РЕШЕНИЕ

гр. София, ………….. г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” състав, в публичното заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 4878 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 320076/23.01.2018 г., постановено по гр. дело № 23535/2009 г., СРС, 51 състав е уважил установителния петиторен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от Б.А.Б. и Д.А.Н. срещу С.Л.Ц. и Л.Л.Б. за установяване, че наследодателят на ищците Г.Р.Т., към 1957 г. е бил собственик на имот с площ около 700 кв.м., представляващ част от имот с площ от 2,7 дка, находящ се в с. Горни лозен, м . “Край село” при съседи: от изток – улица, от запад – Г.С., от юг – Л.Т.и от север – Василка Панева, която част е разположена в южната страна на имота, с лице към улица от околко 5 м, при граници: от изток – улица, от запад – наследници на Г.С., от юг – Л.Т.и от север – останалата част от имота на Г.Т.и Я. и И.В..

Срещу първоинстанционното решение е предявена въззивна жалба от ответниците С.Л.Ц. и Л.Л.Б., в която се излагат съображения за незаконосъобразност и неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СРС. Поддържат, че Г.Т.е продал на Я. и И.В. 600 кв.м. от своя имот, а между продадената част от имота на Г.Т.има още един имот, като в момента той е със статут на общинска собственост, като това не било коментирано от СРС. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил частите на останалите собственици, а е обсъдил само описаната квадратура от 3,3 дка. Навеждат се доводи, че съдът произволно е приел, че след като Г.Т.в заявлението-декларация е посочил, че при влизане в стопанството ще внесе 27 дка ниви, които не са индивидуализирани, то следва че същият е внесъл цялата обработваема земя. Въззивниците твърдят, че съда е обсъдил единствено заключението на вещото лице П., а не е обсъдена експертизата изготвена от вещото лице Г.. Излагат се доводи, че неправилно съдът е приел, че ответниците не са навели конкретни твърдения относно констатацциите за давностното владение по съставения нотариален акт, като ответниците са посочили, че наследодателят не ищците не е придобил правото на собственост въз основа на давностно владение, тъй като по тогава действащия Закон за давността срока е бил 20 г. при недобросъвестно владение. Искането към съда е да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.

Въззиваемите-ищци са подали отговор на въззвината жалба в законоустановения срок. С отговора се оспорва жалбта и се излагат подробни съображения за правилност на решението на СРС и основателност на предявения иск. Искането към съда е да потвърди решението и да присъди на въззиваемите разноските пред настоящата инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

СРС, 51 състав, е бил сезиран с установителен петиторен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Ищците твърдят, че наследодателят им Г.Т.е притежавал към включване на земите в ТКЗС нива в м “Край село” в землището на с. Горни Лозен с площ 3,3 дка., от които продал 0,600 дка в югоизточната част на нивата. Поддържа, че с решение на СРС, 43 с-в по гр.д. №7199/2002 г. му е възстановена собствеността на посочената нива в доказаните стари реални граници в размер на 2,6 дка. За да възстанови владението на част от имота, неправомерно възстановена на брат му – първоначалния ответник (починал в хода на процеса) Л.Т., наследодателят му завел иск по чл. 108 ЗС. СГС, е прекратил производството по чл. 108 ЗС като недопустимо, тъй като бил налице спор за материалното право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на спорната част, който трябвало да бъде решен в отделно исково производство, а ВКС с решение № 1216 ор 05.12.2008 г. по гр.д. № 4219/2007 г. е потвърдил решението на СГС. С оглед изложеното ищецът обосновава правния си интерес от провеждане на установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на спорните 700 кв.м.

Ответникът оспорва предявения иск, като поддържа, че предявеният иск е недопустим, както и че ответникът е собственик на частта от претендирания имот въз основа на влязло в сила Решение № 225 от 23.07.1999 г. на ПК “Лозен и за същия имот има издаден нотариален акт за възстановено правно на собственост в стари реални граници № 72, том I от 13.10.1999 г. на нотариус В.И.. Ответникът поддържа, че наследодателят на ищците не е бил собственик към момента на възникване на ТКЗС, тъй като към издаване на нотариален акт № 126, том V от 1957 г, с който наследодателят на ищците е признат за собтветник на имота по давностно владение, не била изтекла предвидената в закона придобивна давност. Поддържа се, че съдебното решение, с което е възстановен имота на ищците е непротивопоставимо на ответника, тъй като той не е бил страна в административното производство.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с предмет – установяване правото на собственост върху спорния имот към минал момент (към момента на неговото обобществяване). Чрез този петиторен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо ответниците, че правото на собственост върху процесния имот към минал момент – към момента на включване на земеделската земя в ТКЗС, е принадлежало на наследодател на ищците, като по този начин се отрекат правата на ответниците към същия момент. Следователно, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи чрез пълно и главно доказване, че спорното вещно право към момента на обобществяването на имота е принадлежало на неговия наследодател, за да се изясни правнорелевантното обстоятелство на кого компетентният административен орган по поземлената собственост следва да признае правото на възстановяване на процесната земеделска земя. В тежест на ответника, оспорващ материално-правната легитимация на наследодателя на ищците, е да докаже положителния факт, че към момента на включване на имота в ТКЗС, неговият праводател е бил собственик.

С решение от 23.07.2003 г., влязло в сила на 14.10.2003г., постановено по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в е отменено решение № 759/15.05.2002 г., в частта, с която ПК “Лозен” възстановява само 1.700 дка, нива, местност “Край село”, землище с. Горни Лозен, като възстановява собствеността на Г.Р.Т. върху околко 2600 кв.м. нива местност “Край село”, землище с. Горни Лозен, по букви АБВГДЕЖ на скица № 2 към заключението на вещото лице, неразделна част от решението. С молба с вх. № 2253/01.12.2003 г.

Г.Т.е представил пред ОСЗГ “Панчарево” заверен препис от горепосоченото и влязло в сила решение, като е поискал да му бъдат издадени решение, скица и протокол за въвод във владение на процесния имот. С протоколно решение № 729 от 22.12.2003 г. постановено по преписката образувана по заявлението е отказано произнасяне по заявлението. С решение  от 05.07.2004 г. на СРС, влязло в сила на 28.09.2004 г., постановено по гр.д.  № 4009 по описа за 2004 г.,  е отменено горепосоченото протоколно решение.

С протокол № 729 СП от 28.01.2005 г. ОСЗГ “Панчарево” е спряла производството за възстановяване правото на собственост по заявление № 729/29.01.92 г. на Г.Т.относно възстановяване правото на собственост в стари реални граници на имот с площ 2600 дка в местност “Край село”, землище с. Горни Лозен до решаване на спора с влязло в сила решение по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

С решение от 28.11.2005 г. постановено по гр.д. № 1826 от 2005 г. на СРС, 37 – ми състав, влязло в сила на 07.02.2007 г., е обявено за нищожно по жалбата на Г.Т.пртоколното решение № 729 СП от 28.01.2005 г. ОСЗГ “Панчарево” с което е спряно производството за възстановяване правото на собственост по заявление № 729/29.01.92 г. на Г.Т.относно възстановяване правото на собственост в стари реални граници на процесния имот., тъй като решение от 23.07.2003 г.,., постановено по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в, с което е отменено решение № 759/15.05.2002 г., в частта, с която ПК “Лозен” възстановява само 1.700 дка, нива, местност “Край село”, землище с. Горни Лозен, като е възстановена собствеността на Г.Р.Т. върху околко 2600 кв.м. нива местност “Край село”, землище с. Горни Лозен е влязло в сила и е било задължително за административния орган, който не е имал правомощие да отказва да го изпълни, респ. да спира производството поради наличие на спор за материалното право.

С решение № 1216 от 5.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2007 г., III г. о., ГК, служебно известно на настоящия съдебен състав, е оставено в сила сила решението от 16.04.2007 г., постановено по гр. дело № 3465/06 г. на Софийски градски съд, II "А" отд., с което е обезсилено първоинстанционното решение по иск с правна квалификация чл. 108 ЗС предявен от наследодателя на ищците Г.Р.Т. срещу ответника Л.Родов Топалов за същия имот, тъй като е прието че искът по чл. 108 от ЗС е преждевременно заведен след като няма завършена административна процедура по възстановяване на собствеността за имота.

 

 

 

Съобразно изложеното и тъй като процесният недвижим имот е бил окончателно възстановен с влязлото в сила решение от 23.07.2003 г., постановено по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, следва да се приеме, че за имота липсва висяща административна процедура по възстановяване. Настоящият съдебен състав намира обаче, че независимо от липсата на висящо производство по чл. 14, ал.1-3 ЗСПЗЗ е налице правен интерес от провеждане на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради следните съображения:

В мотивите на ТР № 1/1997 г. е прието, че и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, защото постановеното решение съгласно чл. 14, ал. 7 от ЗСПЗЗ може да се измени по отношение на лицата, в полза на които е признато право на възстановяване. Правен интерес за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ не е налице когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността и за двете страни или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 от ЗСПЗЗ. При наличие на позитивно решение, с което е възстановен един и същ имот, или част от такъв по две преписки възниква спор за това кому принадлежи правото на възстановяване в тези пространствени предели, поради което е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В посочения смисъл е решение № 396 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 279/2012 г., I г. о., ГК

В Решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1145/09 г. на II г. о., Решение № 526 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 1032809 г. на I г. о., Решение № 395 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 514/09 г. на I г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице както в случаите, когато различни лица претендират да са били собственици на един и същ земеделски имот към момента на обобществяването му, както и в случаите, когато различни лица са заявили за възстановяване в стари реални граници различни земеделски имоти, но се спори за точното им местонахождение.

Настоящият състав споделя цитираната практика, обективирана в посочените решения. На възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат земеделските земи, притежавани от заявителите или техните наследодатели към момента на образуване на ТКЗС. Законът предвижда два способа за възстановяване правата на собствениците - в съществуващи /възстановими/ реални граници, когато такива съществуват върху терена или е възможно да бъдат да бъдат установени чрез картни материали, снимки и др. съгласно чл. 18б ППЗСПЗЗ, а когато старите граници не могат да бъдат установени- в нови реални граници с план за земеразделяне. Когато общинската служба по земеделие е постановила решения по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници в полза на различни лица, но възстановените им имоти се припокриват изцяло или частично, е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който следва да бъде разрешен по исков ред, доколкото собствениците имат право да им бъде възстановен имота, който са притежавали преди обобществяването на земеделските земи. Така Решение № 177 от 14.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 368/2010 г., I г. о., ГК

С оглед изложеното и от наведените от ищеца фактически твърдения и с оглед наличието на позитивни решения за възстановяване в полза и на двете страни се установява правният интерес от предявяване на установителният иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

От нотариален акт № 126, том V, дело № 786 от 1957 г. се установява, че наследодателят на на ищците е признат за собственик на нива находяща се в землището на с. Лозен /Горни/ София, местност “Край село” с площ 3,3 дка.

От Решение от 23.07.2003 г., влязло в сила на 14.10.2003г., постановено по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в е отменено решение № 759/15.05.2002 г., в частта, с която ПК “Лозен” възстановява само 1.700 дка, нива, местност “Край село”, землище с. Горни Лозен, се установява, че е възстановена собствеността на Г.Р.Т. върху околко 2600 кв.м. нива местност “Край село”, землище с. Горни Лозен, по букви АБВГДЕЖ на скица № 2 към заключението на вещото лице, неразделна част от решението.

Видно от представената по делото доказателства, в т.ч. и скица № 1328 от 21.02.2005 г. имотът, претендиран от ищците е имот с № 3012 находящ се в землището на с . Горни Лозен, местността “Край село”.

От решение 225 от 23.07.199 г. на ПК “Лозен” се установява, че на ответникът Л.Т.е възстановен в стари реални граници следния недвижим имот: нива от 3.314 дка, в местността “Край село”, представляваща имот № 003014.

От нотариален акт № 72, том I, рег. № 9765, дело № 395 от 1999 г. се установява, че на 13.10.1999 г., първоначалният ответник Л.Р.Т.е бил признат за собственик на описания в горепосоченото решение недвижим имот.

Следва да се отбележи, че в настоящият случай на ищците и на ответникът са възстановени различни имоти, като процесната реална част е гранична между двата съседни имот.

Съгласно трайната съдебна практика, когато възстановяването на собствеността върху земеделски имот се извършва в стари реални граници, възстановените имоти следва да съответстват по площ, категория, граници и местоположение на внесените в ТКЗС. Спор за материално право е налице не само в случаите когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение. Така например  с решение № 526 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 1032/2009 г. I гр. о., Р № 20/21.01.2011 г. по гр. д. № 280/2010 г. на I гр. о. и Р № 853/10 от 06.01.2011 г. по гр. д. № 1287/2009 г. на I гр. о. се приема, че искът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е допустим не само когато се цели установяване, че възстановения имот е принадлежал на по-общ наследодател, но и в случаите когато спора е за местонахождението и границите на възстановени имоти на различни лица, тъй като възстановяването в реални граници зависи от местонахождението на имота към момента на образуване на ТКЗС. Това е предмет на спора по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и той е допустим дори да не е обжалван плана, тъй като поправката в плана може да се извърши само след разрешаване на спора за материално право, което не може да стане в административното производство.

            От приетата по делото съдебно-техническа експертиза изготвена от вещото лице Росен П., както и от допълнителната такава, чиито заключения, настоящият състав кредитира като пълно и обективно изготвени, се установява, че имотът на наследодателя на ищеца попада в имота на ответника. Вещото лице е посочило, че имотът описан в нотариален акт № 126, том V, дело № 786 от 1957 г., представлява имотът по влязлото в сила решение от 23.07.2003 г., постановено по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в, с което е възстановен имота на наследодателя на ищците. Вещото лице уточнява, че процесната част от имота се включва изцяло във възстановения на ищците имот.

            По делото са представени и неоспорени заявление-декларация от наследодателя на ищците Г.Р.Т., с което същият е направил искане да бъде приет за челн на стопанството и е заявил, че ще внесе всичката обработвана от домакинстовото му земя, протокол № 4, с който Г.Т.е бил приет за член – кооператор.

Неоснователно е твърдението на въззивниците, че наследодателят на ищците не е придобил правото на собственост въз основа на давностно владение, поради което не е бил собственик на имота към момента на обобществяването му. Съгласно практиката на ВКС, в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът следва да вземе предвид обстоятелството, че имотът посочен в опис-декларацията за внасянето на имоти в ТКЗС, като това обстоятелство е релевнатно към осъществяваното владение  на процесния имот преди внасянето му в ТКЗС, а внасянето на имота в ТКЗС не прекъсва давността. Така  Решение № 40/26.02.2016 г. постановено по дело № 4109/2015 г.на ВКС, I г.о. В настоящият случай обаче, не следва да бъде изследвано дали в полза на наследодателят на ищците е изтекла придобивна давност, тъй като с отговора на исковата молба, както и в цялото първоинстанционно производство ответниците не са твърдяли права върху процесната част от имота (находяща се между двата възстановени имота) принадлежащи на техния наследодател към момента на обобществяването. Напротив, ответниците се легитимират с нотариален акт съставен значително след възстановяването на земите, като единствено оспорват правата на наследодателя на ищците по отношение на възстановения му имот. Съгласно трайната съдебна практика ответниците, нямат правен интерес от възражения срещу легитимацията на ищците, ако не заявяват собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС. Въпреки, че производството е именно по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по спор за материалното право, съдът не може да извлича възраженията на ответниците от административната преписка, с която е възстановен имота на техния наследодател, при липса на релевантни твърдения за собственост на праводателят им и при липса на представени в настоящото съдебно производство доказателства за такава към момента на обобществяване на имота. Независимо от това, следва да се отбележи, че първоинстанционният съд служебно е изискал административната преписка, с която имотът е бил заявен за възстановяване от наследодателя на ответниците, която се намира в кориците на делото, но последната не съдържа релевантни за спора писмени доказателства установяващи собствеността на праводателят на ответниците касателно процесния имот.

Доколкото от събраните по делото писмени доказателства (нотариален акт № 126, том V, дело № 786 от 1957 г. и приетите по делот съдебно-технически експертизи) се установява, че с постановеното съдебно решение от 23.07.2003 г., по гр.д. № 7100 на Софийския районен съд, 43 с-в по реда на административната процедура е възстановен на наследодателя на ищеците имота, ведно с процесната реална част намираща се между двата имота, определените от органа по възстановяване на собствеността стари реални граници на подлежащите на възстановяване имоти не могат да се оспорват от лица, които не заявяват собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС. Така такива лица не разполагат с възражението, че възстановеният по реда на ЗСПЗЗ  не съвпада с притежавания от бившия собственик, поради което и възраженията на въззивницте в този смисъл са неоснователни.  След като законодателят е придал правна значимост на спорове само между лицата, претендиращи да са били носители на правото на собственост към очертания минал момент, това означава, че тези, които не заявяват свои права към обобществяването на земята, не могат да възразяват, че ищецът, съответно неговият наследодател, не е бил собственик и следователно не е правоимащ по чл. 10 ЗСПЗЗ. Така Решение № 336 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1121/2010 г., I г. о., което следва да намери приложение и в настоящия правен спор.

 С оглед изложеното неоснователни са оплакванията по отношение на приетото от съда, че наследодателят на ищците е внесъл цялата си обработваема площ в ТКЗС и внесеният имот не бил индивидуализиран, както и че в негова полза не била изтекла придобивна давност. Съгласно трайната съдебна практика осъществяването на определено основание за придобиване на право на собственост следва да бъде установено по категоричен начин в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и с други доказателства, само ако представените от двете групи спорещи лица писмени доказателства съдържат идентични записвания за имота на името и на двамата наследодатели, но не и данни за основанието, на което е придобита собствеността. По делото не са представени от страна на ответниците доказателства за сосбтвеност на техния наследодател, нито се твърдят такива, както за процесната реална част, така и за възстановения им съседен имот.

            Ирелевантни за спора са оплакванията на ответниците свързани с наличието на друг имот, който в момента е със статут на общинска собственост, доклкото съгласно приетите по делото доказателства, вкл. съдебно-технически експертизи, процесната реална част не е част от този общински имот, нито ответниците черпят права от заявеното твърдение,

Неоснователни са и оплакванията наведени във въззивната жалба, че съдът не е обсъдил приетото по делото заключение на вещото лице Г. по допусната съдебно-техническа експертиза. На първо място във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения, които да разколебават изводите на съда по отношение основателността на иска с оглед заключението на вещото лице. Единствено се обективира част от заключението, като посоченото от в.л. обстоятелство, че в кадастралния план от 1957 г. процесните имоти не съществуват на място в старите си реални граници, няма отношение към заявените от ответниците възражения. Последното би било релевантно с оглед заявени собствени права в настоящия процес, принадлежащи на наследодателя на ответниците към посочения минал момент и евентуално установяване  точното местоположение на възстановения на ищците имот. Както беше посочено, при наличие на позитивно решение, какъвто е настоящия случай, с което е възстановен един и същ имот, или част от такъв по две преписки възниква спор за това кому принадлежи правото на възстановяване в тези пространствени предели, поради което е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като настоящият състав намира, че процесуалното поведение на ответниците в случая касае основателността на предявения иск, доколкото застъпването на двата заявени имота в процесната част, обосновава интереса на ищеца от провеждане на иска.

Съобразно изложеното настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че предявения установителен иск установителен иск за собственост към минал момент е основателен.

С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

По разноските:

При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК. Само въззиваемият Д.А.Н. е претендирал разноски. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

По делото е представен  договор за правна защита и съдействие който е отбелязано, че е договорено и платено в брой възнагаждение в размер на 400 лв., поради което същото следвад а бъде присъдено на въззиваемият.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 320076/23.01.2018 г., постановено по гр. дело № 23535/2009 г., СРС, 51 състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 273 ГПК С.Л.Ц., ЕГН ********** и Л.Л.Б., ЕГН ********** да заплатят на Д.А.Н., ЕГН ********** сумата от 400 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:  1.                                 2.