№ 370
гр. София, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Красимир Маринов Въззивно търговско дело
№ 20221001000251 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. на СГС № 364854/23.11.2021 г., подадена от „Тракия
Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с ЕИК:********* чрез адвокат А. В. от САК
срещу решение № 266450/05.11.2021 г., постановено по търг. дело № 1353/2019 г. по описа на
Софийски градски съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело №
260528/10.02.2022 г.), с което са отхвърлени като неоснователни предявените от жалбоподателя
искове против Република България, представлявана от министъра на финансите, София, ул. „Г. С.
Раковски“ № 102, както следва: иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ за
сумата 89 262.29 лв., представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер 20 % за
производство на електрическа енергия през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.; евентуално
съединен с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за същата сума, като удържана на
ищеца без основание 20 % такса за производство на електрическа енергия за същия период;
евентуално съединен с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, с която ищецът се е
обогатил без основание за сметка на ищеца, ведно с лихва за забава върху главницата 89 262.29 лв.
в размер 27 564.33 лв. за периода 31.01.2014 г. - 30.11.2018 г.; както и жалбоподателят е осъден да
заплати на Република България, представлявана от министъра на финансите разноски по делото –
юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
Жалбоподателят счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон и
неоооснованост, както и поради противоречие с установената трайна практика на Върховния
касационен съд.
1
По отношение на отхвърления иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД излага
съображения, че били налице всички необходими предпоставки за ангажиране на
извъндоговорната отговорност на Държавата съгласно чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, а
относно предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, излага съображения, че неправилно съдът счел, че с оглед действието на
решението на КС, предвидено в чл. 151, ал. 2 КРБ, към момента на имущественото разместване
било съществувало основание за същото, поради което не било налице един от елементите на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, при което решаващите мотиви на съда по
отношение на така предявените искове не държали сметка за действието на решението на
Конституционния съд за обявяването на приетите норми за противоконституционни. Излага и
доводи за неоснователност на направените от ответника възражения за погасяване по давност на
исковите претенции за обезщетение на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и предявените в условията
на евентуалност за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.
59 ЗЗД.
Поради това, моли апелативния съд да отмени така обжалваното решение и вместо него
постанови ново, с което да уважи исковите претенции с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД,
евентуално тези по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД ведно с претенцията по чл. 86 ЗЗД.
Претендира и присъждане на разноски, направени и в двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна Република България, представлявана от
министъра на финансите чрез юр.к. В. Б. е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба и
моли апелативния съд да я остави без уважение като потвърди обжалваното решение. Претендира
присъждане на разноски за въззивното производство – юрисконсултско възнаграждение, като
оспорва претенцията на жалбоподателя за разноски като прекомерни по размер и недоказани.
В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят „Тракия Енерджи“ ООД поддържа
въззивната си жалба и направените с нея искания. Претендира присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
От своя страна, въззиваемата страна Република България, представлявана от министъра на
финансите, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и направените с него искания.
Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение като прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателя.
Софийският апелативен съд, в настоящият си съдебен състав, след като се запозна с
доводите на страните и доказателствата по делото, намира жалбата за процесуално допустима –
подадена е в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, а разгледана по същество я намира за основателна поради следните съображения:
Предмет на производство пред Софийски градски съд са предявени осъдителни искове от
„Тракия Енерджи“ ООД срещу Република България, представлявана от министъра на финансите,
както следва: иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ за сумата 89 262,29 лв.,
представляваща вреди от недължима събрана такса в размер 20 % за производство на електрическа
енергия през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.; евентуално съединен с иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 пр. І-во ЗЗД за същата сума като удържана на ищеца без основание 20 % такса за
производство на електрическа енергия за същия период; евентуално съединен с иск с правно
2
основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, с която ищецът се е обогатил без основание за сметка на
ищеца, ведно с лихва за забава върху главницата 89 262.29 лв. в размер 27 564.33 лв. за периода от
21.12.2015 г. до 21.12.2018 г.
Ищецът твърди, че бил производител на електроенергия от възобновяеми източници, като
собственик на фотоволтаична централа. Обектът бил въведен надлежно в експлоатация с
разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-160 от 27.06.2012 г., като за него бил сключен договор за
присъединяване № ********* от 10.10.2011 г., издадено в съответствие с установената процедура
по Закона за устройство на територията с мрежовия оператор „ЕВН България
Електроразпределение“ АД (ново наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД), с когото
ищецът сключил договор за изкупуване на електрическа енергия № 703/27.07.2012 г. и продавал
произведената енергия от възобновяем източник по преференциална цена.
С приетия чл. 35а от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) била въведена
нова „такса“, приложима единствено по отношение на производителите на енергия с енергиен
източник вятър и слънце. Таксата била в размер от 20 на сто върху приходите от
преференциалната цена за произведената електрическа енергия от възобновяем източник,
породила правно действие считано от 01.01.2014 г. и била удържана директно от производителите
на електрическа енергия от слънце и вятър.
На 31.07.2014 г. Конституционният съд на Република България (КС на РБ) постановил
единодушно решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г., с което обявил за
противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/2013 г.), с които били създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
Според ищеца, съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 Закона за Конституционния съд (ЗКС),
Народното събрание бил органът, който носел отговорност да уреди възникналите правни
последици от акт, който бил обявен за противоконституционен. По аргумент от чл. 88 от
Правилника за дейността на 42-то Народното събрание (нов чл. 90 от Правилника за дейността на
43-тото Народното събрание) срокът, в който Народното събрание имал задължение да уреди
възникналите правни последици, бил два месеца от влизане в сила на решението на КС на РБ. В
настоящия случай този срок бил изтекъл, а нова правна уредба на тези отношения не била приета и
противоконституционният закон останал във висящо състояние. Поради това, ищецът счита, че
цитираните разпоредби, налагащи заплащането на 20 % такса в полза на държавата, били
противоконституционни още към момента на приемането си, както и през периода, през който не
били изрично обявени за противоречащи на основния закон, поради което настъпили преки вреди
за цял сектор юридически лица, чиято дейност изрично била прокламирана като приоритетна в
редица актове ма Европейския съюз и националната ни система. Със своя нормативен акт,
противоречащ на Конституцията на Република България (КРБ) и на правото на ЕС, Народното
събрание нарушило чл. 4, § 3 от ДЕС, според който държавите-членки били длъжни да
предприемат всички мерки, свързани с изпълнението на техните задължения, които произтичали
от договорите на ЕС или актовете на институциите на ЕС, включително от практика на съда на ЕС,
която била задължителна при правораздаване на национално ниво. Заедно с това, според ищеца,
било налице и нарушение на чл. 63 от ДФЕС, нарушение на чл. 107 от ДФЕС, нарушение на
Директива 2009/28/ЕО, нарушения на Директива 2009/72/ЕО. Счита, че при наличието на пряко
противоречие на измененията в ЗЕВИ с имащото примат право на Европейския съюз,
3
разпоредбите на закона изобщо не следвало да бъдат прилагани спрямо засегнатите ВЕИ
производители. Налице било прилагане на правна норма, съдържаща се в акт с ранг на закон, която
противоречала на Общностното право, от което следвало, че не трябвало да породи правен ефект
по отношение на субектите, спрямо които била насочена. В тази връзка към момента на заплащане
на таксата от 20 % не можело да има правно основание за прехвърлянето на тази имуществена
престация в полза на държавата.
Понесените от ищеца вреди от противоконституционно удържаните му суми под формата на
20 % такса, в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. възлизали на 89 262.29 лв. - за главницата и
9 998.67 лв. - за лихвата, съгласно издадени фактури, както следва: 1. По фактура №
19/31.01.2014 г. на стойност 34 008.47 лв., след удържане на 20 % такса от 5 668.08 лв., ищецът
получил 28 340.39 лв.; 2. По фактура № 20/28.02.2014 г. на стойност 49 831.42 лв., след удържане
на 20 % такса от 8 305.24 лв., ищецът получил 41 526.18 лв.; 3. По фактура № 21/31.03.2014 г. на
стойност 55 593.35 лв., след удържане на 20 % такса от 9 265.56 лв., ищецът получил 46 327.79 лв.;
4. По фактура № 22/30.04.2014 г. на стойност 70 518.44 лв., след удържане на 20 % такса от
11 753.07 лв., ищецът получил 58 765.37 лв.; 5. По фактура № 23/31.05.2014 г. на стойност
94 884.53 лв., след удържане на 20 % такса от 15 814.09 лв., ищецът получил 79 070.44 лв.; 6. По
фактура № 24/30.06.2014 г. на стойност 96 619.63 лв., след удържане на 20 % такса от 16 103.27
лв., включително 2 104.56 лв. разход за небаланси, ищецът получил 78 411.80 лв.; 7. По фактура №
25/31.07.2014 г. на стойност 107 172.00 лв., след удържане на 20 % такса от 17 862.00 лв.,
включително 1 218.62 лв. разход за небаланси, ищецът получил 88 091.38 лв.; 8. По фактура №
26/31.08.2014 г. на стойност 100 488.90 лв., след удържане на 20 % такса от 4 490.98 лв. (удържана
върху цената за произведената енергия до 09.08.2014 г.), включително 2 095.26 лв. разход за
небаланси, ищецът получил 93 902.66 лв.
Предвид изискуемостта на сумата от 89 262.29 лв., ищецът твърди, че ответникът му дължи и
лихва за забава върху тази главница в общ размер на 27 564.33 лв. за периода от 21.12.2015 г. до
21.12.2018 г. съгласно уточнителната молба от 14.01.2019 г.
Ответникът Република България, представлявана от министъра на финансите оспорва
исковете като недопустими, а в случай, че съдът ги допусне до разглеждане – като неоснователни,
необосновани и недоказани по основание и размер. Навежда и възражения за неподведомственост
на спора на гражданските съдилища.
Твърди, че държавните такси, каквато била таксата, установена в чл. 35а ЗЕВИ,
представлявали публични държавни вземания по силата на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Уредбата в
Раздел V ЗЕВИ (ред. ДВ бр. 103/2013 г.) създала държавно публично вземане, събирано в
условията на финансов автоматизъм. Правоотношенията, които възниквали между държавата и
финансово задълженото лице по силата на публичноправна норма, били отношения на власт и
подчинение, а не отношения, при които била налице равнопоставеност на субектите. Плащането на
държавна такса било публичноправно задължение, което финансово задълженото лице било
длъжно да изпълни по силата на публичноправна норма. Процедурата по възстановяване на
недължимо събрани публични вземания от държавата била уредена в чл. 128 и следващите ДОПК
(а също и в чл. 46 ЗД). Общите граждански съдилища не били компетентни да се произнасят
досежно законосъобразността или противоконституционността на законови нормативни актове,
съответно относно противоречието или несъответствието на законови разпоредби с КРБ, респ.
Конституционният съд бил надлежният орган, който извършвал преценка дали самото действие по
4
приемане на закон било в съответствие с нормотворческата процедура, разписана в КРБ, ЗНА,
УПМСНА и др. относими нормативни актове, както и какви са последиците от извършени
незаконосъобразни действия. В този смисъл направил възражение за неподведомственост на спора
в гражданските съдилища, което било уважено от настоящия съд и производството пред СГС било
прекратено, но с оглед задължителните указания на САС, след отмяната на определението за
прекратяване на делото, съдът следвало да се произнесе по съществото на спора.
Твърди, че всичко, извършено в периода между влизането на закона в сила и обявяването му
за противоконституционен, оставало законосъобразно, тъй като се прилагал действащ закон,
поради което и било налице валидно правно основание за извършено плащане на посочените
такси, уредени в чл. 35а и сл. от ЗЕВИ за процесния период.
Счита, че ако се приемело, че съобразно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС удържаните такси
следвало да бъдат възстановени на производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия, това би означавало индиректно да се придаде обратна сила на решението на КС
за обявяване на противоконституционност на нормите, което би противоречало на КРБ.
Твърди, че не били налице противоправни действия на народните представители, а отделно
от това, липсвало пряко възлагане по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, липсвала и вина като
материалноправна предпоставка за осъществяването на фактическия състав по чл. 49 вр. чл. 45
ЗЗД.
Приемането на закон, представляващ и признат от КРБ за действащо и приложимо право до
определен момент, не можело да се квалифицира като противоправно действие, от което да са
произтекли вреди, доколкото Конституцията не признавала извършеното плащане за
противоправна последица, респективно за претърпяна вреда.
Доколкото по делото не се установявали и не били изпълнени и останалите
материалноправни предпоставки от фактическия състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД,
счита, че не можело да се приеме, че твърдените вреди били настъпили в резултат на незаконни
действия и бездействия при осъществяване на законодателната власт от колективен държавен
орган, а именно Народното събрание.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че държавата следвало да отстрани последиците
от нарушение на общностното право, тъй като с въвеждане на директивите със ЗЕ и ЗЕВИ правото
не било нарушено, за да се поправят последиците от това. Не били осъществени материално-
правните предпоставки на извъндоговорната отговорност на държавите-членки по чл. 4, § 3 от
ДЕС, тъй като ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавата изисквало
кумулативното наличие на следните условия: 1. нарушена норма от правото на ЕС, която
предоставя права на частноправните субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3.
пряка причинно-следствена връзка между нарушената норма и настъпилите вреди.
Ответникът прави и възражение, че вземането за обезщетение за вреди от противоправно
действие на Народното събрание било погасено по давност към датата на депозиране на искова
молба - 28.12.2018 г., тъй като началният момент, от който започвала да тече давността при
известен деец, бил моментът, в който било извършено конкретното действие по приемане на
законовите разпоредби от Народното събрание, а процесните норми били приети на 04.12.2013 г.
Софийският апелативен съд, в настоящият си съдебен състав намира, че така предявените
искове, а именно: главни искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл.
5
7 КРБ и чл. 86 ЗЗД и в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, съответно чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, са процесуално допустими и подведомствени
на гражданските съдилищау а направените в тази връзка възраженията на ответника (за
неподведомственост на делото на гражданските съдилища и за недопустимост на исковете) се
явяват неоснователни, поради следните съображения:
Предявените искове от „Тракия Енерджи“ ООД срещу Република България, представлявана
от министъра на финансите не са за възстановяване на недължимо платени публични държавни
вземания, които спорове не са подведомствени на гражданските съдилища, а са за обезвреда,
произнасянето по които е именно в тяхната компетентност. Процесуалната легитимация на
ответника се определя от заявените в исковата молба твърдения за наличие на предпоставки за
ангажиране отговорност на Държавата за обезщетение за имуществени вреди от противоправни
действия/бездействие на неин държавен орган. А доколко Държавата е материално-правно
легитимирана да отговаря по такъв иск, респ. доколко съществуват предпоставките за ангажиране
на отговорността й, е въпрос, който би могъл да бъде разрешен само в производството по
съществото на спора. С решението си съдът се е произнесъл по ясно заявени в исковата молба
правопораждащи твърдения на ищеца, а депозираната от него искова молба е редовна. По
същество, с него не е упражнен недопустим контрол върху законодателството и дейността на
Народното събрание, а са обсъждани гражданските последици от акта на единствено компетентния
да извършва контрол върху тази му дейност орган - Конституционния съд на РБ, чиито решения са
задължителни. Държавата, като отделен правен субект, може да бъде и е надлежен ответник по иск
за обезщетение на вреди, като при воденето на исковия процес пред първата инстанция тя е била
процесуално представлявана по начина, предвиден в закона (чл. 31, ал. 1 ГПК). Не може да
обоснове извод за недопустимост на иска и тезата за липса на изрична правна уредба,
предвиждаща възможност за ангажиране отговорността Държавата, за вреди от законодателната
дейност или бездействие на нейния орган - Народното събрание. Искът намира правното си
основание в общите разпоредби на ЗЗД, доколкото, с чл. 7 КРБ е установена пряка отговорност на
Държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, който е специален закон,
уреждащ отговорността на Държавата за вреди при участие в процеса на съответните държавни
органи като нейни процесуални субституенти, тя се реализира на основание прякото действие на
чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД (в т. см. решение по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС ІІІ г. о.; решение по гр.
д. № 93/2012 г., на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 1732/19 г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.
д. № 4069/19 г. на ІV г.о. на ВКС и др.).
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, разглеждайки най-напред главните искове с
правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 7 КРБ и чл. 86 ЗЗД, настоящият
съдебен състав намира от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че ищцовото дружество е производител на електроенергия от възобновяеми
източници, като собственик на фотоволтаична централа. Обектът е въведен надлежно в
експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-160 от 27.06.2012 г., като за него е сключен
договор за присъединяване № ********* от 10.10.2011 г., издадено в съответствие с установената
процедура по Закона за устройство на територията с мрежовия оператор „ЕВН България
Електроразпределение“ АД (ново наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД), с когото
ищецът е сключил договор за изкупуване на електрическа енергия № 703/27.07.2012 г. и продава
6
произведената енергия от възобновяем източник по преференциална цена.
С изменения в ЗЕВИ, приети със Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/2013 г., в сила от 01.01.2014 г.) в новоприетия чл. 35а ЗЕВИ е
въведена нова такса, приложима единствено по отношение на производителите на енергия с
енергиен източник вятър и слънце, в размер 20 % върху приходите от преференциалната цена за
произведената електрическа енергия от възобновяем източник.
Въведената нова такса ищецът е заплащал, в съответствие с чл. 35б ЗЕВИ, като тя е била
удържана ежемесечно от крайния снабдител „ЕВН България Електроразпределение“ АД (ново
наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД) и за процесния период от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г. възлиза в общ размер на 89 262.29 лв., съгласно представените от ищеца фактури,
както следва: 1. По фактура № 19/31.01.2014 г. на стойност 34 008.47 лв., след удържане на 20 %
такса от 5 668.08 лв., ищецът получил 28 340.39 лв.; 2. По фактура № 20/28.02.2014 г. на стойност
49 831.42 лв., след удържане на 20 % такса от 8 305.24 лв., ищецът получил 41 526.18 лв.; 3. По
фактура № 21/31.03.2014 г. на стойност 55 593.35 лв., след удържане на 20 % такса от 9 265.56 лв.,
ищецът получил 46 327.79 лв.; 4. По фактура № 22/30.04.2014 г. на стойност 70 518.44 лв., след
удържане на 20 % такса от 11 753.07 лв., ищецът получил 58 765.37 лв.; 5. По фактура №
23/31.05.2014 г. на стойност 94 884.53 лв., след удържане на 20 % такса от 15 814.09 лв., ищецът
получил 79 070.44 лв.; 6. По фактура № 24/30.06.2014 г. на стойност 96 619.63 лв., след удържане
на 20 % такса от 16 103.27 лв., включително 2 104.56 лв. разход за небаланси, ищецът получил 78
411.80 лв.; 7. По фактура № 25/31.07.2014 г. на стойност 107 172.00 лв., след удържане на 20 %
такса от 17 862.00 лв., включително 1 218.62 лв. разход за небаланси, ищецът получил 88 091.38
лв.; 8. По фактура № 26/31.08.2014 г. на стойност 100 488.90 лв., след удържане на 20 % такса от 4
490.98 лв. (удържана върху цената за произведената енергия до 09.08.2014 г.), включително 2
095.26 лв. разход за небаланси, ищецът получил 93 902.66 лв.
Удържането на таксата във въпросния размер и за посочения период се установява и от
приложените по делото удостоверения на „ЕВН България Електроразпределение“ АД (ново
наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД).
Страните не спорят и относно това, че с решение на КС на РБ № 13/31.07.2014 г.
разпоредбите на чл. 35а-35в ЗЕВИ са обявени за противоконституционни. Решението е
обнародвано на 06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. Съгласно разпоредбата на чл. 151,
ал. 2 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на
решението в сила. Следователно, за релевирания период от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г.
законовата разпоредба е действаща, което обстоятелство не се оспорва от ищцовото дружество, а
претенцията му е обоснована с твърдение за противоправност поради приемане на
противоконституционна разпоредба.
Не е спорно, че до момента на предявяване на иска, а и до настоящия момент, въпреки
отмяната на нормите в ЗЕВИ, предвиждащи заплащане на посочените такси от 20 % върху
приходите от преференциалната цена за произведената електрическа енергия от възобновяеми
източници, липсва приет механизъм за уреждане на евентуални възникнали правни последици във
връзка със заплащането на таксите през периода, в който посочените норми са били действащо
право и преди отмяната им от Конституционния съд на Република България.
По делото е приета от съда и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице С. М.. Съгласно заключението, общият размер на удържаната от „ЕВН
7
България Електроснабдяване“ АД 20 % такса по чл. 35а и сл. ЗЕВИ от „Тракия Енерджи“ ООД, по
месеци през периода от 01.01.2014 до 09.08.2014 г., е 89 262.29 лева, като вещото лице е
представило отделните удържания по месеци и съобразно горепосочените фактури в таблица 5 от
заключението. Съобразно чл. 35б ЗЕВИ „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД е превело
събраните такси по отменената разпоредба на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ от всички производители, от
които е изкупувало електрическа енергия от възобновяеми източници през процесния период, по
сметка с IBAN BG78 BNBG 9661 3000 1420 01 при БНБ, с титуляр ДКЕВР, със следните преводи: -
на 15.04.2014 г. - 11 772 912.11 лв.; - на 15.07.2014 г. - 20 788 923.00 лв.; - на 15.10.2014 г. - 10
663 984.00 лв., като в посочените парични преводи са включени и удържаните от „Тракия
Енерджи“ ООД такси. Постъпилите средства по бюджетната сметка на ДКЕВР са прехвърлени към
централния бюджет при спазване на указание на Министерството на финансите - ДДС №
12/04.12.2014 г. и № БНБ - 136380/04.12.2014 г. на БНБ. Сумата на законните лихви върху 20 %
такси по чл. 35а и сл. ЗЕВИ, които „ЕВН България Електроснабдяване“ АД е удържало от „Тракия
Енерджи“ ООД през периода от м. 01.2014 г. до м. 08.2014 г. включително, изчислени за периода
от 21.12.2015 г. до 21.12.2018 г., е 27 207.73 лева, като вещото лице е посочило размерите на
законните лихви върху удържаните такси по месеци през посочения период в колона 3 на таблица
6 от заключението.
С оглед на така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира за
основателен и доказан предявения от „Тракия Енерджи“ ООД срещу Република България,
представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 4,
§ 3 ДЕС вр. чл. 7 КРБ, тъй като са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност
на ответника.
Отговорността на Държавата за незаконни актове и действия на нейни органи се основава на
чл. 7 КРБ. Част от хипотезите, при които се реализира тази отговорност са уредени в ЗОДОВ.
Основанията за отговорност са разграничени според вида държавна дейност – на администрацията
или на правозащитните органи и като отделно основание – на КПКОНПИ. Когато отговорността
на държавата не може да се реализира по реда на този закон, тя се реализира по реда на общото
гражданско законодателство.
За да бъде уважен иска за ангажиране отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД следва да
бъде установено, че е понесена вреда от ищеца, която е настъпила в резултат на виновно и
противоправно поведение на длъжностно лице/лица, изпълнявали работа по възлагане от страна на
Държавата като ответник по иска. Както вече беше посочено по-горе, съгласно чл. 7 КРБ
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи.
Народното събрание осъществява законодателната власт в Република България, която е една
формите на държавна власт, а правомощията му произтичат от държавата като форма на
организация на обществото. Съответно, народните представители са длъжностни лица, макар и
особени, които със своите действия осъществяват неговите функции. Това налага извод, че е
налице правоотношение по възлагане на работа от нейна страна, което е и първият елемент от
фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Втората предпоставка за уважаване на такъв иск е наличието на противоправно поведение.
По делото е безспорно, че с разпоредбите на чл. 35а-35в ЗЕВИ е въведена такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, която се определя по формулата в чл. 35а, ал.
2 ЗЕВИ. Тези норми са прогласени за противоконституционни с решение на КС на РБ №
8
13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., което решение има действие занапред, т. е. разпоредбите не се
прилагат считано от влизането му в сила. В случая, това означава, че нормите на чл. 35а-35в ЗЕВИ
спират да действат от 10.08.2014 г. Решенията на КС съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС са задължителни за
всички държавни органи, юридически лица и граждани. Следователно,
противоконституционността на посочените текстове е установена с влязло в сила спрямо всички
решение. Макар нормите да не се прилагат занапред противоконституционността на същите е
изначална – от момента на приемането им. Това означава, че е налице противоправно поведение на
длъжностните лица – народни представители, които са извършили действие в нарушение на
основния закон на страната – Конституцията. Като противоправно следва да се квалифицира и
поведението на същите, изразяващо в неизпълнение на задължението им да предприемат
необходимите действия по уреждане на възникналите правни последици от акта, който е обявен за
противоконституционен (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Не могат да бъде споделено схващането на ответната
страна, че тази разпоредба на ЗКС предвижда една възможност, но не и задължение това да бъде
направено. Напротив, текстът е императивен. Използван е изразът „се уреждат“ за правните
последици от обявения за противоконституционен акт, а не „може да бъдат уредени“. Тезата, че
такова уреждане не е необходимо с оглед характера на нормите, които са обявени за
противоконституционни също не може да бъде възприета. Законът е вменил в задължение на
съответния орган уреждането на последиците от обявяване на противоконституционността. Това
обхваща не само евентуалното приемане на нова, конституционосъобразно норма, а на всички
последици от прилагането на старата такава. В случая това е именно осъщественото плащане на
такса, за която е прието, че противоречи на Конституцията.
Следва и да се отбележи, че доколкото принципът на защита на оправданите правни
очаквания, на устойчивост и предвидимост на бизнес средата и на равнопоставеност и
недискриминация на правните субекти са провъзгласени чрез първичното право на ЕС (ДФЕС), то
с приемането на процесните разпоредби е налице съществено нарушение и на правото на ЕС, с
оглед констатацията на КС, че нормите по недопустим начин създават обособен, специален правен
режим за някои субекти на стопанска дейност и изключват този специален режим за други.
На следващо място безспорно е установена вредата - заплащане на въведената такса и
съответно - намаляване на имуществото на ищеца със сума, равна на претендираната като в
случай, че тази такса не е била въведена, то производителят е щял да получи пълния размер на
стойността на цената на произведената от него електрическа енергия. Настъпването на тази вреда е
в причинна връзка с противоправното поведение на народните представители, тъй като именно
посочените норми са основанието за събиране на таксата.
Последният елемент от фактическия състава на непозволеното увреждане е вината. Съгласно
нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага. В тежест на ответната страна е да установи
евентуалните си твърдения, че такава не е налице. В случая не са ангажирани доказателства
длъжностните лица – народни представителни да са положили дължимата грижа, за да
предотвратят настъпването на деликта.
По тези съображения, така предявения иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 4, § 3 ДЕС вр. чл. 7
КРБ следва да бъде уважен като основателен и доказан за сумата от 89 262.29 лева.
С оглед на това, следва да бъде разгледано направеното възражение за изтекла в полза на
ответната страна погасителна давност.
В тази връзка ответникът твърди, че вземането за обезщетение за вреди от противоправно
9
действие на Народното събрание било погасено по давност към датата на депозиране на искова
молба - 21.12.2018 г., тъй като началният момент, от който започвала да тече давността при
известен деец, бил моментът, в който било извършено конкретното действие по приемане на
законовите разпоредби от Народното събрание, а процесните норми били приети на 04.12.2013 г.
Въззивният съд счита така направеното възражение за погасяване по давност на иска за
неоснователно. Съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС органът (в случая Народното събрание), приел обявения
за противоконституционен акт има задължението да уреди възникналите правни последици от
него. Съобразно чл. 81, ал. 4 от Правилника за дейността на Народното събрание това задължение
следва да се изпълни в двумесечен срок от влизането в сила на решението на КС, т. е. от
10.08.2014 г. Срокът е изтекъл на 10.10.2014 г. Именно от този момент е възникнало правото на
ищеца да търси обезщетение на претъпените вреди на основание на деликт и съответно е
започнала да тече погасителната давност за този иск. Поради това и след като исковата молба е
подадена в съда на 21.12.2018 г., то тя е подадена преди изтичане на петгодишния давностен срок
и следователно искът не е погасен по давност и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на основния иск, като основателни и доказани следва да бъдат уважени
и акцесорните претенции за заплащане на лихви върху главницата, доколкото е налице забавено
плащане и с оглед на което са налице предпоставките по чл. 86 ЗЗД като ответникът бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от 27 207.73 лева, представляваща законната лихва върху главницата
от 89 262.29 лева за периода от 21.12.2015 г. до 21.12.2018 г. съгласно заключението на вещото
лице, като в частта му над тази сума до пълния претендиран размер от 27 564.33 лв. искът по чл.
86 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан; както и ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и законната лихва върху главницата от 89 262.29 лева, считано от
датата на подаване на исковата молба - 21.12.2018 г. до окончателното издължаване.
Поради уважаване на главните искове, не следва да се разглеждат предявените евентуални
искове за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, съответно и
акцесорните към тях искания по чл. 86 ЗЗД, тъй като тяхното разглеждане по същество е
обусловено от отхвърляне на основните искове, каквато хипотеза на е налице в случая.
Предвид гореизложените мотиви, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
обезсилено в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни евентуално предявените искове
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 89 262.29 лева, като удържана на ищеца
без основание 20 % такса за производство на електрическа енергия за същия период и с иск с
правно основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, с която ищецът се е обогатил без основание за сметка
на ищеца, ведно с лихва за забава върху главницата 89 262.29 лв. в размер 27 564.33 лв. за периода
31.01.2014 г. - 30.11.2018 г., тъй като разглеждането по същество на тези евентуални искове е
обусловено от отхвърляне на основните искове, каквато хипотеза не е налице в случая.
В частта му, с която са отхвърлени главните искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
вр. чл. 7 КРБ за сумата от 89 262.29 лева и чл. 86 ЗЗД за сумата от 27 207.73 лева – лихва върху
главницата, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 450 лв.,
представляваща разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение, обжалваното решение
следва да бъде отменено и постановено ново, с което се уважат тези искови претенции в
посочените размери.
Макар и по други съображения от тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
10
следва да бъде потвърдено в частта му, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 ЗЗД в частта й
над сумата от 27 207.73 лева до пълния претендиран размер от 27 564.33 лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото, такива следва да се присъдят на ищеца-въззивник „Тракия
Енерджи“ ООД, който съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и приложените по делото
доказателства за тяхното извършване е направил разноски, както следва: общо пред двете съдебни
инстанции в размер на 42 442.65 лева, от които: пред първоинстанционния съд - 10 130.10 лева (4
632 лева - заплатено адвокатско възнаграждение; 4 673.10 лева - държавна такса за исковото
производство; 15 лева - държавна такса за частна жалба; 10 лева – държавна такса за издаване на
съдебни удостоверения и 800 лв. - депозит за вещо лице) и пред въззивния съд - 32 312.55 лева (29
976.00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение и 2 336.55 лева - държавна такса).
Настоящият съдебен състав намира за основателно възражението на въззиваемата страна за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от „Тракия Енерджи“ ООД за
процесуално представителство и защита във въззивното производство - 29 976.00 лева, тъй като
същото е в над седемкратен размер от минимално предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (3 866.53 лв.) и се явява
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото във фазата на
въззивното производство. Поради това, така заплатеното адвокатско възнаграждение следва да
бъде редуцирано на сумата от 11 600 лв., съобразно който размер следва да бъде преценяван и
общо дължимият размер за разноски.
Предвид горното, както и с оглед изхода на делото, ответникът и въззиваем Република
България, представлявана от министъра на финансите следва да бъде осъден да заплати на ищеца-
въззивник „Тракия Енерджи“ ООД сумата от 10 099 лв., представляваща направени разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 13 894 лв., представляваща направени разноски
във въззивното производство, изчислени съобразно с уважената част на исковете, съответно на
въззивната жалба и редуцирането на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция.
От своя страна, ищецът-въззивник „Тракия Енерджи“ ООД следва да бъде осъден да заплати
на ответника и въззиваем Република България, представлявана от министъра на финансите сумата
от 100 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство – юрисконсултско
възнаграждение и сумата от 100 лв., представляваща разноски във въззивното производство –
юрисконсултско възнаграждение, изчислени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и съразмерно с отхвърлената част на
исковете.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София
РЕШИ:
Отменя решение № 266450/05.11.2021 г., постановено по търг. дело № 1353/2019 г. по описа
на Софийски градски съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело №
260528/10.02.2022 г.) в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от
„Тракия Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с ЕИК:********* искове против
Република България, представлявана от министъра на финансите, София, ул. „Г. С. Раковски“ №
11
102 с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ за сумата 89 262.29 лв., представляваща
вреди от недължима събрана такса, в размер 20 % за производство на електрическа енергия през
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 27 207.73 лева –
лихва върху главницата; както и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 450 лв.,
представляваща разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение, като вместо него в тази
му част постановява:
Осъжда Република България, представлявана от министъра на финансите, София, ул. „Г. С.
Раковски“ № 102 да заплати на „Тракия Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с
ЕИК:*********, както следва: на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата от 89 262.29
лв. (осемдесет и девет хиляди двеста шестдесет и два лева и двадесет и девет стотинки),
представляваща вреди от недължима събрана такса, в размер 20 % за производство на
електрическа енергия през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от
27 207.73 лв. (двадесет и седем хиляди двеста и седем лева и седемдесет и три стотинки),
представляваща законната лихва върху главницата от 89 262.29 лева за периода от 21.12.2015 г. до
21.12.2018 г.; както и законната лихва върху главницата от 89 262.29 лева, считано от датата на
подаване на исковата молба - 21.12.2018 г. до окончателното издължаване.
Обезсилва решение № 266450/05.11.2021 г., постановено по търг. дело № 1353/2019 г. по
описа на Софийски градски съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело №
260528/10.02.2022 г.) в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни евентуално
предявените искове от „Тракия Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с
ЕИК:********* срещу Република България, представлявана от министъра на финансите, София,
ул. „Г. С. Раковски“ № 102 с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 89 262.29
лева, като удържана на ищеца без основание 20 % такса за производство на електрическа енергия
за същия период и с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, с която ищецът се е
обогатил без основание за сметка на ищеца, ведно с лихва за забава върху главницата 89 262.29 лв.
в размер 27 564.33 лв. за периода 31.01.2014 г. - 30.11.2018 г.
Потвърждава решение № 266450/05.11.2021 г., постановено по търг. дело № 1353/2019 г. по
описа на Софийски градски съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело №
260528/10.02.2022 г.) в останалата му част – с която е отхвърлена исковата претенцията по чл. 86
ЗЗД в частта й над сумата от 27 207.73 лева до пълния претендиран размер от 27 564.33 лв.
Осъжда Република България, представлявана от министъра на финансите, София, ул. „Г. С.
Раковски“ № 102 да заплати на „Тракия Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с
ЕИК:********* сумата от 10 099 лв. (десет хиляди и деветдесет и девет лева), представляваща
направени разноски в първоинстанционното производство и сумата от 13 894 лв. (тринадесет
хиляди осемстотин деветдесет и четири лева), представляваща направени разноски във въззивното
производство.
Осъжда „Тракия Енерджи“ ООД, гр. Свиленград, ул. „Граничар“ № 51, с ЕИК:********* да
заплати на Република България, представлявана от министъра на финансите, София, ул. „Г. С.
Раковски“ № 102 сумата от 100 лв. (сто лева), представляваща разноски в първоинстанционното
производство – юрисконсултско възнаграждение и сумата от 100 лв. (сто лева), представляваща
разноски във въззивното производство – юрисконсултско възнаграждение
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване при наличие основанията по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
12
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13