Р Е Ш Е Н И Е
№ 260696
Гр.Пловдив, 21.05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд, четиринадесети граждански
състав на 22.04. две хиляди и двадесет и първа година в публично заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анна Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Бранимир Василев
Иван Анастасов
При секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№500/
2021 г. по описа на ПОС, за се произнесе, съобрази:
Производство по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба на „Гарант кредит консулт” ЕООД /с предишно наименование „Лайт
кредит консулт” ЕООД/, ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. ****,
представлявано от управителя А. Д. А. чрез адв.П.П. против решение №261221/10.11.2020 г.,
постановено по гр. д. №13257/2019 г. на РС Пловдив, 13 гр. състав, което са
отхвърлени предявените искове за признаване за
установено по отношение на П.Р.С. ЕГН **********, с адрес: ***, с
който се иска от съда да признае за установено, дължимостта на сумата общо 1 349,05 лв., от която 1 146,28 лв. извършено плащане по активирана гаранция,
поради неплащане на задълженията на ответника по договор за заем и 202,77
лв. неплатена част от възнаграждение по договор за гаранция, ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението по
ч.гр.д. 5623/19 г., както и направените разноски по делото.
Излага оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и да се постанови
ново, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира за присъждане на
разноски.
От П.Р.С. – не е постъпило становище по ВЖ.
Пловдивският окръжен съд, след като провери
обжалваното решение съобразно чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и
доводите на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството е образувано
по иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1
от ГПК,чл.79,ал.1 ЗЗД. предявен от „Лайт кредит консулт” ЕООД.
Въззивникът счита, че съдът
не е отчел, че страните по договара за заем и по договора за гаранция са
различни лица и че правните последици настъпват в патримониума на различни
лица, поради вкоето не следва премиите по договора за гаранция да бъдат
включвани в договора за заем и да представляват част от ГПР по договора за
кредит, по който дружеството –гарант не е страна; неправилно съдът е приел, че
договорът за заем е недействителен, тъй като въпреки, че лихвеният процент е
фиксиран, в договора липсвали условия за прилагането му – жалбоподателят счита,
че по смисъла на чл.11,ал.1 ,т.9 от ЗПК, условия за прилагане на лихвения
процент означава да бъде посочено дали той е фиксиран или променлив и на каква
база се прилага – годишна, месечна или друга, поради което счита, че нормата е
спазена, тъй като в чл.3 от договора за заем е посочено, че лихвеният процент е
фиксиран на годишна база; счита също, че неправилно съдът е обвързал
действителността на тристранния договор за гаранция с договора за заем и
неправилно е приравнен с договор за поръчителство, тъй като премиите по
договора за гаранция се дължали на самостоятелно договорно основание към
неучаствуващо в заемното правоотношение лице.
ПОС намира следното:
По заявлението от 10.04.2019
г. в заповедното производство по ч.гр.д.№5623/2019 г. се претендира сумата
1349,05 лв., включваща 1146,28 лв. – невърната сума по договор за заем
№10754/6.03.2017 г., сключен с „Лайт кредит“ООД с краен срок на погасяване
06.08.2017 г. и сумата 202,77 лв. – неплатена част възнаграждение по договор за
гаранция от 6.03.2017 г., платена от заявителят, съгласно договора за гаранция.
Исковата молба, е предявена при хипотезата на чл.415,ал.1,т.2 ГПК в срока по
чл. 415/1/,т.4 от ГПК, което обуславя допустимостта на предявеният
установителен иск.
По основателността:
От представените по делото
доказателства е видно, че по силата на Договор за заем №10754/6.03.2017
г., заемодателите са получили в заем от
„ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД – гр. **** сумата от 1300 лв. с краен срок за погасяване
06.08.2017 г., срещу задължение да я върнат, ведно с възнаградителна лихва от
40%, ГПР – 47,86%, на 5 равни месечни вноски, всяка от които на стойност от
286,57 лв., Уговореният общ размер на всички плащания е в размер на 1432,85 лв.
На 6.03.2017 г. е сключен и
тристранен Договор за гаранция (л. 10-13) между „Лайт кредит“ООД– заемодател,
заемателите, и „Лайт кредит консулт“ООД – като гарант. С договора е уговорено
дружеството-гарант да отговаря пред заемодателя като при активиране на
гаранцията заплати сумите, дължими от ответника по договора за заем в случай,
че заемателя не плати дължимите ежеседмични вноски в продължение на 6 седмици
/чл.1.1 от дог. за гаранция/. Срещу поемането на тази гаранционна отговорност с
договора е уговорено възнаграждение на
гаранта по чл.3.1 от договора за гаранция, дължимо от заемателя по заемното
правоотношение независимо от активиране на гаранцията, на 5 ежемесечни премии в
размер на по 101,24 лв., платими заедно/на същата дата/ със съответните
седмични погасителни вноски по заема, а в чл.3.2. е казано, че платените премии
не подлежат на връщане независимо дали гаранцията е афектирана и независимо
дали са усвоени всчики средства по заема.
В чл. 6 от договора е уговорено, че при активиране на гаранцията и
извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя, гарантът
има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател, обаче в чл.1.2 от
договора за гаранция е записано, че заемодателят се задължава да предяви иска
си първо срещу заемателя и едва ако не бъде удоволетворен, да иска плащане от
Гаранта.
От приетата и неоспорена от
страните ССЕ, изпълнена от в.л.М. М. – л.57 от д.РС се установява, че от
заемателя са постъпили плащания по договора за заем в общ размер 286,57 лв., от
които е погасена договорна лихва -43,34 лв. и част от главницата в размер на
343,23 лв., а по задълженията по договора за гаранция са направени плащания
общо за 303,43лв.; на 13.03.2019 г. е активиран договорът за гаранция, с което
гаранта е превел на заемодателя сумата
от 1146,28 лв.; ВЛ е изчислило, че дължими на гаранта са преведената
сума от 1146,28 лв. и 202,77 лв.- неплатен остатък по договора за гаранция или
общо 1349,05 лв. От ССЕ се установява също, че на 06.03.2017 г. на заемателите
е предоставена договорета заемна сума по ДПК.
ПОС намира за неоснователни
изложените във ВЖ доводи, че договорът за заем не е нищожен на осн.чл.22 ЗПК и
е породил своите правни последици, тъй като съдържал всички реквизити по
чл.11,ал.1 ЗПК, в т.ч. ГПР и общия размер на вскички плащания, а заемателят се
бил съгласил с тези условия като ги е приел,поради следното:
От представените по делото
доказателства ПОС констатира, че в договора за кредит не е представен
погасителен план, в който да са посочени
размера и броя на дължимите вноски, с показване начина на погасяване на
главницата и лихвата и падежната дата /изискване на чл.11,ал.1,т.11 и 12 ЗПК/ –
въззивникът не ангажира доказателства, че
такъв бил изготвен и предоставен на заемополучателя при подписване на
договора за заем. ПОС намира, че не е
изпълнено изискването на чл.11,ал.1т.20 от ЗПК – да бъде посочен в договора за
кредит размера на лихвения % на ден, както и на чл.11,ал.2 ЗПК, където е
казано, че ОУ са неразделна част от договора за кредит и трябва всяка страните
да е подписана от страните по договора. В тази връзка ПОС констатира, че по
делото е представен само първият лист от ОУ на договора за паричен заем – до
чл.17; Неоснователно е оплакването във
ВЖ, че неправилно съдът е приел, че ГПР
от 47,86% и общата сума на плащане не съответстват на действителните, тъй като
заемната сума от 1300 лв. се оскъпявала с 506,20 лв. – дължима сума по договора
за гаранция, което не било прекомерно, тъй като с договора за гаранция били
уговорени насрещни задължения на гаранта, който не бил страна по ДПК и затова
възнаграждението му не е включено в ГПР – оплакването е неоснователно, тъй като
още при сключването на договора, като условие за предоставянето на паричния заем е сключването на договор за гаранция
и заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по кредита, като към всяка вноска се добавя сума от
101,24 лева. Т.е., плащането на тези
премии се извършва в полза на заемодателя, а не на гаранта. След
като възнаграждението по договора за гаранция е предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин
на практика води до скрито оскъпяване на кредита и е дължимо независимо дали
гаранцията ще бъде активирана, съгласно чл.3.2. от цит.договор,то този разход е
следвало да бъде включен в ГПР. След като ГПР по договора за кредит е 47,86%,
включването на дължимата сума по гаранционния договор показва, че ГПР надвишава
максимално допустимия по ЗПК, което води до нищожност на договора за кредит
поради противоречие с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК за размера на ГПР.
Горното налага извода, че в
договора за кредит не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2
от ЗПК, поради което съгласно чл.22 ЗПК – договорът за кредит е
недействителен.Съгласно т.1 и т.3 от ТР №1/9.12.2013 г. по т.д.1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС – когато не са спазени чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2 от ЗПК,
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до изначална
недействителност на договора, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Правилно РС не е приложил
чл.23 ЗПК да уважи иска до размера на неплатената главница, т.к. от
суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд
дълг, а само това ТЛ, което има правен интерес от изпълнението –гарантът няма
правен интерес от изпълнение на задължението за плащане на главницата от
заемополучателя, тъй като не е изпълнено условието заемателят да е предявил
претенцията си първо към заемополучателите.
От друга страна,
възнаграждението по договора за гаранция произтича от неравноправна клауза по
смисъла на чл.143,ал.1,т.5 от ЗЗП, според който неравноправна клауза в
договора, сключен с потребител е тази, която го задължава при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
неравноправна е клаузата на чл.3.2 от договора за гаранция, според която
потребителят дължи вноски по гаранционния договор дори и без активиране на
гаранцията, т.е. дори и да е изряден платец по договора за кредит, той дължи
вноски по договора за гаранция, т.е потребителят следва да поеме задължение без
правно основание – налице е неравновправна клауза, която противоречи на добрите
нрави и не е уговорена индивидуално, тъй като по този начин многократно се
увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава
длъжника.
Освен
това, след като в чл.6 от договора е предвидено, че при активиране на гаранцията
и извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя,
гарантът има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател,
налице е основание да се приеме, че тристранния договор се характеризира като
такъв за поръчителство.
Съгласно
чл.138, изр.3 от ЗЗД, поръчителство може да съществува само за действително
задължение. Доколкото договорът за потребителстки кредит е недействителен, недействителен
се явява и тристранният договор за гаранция, който, както беше констатирано по-
горе, има акцесорен характер спрямо първия договор.
По изложените съображения ПОС
намира, че договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК, както и
акцесорният му договор за гаранция, поради което предявеният иск се явява
неоснователен.
Като е
достигнал до същите правни изводи, РС е постановил правилно и законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право
на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК има въззиваемата, но тъй като такива
да са направени, не се присъждат.
По изложените съображения
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА №261221/10.11.2020
г., постановено по гр. д. №13257/2019 г. на РС Пловдив, 13 гр. състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: