РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. гр. Хасково, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640102292 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от Т. М. М., ЕГН **********, с адрес:
гр.**************, чрез адв. П. И. П. от АК Хасково, съдебен адрес: гр.**************,
против „Кредиленд" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Сливен,
бул.“Панайот Хитов“ № 14, ет. 2, представлявано от Т. Т. М. - управител, съдебен адрес:
гр.**************, адв. В. К. и адв. А. Д. – САК, с която е предявен иск с правно основание
чл.124 ГПК.
Ищцата твърди, че на 10.05.2019г. сключила с ответното дружество договор за
потребителски кредит /ДПК/ № Х-00003246, по силата на който й била предоставена в заем
сумата в размер на 900 лв., при фиксиран месечен погасителен лихвен процент от 3,36676%,
годишен лихвен процент в размер на 40.4%, годишен процент на разходите 48.81% и срок
на погасяване 10 месеца при месечна погасителна вноска в размер на 107,50 лв. Съгласно
предвиденото в чл.2.11.1 от горепосочения договор, заемополучателят следвало да осигури
поръчител, а при неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 2.12 от същия, той дължал
неустойка в размер на 11.06 % от усвоената сума на месец, която неустойка в конкретния
случай по погасителен план била в размер на 99.50 лв., а оттам месечната вноска била
нараснала на 207.00 лв. Поддържа се, че ищцата усвоила изцяло заемната сума, но не
дължала плащане на неустойка, тъй като посочените клаузи от договора били нищожни.
Това било така, тъй като неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
обезпечение нямала присъщата й обезпечителна функция, защото чрез нея не се
обезщетявали вреди от неблагоприятни последици за кредитора при евентуално възникнала
1
неплатежоспособност на главния длъжник и невъзможност вземанията по договора да бъдат
събрани принудително от неговото имущество, тъй като липсвала възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на поръчител. Освен това предвидената неустойка в размер на
995.00 лв. излязла и извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала
получената заемна сума от 900 лв. и не зависела от вредите от неизпълнението на основното
договорно задължение.
Поддържа се, че в случая заемодателят не целял обезпечение на вземането си по
договор а за кредит, а за неизпълненото условие за отпускане на кредит. Според ищцата, с
предвидената неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение, кредиторът имал
право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при
неизпълнение, което не било в защита на негов легитимен интерес и внасяло
неравноправност в договорното отношение, с цел облагодетелстването му в ущърб на
потребителя. Освен това, в договора били създадени и препятствия пред потребителя да
изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условията кредиторът
да начисли неустойка. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът
поставил към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна
печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Поставянето на такива
изисквания противоречало и на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, съобразно която и
разпоредбите на ЗПК при сключване на договор за кредит кредиторът имал задължението да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, с цел предпазване на
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, защита на техните интереси и
улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити, в какъвто смисъл бил параграф 4043 от решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12
на СЕС. Сочи се, че с такава клауза в договора, рискът от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се
прехвърлял върху самия длъжник и това водело до допълнително увеличение на размера на
задължението му. По този начин на длъжникът се вменявало задължение да осигури
обезпечение, след като вече кредитът бил отпуснат и при неосигуряването му дългът му
нараствал, както и опасността от свръхзадлъжнялост. В случая кредиторът бил приел риск
да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечен кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като той не бил
спазил задължението си по чл. 16 от ЗПК, с оглед на което финансовата институция не
следвало да черпи права от собственото си противоправно поведение.
Поддържа се, че така уговорената неустойка по процесния ДПК била нищожна, тъй
като нарушавала добрите нрави и била неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във
връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК. Сочи се, че в
процесния договор липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, с
посочване на включените в него компоненти и начина на формиране на посочения в
договора размер от 48.81% . Според ищцата, във величината на ГПР следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи по кредита, а в
2
конкретния случай яснота относно обстоятелствата по чл. 2 т. 3 липсвали, тъй като не било
посочено как посоченият лихвен процент по заема 3.36676% на месец, равняващ се на 40.4%
на година, се съотнасяли към ГПР по договора. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10а
ал, 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събирали такси и/или комисионни
трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и
събира от потребителя плащане за разходи, които не били предвидени в него. В конкретния
случай между страните не била налице уговорка за други разходи освен за възнаградителна
лихва, поради което кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора
ГПР от 48.81% други разходи освен нея. В тази връзка се посочва, че кредитодателите били
задължени да включат в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, за да
могат потребителите да получат информация за стойността на всички плащания, които ще
направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали
кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го
обслужват, като правната последица при неизпълнение на това задължение се изразявала в
не пораждане на права и задължения от кредитния договор (чл. 22 ЗПК). Освен това, в пряко
нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК кредиторът следвало да включи в ГПР скритите договорни
лихви, уговорени като неустойка, но след оповестяването й на потребителя като
възнаградителна лихва. Посочения в процесния ДПК размер на ГПР н е бил реално
прилагания в отношенията между страните и според ищцата представлявал „заблуждаваща
търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП, а съобразно приетото в
преюдициално заключение по дело С-453/10, използването на такива водело до
неравноправен характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Така,
неравноправната клауза в договора сочеща неверен ГПР била в пряко противоречие с
изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК и осъществявала фактическия състав на чл. 143, т.
19 от ЗЗП и чл. 21 от ЗПК, постановяващ нищожност на договорната клауза, имаща за цел
или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК. Освен това според ищцата, съгласно
чл. 146 ал. 1 ЗЗП договорната клауза, внасяща неравновесие в отношенията между
търговците и потребителите не произвеждала пряко действие. Посочва се още, че на
основание разпоредбите на така сключения договор за потребителски кредит, ищцата
получила сума в размер на 900 лева, а общото задължение по договора с включена главница,
лихва и неустойка по точка 2.12 възлизала в размер на 2070,00 лв.
Поддържа се, че така търсената неустойка за непредоставено обезпечение по т. 2.11.1
по Договора, съобразно която тя трябвало да заплати сума в размер на 995,00 лв. била
нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК. На първо място
нищожността произтичала от нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а именно -
разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да иска заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато именно
представлявала посочената в договора допълнителна неустойка, както и на разпоредбата на
чл. 10а, ал.4 от ЗПК поради липсата на ясно и точно посочване на допълнителното
оскъпяване с начислената неустойка, която следвало да бъде включена в ГПР. На следващо
3
място се поддържа нищожност на тази част от договора и поради противоречието й с
добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че
договор противоречи на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на
насрещните престации. В конкретния случай при отпуснат кредит от 900 лева,
възнаграждението за предвидената неустойка било в размер на 995 лв., което било
необосновано високо и надвишавало размера на кредита, поради което споразумението
противоречало на добрите нрави и поради нарушение на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а освен това неморално и
неетично било уговарянето на неустойка при неизпълнение на непреодолими условия.
Поддържа се нищожност на клаузите за неустойка и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл.
26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй като на практика със същата се целяло
заобикаляне на установената в чл. 19 ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на
ГПР, въпреки че предвидената неустойка представлявала разход по кредита, който следвал
да намери стойностно изражение в него. Според ищцата, за да избегне надвишаване на
максималния размер на ГПР кредиторът бил използвал правната форма на „неустойка за
нерпедоставяне на поръчител", с което чрез позволени правни средства бил постигнат
непозволен правен резултат, а именно - по-висок ГПР на кредита. На следващо място се
сочи, че неустойката била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала за нея
била в размер, надвишаващ този на кредита, с което безспорно бил нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузата била неравноправна и по
смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждала заплащане на сума, размерът на която
бил необосновано висок и с нея се уговоряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, което съглашение водело до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Освен
неравноправна посочената клауза се явявала и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП
във вр. чл.24 от ЗПК, тъй като не била индивидуално уговорена между страните, поради
това че била част от стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договора и
кредитополучателят нямал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на
сключването им, особено в хипотеза на договор с общи условия. В горепосочения смисъл се
посочва Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Предвид изложеното, се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за
установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 995,00 лева, представляваща
неустойка за непредставянето на надлежно обезпечение, дължима във връзка със сключения
със ответника ДПК № Х-00003246 от 10.05.2019г., поради нищожност на уреждащите я
клаузи на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като
сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се
4
присъждане на разноски по делото, както и на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал.2 от ЗА.
Ответникът счита предявения иск за неоснователен и недоказан. Признава, че
страните били в договорни отношения по силата на сключения между тях договор за
потребителски кредит № Х-00003246/10.05.2019г. Оспорва изцяло твърденията за
нищожност на процесните клаузи, че същите били неравноправни и противоречащи на
добрите нрави. Поддържа, че липсвало императивно законово ограничение в ДПК да бъде
изрично предвидено задължение за кредитополучателя за учредяване на лично или реално
обезпечение за събиране на дълга по него, дори напротив - изрично било предвидено
законово задължение за кредитодателя да включи в текста на договора обезпеченията, които
заемателят бил длъжен да предостави, ако имало такива. Самото предвиждане на
обезпечение като условие за отпускане на кредита, не противоречало на императивни
законови изисквания, нито следвало да се разглежда като неравноправно или противоречащо
на добрите нрави. Оспорва, че с предвиждането на процесните клаузи ответникът бил
създал неизпълними такива с цел заобикаляне разпоредбите на чл.19 ал.4 ЗПК и на други
императивни норми на закона и посочва, че осигуряването на лично обезпечение нямало
отношение към ниския размер на кредита. Напротив - именно ниския размер на кредита
предполагал изключително лесно и безпроблемно намиране на поръчител по същия. Освен
това, в ДПК била дадена възможност на кредитополучателя да осигури поръчител и след
сключването му, респективно- след усвояването му. Сочи, че с подадена на 10.05.2019г.
молба ищцата сама била инициирала реализирането на хипотезите на оспорваните клаузи,
като със същата заявила да й се даде възможност в тридневен срок да намери поръчител или
в противен случай - да заплаща уговорената неустойка. Освен това, уговорката за неустойка
касаела само периода от време докато ищцата намери поръчител, от което следвало, че той
изцяло зависел от нея и изцяло в нейните възможности било да преустанови плащане на
неустойката чрез представяне на поръчител, като с отказа си да го стори, тя осъзнато и
доброволно била заплатила всички вноски по погасителния план. Неоснователни според
ответника били също така и твърденията, че чрез оспорваните клаузи ответникът
прехвърлил риска от потенциална неплатежоспособност върху ищцата, тъй като
предвиденото задължение се базирало на задълбочен анализ на кредитодателя на
икономическата обстановка и показатели в страната, рискът от кредитиране, финансовото
състояние на ищцата и на други относими според него фактори, в резултат на който анализ
и оценка на риска бил стигнал до извода за необходимост от процесното обезпечение. Тази
уговорка не само не била в противоречие на закона и добрите нрави и не целяла
заобикаляне на закона, а напротив - била резултат от изпълнение на задължението му да
извърши предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя и на взети от
негова страна мерки с цел обезпечаване срещу хипотезата кредитополучателя да изпадне в
невъзможност да погасява вземанията си. Именно затова и в договора било изрично
посочено, че непредставянето на такова обезпечение, давало основание на кредитора да
откаже отпускане на искания кредит. Според ответника, в исковата молба не били посочени
конкретни факти, подкрепящи твърдението на ищцата, че ДПК създавал препятствия пред
5
потребителя да изпълни изискванията на договора и в тази връзка се посочва, че личният
характер на обезпечението имал за цел да улесни, а не да затрудни неговото представяне от
страна на кредитополучателя, доколкото не бил свързан с имущественото му положение. На
следващо място, следвало да се има предвид и това, че липсата на обезпечение за събиране
на дълга обективно поставяло в по-лошо финансово-икономическо положение заемодателя,
създавало риск от неизпълнение на паричното задължение от заемополучателя и
повишавало неговото рисково тегло, т.е. - било от естество да му причини вреди. Поддържа,
че наличието на потенциална възможност за настъпването на такива било достатъчно за
валидността на неустоечната клауза и за нейната изискуемост без ефективно да се е
стигнало до претърпяването на такива вреди. Не било необходимо също така вредите да
бъдат от такъв мащаб, че неустойката да ги покрива изцяло. В този смисъл единодушно и
безпротиворечиво било разбирането, че настъпването на конкретни вреди, чието
обезпечаване се цели с клаузата за неустойка, не представлявало елемент от фактическия
състав, обуслявящ нейната изискуемост. Ето защо според ответника, липсата на вреди или
по-малкия им размер не представлявала основание да бъде отречена валидността на
неустоечната клауза и на нейната дължимост. На следващо място се поддържа, че така
уговорената неустойка имала именно обезщетителен характер, а не такъв на такса или
комисионна за извършвването и предоставянето на определени услуги от кредитора и
дължимостта й настъпвала именно с неизпълнение на задължението на ищцата да представи
обезпечение. Също така това обезщетение нямало характер на възнаградителна лихва, а
целяло действителното предостяване на договорното обезпечение, тъй като се начислявало
именно до момента на предоставянето му, което показвало и целта му за обезпечаване дълга
на ищцата. Следвало да се има предвид, че при неплащане на дълга, кредиторът щял да
претърпи загуби в размер, значително надвишаващ предвидената неустойка и от това, че
същият предпочитал получаване на поръчител отколкото на неустойка, се извеждал извода,
че неустойката изпълнявала точно своите функции на обезщетение, както и на санкция,
стимулираща предоставяне на обезпечението. Оспорва се твърдението, че атакуваните
клаузи нарушавали постановки на Директива 2008/48 на ЕС, доколкото общностните актове
от този вид нямали пряко действие на територията на държавите-членки и трябвало да бъдат
транспонирани в националното законодателство, а оттам - националния съд да съобразява
действащите правни норми. Поддържа се, че в случая ответникът бил съобразил
поведението си с всички императивни норми на ЗЗП и ЗПК. В същото време ищцата като
потребител имала възможността да упражни всички свои права, включително и това на
отказ от договора в 14 - дневен срок, както и възможността да изпълни поетото от нея
задължение да предостави поръчител. Вместо това, ищцата била предприела индивидуално
договаряне с искането си за допълнителен срок за намиране на поръчител и с
непредставянето на такъв в дадения срок и до края на изпълнение на договора, същата
решавала да заплаща неустойка. Предвид изложеното, моли да бъде постановено решение, с
което да се отхвърли изцяло предявения иск, като му бъдат присъдени направените по
делото разноски. В условията на евентуалност, прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от
ГПК.
6
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(договор за потребителски кредит № Х-00003246 от 10.05.2019г.) се установява, че между
ищцата Т. М. М. /кредитополучател/ и ответника „Кредиленд" ЕООД /кредитодател/ е
сключен описания договор за кредит, тоест че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение.
Съгласно чл.2 от Договора за потребителски кредит – „Параметри на получения
кредит“, стойността на кредита е 900 лв., която сума кредитополучателят получава в
момента на подписването на договора в брой; срокът на договора е 10 месеца, фиксиран
лихвен % - 3.36676 % месечно олихвяване, еквивалентен лихвен процент на годишна база
40.4 %. Уговорено е, че кредитът се сключва при фиксиран лихвен процент, който няма да
бъде променян през целия срок на договора; ГПР е определен на 48.81 % при първа вноска
на 10.06.2019 г., краен срок на погасяване – 10.03.2020 г. и ден на плащане на вноската –
всяко 10-то число на месеца. Посочена е в чл.2.6 общата сума, която следва да се заплати
(главница и лихва), а именно 1075.00 лева, както и че задължението следва да се погасява на
месечни вноски, всяка от които в размер на 107.50 лв., съгласно погасителен план – чл.2.7.
В чл.2.11.1 от процесния договор, е предвидено задължение за кредитополучателя, да
предостави на кредитополучателя следното обезпечение: поръчител - физическо лице, което
да отговоря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов договор; да не е в
предизвестие за прекратяване на трудовите му отношения; да бъде осигурено на минимум
1100 лв. и да няма повече от един кредит в една банкова или небанкова финансова
институция, като кредитът трябва да се обслужва редовно. Съгласно чл.2.11.2,
неизпълнението на това задължение от страна на кредитополучателя е основание
кредитодателят да откаже отпускане на искания кредит, а в чл.2.11.3 се допуска възможност
за даване на допълнителен тридневен срок за осигуряване на обезпечението. Клаузата на
чл.2.12 предвижда, че в случай на неизпълнение на задължението по т.2.11.1 в дадения
допълнителен срок, от кредитополучателя се дължи неустойка в размер на 11.06 % от
усвоената сума на месец като неустойката се дължи и начислява от деня, следващ
изтичането на тридневния срок до деня на предоставяне на обезпечението.
От представения от ищцата погасителен план към договор за потребителски кредит
№ Х-00003246 от 10.05.2019г. се установява, че размера на месечната вноска за неустойка е
99.50 лв. или общата погасителна вноска възлиза на 207.00 лв.
Представени са и Общи условия на „Кредиленд“ ЕООД и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.
Липсва спор по делото, а и се установява от представените от ответника разходен
касов ордер № ********** от 10.05.2019 г., че ищцата е получила заетата сума от 900 лв. на
посочената дата, както и че на 10.05.2019 г. е поискала на основание чл.2.11.3 от договор за
7
потребителски кредит № Х-00003246, допълнителен 3-дневен срок, в който да осигури
обезпечение, съгласно т.2.11.1 от договора. Декларирала е, че при невъзможност да изпълни
този ангажимент, е наясно и е съгласна да заплаща неустойка – молба, находяща се на л.46
от делото.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ по процесния договор за потребителски кредит №
Х-00003246 от 10.05.2019г. при предоставено обезпечение е 48,7836 %, а при
непредоставено обезпечение по чл.2.11.1 - 701,5351%. Вещото лице е изчислило, че
приложената неустойка, включена в месечните анюитетни вноски, фиксирана на сумата от
99.50 лв., води до нарастване на общо платените суми по кредита в абсолютна стойност от
1074.90 лв. на 2069.90 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.124 ГПК за
недължимост на сумата от 995.00 лева, представляваща неустойка за непредставянето на
надлежно обезпечение, дължима във връзка със сключен между страните договор за
потребителски кредит № Х-00003246 от 10.05.2019г., поради нищожност на уреждащите я
клаузи на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като
сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, който е
процесуално допустим.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
8
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
9
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.12.2 от договор за потребителски кредит
№ Х-00003246 от 10.05.2019г., според която се дължи неустойка в размер на 11.06 % от
усвоената сума на месец, при неосигуряване от страна на кредитополучателя на
обезпечение, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл.
2.11.1 от договора условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 11,06% от
усвоената сума на месец, т.е. 99.50 лв. месечно /995.00 лв. за срока на договора при главница
900 лв./, няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.2.12 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен
срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания -
за сравнително висок осигурителен доход от 1100 лв., надвишаващ размера на минималната
работна заплата, да няма лоша кредитна история, да не е поръчител или заемател по друг
договор. Освен това следва този поръчител да представи и надлежна бележка от своя
10
работодател. Налице е и едно неясно и лишено от смисъл изискване -исканият за
обезпечение поръчител да е различно физическо лице от поръчителя, който се изисква при
подписване на договора. Налагането на толкова къси срокове и специфични изисквания
въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията.
Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко
да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и
Общите условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно
поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно от самия
погасителен план.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 995.00 лева /при
главница от 900 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40,4 %, а следва да е много по-голяма число, ако в него
участва и вземането от 995.00 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 2.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
11
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е повече от
предоставената сума по кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая неустойката
е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е следвало да се
посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на неустойката по
чл.2.12 от договора, ГПР от 48.81%, нараства допълнително и то значително, установено и
посредством съдебно – счетоводната експертиза, а именно на 701,5351 %. Това не е сторено,
поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19
ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането
на задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза
на кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в
същото време надхвърля размера на кредитната сума – при предоставена в заем сума от 900
лв. се предвижда възнаграждение за непредоставяне на поръчител в размер на 995.00 лв.
При включването му в годишния процент на разходите, размерът му значително би
надхвърлил максимално регламентирания по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че процесната „неустоечна“
клауза по чл.2.12 от договора за кредит е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5
ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо - то надвишава размера
на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
12
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузите в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за неосигуряване на поръчител са нищожни и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
С оглед всичко изложено, предявеният отрицателен установителен иск за
недължимост на сумата от 995.00 лева, представляваща неустойка за непредставянето на
надлежно обезпечение, дължима във връзка със сключен между страните договор за
потребителски кредит № Х-00003246 от 10.05.2019г., поради нищожност на уреждащите я
клаузи на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като
сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, се явява изцяло
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6, вр. чл.72 ал.1,
вр. чл.69, ал.1, т.4 ГПК в размер на 50 лева и 250 лева за изплатено от бюджетните средства
на съда възнаграждение за вещо лице както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай
на служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. П. И. П. от АК – Хасково сумата от 400 лева, представляваща възнаграждение
за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по
настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1
т.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на „Кредиленд" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, бул.“Панайот Хитов“ № 14, ет. 2,
представлявано от Т. Т. М. - управител, по предявения от Т. М. М., ЕГН **********, с
адрес: гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК – Хасково,
иск с правно основание чл.124 ГПК, че Т. М. М., ЕГН ********** не дължи на „Кредиленд"
ЕООД, ЕИК *********, сумата от 995.00 лева, представляваща неустойка за
13
непредставянето на надлежно обезпечение, по договор за потребителски кредит № Х-
00003246 от 10.05.2019г.
ОСЪЖДА „Кредиленд" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Сливен, бул.“Панайот Хитов“ № 14, ет. 2, представлявано от Т. Т. М. - управител, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд –
Хасково сумата от 300,00 лева, представляваща дължима държавна такса и разноски по
делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Кредиленд" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Сливен, бул.“Панайот Хитов“ № 14, ет. 2, представлявано от Т. Т. М. - управител, да
заплати на адв. П. И. П. от АК - Хасково, с личен № ********** с адрес на кантората -
гр.**************, сумата от 400 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
14