Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                    гр.София, 23.03.2021 год.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова    

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7534 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.01.2020 год., постановено по гр.дело №18142/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Г.К.“ ЕООД срещу „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 696.56 лв. /с ДДС/, представляваща дължима втора част от възнаграждение за успех по договор за изготвяне на проектно предложение №453 от 20.06.2013 год., озаглавено „Закупуване на модерно селско оборудване и машини за нуждите на „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД, ***“ по „Програма за развитие на селските райони 2007 – 2013 год.“, мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №110/2017 год. по описа на РС – Ивайловград – 04.12.2017 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 2 916.77 лв. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 495.52 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 264.97 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 273 лв.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Г.К.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че правилно СРС бил приел, че между страните е бил сключен договор за изготвяне на проектно предложение №453 от 20.06.2013 год., че ищецът е изпълнил възложената работа качествено и в срок и че работата е била приета от възложителя. Неправилно обаче първоинстанционният съд бил счел за основателно възражението на ответника по отношение на размера на дължимото възнаграждение, като приел, че същият следва да се определи съобразно предоговорената субсидия с анекс №1 от 06.08.2015 год. към сключения от ответника договор за отпускане на финансова помощ от 13.08.2014 год., вместо съгласно първоначално одобрената такава със Заповед №03-РД/2373 от 04.08.2014 год. за одобрение на заявление за подпомагане на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“. Видно било от чл. 3.2 от процесния договор, че възнаграждението за успех се дължало на база първоначално одобрената сума от финансиращата институция в полза на възложителя, т.е. 6.5 % от първоначално одобрената сума по проекта, възлизаща на 74 788.69 лв. Всяко последващо изменение на одобрената сума било иревелантно за определяне на дължимото възнаграждение за успех. Т.е., без значение било обстоятелството, че реалната субсидия на ответника била по-малка от първоначално одобрената по проекта и че ответникът бил предоговорил нейния размер с анекса от 06.08.2015 год. /чл. 20а ЗЗД/. От събраните писмени доказателства по делото и заключението по съдебно-счетоводната експертиза било видно, че ответникът бил заплатил първата вноска от дължимото възнаграждение за успех по чл. 3.2 вр. с чл. 4.1 от процесния договор в размер на 2 916.76 лв., за което била издадена фактура №1020 от 06.10.2016 год., а незаплатената част от възнаграждението по фактура №2207 от 21.08.2017 год. възлизало на 2 916.77 лв. Първата от посочените фактури била осчетоводена от ответника, което представлявало недвусмислено признание на задължението и доказвало неговото съществуване – обстоятелство, което не било взето предвид от СРС /виж чл. 301 ТЗ/. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че видно от таблицата към чл. 1.1 от договора от 20.06.2013 год. липсвало уточнение на предмета на договора. Между страните бил налице друг договор със същия предмет, който бил сключен на 10.07.2013 год., с подписването на който било прекратено действието на договора от 20.06.2013 год. Автентичността на договора от 10.07.2013 год. била оспорена от ищеца, като в тази връзка било допуснато изслушването на съдебно-почеркова експертиза и СРС бил приел, че този договор не е валидно сключен. Ответникът бил оспорил заключението по съдебно-почерковата експертиза, тъй като не ставало ясно какъв сравнителен материал бил изследван от вещото лице и по какъв начин било осигурен този материал. Същевременно договорът от 20.06.2013 год. също не носел подписа на посоченото в него лице – Т.Б., което съответно поставяло под съмнение автентичността му. Следователно между страните не съществувало твърдяното от ищеца облигационно правоотношение. По делото липсвали доказателства за наличието на връзка между този договор и подаденото от ответника заявление за финансиране на проект №26/121/06648 от 05.07.2013 год., както и сключения от ответника и ДФ „Земеделие“ договор №26/121/06648 от 15.08.2014 год. Ищецът бил формирал претенцията си без да се съобрази с анекс №1 от 06.08.2015 год., който явно не му бил известен. Реално одобрената субсидия била в размер на 54 935.23 лв. – факт, който станал известен на ищеца в хода на процеса и който доказвал, че изпълнителят изобщо не бил администрирал проекта, нито бил осъществявал системно следене на развитието на процеса. Според договора от 10.07.2013 год. дължимото възнаграждение било в размер на 800 лв. Ищецът не оспорвал, че сумата от 960 лв. /800 лв. с ДДС/ му била заплатена от ответника на 16.07.2013 год., като по този начин бил потвърдил наличието на валидно сключен договор на 10.07.2013 год. Плащането на посочената сума било осчетоводено от двете страни по делото – обстоятелство се установявало от заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Фактура №2207 от 21.08.2017 год. била издадена четири години след сключването на договора от 20.06.2013 год. – след приетото плащане по договора от 10.07.2013 год. и очевидно в нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 4 ЗДДС. Съгласно чл. 9 от договора, изпълнителят трябвало да изпълнява задълженията си с грижата на добър търговец, като запазва интересите на възложителя. Това било обусловено от реда и начина за отпускане на финансова помощ по процесната мярка, регламентиран в Наредба №8 от 03.04.2008 год. Посочената наредба позволявала/допускала одобрение и финансиране до 60 % от общите допустими разходи – чл. 6, ал. 2. В случая възниквал въпроса за причината, поради която одобрената финансова помощ била в размер на 50 %, вместо допустимите 60 %. Т.е. налице била финансова разлика в размер на 10 987.05 лв., с която ответникът бил ощетен. Следователно налице било некачествено изпълнение от страна на ищеца. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Г.К.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че договорът от 20.06.2013 год. бил с предмет изработване и редакция на проект с пълна документация за кандидатстване по избрана програма за финансиране от възложителя. Въпреки че в чл. 1.1 не бил попълнен конкретния номер и името на програмата, избрана от възложителя за кандидатстване, същата била видна от представеното по делото удостоверение за изпълнение от 04.07.2013 год., с което ответникът бил признал и че ищецът е изпълнил точно, качествено и в срок задълженията си по договора от 20.06.2013 год. В това удостоверение изрично било посочено от ответника, че при одобрение на проекта от финансиращата институция дължи на изпълнителя възнаграждение за успех за този проект съгласно сключения между страните договор за консултантски услуги от 20.06.2013 год. Договорът от 10.07.2013 год. бил ирелевантен за спора, тъй като не касаел процесния проект, а според удостоверението за изпълнение процесният проект бил изработен още към 04.07.2013 год., като същият бил входиран на 05.07.2013 год. Правилно СРС бил приел за неоснователно възражението на ответника, че действието на договора е било прекратено със сключването на договора от 10.07.2013 год. В случая не било налице нито едно от основанията за прекратяване на договора по чл. 15 от договора от 20.06.2013 год. Подписът за изпълнител, в договора от 10.07.2013 год., бил оспорен от ищеца, като според заключението по съдебно-почерковата експертиза той не бил положен от Т.Б. и А.М.. Освен това ответникът бил заплатил първата вноска от дължимото възнаграждение за успех, с което бил признал неговата дължимост по договора от 20.06.2013 год. При това положение, ако ответникът смятал, че договорът от 20.06.2013 год. е бил прекратен с подписването на договора от 10.07.2013 год., не било ясно по каква причина бил заплатил първата вноска от възнаграждението за успех на 06.10.2014 год. Освен това оспорването на валидността на договора от 20.06.2013 год., тъй като същият не е бил подписан от управителя на ищцовото дружество, било направено за първи път във въззивната жалба. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.

Спорните по делото въпроси са свързани със съществуването на твърдяното от ищеца облигационно правоотношение между страните, както и с размера на дължимото възнаграждение за успех.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че на 20.06.2013 год. между ответното дружество, като възложител и ищеца, като изпълнител, е бил сключен договор за изготвяне на проектно предложение №453, по силата на който изпълнителят приел срещу възнаграждение да извърши необходимите действия за изготвяне на индивидуален проект за кандидатстването на възложителя по избрания от него проект за финансиране, в т.ч. изработване и редакция на проекта с пълна документация; администриране на изготвения проект, включващо подаване на подписаните от възложителя документи до финансиращата институция, поддържане на връзка с финансиращата институция и системно следене на развитието на проекта до вземане на окончателното решение и оценка по проекта; водене на кореспонденция в писмен вид, както и поддържане на телефонна връзка с възложителя до вземане на решението. Възложителят се задължил да заплати на изпълнителя авансово възнаграждение за предоставените услуги в размер на 800 лв. /без ДДС/ – в срок до 8 календарни дни от датата на сключване на договора и възнаграждение за успех, представляващо процент от първоначално одобрената съгласно уведомителното писмо сума за възложителя по спечелилите финансиране проекти, изготвени от изпълнителя, като неговият размер /без ДДС/ се формирал по начина, посочен в клаузите на чл. 3.2.1 – 3.2.6 от договора – на две равни части, като първата част била дължима в срок от 8 календарни дни, считано от датата на одобряване на проекта за финансиране от финансиращата институция, а втората част – в срок от 8 календарни дни, считано от получаване на авансово плащане от страна на възложителя по одобрения проект, а ако няма авансово плащане, в срок до 6 месеца от датата на сключване на договора за безвъзмездно финансиране с финансиращата институция по програмата.

Видно е от двустранно подписано удостоверение за изпълнение от 04.07.2013 год., че в изпълнение на горепосочения договор от 20.06.2013 год., ищецът изготвил проектно предложение, озаглавено „Закупуване на модерно селско оборудване и машини за нуждите на „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД, ***“ по „Програма за развитие на селските райони 2007 – 2013 год.“, мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“, като ответникът приел работата като извършена точно, качествено и в срок.

Проектът бил внесен в ДФ „Земеделие“ на 05.07.2013 год. – №26/121/06648 /видно от приетото като доказателство по делото заявление от посочената дата – на л.149 – 161 от първоинстанционното дело/, като на 13.08.2014 год. между ДФ „Земеделие“, от една страна и ответното дружество, от друга страна, наречен „ползвател“, бил сключен договор №26/121/06648 за отпускане на финансова помощ по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“ от програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 год., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, по силата на който на ответника била отпусната помощ в размер на 50 % от одобрените и реално извършени от ползвателя разходи. Според клаузата на чл. 2.6 от договора, окончателният размер на помощта се определяла от фонда след представяне на всички изискуеми съгласно Наредба № 8 от 03.04.2008 год. документи за направени инвестиционни разходи. Първоначално одобрената безвъзмездна финансова помощ въз основа на представените от ответника на етапа на кандидатстването по мярката документи била в размер на 74 788.69 лв., съгласно Таблицата за одобрените инвестиционни разходи /приложение №1, което е прието като доказателство по делото/ – чл. 2.1 /видно от Заповед №03-РД/2373 от 04.08.2014 год. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“/.

На 18.06.2013 год. и 16.07.2013 год. ответното дружество заплатило на ищеца авансово възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС /за което ищецът издал фактура №498 от 16.07.2013 год./, а на 06.10.2014 год. и 15.12.2014 год. – първата вноска от договореното възнаграждение за успех в размер на 2 916.76 лв. /за което ищецът бил издал фактура №1020 от 06.10.2014 год./.

На 06.08.2015 год. между ДФ „Земеделие“ и ответника бил сключен анекс №1, по силата на който и на основание чл. 20а, ал. 2 ЗЗД страните постигнали съгласие за изменението на чл. 2.1 от горепосочения договор по отношение на размера на първоначално одобрената безвъзмездна финансова помощ на 54 935.23 лв.

Настоящият съдебен състав приема, че на 20.06.2013 год. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор, който носи белезите на изработката /чл. 258 – чл. 269 ЗЗД/. Изпълнителят дължи изработването на нещо съгласно поръчката – съобразно изискванията, упътванията и проектите на поръчващия – чл. 258 ЗЗД. Изработеното трябва да съответства на уговореното в предметно, времево, качествено и количествено отношение. На задължението на изпълнителя да изработи кореспондира именно правото му на възнаграждение при спазване на общия принцип за недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Съответното изпълнение предпоставя съответното възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя – чл.  264, ал. 1 ЗЗД. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Приемането може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, като законът не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства – писмени доказателства, гласни доказателства, съдебна експертиза.

Неоснователно се явява възражението на ответника, че договорът от 20.06.2013 год. е недействителен поради неопределяемост на дължимата от изпълнителя престация /чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – липса на съгласие/. Договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа /а в частност, доколкото договорът е сключен между търговци по смисъла на ТЗ и представлява търговска сделка по аналогия на закона намира приложение правилото на чл. 326, ал. 2 ТЗ/. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка. Поради това съгласието за сключването на договор за изработка не предпоставя насрещни писмени волеизявления на възложителя и изпълнителя относно подлежащите на извършване работи и възнаграждението на изпълнителя. Същевременно не съществува и пречка насрещните волеизявления на страните за съществените елементи на договора да бъдат обективирани в различни  документи, какъвто е настоящият случай. Достатъчна конкретизация на избрания от възложителя проект за финансиране се съдържа в удостоверението за изпълнение, което е подписано от представители на страните.

Неоснователно е и възражението на ответника, че действието на договора от 20.06.2013 год. е изменено/прекратено със сключването на договор за изготвяне на проектно предложение от 10.07.2013 год., поради следните съображения:

Договорите могат да бъдат изменяни или прекратени само по взаимно съгласие на страните или на предвидени в закона основания – чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Сключеният в границите на чл. 9 ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, която обвързаност се разпростира и върху измененията на договора, когато това е станало по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Следователно, когато е постигнато съглашение за настъпването на определени правни последици, но страните впоследствие по взаимно съгласие са изменили първоначално сключения договор или отделни негови клаузи в съответствие с принципа за автономия на волята, тези изменения също обвързват договарящите, независимо от това кога са поети задълженията – с първоначалното сключване на договора или с последващото му изменение с допълнително споразумение /анекс/. Всяка страна по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона, според чл. 63, ал. 1 ЗЗД, т.е. постигнатото съглашение в рамките на закона и морала обвързва съконтрахентите по начин, по който те са обективирали съгласието си да настъпят правните последици или действието на договора не бъде прекратено.

В частност при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на представения по делото договор от 10.07.2013 год., въззивният съд приема, че същият има самостоятелен характер и не представлява допълнително споразумение към договора от 20.06.2013 год., тъй като освен че в него не се съдържат волеизявления на страните за конкретната работа, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, въобще липсва позоваване на договора от 20.06.2013 год. /респ. препращане към него/, като няма и уговорки, въз основа на които да може да се приеме, че е било постигнато съгласие за неговото изменение в частта относно размера на дължимото на изпълнителя възнаграждение или за неговото прекратяване. В този смисъл обсъжданият документ се явява напълно ирелевантен за предмета на спора.

На следващо място СГС приема, че задължението на възложителя да приеме работата се запълва съдържателно с нуждата от извършване на активни действия – да прегледа изработеното за недостатъци и да уведоми веднага изпълнителя при наличието на явни такива – чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Според посочената разпоредба, скрити недостътици са такива, които съществуват, но не могат да се открият при обикновения начин на приемане на изработеното или такива, които са се проявили по-късно, за които изрично в закона е предвидено, че поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им /или в уговорения между страните срок/, което не е необходимо само ако изпълнителят е знаел недостатъците – чл. 264, ал. 2, изр. 2 и 3 ЗЗД /в тази хипотеза възражението трябва да се доведе до знанието на изпълнителя в максимално кратък, адекватен според обстоятелствата срок/.

Ако поръчващият не направи такива възражения, работата се счита приета, съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД – с неуведомяването за недостатъци – явни или скрити, се преклудира възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя за некачествено изпълнение по чл. 265 ЗЗД. За да може да търси някоя от възможностите, предвидени в посочения законов текст, възложителят трябва да запази правата си по чл. 264 ЗЗД, като липсата на уведомление до изпълнителя незабавно след откриване на видими недостатъци или появили се скрити недостатъци води до преклудиране на правата по чл. 265 ЗЗД. Законът не изисква конкретна форма, в която следва да бъдат заявени възраженията по чл. 264, ал. 2 ЗЗД, поради което е допустимо те да са направени и само устно /виж например Решение № 202 от 27.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 4123/2013 г., ІІ т. о., ТК/.

По делото е доказано, че ответникът е приел възложената на ищеца работа съобразно чл. 264, ал. 1 ЗЗД /т.е. преклудирани се явяват всички възражения на възложителя за некачествено изпълнение, освен за скрити недостатъци, но в случая не се твърди наличието на такива/. При това положение и доколкото няма спор, че изготвеният от ищеца проект е бил одобрен за финансиране от финансиращата институция – ДФ „Земеделие“, то съобразно клаузите на чл. 3.2 и чл. 4.2 от договора е настъпила изискуемостта на вземането за втората част от възнаграждението за успех.

Съгласно чл. 3.2.2 от процесния договора, при одобрена субсидия по проекта от финансиращата институция по програмата в полза на възложителя в размер от 70 001 лв. до 350 000 лв., дължимото възнаграждение за успех е в размер на 6.5 % от одобрените суми по проекта. Следователно дължимостта на това възнаграждение е обвързана единствено с факта на одобрение на подаденото проектно предложение, което е изготвено от изпълнителя и размера на първоначално одобрената съгласно уведомителното писмо сума за възложителя по спечелилия финансирането проект. Между страните не са уговорени допълнителни изисквания или условия за заплащане на възнаграждението за успех, както и хипотези, при които това възнаграждение се дължи в по-малък размер /чл. 20 ЗЗД/ – напротив видно е от клаузата на чл. 5 от договора, че възнаграждението за успех се дължи и в случай, че проектът е одобрен за финансиране от финансиращата институция на програмата, но поради някакъв пропуск на възложителя не се е стигнало до превеждането на сумите по проекта; в този случай втората част от възнаграждението за успех се дължи от възложителя на изпълнителя от датата, на която е възникнало обстоятелството, поради което изплащането на сумата по проекта е било отменено от финансиращата институция /например: безрезултатно изтичане на крайния срок за подписване на договора за субсидиране, отказ от подписването на договора, прекратяване на договора и т.н./. Следователно в частност изменението на сключения между ответното дружество и ДФ „Земеделие“ договор №26/121/06648 от 13.08.2014 год. с анекс №1 от 06.08.2015 год., извършено по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД /виж и чл. 46 от Наредба № 8 от 03.04.2008 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Модернизиране на земеделските стопанства“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 год./ е ирелевантно за размера на дължимото от ответника възнаграждение за успех, което в частност възлиза на 5 833.52 лв. с ДДС, като ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за втората част от него в размер на 2 916.77 лв. В този смисъл релевираната претенция се явява изцяло основателна.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1 696.56 лв. до пълния предявен размер от 2 916.77 лв. /т.е. за сумата от 1 220.21 лв. с ДДС/, която претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 273 лв.

В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство за държавна такса, за такса за издаване на съдебно удостоверение, за възнаграждения за вещи лица и за възнаграждение за един адвокат в размер на 358.82 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 378.48 лв. /с ДДС, както и направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №110/2017 год. по описа на РС –  Ивайловград за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 191.87 лв.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                            Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОТМЕНЯ решението от 27.01.2020 год., постановено по гр.дело №18142/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Г.К.“ ЕООД срещу „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 1 696.56 лв. до размера от 2 916.77 лв. /т.е. за сумата от  1 220.21 лв. с ДДС/,  както и в частта му, в която ищецът от „Г.К.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД разноски за първоинстанционното производство в размер на 273 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Г.К.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца разликата над 1 696.56 лв. до размера от 2 916.77 лв. /т.е. сумата от 1 220.21 лв. с ДДС/, представляваща дължима втора част от възнаграждение за успех по договор за изготвяне на проектно предложение №453 от 20.06.2013 год., озаглавено „Закупуване на модерно селско оборудване и машини за нуждите на „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД, ***“ по „Програма за развитие на селските райони 2007 – 2013 год.“, мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №110/2017 год. по описа на РС – Ивайловград – 04.12.2017 год. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.01.2020 год., постановено по гр.дело №18142/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Г.Б.Х.Б.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Г.К.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса, за такса за издаване на съдебно удостоверение, за възнаграждения за вещи лица и за възнаграждение за един адвокат в размер на 358.82 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 378.48 лв. /с ДДС, както и направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №110/2017 год. по описа на РС – Ивайловград за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 191.87 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1/                           2/