№ 1038
гр. Пазарджик, 27.06.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско
дело № 20235220100246 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 09:30 часа се явиха:
и на второ поименно повикване в 10:17 часа се явиха:
Ищцата С. П. П. – редовно призована, не се явява и не се представлява.
От пълномощникът адв. М., е постъпила писмена молба с вх. №
15546/27.06.2023 г., в която се моли да се даде ход на делото, заявява се, че
погрешно са внесли определения за изготвяне на експертизата депозит в
размер на 150 лв., и молят този депозит да им бъде възстановен. В молбата са
изложени и доводи по съществото на правния спор.
Ответникът „с К“ ООД - редовно призван, не изпраща представител.
Явява се вещото лице Б. Д..
Съдът, с оглед редовното призоваване на страните, счита, че не е налице
процесуална пречка за даване ход на делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.
На осн. чл. 146 от ГПК съдът пристъпи към излагане на доклада си по
делото, в следния смисъл:
Предявен е установителен иск от С. П. П., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Пазарджик, община Пазарджик, ***, чрез пълномощника си,
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, жк. **, представлявано от Д. М. М. - Управител, против
„с К“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. *,
представлявано от Н. П. П., за прогласяване нищожността на клауза от
1
Договор за потребителски кредит № **, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение / банкова гаранция или
поръчители/на основание чл. 26 ал.1 ЗЗД , във връзка с чл. 11, 21, и 22 ЗПК и
чл. 143 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че между ищцата С. П. П. в качеството й
на заемополучател и „с К" ООД в качеството му на заемодател бил сключен
Договор за потребителски кредит № **, като в Договора страните били
уговорили основните параметри на правоотношението: размерът па заема бил
900 /деветстотин / лв., със задължение да бъде погасен чрез 21 (двадесет и
една ) месечни вноски. Твърди се, че бил посочен годишен процент на
разходите малко под 50%, като по този начин привидно били спазени
императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като към момента на
депозиране на исковата молба ищцата била погасила 3 от дължимите
погасителни вноски. Твърди се, че в Договора било разписано, че в срок от
три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като
били поставени множество условия за това, а именно при един поръчител
същият следвало да получавал възнаграждение в размер поне на 7 минимални
работни заплати, а при двама попе 4; поръчителите да не са
кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя;
поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен от „редовен" в
Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения;
поръчителят да представел служебна бележка или друг документ за размера
па получаваните трудови доходи.
Сочи се, че съгласно ПМС №37/ 24.03.2022 г., размерът на
минималната работна заплата за 2022 г. е бил 710,00 /седемстотин и десет/
лв., т.е. ако договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен
доход следвало да бъде ме по-малко от 4970,00 /четири хиляди деветстотин и
седемдесет) лв., а при двама поръчители всеки един от тях трябвало да
декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2840,00 /две хиляди
осемстотин и четиридесет/ лв. Несъмнено било, че поставените изисквания
били изначално неизпълними от длъжника, което било начин за
автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза - над
100% от размера на главницата. Твърди се, че въпреки формално дадената
възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок,
още със сключването на Договора му било начислена така наречената
„неустойка“ в размер, надхвърлящ многократно позволения от Закона размер
на ГПР, че същата била включена в погасителния план още от самото начало.
Сочи се, че съгласно чл. 23 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, както
2
и, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Твърди се, че предвид това било необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябвало да заплати длъжникът, а не същият да бъдел
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценявал кои
суми точно дължал. Твърди се, че в процесния договор това не било
направено, а включената в погасителния план неустойка по същество
представлявала скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в
ГЛП и ГПР. Твърди се, че било твърде вероятно, с цел заобикалянето на
Закона, неустойката да се изключвала от ГПР, поради схващането, че ГПР се
калкулира към датата на сключване па договорите за потребителски кредит, а
задължението за заплащане на неустойка формално, макар и привидно /тъй
като било включено още в първоначалния погасителен план/, възниквало 3
/три/ дни след подписването му, като по този начин се избягвало посочването
на излизащите извън позволените от Закона рамки за максимален размер на
ГПР към датата на сключване на договора. Твърди се още, че това безспорно
било незаконна и опасна търговска практика, която водела до свръх
задлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създавала обективни
предпоставки за изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна
употреба на слабата им икономическа позиция. Сочи се, че ако кредитното
дружество желаело реално обезпечение по предоставения кредит, като
средство за защита на интересите си, то още след задължителната
предварителна проверка но чл. 16 ЗПК, щяло да изисква осигуряването па
надлежно обезпечение при самото подписване на договора, или, при
наличието на достатъчно негативни факти в кредитната история па клиента,
щяла да доведе до отказ от предоставяне на паричния заем. Твърди се, че към
процесния Договор следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК. Счита се
от ищеца, че уговорената в договора неустойка противоречала на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД,
била нищожна. Твърди се още, че с уговорената неустойка се целяло да се
заобиколи предвиденият максимален размер на Годишен процент на
разходите – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че това вземане формално било посочено
като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под
установената граница от 50%. Действително, обаче, същото отговаряло на
всички критерии, посочени в пар. I, т. 1 от ЗПК, и представлявало разход,
пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора
и следвало да се заплати от потребителя, според ищеца. Същият посочва, че
това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че
3
разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на
договора. Твърди се, че било очевидно, че договарянето на този разход като
неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на
кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.
21 от ЗПК тази клауза била недействителна, като дадената на потребителя
възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можел да обоснове
обратния извод. Твърди се още, че срокът бил твърде кратък и било житейски
логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са
материално затруднени, съответно не могат нито да представят банкова
гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.
На следващо място се посочва в исковата молба, че така уговорената
неустойка излизала и извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция, и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, че
същата противоречала на закона и добрите прави, като излизала и извън
пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се
основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. Твърди се, че параметрите по това облигационно
правоотношение били несъвместими с общоприетите житейски норми за
справедливост и добросъвестност.Позовава се на разпоредбите на т.3 от
Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК. Твърди се, че
процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Видно било и от размера й, че същата била в размер
на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди
обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на
длъжника, и бил одобрил отпускането на кредита преди да му бъде
предоставено обезпечението. Според ищеца, от изложеното, категорично
следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено
да се обогати, излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функция. Сочи се, че цитираната клауза нарушава добрите
прави и противоречи на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД, както и че в този смисъл
било Решение № 181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро
отделение, ГК и Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. па ВКС.
Твърди се, че следвало също така да се имало предвид, че за неизпълнението
на задължение за предоставяне на обещано обезпечение и чл. 71 от ЗЗД, е
предвидена достатъчно тежка санкция.
На следващо място, ищцата счита, че било налице заобикаляне на
закона, по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата па чл. 33, ал. 1
от ЗПК, тъй като в нея се предвиждало, че при забава на потребител,
кредиторът да имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за
4
времето на забава, а с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче, според ищеца,
не произтичали вреди. Посочва се, че подобна неустойка всъщност
обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано
от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се твърди, че подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Освен това ищецът счита, че неусчоечната клауза в Договора била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, чл. 5 от Закона за
защита на потребителите, че същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Твърди се, че тази клауза не била индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗПК, че тя фигурирала и в Общите условия за
предоставяне па кредити от „с К“ ООД, където била посочена като възможна
опция, но на практика се тълкувала и прилагала като задължителна. Твърди се
още,че чрез невъзможните за изпълнение условия за осигуряване на
обезпечение по кредита, кредитоискателят бил принуден да плаща
неустойката. Твърди се още, че в рекламните материали, които били налични
на сайта на кредитора и предназначени да информират потенциалните
клиенти, на въпроса „Има ли допълнителни такси“, бил даден подвеждащият
отговор „Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да
получиш пари назаем от „CITYCASH“, като така да намериш едно
съвременно решение на финансовите ти проблеми".
Ищцата счита, че били налице основания целият Договор за
потребителски кредит да се приемел за недействителен, което по същество
водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли съдът
да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на
решението и не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на
договора. Посочва се още от ищеца, че тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и
общата сума дължима по кредита, съзнателното погрешно посочване от
кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като
цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което
било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.
Цитира се съдебна практика. Предвид гореизложеното, се твърди, че за
ищцата се пораждал правен интерес от предявяване на иск с правно
основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата от процесния договор за
недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави, както и
заобикаляне на закона. Моли се съдът, да постанови съдебно решение, с
5
което се прогласи нищожността на неустоечната клауза в Договор за
потребителски кредит № **, предвиждаща заплащане па неустойка в случай
на непредоставяне на обезпечение, сключен между С. П. П., ЕГН
**********, и „с К" ООД, с ЕИК: **. Моли да бъдат присъдени и всички,
сторени по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение.
Формулирани са доказателствени искания.
В срока по чл. 131 не е постъпил писмен отговор на тази искова
претенция, но е предявен насрещен иск за осъждане на ищцата да заплати на
ответното дружество сумата в размер на 469,01 лв., представляващи
непогасен остатък от главницата по обявени за предсрочно изискуеми вноски
за периода от 04.11.2022 г. до 27.01.2023 г.В подадената в срока по чл. 131 от
ГПК насрещна искова молба се излага становище, че са безспорни следните
обстоятелства: между страните е сключен договор за паричен заем № ** за
сумата в размер на 900,00 лв., с брой погасителни вноски от 21, вид на
вноската – месечна. Поддържа се , че съгласно чл. 6 ал.3 от договора за
паричен заем, кредиторът може да направи кредита за предсрочно изискуем, в
случай на забава или неизпълнение на задълженията по договора от страна на
кредитополучателя. Поддържа се, че настоящия случай е такъв, тъй като
кредитополучателят е в пълно неизпълнение на вноска № 7, с падеж
27.01.2023 г. , поради което от тази дата за кредитодателя е възникнало
правото да направи кредита предсрочно изискуем. Позовавайки се на съдебна
практика , ищецът по насрещния иск изрично заявява, като прави изявление
до ответника С. П. , че ищцовото дружество счита процесния кредит за
предсрочно изискуем. Поради това позовавайки се на ТР № 3 / 27.03.2019 г.
на ВКС по тълк.д. № 3 / 2017 г. на ОСГТК , се претендира , че по този кредит
се дължи непогасения остатък от главницата до момента на пораждане на
действието на предсрочната изискуемост, а именно – връчване на препис от
исковата молба, както и законната лихва върху главницата от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост до окончателното изплащане.
Затова се моли съда да постанови съдебно решение, с което ответницата да
бъде осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 469,01 лв.
представляваща непогасен остатък от главницата по обявени за предсрочно
изискуеми вноски за периода 04.11.2022 г. до 27.01.2023 г. Сочат се
доказателства. Претендират се съдебно-деловодни разноски. Предявява се
възражение за прекомерност по чл. 78 ал.5 ГПК за претендираното от
ответницата адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по
насрещния иск , която чрез своят процесуален представител го оспорва
изцяло. Излагат се подробни доводи за недействителност на неустоечната
6
клауза и недължимост на начислената от кредитора неустойка.
В съдебно заседание, страните – редовно призовани – не се явяват,
респективно, не изпращат представители. От процесуалния представител на
ищцата по първоначалния иск е депозирана писмена молба с изложени
доводи по съществото на спора и приложен списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, като съобрази, че с Определение по чл. 140 от ГПК са приети
представените към исковата молба писмени доказателства, констатира, че в
днешното съдебно заседание не са представени документите изискани при
условията на чл. 190, ал. 1 от ГПК от ответното дружество, а именно цялата
преписка, включително договор за паричен заем №**, но в насрещната си
искова претенция ответникът е признал твърдени от ищеца обстоятелства,
във връзка с този договор. Затова намира, че следва да приеме за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните правно значими факти, а именно, че
между страните е сключен договор за паричен заем № ** за заемна сума в
размер на 900 лв., в брой погасителни вноски 21.
Съдът ДОКЛАДВА постъпило заключение на допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, което е депозирано от вещото лице Б. Д. на 19.06.
2023 г., в срока по чл. 199 от ГПК.
ПРИСТЪПИ СЕ КЪМ ИЗСЛУШВАНЕ ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА
ВЕЩОТО ЛИЦЕ Б. Д. ПО ДОПУСНАТАТА СЪДЕБНО-СЧЕТОВОДНА
ЕКСПЕРТИЗА.
СНЕ СЕ САМОЛИЧНОСТТА НА ВЕЩОТО ЛИЦЕ, КАКТО СЛЕДВА:
Б. С. Д.: – на 52 години, българка, българска гражданка, омъжена,
неосъждана, без родство и служебни отношения със страните.
Вещото лице предупредено за отговорността по чл. 291 от НК.
В.Л. Д.: Известна ми е наказателната отговорност по чл. 291 от НК.
Представила съм заключение, което поддържам.
По погасителния план към договора за кредит се е предвиждало
първите три вноски да не се погасява главница, а само неустойки и лихва.
Първите три погасителни вноски са били само лихва и неустойка по
погасителен план.
По четвърта и пета погасителна вноска се включват главница
падежирала на 16.12.2022 г. в размер на 43,70 лв. и главница с падеж на
30.12.2022 г. в размер на 44,38 лв. – общо в размер на 88,08 лв., и остатъкът
на главницата до 27 януари, която не е погасена, са за вноската от 13.01.2023
г., която включва главница в размер на 45,07 лв., и за вноската от 27.01.2023
г., която включва главница 45,78 лв.
Това – 811,92 лв. е главницата до крайния срок на погасяване на
7
кредита, а те претендират падежирали вноски до 27.01.2023 г. по главницата,
които са само две – следващите две. Първите две са погасени. Затова общо
дължимата главница до края на договора съм дала, че е в размер на 811,92 лв.
СЪДЪТ счита, че следва да бъде прието заключението на вещото лице
Д., като видно от данните по делото депозитът определен от съда в размер на
150 лв. действително е заплатен погрешно от ищцовата страна по
първоначалния иск, но не е заплатен от ответника. Независимо от горното,
съдът счита, че този депозит следва да бъде заплатен като възнаграждение в
полза на вещото лице изготвило заключението, а заплатената сума ще бъде
разпределена от съда под формата на разноски в зависимост от изхода на
делото. Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЕМА изготвената от вещото лице Б. Д. съдебно-счетоводна
експертиза.
ОПРЕДЕЛЯ на вещото лице Б. Д. възнаграждение в размер на 150 лв.,
които да бъдат изплатени от внесения по делото депозит.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИЛАГА молбата от процесуалния представител на ищеца с
представения към нея списък по чл. 80 от ГПК.
След изчерпване на доказателствените искания, съдът счита делото за
изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Съдът ОБЯВИ на страните, че ще се произнесе с решение по делото в
установения от закона едномесечен срок, но не по-късно от 27.07.2023
година.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10:35
часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
8