№ 1516
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300502200 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт
Петрова, против Решение № 2157 от 12.06.2022 г., постановено по гр. дело №
2930 по описа на РС – Пловдив за 2021 г., в частта, с която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя искове за признаване за установено в
отношенията между страните, че П. И. Б., ЕГН: **********, му дължи
главница по договор за потребителски кредит от 22.05.2019 г. за разликата
над присъдената с решението сума от 942,10 лв. до сумата от 1071,47 лв.,
както и договорна лихва в размер на 441,91 лв. за периода 20.09.2019 г. –
02.10.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
№ 261947 от 27.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15490 по описа на РС – Пловдив за
2020 г.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение в посочената част. Оспорва
се изводът на районния съд за недействителност на основание чл. 22 ЗПК на
сключения между страните по делото договор поради противоречието му с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че с оглед
действителността на процесния договор в случая не се следват последиците
на чл. 23 ЗПК. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на обжалвания
съдебен акт в обжалваната част и постановяване на друг по съществото на
1
спора, с който искът за главница да бъде уважен за разликата над присъдената
сума от 942,10 лв. до сумата от 1071,47 лв., а искът за договорна лихва за
периода 20.09.2019 г. – 02.10.2020 г. – в пълния предявен размер от 441,91 лв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
подаден от П. И. Б., чрез пълномощника му адвокат И.а, в който същата се
оспорва като неоснователна и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД против П. И. Б. по реда на чл. 422
ГПК искове за установяване на задължения на ответника за сумата от 1360,16
лева – главница, дължима по договор за потребителски кредит от 22.05.2019
г., сумата от 441,91 лева – договорна лихва за периода 20.09.2019 г. –
02.10.2020 г., сумата от 215,32 лева – обезщетение за забава за периода
21.06.2019 г. – 02.10.2020 г., сумата от 49,47 лева – обезщетение за забава за
периода 02.10.2020 г. – 23.11.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата от постъпване на заявлението в съда – 24.11.2020 г. до
окончателното погасяване, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 261947 от 27.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15490 по описа на РС –
Пловдив за 2020 г., както и по предявен от ищеца против ответника
осъдителен иск за сумата от 1624,35 лева – възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, за която е било отказано издаването на заповед за
изпълнение.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че
процесният договор за недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 от същия закон, като е изложил
подробни съображения защо приема, че не е спазено изискването на
посочената разпоредба. С оглед извода за недействителност на договора
съдът е счел, че в случая приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК и
длъжникът дължи само чистата стойност по кредита, от която е приспаднал
извършените по договора плащания. По горните съображения съдът е уважил
иска за главница за сумата от 942,10 лв., като е отхвърлил същия за разликата
над посочената сума до пълния предявен размер от 1360,16 лева, а останалите
обективно съединени искове е отхвърлил изцяло.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
2
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
По делото не е спорно, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 30037036929 от 22.05.2019 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответника сумата от 1500 лв. със задължението на
последния да я върне на 24 месечни вноски от по 89,85 лв. при годишен
лихвен процент от 38,30 %, годишен процент на разходите (ГПР) – 45,07 % и
обща дължима сума по кредита в размер на 2156,44 лв. В договора е
уговорено и закупуването от страна на ответника на пакет от допълнителни
услуги срещу възнаграждение в размер на 1856,40 лв., платимо на 24 месечни
вноски от по 77,35 лв.
Основният спор между страните в настоящото въззивно производство е
правен и се концентрира върху въпроса действителен ли е процесният
договор за кредит. Тъй като възникналото между страните правоотношение е
такова между търговец и потребител, в случая приложение намират нормите
на ЗПК и съответно ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено изискването договорът да съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
неговото сключване, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР. Процесният договор за кредит формално отговаря
на посочените изисквания, доколкото в него са посочени ГПР и общата сума,
дължима от потребителя. В общите условия към договора, представляващи
негова неразделна част, са отразени взетите предвид допускания при
определяне на ГПР, поради което и основателно се явява направеното във
въззивната жалба възражение в тази насока. Въззивният съд намира обаче, че
размерите на посочените величини не съответстват на действителните такива.
Констатираното несъответствие се дължи на това, че при изчисляването им в
тях не са включени разходите за заплащане на възнаграждението на
заемодателя за закупения пакет допълнителни услуги. В случая и без да се
ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по
договора е в размер на 1500 лв., а срокът за връщането е на 24-месечни
вноски от по 89,85 лв., то общата дължима от потребителя сума в размер от
4012,84 лв., включваща и възнаграждението за предоставен пакет от
допълнителни услуги от 1856,40 лв., не съответства на посочения по-горе
размер на ГПР. Този извод се потвърждава и от заключението на вещото лице
по изслушаната пред първата инстанция съдебносчетоводна експертиза,
според което в ГПР по договора като разход е включена само договорната
лихва. От текста на клаузата на чл. 15 от общите условия към договора се
установява, че пакетът от допълнителни услуги включва: приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане
на вноски; възможност за намаляване на вноски; възможност за промяна на
3
дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионните по смисъла на
цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит, а отделно от това кредиторът не може да изисква заплащане на такси
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те са
част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и
да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. В случая
настоящият състав на съда намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че изброените по-горе услуги, чието съдържание е
подробно описано в чл. 15 от общите условия, се отнасят до действия по
усвояване и управление на кредита, за които законът забранява събиране на
такси и комисионни. Следва да се отбележи, че още при сключването на
договора е предвидено, че възнаграждението за тези услуги ще се заплаща
разсрочено заедно с всяка вноска по кредита, като към нея се добавя сума от
77,35 лева, независимо от това дали те ще бъдат реално ползвани от
потребителя. Включено по този начин към погасителните вноски, това
възнаграждение, чийто размер е по-висок от този на главницата по кредита,
цели да осигури на кредитора едно допълнително възнаграждение за
предоставяне на заетата сума – един добавък към възнаградителната лихва.
Същото е следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя то
представлява разход по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и така е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Като не е включил задължението за заплащане на посоченото
възнаграждение в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът
е нарушил изискванията на закона за точно, ясно и разбираемо посочване на
финансовата тежест на кредита, въвел е потребителят в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати, и е ограничил
възможността му да прецени икономическите последици от сключването на
договора. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора,
отнасящи се до общата сума за погасяване и ГПР. Това, от своя страна, налага
извода, че в настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което на основание изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК влече след себе
си недействителност на целия договор за потребителски кредит. В
допълнение ще се отбележи, че настоящият състав на съда споделя
становището на районния съд, че посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, което представлява невярна и следователно
измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по- специално заблуждаваща търговска практика
4
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Последиците от недействителността на договора за потребителски
кредит са уредени в чл. 23 ЗПК, предвиждащ, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи по кредита. От законовия текст става ясно, че при недействителност
на договора се дължи само главница, но не и лихва, като при това законът не
прави разграничение на възнаградителна и мораторна, т.е. санкцията обхваща
и двете лихви, както и таксите и всички други разходи по кредита, поради
което и ответникът не дължи претендираната от ищеца договорна лихва в
размер на 441,91 лв., както правилно е приел районният съд. При това
положение за ответника като кредитополучател е възникнало задължението
да върне на ищцовото дружество само действително получената главница по
договора за кредит. С оглед изричната разпоредба на чл. 23 ЗПК и нейната
цел – да уреди отношенията между страните по договора за потребителски
кредит при недействителност на последния, настоящият съдебен състав
намира, че всички направени от ответника плащания по договора следва да се
отнесат към дължимата главница. В конкретния казус общият размер на тези
плащания съгласно заключението на вещото лице възлиза на сумата от 557,90
лв., която правилно първоинстанционният съд е приспаднал от главницата,
като е определил, че дължимият за връщане от нея остатък е в размер на
942,10 лв.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди в
обжалваната му част.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва
да останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл.
38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния
представител на въззиваемия – адвокат Е. И.а, адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв., изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2157 от 12.06.2022 г., постановено по гр.
дело № 2930 по описа на РС – Пловдив за 2021 г., в частта, с която са
отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*********, искове за признаване за установено в отношенията между
5
страните, че П. И. Б., ЕГН: **********, му дължи главница по договор за
потребителски кредит от 22.05.2019 г. за разликата над присъдената с
решението сума от 942,10 лв. до сумата от 1071,47 лв., както и договорна
лихва в размер на 441,91 лв. за периода 20.09.2019 г. – 02.10.2020 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 261947 от
27.11.2020 г. по ч.гр.д. № 15490 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.
В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати на адвокат Е. И.а, АК – Пловдив, личен № **********, със служебен
адрес – гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6