2018г. по адм. дело № 2200/ 2018г. по описа на
АССГ, XIV състав.
Предварителното уговаряне на разноските по извънсъдебното събиране на
вземанията, включително като абсолютни суми и в предварително определени
предели, не било във вреда, а в интерес на потребителя, тъй като той можел
предварително да прецени размера и предела на тези разходи и да ги предвидел в
случай на неплащане на задълженията си по кредита. От друга страна лишаването
на кредитора от възможността да уговаря предварително извън съдебните разходи
по събиране на вземането си го принуждавало да събира вземането си само по
съдебен ред, което за потребителя било по-неблагоприятна възможност от
извънсъдебното събиране, включително, но не само, защото разходите по
принудително събиране на вземанията били много по-големи по размер от
разходите по извънсъдебно събиране. Тези уговорки съответствали на
изискванията за добросъвестност, тъй като били в унисон с нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на кредитора и потребителя. Вън от това,
както било посочено в съображение 19 от Директива 2011/7/ЕС, предварителното
определянето на сумата за извънсъдебно събиране на кредита било в интерес на
потребителя и защото „ограничава административните и вътрешните разноски,
свързани със събирането". Тези уговорки съответствали на изискванията за
добросъвестност. Те били присъщи на нормалните договорни правоотношения и
допустими съгласно Директива 2011/7/ЕС и българското право. Молят съда да
постанови решение, с което да остави без уважение предявените срещу
дружеството искове и да присъди на ответника направените разноски в
производството в пълен размер.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен иск от първоначалния
ответник против ищцата. В насрещната искова молба се посочва, че на
11.02.2022г. ответникът В. С. Р. сключила с дружеството (в качеството му на
10
заемодател) Договор за кредит „Violeta" под формата на кредитна линия с
възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до размера на
одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай бил 2200 лв. По силата на
този договор усвоила първоначално заемна сума в размер на 2200 лв., а
впоследствие след частично предсрочно погасяване 200 лв. С подписване на
договора се задължила да заплаща текущото си задължение до 30 дни от усвояване
на главницата, като при еднократно усвояване на кредитния лимит с подписване
на договора за кредит 30 дни течали от датата на усвояване на целия кредитен
лимит, а при усвояване на части 30 дни от датата на първото частично усвояване.
Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от договор преди сключването му
бил представен СЕФ, описващ всички условия по договора съгласно изискванията
на ЗПК, както и че кредитополучателят заявил и декларирал, че избрал
доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен пакет от
услуги „ VIP обслужване" и „такси за действия по ограничаване на негативни
последици при просрочие", за което му била предоставена и Тарифа.
На основание чл. 20, ал. 1 от договора за паричен заем „Виолета" от
11.02.2022 год., „Вива Кредит" ООД обявява вземанията си по договора за
предсрочно изикуемо, като моли исковата молба да се считала и за уведомление за
обявяване на задълженията по договора за изискуемо. В този се позовава на
решение № 139/ 05.11.2014г. по търг. дело № 57/ 2012г. на ВКС, I търг. отделение
и решение № 114/ 07.09.2016г. по търг. дело № 362/ 2015г. на ВКС, II търг.
отделение. На 15.02.2022 г. била усвоена сума в размер на 2200 лева. На
14.03.2022 г. била заплатена сума от 150 лв. На 17.03.2022 г. е заплатена сума от
14 лв., а на 15.04.2022 г. сумата от 367 лв., като реално общият размер на
заплатените суми бил в размер на 531 лева, с която частично била погасена и
главницата. Със заплащането на посочените суми задължението било частично
предсрочно погасено, а на 26.04.2022г. била усвоена нова сума от кредитния
лимит/главница в размер на 200 лева. След усвояването на 200 лв. от лимита били
извършени две плащания, както следва: на 17.05.2022 г. била заплатена сумата 155
лв. и на 16.06.2022 г. сумата 134,70 лв. Не били извършени плащания на текущото
задължение по кредита и на основание чл. 20, ал. 1 от при забава на което и да е
парично задължение по кредита с повече от 90 дни, заемодателят имал право и
неизпълнението обуславяло обявяването на предсрочна изискуемост на
задълженията. Задълженията по кредита за период 15.02.2022г. - 17.10.2022г.,
ведно с усвоения кредитен лимит, били в общ размер на 2722,26 лева. Към
настоящия момент заемателката не била извършвала никакви плащания след
16.06.2022 г., с оглед на което обявяват предсрочна изискуемост, като
заемополучателката следвало да заплати сума в общ размер на 2772,76 лв., от
които: главница в размер на 2130,34 лв., договорна лихва при фиксиран годишен
11
лихвен процент съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от Договора - 15 % върху усвоената
главница в размер на 105,61 лв. за периода 17.06.2022 год. – 17.10.2022 год., такса
ангажимент за фиксиран лихвен процент за целия срок на договора в размер на
0,07 % на ден върху усвоената и непогасена главница, която се начислявала
ежедневно и се дължала в края на всеки тридесетдневен период от усвояване на
главницата в общ размер на 178,80 лв., неустойка за неизпълнение на задължение
за предоставяне на удостоверения за настоящ и постоянен адрес съгласно чл. 15,
ал. 4, 5 и 6 от договора в общ размер на 42 лв., неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по ДОПК
съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора в общ размер на 42 лв., неустойка за
непредставяне на съгласие за директен дебит съгласно чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от
договора в общ размер на 170,40 лв., начислени такси по чл. 20 ал. 4 от договора
за ограничаване негативни последици при просрочие, съгласно тарифа за
допълнителен пакет услуги, доброволно избран от кредитополучателя в общ
размер на 46 лв. и законна лихва за забава върху просрочените вноски на
основание чл. 20 ал. 3 от договора в размер на 7,61 лв. за периода от 17.06.2022 до
17.10.2022 г.
Моли съда да осъди ответника да заплати на *** неплатените суми по
Договора за паричен заем „Виолета" от 11.02.2022 год., сключен между страните в
общ размер на: 2772,76 лв., от които главница в размер на 2130,34 лв., договорна
лихва при фиксиран годишен лихвен процент съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от
Договора - 15 % върху усвоената главница в размер на 105,61 лв. за периода
17.06.2022 год. – 17.10.2022 год., такса ангажимент за фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и непогасена
главница, която се начислявала ежедневно и се дължала в края на всеки
тридесетдневен период от усвояване на главницата в общ размер на 178,80 лв.,
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за
настоящ и постоянен адрес съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора в общ размер
на 42 лв., неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
удостоверение за липса на задължения по ДОПК съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от
договора в общ размер на 42 лв., неустойка за непредставяне на съгласие за
директен дебит съгласно чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от договора в общ размер на 170,40
лв., начислени такси по чл. 20 ал. 4 от договора за ограничаване негативни
последици при просрочие, съгласно тарифа за допълнителен пакет услуги,
доброволно избран от кредитополучателя в общ размер на 46 лв. и законна лихва
за забава върху просрочените вноски на основание чл. 20 ал. 3 от договора в
размер на 7,61 лв. за периода от 17.06.2022 до 17.10.2022 г., както и законната
лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното им изплащане на дължимите суми. Претендират разноски.
12
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор от ответника по насрещния
иск, в който се посочва, че исковата молба била редовна и допустима, но
неоснователна и недоказана. На първо място твърди, че сключения договор за
кредит бил нищожен поради противоречие с добрите нрави. Възнаградителната
лихва по договора за кредит била уговорена в нарушение на добрите нрави.
Въпреки че не било налице действащо нормативно ограничение при договарянето
на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна
практика, която посочва, се приемало, че ако договорната лихва надвишавала
трикратно размера на законната лихва, то било налице неравноправие, тъй като в
този случай предвиденият размер превишавал нейната обезщетителна функция по
повод предоставеното ползване на заемната сума. Доколкото основният лихвен
процент на БНБ по време на действие на целия договор бил 0, то годишният
размер на законната лихва се явявал 10 % или трикратния – 30 %. В случая ГЛП
бил в размер на 15 %, но наред с това обаче, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2.1 била
предвидена и дължимост на лихва в размер на 0,042 % на ден от усвоената и
непогасена главница, т. е. ГЛП от 15 % не бил действително прилаганият между
страните, а ако към него се включел процента от 0,042 % на ден, то
действителният лихвен процент щял да набъбне 2, та дори и 3 пъти.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влечала
нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от
тези две хипотези, поради което нищожността на посочената по-горе клауза на
процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая
следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като между
изчерпателно изброените изисквания за действителност били тези по чл. 11, ал.1,
т. 9 от ЗПК - за определяне на ГЛП. Поради което договорът следвало да се
прогласи за недействителен.
На следващо място твърди, че договорът противоречал на чл. 22 от ЗПК
относно приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Нито в
договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да можело да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. Тази
неяснота съществено ограничавала правата на ответницата и била основание за
недействителност на договора.
Посочва, че договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР, като липсвало
13
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост на такса и
неустойка.
Твърди, че договорът бил недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 от
ЗПК, доколкото нямало погасителен план, който да отговаря на изискванията на
закона. Доколкото в договора била предвидена дължимост на договорна лихва,
такси и неустойка същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно
посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено от кредитодателя, а
единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да
ставало ясно, какво точно се съдържало в тази обща сума. Това създава
невъзможност за ответницата да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план, какви компоненти включвали, как били изчислени и на каква
база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на
договора за паричен заем.
Отделно от това в договора и погасителния план не се съдържала
предвидената в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК информация относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящите плащания, който погасителен план трябвало да посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания
и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо -допълнителните разходи. Съгласно чл. 22 от ЗПК това водело до
недействителност на целия договор.
На следващо място договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.
20, вр. чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК договорът за кредит
следвало да съдържа информация относно право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право можело да бъде упражнено, и другите условия
за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6,
както и за размера на лихвения процент на ден. Оспорва в договора да била
налична тази информация, което от своя страна води до нищожността му.
Твърди, че договорът бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 2, вр. чл. 22
от ЗПК. Оспорва фактът да били предоставени общи условия, още по малко тя да
ги била подписвала, което от своя страна водело до нищожността му на основание
чл. 11, ал. 2, вр. чл. 22 от ЗПК. На следващо място договорът бил недействителен
14
поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 22 от ЗПК. В договора били уговорени редица такси, неустойки и
допълнителни разходи. С предвиждането на такива разходи, който не били
посочени в ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и
следвало да са включени в годишния процент на разходите, доколкото същите
били свързани с отпускане на кредита при една първоначална оценка на риска и
разходи, свързани с обезпечаване на риска от просрочие на погасителна вноска. В
ГПР следвало да бъдат включени всички такса и разходи и неустойки и след като
това не било сторено, било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, като с уговорката за допълнителни разходи се нарушавало изискването ГПР
да не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/ 2014г.
Доколкото договорът бил нищожен на основание чл. 23 от ЗПК ответницата
следвало да върне единствено чистата стойност по договора. В тази връзка прави
изрично искане да бъдело извършено прихващане на сумата, заплатена от нея с
дължимата главница. От предоставената по делото информация от насрещния
ищец ставало ясно, че ответницата била заплатила по договора сумата от общо
820,70 лева. Оспорвам, че дължи претендираните суми за такса ангажимент,
неустойка за непредставено удостоверение за настоящ и постоянен адрес,
неустойка за непредставено удостоверение за липса на задължения по ДОПК,
неустойка за непредставено съгласие за директен дебит и начислени такси по чл.
20, ал. 4 от договора. Твърди, че посочените суми противоречали на добрите
нрави, начисляването на допълнителни разходи на 5-6 различни основания било
пример за едно противоречие с добросъвестността. Начисляването на такси и
неустойки по договора се явявало в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК, който
забранявал начисляването на допълнителни такси по повод на усвояване и
управление на кредит. Отделно от това начисляването се явявало в пряко
противоречие с чл. 33 от ЗПК, съгласно който при забава на потребителя
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Предвидените клаузи били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същите предвиждали суми, който били необосновано високи. С
процесните такси и неустойки в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение. Основната цел на така уговорената такси и неустойки
било да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително
с още % от предоставената главница. На следващо място посочените клаузи за
такси и неустойки били нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като счита,
че не се явявали индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Ако
15
съдът счете, че договорът е действителен, прави изрично възражение за
прихващане и искане да бъде извършено прихващане на сумата, заплатена от
ответницата по едни недействителни клаузи, а именно сумата, заплатена по такса
ангажимент, неустойка за непредоставено удостоверние за настоящ и постоянен
адрес, неустойка за непредоставено удостоверние за липса на задължения по
ДОПК, неустойка за непредоставено съгласие за директен дебит, начислени такси
по чл. 20, ал. 4 от договора, да бъдела прихваната за тьрснмата главница и лихва.
От предоставената по делото информация от насрещния ищец ставало ясно каква
точно сума била заплатила по недействителните клаузи, а именно сумата от общо
276,86 лева. Въз основа на гореизложеното моли съда да отхвърли претендираните
от „Вива кредит" ООД искови претенции, като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори и от събраните по делото доказателства се установява, че на
11.02.2022г. между страните е сключен договор за кредит Violeta, по силата на
който ответното дружество предоставило на ищцата кредитен лимит, който се
усвоява еднократно или многократно на части в максимален размер на 2200 лв.
срещу насрещното задължение на ищцата – кредитополучател да го ползва и
върне съгласно условията на договора. Съгласно чл. 3, ал. 2 през целия срок на
валидност на договора кредитополучателят се задължил да заплаща текущото си
задължение до 30 дни от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване
с подписване на договора – 30 дни текат от датата на усвояване на целия кредитен
лимит, а при усвояване на части – 30 дни текат от датата на първото частично
усвояване на главница от кредитния лимит. При поредно усвояване в случай, че
клиентът няма усвоени и непогасени главница, 30 дни текат от датата на
поредното усвояване. Договорът е сключен за срок от една година при фиксиран
годишен лихвен процент 15 % и ГПР 49,32%. Върху усвоения размер от кредита
кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0,042%, като
кредитодателят се задължава да не променя лихвения процент по договора и
същият да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т. 5 от
ЗПК, за което кредитополучателят заплаща такса в размер на 0,07% на ден върху
усвоената и непогасена главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи
до края на всеки тридесетдневен период. Съгласно чл. 20, ал. 4 от договора при
забава на плащане на текущото задължение кредитополучателят дължи на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задължения в размер съгласно
Тарифа за допълнителен пакет услуги – vip обслужване по продукт Violeta и такси
за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие.
16
За да бъдат уважени първоначално предявените субективно свързани
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже пълно
и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузите на чл. 4, ал. 1, т. 3 и чл.
20, ал. 4 от договора са недействителна на заявените от нея правни основания.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10,
ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1
ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали
сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само
постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен,
като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане
на дадената сума – в същата валута и размер. Ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което
при сключване на договора за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага
със защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
Във връзка със сключения между страните договор съдът приема, че
кредитната линия е кредит, усвояван в рамките на определен срок изцяло или на
части до размера на договорен между банката и клиента лимит. В договора е
посочено, че до размера на кредитният лимит може многократно да се усвояват и
погасяват суми от кредитополучателя. Характерно при договора за кредитна линия
е, че кредитополучателят дължи такса ангажимент само върху неусвоената сума
от кредитната линия, а в случая в чл. 4, ал. 1, т. 2.2 от договора от 11.02.2022г. е
посочено, че такса ангажимент се заплаща от кредитополучателя за това, че
кредитодателят се задължава да не променя лихвения процент по договора и
договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент и е в размер на 0,07% на
ден върху усвоената и непогасена главница, като се начислява ежедневно и се
дължи в края на всеки период. Съдът приема, че тази такса в размер на 1/ 6 от
дневната лихва по кредита има по същество характер на печалба на дружеството,
независимо от наименованието си. Уговорената такса ангажимент безспорно по
същността си представлява възнаградителна лихва, дължима за усвоената
главница по договора. В случая, отчитайки, че тази лихва (наричана такса за
ангажимент) е цена за предоставеното ползване на кредита, размерът от 0,07%
на ден, както и конкретният размер на лихвата на фона на предоставената в заем
сума, относително краткия срок на ползване – 12 месеца, при липса на данни,
увеличаващи риска по кредита и при данните за лихвените проценти през 2022г.,
настоящият състав счита, че размерът на лихвата, наречена в договора „такса
17
ангажимент“, противоречи на добрите нрави, тъй като е необясним с разходите,
които прави ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от търговската
сделка печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити,
когато рискът на кредитора е увеличен поради възможните инфлационни процеси,
които биха протекли през годините. Поради което съдът приема, че се касае за
клауза по договора, която противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна
на основание на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
По отношение на оспорената клауза по чл. 20, ал. 4 от договора за
заплащане на разходи за действия по събиране на задълженията съдът намира, че
се касае за такса, начислена в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Видно от договора
уговорената предпоставка за начисляване на разходи е единствено забавата на
длъжника и изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава. Ограничаване на негативните последици от
забавата на длъжника не е предоставена от банката услуга, а действия, извършени
след сключването на договора за кредит. Начинът, по който длъжникът следва да
плати определената от кредитора такса цели необосновано оскъпяване на кредита,
в ущърб на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно
информирана страна, което е недопустимо. Ето защо валидността на уговорките,
от които произтичат вземанията за разходи за действия за събиране на
задълженията, преценени с оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
води до извод за тяхната нищожност. Освен това конкретните уговорки
противоречат и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която също е с императивен характер. От
изложеното в исковата молба не се установява да е изпълнено изискването видът,
размерът и действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Кредиторът може да събира само такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит
(чл. 10а, ал. 1 ЗПК). Таксите и разноските са основани на забавата на длъжника,
която е последица от договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна
услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
На следващо място спорните клаузи от договора не са резултат от
индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на
клаузите съобразно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и
постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. №
535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК,
III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2
ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
18
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Подписването на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от
задължението да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй
като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е
индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата. В настоящия
случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на
съдържанието на оспорените от потребителя клаузи и по делото не са ангажирани
убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по
съдържанието на договора, включително по клаузите на чл. 4, ал. 1, т. 3 и чл. 20,
ал. 4 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради което
съдът приема, че се касае за клаузи по договора, която противоречи на добрите
нрави и като такива са нищожни на основание на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради
което първоначално предявените искове, като основателни, следва да бъдат
уважени.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД.
Ответницата по насрещните искове не доказа, въпреки разпределената
доказателствена тежест, че е погасявала заема на посочените в договора падежни
дати. Не се спори и от представената от дружеството справка се установи, че
същата е направила частични плащания на 14.03.2022г., 17.03.2022г. и
15.04.2022г.
Видно от договора за потребителски кредит крайният срок за погасяване
задължението на ответницата е 11.02.2023г. Съдът съобрази, че предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. В този смисъл т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК,
ВКС. Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата
молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост,
следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника
19
това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост. Решение № 139/ 05.11.2014г. по търг. дело № 57/2012г.
на ВКС, I търг. отделение, решение № 114/ 07.09.2016г. по търг. дело № 362/
2015г. на ВКС, II търг. отделение и др. В настоящия случай с получаване на
насрещната искова молба и приложенията към нея на 05.12.2022г. е настъпила
предсрочната изискуемост на описаните в нея задължения.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е
необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл.
10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от
ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в
посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК
води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит. След
като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира,
че са спазени всички изисквания към съдържанието на договора за потребителски
кредит, предвидени в цитираните разпоредби и възраженията на ответницата по
насрещния иск са неоснователни. Неоснователен е доводът, че не е посочено как
лихвения процент се съотнася към ГПР и как точно се формира ГПР. Изискване за
посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за
неговата действителност ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира са посочени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Неоснователно е възражението за допуснато нарушение на изискването по
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В договора се съдържат всички условия за издължаване
на кредита. Договорено е в чл. 11, ал. 1, че кредитополучателят заплаща пълния
размер на задължението си в края на всеки тридесетдневен период. Поради което
и погасителни вноски не са договорени. На следващо място се твърди, че клаузата
за договорна лихва противоречи на добрите нрави. В отговора на насрещната
искова молба се цитира практика на ВКС, според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва. Тази практика е постановена преди с разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен лимит на
възнаграждението на кредитора и не е приложима след този момент. Поради което
и това възражение е неснователно. Независимо от горното съдът намира, че
договореният фиксиран лихвен процент от 15% не превишава посочения от
процесуалния представител на ответницата трикратен размер на законната лихва.
По отношение на клаузите по чл. 4, ал. 1, т. 3 и чл. 20, ал. 4 от ЗПК
съобразно уважените установителни искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД следва да се
приеме по съображенията, изложени по-горе, че същите са нищожни и
20
насрещният иск в частта за претендираните вземания за сумата 178,80 лв. – такса
ангажимент и сумата 46 лв. – такса по чл. 20, ал. 4 от договора следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По отношение на претендираните суми за неустойка за непредоставяне на
съгласие за директен дебит, неустойка за липса на удостоверение и удостоверения
за липса на задължения съдът намира, че същите са начислени в нарушение на чл.
33, ал. 1 ЗПК. Видно от договора уговорената предпоставка за начисляване на тези
неустойки е единствено забавата на длъжника и изискуемостта на това вземане
следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Ограничаване
на негативните последици от забавата на длъжника не е предоставена от банката
услуга, а действия, извършени след сключването на договора за кредит. Начинът,
по който длъжникът следва да плати определените от кредитора неустойки цели
необосновано оскъпяване на кредита, в ущърб на потребителя като икономически
по-слаба и недостатъчно информирана страна, което е недопустимо. Ето защо
валидността на уговорките, от които произтичат вземанията за неустойка за
непредоставяне на съгласие за директен дебит, неустойка за липса на
удостоверение и удостоверения за липса на задължения, преценени с оглед на
императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до извод за тяхната нищожност.
Поради което предявеният насрещен иск в частта за сумата 170,40 лв. неустойка за
непредоставяне на съгласие за директен дебит, сумата 42 лв. – неустойка за липса
на удостоверение и сумата 42 лв. – удостоверения за липса на задължения следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
Ответницата по насрещния иск е направила възражение за прихващане на
дължимата главница и лихва с платеното по договора за нищожни клаузи. От
представената от ищеца по насрещния иск справка е видно, че същата е заплатила
сумата 531 лв., с която са погасени 267,19 лв. главница, 79,89 лв. – директен
дебит, 53,64 лв. лихва, 20,03 лв. – неустойка за липса на задължения, 90,22 лв. –
такса за ангажимент фиксирана лихва и 20,03 лв. – удостоверение за липса на
задължения. Или общо по приетите за нищожни клаузи за неустойка за директен
дебит, неустойка липса на задължения, такса ангажимент и удостоверение за
липса на задължения възлиза на 210,17 лв. При уважените първоначални искове
на ответницата с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и възражения за
нищожност, подробно обсъдени по-горе, следва да се приеме, че сумата 210,17 лв.
е платена по нищожни клаузи. С нея следва да се направи прихващане за
дължимата лихва в размер на 105,61 лв., законна лихва в размер на 7,61 лв. и
частично за главница, претендирана от ищеца по насрещния иск, до размер на
96,95 лв. Поради което съдът намира, че насрещният иск е основателен и
ответницата следва да бъде осъдена да заплати 2033,39 лв. за главница, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба
21
(03.11.2022г.) до окончателното изплащане. За разликата до пълния претендиран
размер на главницата от 2130,34 лв., за договорна лихва в размер на 105,61 лв. и за
законната лихва в размер на 7,61 лв. предявеният иск следва да бъде отхвърлен,
като погасен чрез прихващане.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК в размер на 50 лв. за платена държавна такса. Съдът констатира, че
при предявяване на първоначалната искова молба не е внесена държавна такса в
пълен размер за двата предявени иска, поради което с решението ищцата следва
да бъде осъдена да заплати по сметка на Районен съд Дряново допълнителна
държавна такса в размер на 50 лв., както и 5 лв. – държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения
адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение за двата уважени иска в
общ размер на 2000 лв. Определеното възнаграждение е в минималния размер
съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща
към момента на постановяване на настоящото решение, поради което с оглед
фактическата и правна сложност на делото не са налице предпоставки за
намаляването му.
В писмено становище от 19.01.2023г. адвокат М. представя банкова сметка,
по която могат да бъдат заплатени разноските, която на основание чл. 236, ал. 1, т.
7 от ГПК следва да се посочи в диспозитива на решението. В отговора на исковата
молба ответното дружество също е представило банкова сметка, която също
следва да бъде посочена в диспозитива на решението.
При уважения насрещен иск на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се
присъдят разноски и на ищеца по него. Поради което ответницата по насрещния
иск съобразно уважената част следва да бъде осъдена да заплати сумата 377,94 лв.
разноски по списък по чл. 80 от ГПК. Във връзка с възражението на адв. М.
намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение за представителство е към
минималния размер, предвиден в Наредба № 1/ 01.07.2004г., поради което не са
налице основания за намаляването му. По компенсация ищцата по
първоначалната искова молба следва да заплати разноски на дружеството на обща
стойност 327,94 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка с частично отхвърления
насрещен иск на адв. М. за предоставената безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за този иск в размер на 173,59 лв.
22
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** иск против ***, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. ***, представлявано от Д.С.Д. клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от
Договор за кредит Violeta от 11.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща
плащане на такса ангажимент за фиксиран лихвен процент поради противоречие с
добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** иск против ***, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. ***, представлявано от Д.С.Д. клаузата на чл. 20, ал. 4 от
Договор за кредит Violeta от 11.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща
плащане на разходи за действия за събиране на задълженията поради противоречие с
добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** ДА ЗАПЛАТИ на ***, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от Д.С.Д.
СУМАТА 2033,39 лв. (две хиляди тридесет и три лв. и тридесет и девет ст.) – главница
Договор за кредит Violeta от 11.02.2022г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба (03.11.2022г.) до
окончателното изплащане, както и СУМАТА 327,94 лв. (триста двадесет и седем лв. и
деветдесет и четири ст.) – разноски по компенсация. В частта за разликата за пълния
претендиран размер на главницата от 2130,34 лв. (две хиляди сто и тридесет лв. и
тридесет и четири ст), за договорна лихва в размер на 105,61 лв.(сто и пет лв. и
шестдесет и една ст.) и за законната лихва в размер на 7,61 лв. (седем лв. и шестдесет и
една ст.) ОТХВЪРЛЯ предявения иск, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ. В частта
за сумата 178,80 лв. (сто седемдесет и осем лв. и осемдесет ст.) – такса ангажимент за
фиксиран лихвен процент, сумата 42 (четиридесет и два) лв. неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверение за постоянен и настоящ
адрес, сумата 42 (четиридесет и два) лв. – неустойка за неизпълнение за предоставяне
на удостоверение за липса на задължения по ДОПК, сумата 170,40 лв. (сто и
седемдесет лв. и четиридесет ст.) – неустойка за непредставяне на съгласие за директен
дебит, ОТХВЪРЛЯ предявения иск, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
23
представлявано от Д.С.Д. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес
на кантората гр. *** СУМАТА 2173,59 лв. (две хиляди сто седемдесет и три лв. и
петдесет и девет ст.) – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35 в „Уникредит Булбанк“ АД с титуляр адвокат М. В. М.
и по банкова сметка IBAN BG46 UNCR 7000 1520 6844 41 в „Уникредит Булбанк“ АД
с титуляр ***.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
Районен съд Дряново СУМАТА 50 (петдесет) лв. допълнителна държавна такса по
делото, както и СУМАТА 5 (пет) лв. – държавна такса в случай на служебно издаване
на изпълнителен лист.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
24