Р Е
Ш Е Н И Е
№ .....
гр.Плевен, 18,12,2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.д.№2430 по описа на съда за 2019 г., на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от “Т.Ф.с.” ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, със седалище и адрес на
управление ***, против Т.М.П., ЕГН **********,***. В молбата се твърди, че на
08,07,2016 г. между страните е сключено Споразумение за разсрочено плащане на
задължения, с което ответницата е признала съществуването на задължения на
починалия И. ***, произтичащи от Договор за кредит – ***на ФЛ от 21,01,2014 г.
в размер на 18722,25 лев а, и се е
задължила да ги изплати съгласно условията на Споразумението на 36 вноски.
Твърди се, че след подписване на споразумението ответницата е извършила само
четири плащания на стойност 204,00 лева, след което плащанията са
преустановени. Твърди се, че за дължимите от ответницата суми е образувано
ч.гр.д. №59/2019 г. по описа на ПлРС, по което има
издадена заповед за изпълнение, но поради уведомяване на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, на кредитора е указано на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК да предяви иск за съществуване на вземането. В заключение моли съда да
признае за установено по отношение на ответницата, че същата има задължение към
ищеца, произтичащо от Споразумение от 08,07,2016 г., в размер на 1618,25 лева,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 07,01,2019 г. до окончателното й изплащане. Ищеца претендира и направените
деловодни разноски, и разноските от заповедното производство. В с.з.
процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи претенцията.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата, чрез назначения й
особен представител – адв.М.Б. от ПАК, депозира
писмен отговор, в който сочи, че искът е допустим, но неоснователен. Оспорва се
представеното с ИМ споразумение, като се навеждат и доводи относно липсата на
доказателства, че ответницата е наследник на И. ***, който е сключил договора
за кредит от 24,01,2014 г. и съответно е усвоил същия. В с.з. особения
представител на ответника развива съображения, подобни на изложените в писмения
отговор.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на ищеца, намира
за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на
чл.422 вр.124 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта на
вземането по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д№59/2019 г. по описа на РС Плевен. Предявеният иск е допустим,
тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз
основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и
е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки
претенцията по чл.422 от ГПК.
Съдът счита, че доводите
на особения представител на ответника за липса на доказателства, че ответницата
е наследник на И. ***и за предоставяне на дължимата сума са неотносими
към правния спор, доколкото ищецът основава претенцията си на сключено
споразумение с ответницата и искът е квалифициран като такъв по чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.365 от ЗЗД. Споразумението между ищеца и
ответника от 08,07,2016 г. носи белезите на договор
за спогодба по чл.365, ал.1 от ЗЗД. С този вид договор
страните прекратяват един съществуващ спор или избягват
един възможен спор чрез взаимни
отстъпки, с които могат да създадат,
изменят или погасят и правоотношения, които не са
били предмет на спора. Спогодбата
има двустранен характер, а отстъпката е частичен отказ от първоначалното твърдение на страната
и е средство, а не цел на спогодбата.
Целта на спогодбата е да се внесе определеност
и яснота в отношенията между страните. При спогодбата е възможно и страните да пожертват действителното
правно положение, като се съгласят
да считат по между си,
че то е било
такова, каквото го прогласява спогодбата.
В този смисъл спогодбата може да включва в себе
си воля за
частичен отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане
на несъществуващо задължение /чл.365, ал.2 от ЗЗД/.
Затова и съгласно съдебната практика, спогодбата цели да изключи възможността
да се оспорва
предхождащото я правно положение /в този смисъл е Решение по гр.дело №2480/1994 г. на ВКС, V г.о./. Договорът за спогодба
има декларативно действие, което се изразява в това,
че страните считат правното положение такова, каквото са признали
в спогодбата, както и регулиращо действие, състоящо се в това,
че страните се задължават в бъдеще да изпълняват
задълженията си така, както са
установени в спогодбата. Договорът за спогодба
има и конститутивно действие, тъй като
съществуващото правоотношение
се изменя съобразно уговореното в договора за спогодба.
Споразумението за разсрочено
плащане не е едностранно изявление на ответника, а съдържа
насрещни волеизявления и на двете подписали
го страни, поради което е договор, а не едностранна
сделка.
Установи се от изслушаната СГЕ, че подписът за „длъжник“
в процесното споразумение е положен именно от
ответницата Т.П..
С оглед всичко изложено искът се явява основателен и
следва да бъде уважен.
При
този изход на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски в
исковото производство в размер 343,00 лева за особен представител, 32,37 лева
за платена държавна такса и 100,00 лева за юрискосултско
възнаграждение.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК съдът следва да се
произнесе и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство съобразно изхода на спора. Ето
защо следва ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца и разноските от заповедното производство в размер на 32,37 лева за държавна такса.
Следва да се изплати на адв.Б. възнаграждение за особен представител.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.422, ал.1 вр.415 от ГПК вр.чл.365 от ЗЗД, че Т.М.П.,
ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на “Т.Ф.С.”
ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от
1618,25 лева, представляваща задължение по сключено споразумение от 08,07,2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 07,01,2019 г., до
окончателното й изплащане, която сума представлява вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №59/2019
г.
по описа на РС Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК Т.М.П.,
ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на “Т.Ф.С.”
ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, със седалище и адрес на
управление ***, направените разноски в исковото производство в размер на 343,00
лева за особен представител, 32,37 лева за платена държавна такса и 100,00 лева
за юрискосултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК Т.М.П.,
ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на “Т.Ф.С.”
ЕАД, ЕИК ***, представлявано от ***, със седалище и адрес на
управление ***, направените разноски в заповедното производство в общ размер
на 32,37 лева за платена държавна такса.
Да
се изплати на адв.М.Б. от ПАК възнаграждение за
особен представител в размер на 343,00 лева.
Решението може да бъде обжалвано
в двуседмичен срок от съобщението пред Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :